Станчов хан носи името на първия си заселник - ханджия

Една история за създаването и заселването на тревненското село Станчов хан достига до нас чрез спомените на дядо Митьо Станчоолу /1826-1923 г./, преразказани от Кольо М. Прозорков.

Дядото на дядо Митьо - Минчо Смилов бил родом от Свирците. „Той беше човек с твърда воля и каквото кажеше, думата му на две не ставаше и следваше да се изпълни. Не по-друг беше и баща ми Станчо Минчев“, споделя дядо Митьо пред К. Прозорков. Когато дошло време да жени сина си, дядо Минчо му избрал мома – дъщеря на негов приятел. Синът, обаче отказал и се оженил за друга. Името й било Дешка. Затова й отношенията между тях се влошили, и дядо Минчо изгонил непокорния си син. По това време никой не се изселвал и затова Станчо купил една къща в селото и се настанил да живее там със семейството си. „Според показанията на баща ми, аз съм се родил в чумавото време около 1820-1825 г. /а в старата семейна книга е записано, че съм роден в 1826 г./“ – разказва още дядо Митьо. Чумата върлувала и настъпвала и в тяхното селце. Хората почнали да гаснат един по един. Съществувало поверие, че който напуснел селото, се спасявал.

„По този повод или друг, един ранен пролетен ден баща ми Станчо ме поведе през местността „Тесни рът“ и като се надвесихме над стръмнината към реката, той започна внимателно да оглежда местността – разказва дядо Митьо. - Запитах го какво оглежда, а той отговори: „Смятам си нещо“. След 2-3 дни баща ми събори захлупената къща в Свирците и започна превозването на материалите през местността „Тесни рът“ до стръмнината към реката, като ги спускаше надолу и те сами се събаряха. От реката събирахме и превозвахме камъни за строежа и до към есента бяхме приготвили материалите за постройката. На следващата пролет баща ми взе няколко работници и до към есента беше построена не къща, а хан. През следващата година започнахме преместването на багажа в новата къща в Станчов хан. Може би съм бил 7-8 годишен, защото си спомням, че вървях след колата и носех петела и няколко кокошки. Настанихме се в новата къща. Близко до нея баща ни построи един навес. Набави няколко гарафи /стъклени шишета/, пръстени чашки, закупи две бурии вино и едно буре наша сливова ракия и започна да продава на хората. Много набързо се разнесе славата за откриването на тоя хан. Идващите кираджии със стоките от Търново отсядаха да си отпочинат, подкрепят силите си и да поемат по стръмнината към Балкана за Ески Зара /Стара Загора/. На връщане, изморени от дългия път, кираджиите също отсядаха в тоя ни хан, отпочиваха и продължаваха пътя си към Белица...

И тъй, като съм роден около 1826 г. и по време на преместването ни в с. Станчов хан съм бил 7-8 годишен, излиза, че селото е заселено около 1834 г., и получава името на своя първи заселник Станчо – Станчов хан…“.

Селото станало център на община през 1885 г., като допреди това, едни от селищата били към тогавашната Дишколска община, други към Бахрешка. Тези данни се потвърждават и от архивите на Общината, от които е видно, че заверките на разни актове и продавателни до 1884 г. са заверявани в Дишколска и Бахрешка общини, а след 1885 г. – от Станчовханска. До създаването на самостоятелна община селищата са били разпределени на три субашии /райони/, които си имали отговорници и събирачи на разни данъци и берии, като Маньо Дончев от Власатилите, Цаньо Иванов Чопов от Креслевци и Никола Димитров Стеевски от Стеевци, който след обособяването на Станчовханската община /1885 г./, е нейн кмет до 1891 г. Около селото са заселени и приобщени още 22 колиби /махалички/, за които ще стане дума в отделна публикация.

Дядо Станчо починал през 1878 г. Женил се два пъти. От първата си жена – Деша, която починала около 1850 г., имал двама сина – Митьо и Недялко. Втората се казвала Цана от с. Караасанти, Войнежа, която имала трима синове от предишния си брак: Васил, Йовчо и Христо. След като отраснали, напуснали дома на втория си баща. От втората си съпруга, която умира през 1901 г., дядо Станчо имал двама сина и две дъщери: Тодор, Петър, Марина и Бойка.

След създаването на Станчов хан, от махала Свирците придошли още изселници, които също си построили къщи в селото: Митьо Стоянов /Султанската, строена около 1852 г./, Нено – родоначалник на рода Върбанови, Петър – родоначалник на рода на Слави и Митьо Петрови… Все по това време синовете на дядо Станчо – Петър и Тодор Станчеви построили орташка къща, в чието мазе пригодили помещение за кръчма. Колко време е работила тя, не е известно. Недялко, построил в края на селото малка скромна къщица, а брат му – Митьо, навярно състоятелен и буден търговец, си построил свой хан – кръчма в средата на селото, която просъществувала доста време. Построил и къща, и плевня.

Интересна е историята и на дядо Митьо, чийто спомени са достигнали до наши дни чрез ръкописа на К. Прозорков. Той бил едър, висок човек и сладкодумно разказвал своите спомени. Женил се три пъти, като при последната си женитба бил на 70 години, а жена му – Минка на 50. От първата си съпруга имал четирима синове – Недялко, Станчо, Дамян, Васил и три дъщери – Мария, Велика и Цана.

Дядо Митьо бил кираджия. Карал стоки из Южна и Северна България. „Дълго време правих кираджилък  през Балкана – споделя самият той. – Доволен бях като подкарвах 3-5 коня, натоварени със стока, а аз след тях да засвиря с тънката си свирка и от време на време подкарвах конете и надигах бъклицата с винце „Ах, бомбареусун“. Щом чуеха моята свирка, всички казваха: „Станчоолу минава“. За тая моя свирня добре и весело ме посрещаха ханджийките, където отсядахме да починем и пренощуваме. От Мръзеците, като ерген, имах любовница и, когато преминавах насреща, през връх Леска, се спирах и дълго време свирех, докато тя изкарваше овцете на паша и се срещнем, поприказваме и полюбуваме“. Дядо Митю разказвал и друга интересна история – как удушил един турчин - „страшилището“ на Дервенския боаз, който спирал, тормозел и обирал кираджиите, минаващи през прохода. Срещнали се те на тясната пътека и конете на дядо Митю, натоварени със стока от Ески Заара /Ст. Загора/, блъснали магаретата на турчина и те полетели в пропастта. Турчинът грабнал брадвата си и тръгнал към дядо Митю да го посече с думите: „Много българи съм убил и с тебе ще се справя“. Юначният българин обаче, не се уплашил и дори успял да вземе брадвата от турчина, захвърлил я настрани. Двамата се хванали за гушите и започнала борбата. Дядо Митю успял да повали противника си на земята, да измъкне от пояса си ремъчката, с която връзвал ножчето си, след което я обвил около врата на турчина, пристегнал го и го удушил. Одраскан, окървавен и с разкъсано ухо, той догонил конете си и по пътя. След това спрял за кратко в ханчето на баба Ванковица и след като й обяснил какво се е случило, веднага отпътувал. В продължение на месец и половина не минавал през Дервентския боаз, но поне освободил прохода и другите кираджии, както и хората от околните села, най-после си отдъхнали…

 

Подготви

Галина Иванова

Станчов хан, худ. Веско Радулов