Преживелици от пет континента с тревненеца Ивайло Белев

В средата на май миналата година излезе от печат първата книга на тревненеца Ивайло Белев, познат с наградите и отличията си в редица шахматни турнири и със световните си титли по twall, който е преди всичко гражданин на света, човек с изключителни интелектуални способности и приключенец по дух и съдба… Книгата „Я да видим! Преживелици от пет континета“ е отпечатана във варненското издателство „Славена“, а предговорът е дело на голямата Вера Христова, която е и редактор на изданието… Благодаря на Иво, че ми го предостави, за да Ви направя съпричастни на завладяващите истории и преживелици в книгата. Да му е честита, да се радва на много читатели, и на още нови, допълнени издания! Пожелавам му още много вълнуващи изживявания и неукротимо перо…

Знаех, че иска да пише пътеписи. Трябват много впечатления? Той наистина ги има тия впечатления. Не знам колко и какво от това, което му посочих да прочете като образци на пътеписи, е прочел, но ето, пред мен е ръкописът на книгата с пътеписи на Ивайло Белев. Първата му книга: „Я ДА ВИДИМ!

ПРЕЖИВЕЛИЦИ ИЗ ПЕТ КОНТИНЕНТА“.

Авторът започва със среднощните си трудове по завършване на дипломната си магистърска работа при Университета в Митвайда, Германия. Малката зелена чаша чай се оказва не само безмълвен наблюдател. Ивайло не може да гледа как клетото създание – малката плодова мушица се дави, навежда чашата и вижда как тя, изпълзяла на сухо, започва да се катери по чашата, достига ръба, катурва се и тупва на безкрайната за нея шир на бюрото. Нищо не я разколебава. Мушицата е изпълнена с решителност и непоколебимост, влачи се по корем към неизвестното и нейният спасител се разделя с нея чак на ръба. Мисля си: защо по тоя начин започва Ивайло, дали не се е усещал като тази малка мушица, която без човешката помощ ще се удави? Предстои да разбера. С изтормозени от тичане и бързане бели дробове, само 17 минути преди крайния срок, Ивайло вижда как секретарката на Университета слага на неговата работа печат 30.08.2013 г. и от тук вече, най-после, започват ония пътувания и пътешествия, за които той иска да разкаже на своите читатели.

Вярвам му, че не го е търсил това начало, но има нещо наистина емблематично в него. То е начало на Началото. Една легенда за Първия, за създателя на първото място, Вилнюс, първия град, от който започват пътешествията на автора, нетърпелив да ни разкаже за познатото и непознатото, за стръмнините и лабиринтите, за възхитителното и опасното в света пред себе си. Още не смъкнал от плещите си товара на изпитните срокове, Ивайло се гмурва в едно мочурище, опасно заради изтощаващите физически усилия, но не опасно за духа, жаден за приключения. И макар този дух да не му е изневерявал със своя състезателен характер, той е принуден в края на приключението във Вилнюс да признае, че момичетата са показали по-голяма издръжливост. Но това за него не е нито проблем, нито повод за тревога. Не съм очаквала друго. Въпреки че, докато е студент, е трябвало и да работи, за да се издържа сам, защитата на магистърската работа е минала безупречно, Ивайло е сбъднал своето „смело съкровено желание – да завърши магистратурата си в най-високата категория на оценките“ и да запише нова, втора магистратура. Е, това се казва да се натовариш сам. Спомням си как самата аз след последния изпит в Университета исках да имам още изпити – не можех да си представя, че няма да идвам повече в Народната библиотека да чета за изпит… На гардероба ми знаеха номера – 212, и като ме видеха, веднага ми го даваха, в Общата читалня моят номер бе винаги свободен… Плаках, когато на път за гарата трамваят мина за последен път край Университета и Народната библиотеката, прощавах се безмълвно, обляна в сълзи – бях сигурна, чувствах го със сърцето си, цялото ми същество протестираше против тази несправедливост, както на мен ми се струваше – да не идвам повече в Народната библиотека. Имах там познати – то бе едно малко общество на хора, посветени на четенето, които се познаваха и знаеха един за друг само това – кой какво чете… Нищо друго. Дори и без това уточнение. И то бе напълно достатъчно, за да се чувстваме приятели, почти заговорници, почти съзаклятници в едно благородно общество.

Когато човек чете пътепис, това, което движи нетърпеливото му усилие, е интересът, любопитството, интригуващото: „Виж ти! Така ли? Това не го знаех!“. Прави ли Ивайло Белев изненади, неочаквани открития за своя читател? Сигурна съм, че в тази книга той ще намери не един повод да си каже: „Я гледай!“. И когато пресичаш една улица и се озоваваш… на друга улица?… в друг квартал?… в друг град? Не! Не! Ти си просто в друга държава без виза, без паспорт, без проверки. В друга държава с друг език, друга валута… И където можеш да срещнеш хора не само с два паспорта, не, изумителното е, че в двата паспорта човекът може да има различни имена, не само фамилни, но и лични. Или си на такова кръстовище, където при всяко светване на светофара пресичат 2500 души, но не можеш да пресечеш, ако не чуеш птички да чуруликат, или къде можеш да видиш двойник на Айфеловата кула, само че по-висока от оригинала в Париж. Или боядисани целите в червено пазарни улички. А да сте чували за президент на държава, който всеки месец дарява 12 хиляди щатски долара – около 90 процента от месечната си заплата, на бедните и малки предприемачи, живее в своята ферма заедно с жена си и трикракото си куче и кара „Фолксваген бръмбар“? Наричан е „Най-скромният държавен глава на света“ и „Последният герой сред политиците“. А има хора, които твърдят, че ето така е започнало всичко – така е започнал светът – както ни го е показала „най-младата вулканична система на Земята“, която си има точна дата – 10 юни 1886 г., когато един вулкан в Нова Зеландия изригва и после от 1900 до 1904 г. на всеки 36 часа изригва вряла вода, камъни, пясък и пара на 400 метра височина. Колко хора са повярвали в това „начало“, не знам, Ивайло Белев е зает да ни разказва за това, което е пред очите му. Но авторът неслучайно е сложил още в заглавието на книгата си думата „преживелици“. Защото той явно е искал не само да ни предложи необикновени факти, а и да сподели с нас впечатленията си, вълненията си, ония трептения на човешката душа, тъй трудно доловими под пластовете инертност, влачещата инертност на всекидневието. Още в началото, още на първото летище той се лишава от интернет, защото е наясно, че интернет връзките ще го лишат от непосредствените връзки, и ни казва: „Искам да изживея природата“. Събужда се от едно „пуф“, знае, че това е от тупването на вестника, хвърлен от минаващата за тази цел кола, но когато излиза да го вземе, се пренася в друга реалност – „три заека се разбягаха, почувствах се като в приказка“. На много места в тази книга Ивайло Белев ни кара да го усещаме като част природата – и растителната, и животинската. Настанен сред кокошките в един микробус, той не се сепва от внезапната миризма: „Нищо непознато!“. Познато му е от селото на неговото детство. В интервю, наречено от него „най-дълбокото интервю, което съм давал досега“ (2014 година), на въпроса „Какво цениш най-много, за какво чувстваш най-голяма благодарност?“ той отговаря: „Изключително съм благодарен за осъзнатостта си и начина, по който възприемам света“. И тук трябва веднага да кажа, че Ивайло Белев сам себе си възприема като част от заобикалящия го свят. Малък, съвсем малък пример: На пътя пред себе си вижда охлюв, който се е запътил да пресече тоя път, за да отиде отсреща. Ивайло го вижда, взема го, пренася го и го оставя на безопасно място. „То е същото като моето пътуване на стоп – мисли си той и добавя: – само дето охлювът съм аз.“ Така пренася и някакво пръчковидно насекомо, което му е съвсем непознато, и го оставя встрани от пътеката „да не го стъпче някой“. С благодарност за добрината и човещината е изпълнен той към всички, които са му предложили превоз, подслон или храна. Неведнъж, много пъти в тая книга, читателят ще срещне и една необикновена благодарност и благословия: „Благодаря ви, корени

и папрати! Благодаря ви! Тук има места, които нямат минаване без вашата помощ“. И е прав, защото свличането надолу, падането и загиването са съвсем сигурни, ако не са здравите корени и папратите, за които да се хване.

Кулминация в драматичното достигане до известен водопад в Нова Зеландия е откъсът от повествованието, което авторът е нарекъл „Игра със смъртта“. И е много точно казано. Макар че е благодарен за своя „инженерен“ практически ум, Ивайло Белев яростно се е нахвърлил срещу… себе си: „Идиот! Луд ли си, бе?“, защото е готов да прекрачи тънката граница, тънката разлика между смелостта и безумието. Има места, в които авторът допуска своя читател до най-тихите, до най-неуловимите звуци в душата си, която трепти в хармония само с тишината, с блясъка на звездното небе, с полъха на едва доловимия ветрец, с въздишките на вселената… „На места растителността стига до коленете ми“, пише той. „В сумрака виждам дългите пипала на папратите как се протягат към мене и се опитват да ме задържат при себе си за постоянен обитател на гората.“ Такова сливане с природата се усеща и когато натопява мокрите си и премръзнали крака в горещата река. „Ако не е падащият мрак, мога още дълго да тъна в наслада“, пише той в дневника си. Или пред гледката на „светещите червеи“, които излъчват синя светлина, толкова силна светлина, че „целият хълм сияе“. Гледката е наистина замайваща. Дори само в представите на човека. „Тихо, сияйно спокойствие завладява душата ми“, пише той и няма как да не му повярваме.

Удивително чувство има Ивайло Белев, чувство или усещане, не знам, но истината е, че той безпогрешно разпознава човешката същност. Една кола профучава край него, задминава го, но вече в далечината той вижда как шофьорът е спрял и дава газ назад. „Един широко скроен, народен човек“, слиза от колата, извинява се, че не го е видял навреме, отваря вратата и му предлага храна. С доверие към Човека се отнася Ивайло дори когато има признаци да не му се доверява. Намръщен тип, татуиран с псувни към чуждия бог и чуждата религия, му показва с ехидна усмивка изрязаните в ръждата на един варел думи: „Никой не излиза жив оттук“. Наистина, какво доверие!

Но си струва! Гледката на дърво, което с големите си коренища

е обхванало огромен камък като да го пази, сякаш е най-голямата му скъпоценност, го навежда на мисълта как ние, хората се привързваме към някоя идея или цел, без да разбираме, че са вредни за нас.

Интересни са преживяванията Ивайло Белев в Хирошима.

Човекът, който е милостив към всяка живинка, всеки път, когато извиква в съзнанието си картини от музея в Хирошима, където има „осезаемо усещане за смърт и разрушение“, се изпълва с… милост? Не! С ненавист към човешкия род, защото се пита: „Какво, по дяволите, какво не е наред с този свят, с хората, какво?“. Защото, явно, това, което се е случило, не е нормално за човешкия род, не е човешко. Той се чувства напълно доволен сред природата: „Чувствам се прекрасно в храсталака, изцяло обграден от растителност“.

Едно място, където са разкрили нещо от човешката същност на Ивайло Белев, е Кришна-храмът. Това, което е направило най-голямо впечатление на президента на храма и затова го е споделил пред цялата аудитория на последователите на това движение, били първите думи на Ивайло: „Мога ли с нещо да помогна?“. Въпросът не е нито за подслон, нито за храна, разбирате ли, президентът е впечатлен, президентът е развълнуван от въпроса „Мога ли с нещо да помогна?“. Въпросът е напълно логичен за човека, който не е подминал нито една животинка, на която е могъл да помогне.

Ивайло Белев ни дава силно усещане за човека като част от заобикалящия го свят. Непозната близост с природата – водата, въздуха, слънцето дъжда, вятъра, бурята… Той не само е позволил читателят да го усеща по тоя начин, той самият се възприема така. И това е, което му дава сигурност, спокойствие и морално удовлетворение. Той, човекът, подлагал се много пъти на изпитания, човекът със силно състезателен дух, който много пъти си е казвал: „Ама аз да не съм на първо място!?“, той ликува, когато успява да спечели състезание с… времето. Пристига запъхтян, потен, едва дишащ, но с ликуваща душа! Плодова мушица ли? Не! Ивайло Белев никога не се е усещал като плодовата мушица и никога не е разчитал някой да го извади „на сухо“. Мисля, че тоя млад човек би могъл да бъде, би могъл, според мен, да осъществява себе си и като учен, изследовател, откривател или писател, това само той може да реши, но това, което сега ни казват неговите пътеписи, е: Ние сме част от този прекрасен и ужасен свят, който очаква от нас да бъдем добри, да пристъпваме един към друг с ДОВЕРИЕ. Белев е човешката усмивка, човек, осветен отвътре, както казва Константин Константинов за Екзюпери. Хуманизмът на Ивайло Белев е заразяващ. В него има нещо от блясъка на хуманизма на Батуз, културния хуманист от световен мащаб, на когото той е помагал няколко години.

Едно от нещата, с които пътешественикът Белев може да се гордее, е броденето по една от „Великите пътеки на Нова Зеландия“, една от „най-хубавите туристически пътеки на света“. И аз вярвам, че неговото още неопитно перо ще продължи именно по тия, най-хубавите пътеки в дебрите на българското слово.

 

Вера Христова

Ивайло Белев