Тревненски бУдил: Тревненските музи. Съпругите на тревненските майстори през Възраждането

„Да внушиш стих, е повече, отколкото да го напишеш, по-голям „дар божи“, по-голяма „богоизбраност“…“

Марина Цветаева

Трявна като духовно средище до ден днешен пази не само творбите на своите уникални майстори – марангози, зографи и дюлгери, но също и духа на хората, които са държали длетото, четката или чука. Имената на нашите възрожденски творци се помнят и тачат, а традицията им продължава да се развива в съвременната общност на художници, която превръща градчето от музей под открито небе в невероятна среща на минало и бъдеще, на сблъсък на традиции и смели нови търсения.

В днешна Трявна жените, които продължават и развиват някогашните художествени традиции, не са изключение. Не са малко и тези, които са спътници в живота на сегашните художници. И в наши дни, както някога, на всеки творящ е необходим душевен комфорт, който като правило се създава от най-близките хора.

В същото време Трявна е изключително благодатна за опитващите се да съберат сведения за реалния живот на предците ни. Като почнем от Летописа на поп Йовчо, приписките, писмата на самите зографи, та стигнем до спомените на техните внуци, Трявна е съхранила достатъчно материали, които да осветят лицата на някогашните тревненски музи: на онези, без чиято безрезервна подкрепа нямаше да се родят безбройните шедьоври на тревненската ръка. Защото творците претворяват духовните стремежи и в същото време житието-битието не само на своята отделна личност, а и на семейната и градската общност.

Житийните сцени в иконите разказвали за възрожденското ежедневие, длетата на резбарите извайвали красота, вдъхновена от всичко, което можели да погалят очите им. Сърцата им били изпълнени с възхищения от белия свят. Но, за да не трепкат и грешат ръцете им, на майсторите били нужни онези чудни възрожденки, които поддържали жарта в огнищата. Докато бащите зографисвали, резбовали и строяли в далечни краища, не се тревожели, че децата им могат да си легнат непригледани. Невероятните тревненски музи не само вдъхновявали мъжете с красотата си, а били като стълбове, поддържащи целия деликатен и крехък градеж на човешкия живот, без който е немислимо да си представим не само тревненското минало, но и настоящето, че и бъдещето.

Тревненки не са подминавани със снизхождение още от най-първия ни летописец поп Йовчо. Жените били и са не по-малко важни от мъжете за документиране историята на малкия град.

Първото записано име на тревненка е Бяла. Красиво име, достойно да стои в началото. Сред десетките изброени майки и дъщери, колко са съпруги на зографи и резбари е много трудно да се определи. Но със сигурност не били малко.

По-нататъшните исторически документи пазят сведения и за величествени, и за нежни, и за смели, и за плахи тревненки. Съпруги и майки на талантливи майстори, занаятчии и търговци, опора на просветители: учители, поети, краеведи.

Жената, която винаги е интригувала въображението ми, е Вангели Захариева, по баща Дабкова. Живяла едва 26 години. Каква ли трябва да е била, та въпреки недългия си път да остави следа в съзнанието на съгражданите си? Макар, че може би нашите предци са гледали другояче на човешкия живот, не е било необходимо да извършиш някакви необичайни дела, а самият факт, че си вървял по тази земя, дори съвсем кратко, е бил достатъчен, за да се пази името ти.

И все пак – защо първото лице на тревненка, което изниква в представите ми, е на Вангели? Вероятно защото портретът й, почти в цял ръст, който все още стои във фамилната къща, прави незаличимо впечатление с гордата стойка на младата жена, със смело изправената брадичка, с извивката на шията, с тържествено прибраната с мрежа на кок коса, с дръзко модерната за времето и мястото кройка на роклята – с малакоф. Или заради същата тази масленозелена рокля, която все още може да бъде докосната и като по чудо е добре запазена в гостната стая на Райковата къща. Може би заради надгробния кръст на Вангели в двора на църквата „Св. Архангел Михаил“ насред Трявна. Дали пък най-голям принос, за да се запази жив образът на Вангели, не са дали сладкодумните разкази на внучката й Здравка… Това са все осезаеми следи: предмети, картини, образи, които създават конкретна представа за истинска, от плът и кръв, някога дишала жена.

Реална, и все пак приказна – точно като в приказките ни я залюбил тревненският зограф Цаню Захариев. Вангели била едва на 16, когато я видял да мете пред бащиния й дом в Търново, и я харесал заради трудолюбието й. Нямало нужда, както в приказката, той да продава „сливи за смет“, за да намери работна невяста, защото колкото пъти минел, младата жена все премитала уличката. На 17 му станала съпруга.

Тази девойка не била каква да е. Баща й Дабко Петров бил папукчия, но и се наложил като обществен деятел, грижещ се за учебното дело във Велико Търново. Брат й Петър Дабков бил търговец, но също милеел за просвещението и тъй като нямал свои деца, подарил целия си имот на Търновската община, за да се построи училището в Марно поле. Просветителският труд на близките вероятно е подсилил интереса на Вангели към обществените дела, тъй като впоследствие без колебание подкрепила съпруга си в дейността му за национално освобождение.

И последно: младата жена още като дете била заведена от баба си по майчина линия на поклонение на Божи гроб в Йерусалим. Такова пътуване на ранна още възраст без съмнение впечатлило будното дете, а резултатът от поклонничеството бил въпрос на чест. Към нея вече се обръщали с „хаджи Вангели“, титлата сама по себе си будела респект. Името й също носело добро обещание: в превод от гръцки ще рече „Благовеста“.

Ако се върнем към кратката приказка на живота и любовта й, ще видим, че пак като в легенда цялото селище тръгнало да посреща булката /нали идела от Търново/ чак до местността Василеви ниви. Небивало голяма била тази сватба, а невястата дошла като истинска принцеса: за пръв път тревненски младоженци пристигали с файтон, че отгоре на всичко заобиколени от свита сватбари на коне.

И за да има къде да се постила украсената с английска бродерия покривка за легло от прикята на Вангели, Цаню Захариев купил железен креват, един от първите в Трявна. Булката се омъжвала за зограф, но и самата тя имала страст към красивото: баба Здравка подробно е разказала колко изящен бил дори юрганът за споменатия креват – с цветя от бял муселин на лилав фон, обрамчен с розов атлаз.

Неизбежно е да спомена отново роклята, с която младата жена смаяла тревненки. Когато на празник отивала в черквата с нея, селянките от околните колиби се шегували, като предлагали на Вангели да ги повози като с шейна. Това и огорчавало, и смущавало Вангели, но тя не се препирала с жените. От друга страна, подигравките, макар да я наранявали, не я карали да спре да носи прословутата рокля. Този отказ да се подчини на чуждото мнение, дори ако е общоприето, но не е нейното, определя младата жена. Трябва да уважаваш себе си, за да правиш това, което считаш за редно, макар да е различно от представите на останалите. В случая Вангели смятала, че най-празничното облекло е зелената копринена рокля с кринолин и не се отказала да се облича по този тържествен начин, когато се черкувала. Нещо дребно, което обаче подчертава силата на характера й.

Още един приказен детайл рисува любовта на иконописеца и Вангели. Когато се завръщал от работа нейде извън Трявна, съпругата му изтичвала да го чака на портата, а той я грабвал на ръце и така я отнасял до къщата… Колко от днешните жени са носени на ръце? Колко от съвременните съпрузи до смъртта си не биха прежалили рано отишлата си половинка, така, както не е могъл да прежали цели 27 години Цаню своята Вангели…

Когато отново и отново препрочитам спомените на внучка й, ми става все по-трудно да не идеализирам жената, чийто образ е оставил чертите си в иконите на зографа-съпруг. Защото тези спомени разказват, че Вангели била добра и кротка, че не отвръщала на подигравки и в същото време тази кроткост се съчетавала с безстрашие. Цаню не се колебал да я посвети в революционното дело, а тя с желание и усърдие го подкрепяла. Тя била една от малкото тревненки, които не се плашели да посрещнат самия Левски, и то като чакан гост, в най-хубавата стая, гостната, със сладко и с вкусни гозби.

Спорен е въпросът дали наистина, както твърдят спомените на баба Здравка, Вангели е успяла да помогне за ушиването на знамето на Априлското въстание. Починала през ноември предходната година, така че е много вероятно да е успяла да вложи усилия за подкрепа и на това свято дело. Когато зографът Симеон Цонев развял знамето на 5 май 1876 г. и го побил насред чаршията, Вангели вече я нямало на този свят. Но нейният Цаню събрал най-верните си другари, поради което нарекли тази чета „зографската“. „Баща ми и майка ми взеха да плачат, дойдоха и двете ми деца. Аз ги прегърнах и целунах, целунах ръка на баща си и майка си и излязох…“ – разказва Цаню в „Записки по тревненското въстание“. Не мога да не спомена с добро тук майка му, която не знаела тогава дали не изпровожда може би на смърт и Цаню, и брат му Кънчо. Тази мъченица вече била погребала три свои деца, а след кончината на Вангели трябвало да се грижи за двете си внучета. Как една майка намира сили в подобна ситуация да благослови за битка останалите живи свои синове, едва ли можем да си представим днес. Но това, което можем да направим, е да запомним още едно женско име от Захариевия род: това на Замфирица, майка на Цаню и Кънчо Захариеви, свекърва на Вангели, превърнала се във втора майка за осиротелите си внучки.

В младостта на снахата имало всичко: и пътуване до далечни земи, и ежедневен труд, и усилие да се впише в чуждата среда на новия град, и физическа болка /страдала от корем, може би от възпален апендикс/ - от това си отишла без време, и гореща любов, и майчинска радост /родила 4 деца/, но и горест – две от тях си отишли още мънички. Двадесет и шест години, изживени без предпазливост и щадене, докрай, без остатък. Като свещичка на вятъра, като звездица призори, като копирка на стара икона.

Сиянието на спомена за Вангели все още ни съпровожда на прага на мъжовата й къща, по улиците, по които е преминавала, кай гънките на копринената й рокля, около снимката на гроба й. Но най-важното е, че лицето й все още свети в чертите на праправнучките и няма нищо по-хубаво от това малките тревненки да тръгват по пътя си с безстрашието да обичат на живот и смърт като тази, която е запрела нишката на кълбото на техния род.

Почетем ли паметта на Вангели, жената-дете /“детко“ я наричал Цаню/, чийто живот е стремително кратък, неизбежно е да я сравним с друга тревненска муза, която успяла да доживее до дълбока старост. Сякаш за нея животът сбъднал всички обещания, които дал на Вангели, но не отброил достатъчно дни, та да се нарадва на щастието си.
По-малко са хората, които знаят името на тази друга тревненка, но са безброй посетителите, които са се взирали в чертите й на портрета, изписан от сина й Иван поп Димитров и намиращ се сега в Старото школо. От платното ни гледа будно, но малко тъжно жена на неопределена възраст. Порасналият й, успял да се изучи за художник син бил дванадесетото дете, което тя родила. Дванадесето от двадесет и две. Дори за средата на деветнадесети век това е впечатляваща цифра. А днес семейство с три деца се счита за многодетно… И при съвременните медицински постижения раждането, да не говорим за грижите по отглеждането на толкова деца, означава изключително физическо натоварване и риск за здравето и живота на майката. Но тази невероятна жена не само родила двадесет и две, тя успяла да запази живи осемнадесет деца. И да понесе мъката от смъртта на четири свои отрочета. Колкото и философски да приемал народът ни в онези времена подобна участ /за такива скърби се казвало „Бог дал, бог взел“/, едва ли майчиното сърце някога прежалило онези, които не оцелели. И на портрета лицето на страдалката е обрамчено с черна забрадка, която веднъж майката сложела ли, не махала до гроб.

Петнадесет години Мара трябвало да се грижи за дома и семейството, докато непокорният й съпруг обикалял по далечни краища – Влашко, Тракия и чак Македония, прокуден от търновския владика грък. И не просто отгледала тя своите осемнадесет чада, а ги възпитала като родолюбци, въпреки че на собствения си гръб понасяла последиците от дръзкото поведение на съпруга – поборник за независима българска църква. От синовете им Христо участвал в Априлското въстание, Иван се записал във Втората българска легия, а Николай се сражавал сред опълченците на Шипка. Всички отрочета на семейството били грамотни. За Мара не било, види се, достатъчно да осигури хляба на трапезата, защото „не само с единия хляб живее човек“…

Ако животът на Вангели сякаш ни разказва вълшебна приказка, то този на Мара напомня епична поема. Мащабите на изпитанията, които понесла с достойнство тази тревненска муза, трудно могат да се съизмерят с други. Майчинството във всички негови измерения – физически страдания, лишения, усилия, загуби, и в същото време стремеж към духовно възпитание, родолюбие, образованост – е главната характеристика на нашата героиня. Неделима от призванието на майката е мисията й на съпруга. Могат да се правят аналогии със световноизвестни героини на чужди епоси, очакващи вярно с години съпруга си, пазещи домашното огнище. Ала това, което е по-важно, е сбъдването на това очакване. Съпружеският живот на Мара и поп Димитър продължил над седемдесет години – период с библейски измерения. Завършекът на тази истинска легенда е като на живота на лебедова двойка: двамата си отишли в една и съща година, 1901-ва. Не бивало единият да надживява другия. Но пък било време да си починат от земните усилия, след като четиридесет и пет внуци и сто и седемнадесет правнуци останали да продължат пътя им.

Лицата на Вангели и Мара ни гледат от портретите им, а колко са онези съпруги и близки на тревненските зографи, на които знаем само името? Десетките, може би стотици жени, чието житие-битие носело един и същи тежък кръст на непосилен труд и които въпреки това са оставали вдъхновяващи за иконописците…

Самите майстори са ни помогнали да си представим ежедневието на техните музи, защото бидейки откъснати често от дома, докато се трудели в други краища, пращали привети и заръки в писма. Две такива писма са се запазили до днес – на зографите Никола Генков от 18 май 1868 г. и на Симеон Симеонов от 16 юли 1874 г.

„Любезна моя стопанице Доне…“. Така се обърнал към съпругата си Никола Генков, провождайки освен поздрави и пожелания за здраве „пари осям фрати жълти и други жълти межидие три“. Ако не дочетете писмото, бихте решили, че разказите за „фудул тревненки“ - за онези съпруги на зографи, които не работели кърска работа, а се контели като чорбаджийки, може и да се верни. Никола явно бил загрижен за половинката си – „… провождам пари да си земиш какво ти трава ва кашти и пак да си налеиши вину“. „То вину барим…“ – така въздъхнал в писмото си стопанинът, защото след това трябвало да изрежда колко и кому да се наплати Дона. „Да стегниши собити да им турниши жамувити и да си платиш даваниту царкуту“, „да платиш на Никола Кънчюва гроша 50 и на Христа дяду Пенчу плати гроша 24 и да дадеш на Стойча пари детуй почивалъ и да са наплатиш на Хаджия ти Цаня“, „и да платиши на Дося… и на Стояница коюмджията“… Изреждането на борчовете се редува с пожелания за здраве и други наръки, сякаш за да се смекчи тежестта на казаното. Какво ли щяло да остане от пратените пари? Необходимо било чудо, за да се справи стопанката с всичките тегоби.

Но въпреки очевидния недоимък, в края на писмото си Никола поръчал не друго, а „на дицата на Кица на Тодура на Гергя и на Ивана да ги притягаш на книгата да доходят на школото“. Четири детски имена, значи – за четири детски гърла всеки ден трябвало да се стъкне огнището и да се забърка манджичка. Но и тази тревненска муза се грижела не само за хляба на децата си. Знае се, че в онези времена не всеки имал възможност да изпрати рожбата си на училище, но въпреки че зографското семейство на Никола и Дона имало куп дългове, учението и просвещението на отрочетата не било пренебрегнато.

„Потиски да ми истачети онези са скинаха“: ето я последната заръка на съпруга. Питам се как ли са изглеждали ръцете на Дона? Тя трябвало да тъче, готви, пере, чисти и да се грижи за куп още работи, като например „стягането“ на стаите и поставянето на прозорците. Вероятно тези ръце били зачервени от студената вода, напукани от пръстта, с изпочупени нокти, защото децата буквално изсмуквали майчините кости. Такива ще да са били ръцете на всичките тревненски музи. Дори когато наемали ратайкинчета, делничният изнурителен труд нямал край. Почивката очаквала тези жени само на другия свят. Покой ръцете им намирали още някъде, пак отвъд битовото: в иконите на съпрузите, където пръстите на Богородиците никога не били груби и очукани. Ръцете на тревненските Божии майки до ден днешен изглеждат фини и нежни, с деликатна красота, такава, каквато вероятно зографите мечтаели да осигурят на своите спътнички и като не можели в тежкото ежедневие, го правели чрез изкуството си.

Осем години по-късно иконописецът и резбар Симеон Симеонов изпраща писмо до своята Стефанка. Сравнено с писмото, разгледано по-горе, това послание звучи още по-драматично. Този път няма дълъг списък с борчове, за които да се погрижи стопанката, просто защото „парици сига нема…“. Като глава на семейството Симеон изрежда несполуките и лошото отношение на работодателите. Ясно прозира безсилието му да се справи със ситуацията. Тъй като първоначално уговорената зографска работа така и не се осъществила, иконописците били принудени да търсят нещо друго, в случая, резбарска поръчка. „А сига дудохми в Дибилец, пазарихме идно табле да правим, и то е ефтину…“. И следват указания да им бъдат пратени гипс, длета и други инструменти. Главното предназначение на писмото изглежда е тъкмо това: да се уреди получаването на необходимите средства за марангозка работа – „…и таи уставам в надежда дано да ги приема тези неща незабавно, защуту трябва сега“. Ала за да не звучи написаното като заповед, е обяснено какво са в състояние да пратят мъжете: „… пруваждами малку пипер ду 60 чушки и дистина бами и две три краставици, зашити са в една турбичка, приимети ги за армаган“. А парици тогава нямало… С тези 60 чушки, десетина бами и три краставици четирите деца и съпругата на Симеон нямало да легнат гладни няколко дена. И толкова… Затова той нарича пратеното „армаган“, ясно му е, че с подобни дарове няма да изхрани децата си, само ще залъже за малко усещането за обреченост. Ето така са оцелявали през осемдесетте години на деветнадесети век майсторите на прочутата Тревненска школа. Не е за чудене, че дейността на останалите средища на иконописно и резбарско изкуство отмряла постепенно. Всъщност истинско чудо е, че резбари и иконописци от Трявна има до ден днешен, защото и съвременните майстори водят подобна битка за оцеляване. Както впрочем и близките им.

Едно последно писмо трябва да бъде представено на по-широка публика. То е не по-малко любопитно от разгледаните дотук. За разлика от тях е написано от Станка, съпруга на зографа Йоаникий папа Витанов, до мъжа й. Това ще рече, на първо място, че Станка била грамотна. Стилът на писмото е леко приповдигнат, сравнен с този на другите две. Обръщението е тържествено и все пак по женски емоционално:

„Любезни Господине кир Йоаникий

сладко те целувам и те поздравявам…“

Въпреки церемониалното дълго обръщение, това е най-краткото от трите писма. Изложението е стегнато и по същество. Прави впечатление изразената дълбока религиозност: „И моля в църквата непрестанно милостивия Господ Бог, ходатайствам пред пречистата Негова майка. И за вас все се моля“. Единствената молба на съпругата също е свързана с църковни ритуали, а именно: „Да ми изпратиш две пюсюхчета къси, колкото от два рупа по-къси. Едно за причастието с покривало да се събира и друго за кръщението, като носим стъкла с миро за токолиуто“. Станка завършва писмото по подобаващ начин, като добра християнка – „… твоя съпруга Станка и чедо твое Мара целуват ти ръката“. Главното, което можем да научим от писмото, е до каква степен християнската вяра било опора в живота на зографската съпруга. Нейното послание до Йоаникий сякаш обобщава образите на тревненските съпруги на иконописци. Четейки това писмо, можем да си представим колко кротки били чертите на пишещата, как благо се обръщала към съпруга си, колко нежно навеждала глава заедно с чедото си, за да целуне ръката на стопанина. Тя, Станка, или Стефанка, Дона, Мара, Вангели – жената в сянка на прочут иконописец, без която би било невъзможно лицето на Богородица по тревненските икони да бъде осветено от онова божествено вдъхновение, което излъчва женската същност и което успявало да премине в очарованите ръце на зографа.

Симона Ментова

Из т. 3 на „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“