Роман Бочковски – трагедия в песен

„О, Бочковски ли?“ Знам го Бочковски! Толкова години беше диригент на хора в църква „Св. Георги“!“ Това казват мнозина от по-възрастните тревненци при споменаване на името му. Но започне ли човек да разпитва, зад това „знам го“ няма кой знае какво. И „толкова“-та години не се знае точно колко са. Дъщеря му Цеца Бочковска, е живяла с него около 50 години, но и на нея, и на най-близките си той не е разказвал много нещо. Защото мъката е давила и задушавала думите му преди да стигнат до устатата му.

Кой е Роман Яковлев Бочковски?

Роден е на 19 ноември 1894 г. в село близо до Киев. Майката – полякиня, бащата – украинец. Семейството – многодетно. Като завършил средно образование станал учител. През това време, по негови думи от едно писмо, той бил весел, засмян и приветлив. „Съзнавах, че върша една от най-големите работи и се гордеех с това. Бях уважаван от всички, уважавах ги и аз“. Но идва войната от 1914 г. Имал възможност да не отиде, но идеалист и романтик, той заминава. Сложили го в канцеларията на околийския началник. Когато след 3 месеца му заявил, че иска да отиде на фронта, началникът се възмутил: „Колко си глупав, рекъл му, всичките ти братя са на фронта, сигурно ти е дотегнал живота!“. Настоял. Но го пратили във военно училище. Завършил го. И най-после – на фронта. И тук за първи път разбрал какъв наивник е. Онова, което си представял за войната, потънало в нейните ужаси. Тогава той за първи път си задал въпрос, отговор на който не намерил до края на живота си: Защо Бог е дал на човека разум и език, когато езикът мълчи, а вместо него говорят пушки, картечници, топове? След революцията, когато белите офицери били по понятни причини преследвани и нерядко убивани, той счел за глупаво да чака своя ред и избягал заедно с други. В Галиполи, в европейската част на Турция, на границата между два континента, той осъзнал, че нищо не е останало от оня Роман. „Припомням себе си в миналото и не мога да разбера: Това ли съм аз? Или ме замениха с други човек?“. Предложили на бежанците да поемат към Сърбия, но той решил, че България е по-близо „до дома“, тук ще си почине и ще събере сили за новите изпитания. През Варна идва в Габрово. И веднага, още на улицата, започват първите унижения и подигравки: „Те са генерали, те ще ни командват!“, упреците, че са дошли са ядат „чуждия хляб“. И макар, че по собственото му признание, не всички негови колеги, дошли в България са могли да се „поставят като добри и честни хора“, той не вижда защо трябва да дели чуждия позор. И така, на около 24 години, Роман Бочковски е в България, без багаж, без документи дори, под тежестта на трайно депресиращата го мисъл: „Отечеството ме изхвърли като вреден елемент от своите предели“. В Трявна идва около 1925 година. Тук се запознава с Нацка, едно от четирите деца на тенекеджията Цаньо Калимеров, работничка - предачка във фабрика „Св. Георги“ от 13-годишна възраст. Майка й не я давала на чужденеца и една вечер двамата млади избягали. Оженили се в Троян, където Роман се бил установил и вече ръководел хор в този град. После се прибрали в Трявна. Родили им се две деца – Люба, през 1928 г. и Цанка /Цеца/ през 1933 г. В Трявна Бочковски работил във фабрика „Св. Георги“ като тъкач, навръзвач на основата и през последните години – като ОТК. Починал на 7 март 1983 г.

Много трудно се оказа да се установи точно от кога започва работата на Роман Бочковски в църковния хор. Първото документирано свидетелство е от 1926 г., когато на Роман са платени 200 лв. като певец. До около 1948 г. той ръководил хора с няколко прекъсвания. В своя хор Бочковски привлякъл и други „чужденци“ руснаци: Петр Шекалцов слизал от мините горе специално, за да пее, и „заливал“ хора с мощния си широк глас в църквата „Св. Илия“ в Плачковци. Идвали Александър Рудницки, Охотников, Ясен Селин и др. Бочковски бил интелигентен човек, говорел четири езика: украински, руски, полски и български, свирел на китара и мандолина. И все пак остава загадка как този човек, без никакво специално образование, се справял с нотната материя на сложните три и четиригласни черковнославянски песнопения! И досега може да се види нотната тетрадка, изписана с калиграфския почерк на Бочковски.

Какъв талант у този човек, който никога не издал дълбоко спотаената си мъка. Но случайно ли е, че толкова обичал да пее Пушкиновия „Узник“. Какви видения от детството са трептели зад клепките му, когато пускал на воля красивия си глас в „Реве, та стогне, Днип широкий…“. Обичал не само руските песни, обичал и българските стари градски песни, а специално предпочитание имал към „Ален мак“ и често карал малката си дъщеря да му я пее. Обичал хората, с които работил. В неделните дни хорът, като едно хубаво семейство излизал сред природата или пък на екскурзии – на вр. Свети Никола, в Казанлък, на Преображенския манастир… Обикновено там бил и мандолинния оркестър, пак под негово ръководство. Репетициите били два пъти в седмицата и неговите бивши хористи си спомнят, че когато репетирали, Бочковски бил строг, суров, сериозен. „Трудно се усмихва, но уважителен“.

По време на стачките през трийсетте години във фабрика „Св. Георги“, Бочковски поддържал работници с картофи и боб. Не се спирал, когато не е във фабриката и не репетирал, той копаел, билки събирал, присаждал… Много работен човек беше, казва дъщеря му Цеца, която не може да забрави, че баща й се опитвал да разказва за близките си „там“, но се прекъсвал сам, а и тя не смеела да го разпитва, защото разбирала, че го наранява. Само веднъж той проронил: „Преди да умра искам да видя родния си край!“.

Ако някой се намери да каже: Защо ни занимавате с този белогвардейски офицер, какво да му рече човек? През живота на човека е преминала една трагедия, която Роман Бочковски превръщал в песен. Песен, която била наслада и утеха за мнозина. Малко ли е?

Това е част от най-важното, което можах да събера от архиви, от разкази на хористи и преди всичко от писмото на Бочковски до бъдещата му жена /от него са всички цитати/. То не е много, но с него, като изнасям неизвестни до сега факти, искам да припомня за този рядък, „несрещан човек“, както го нарече един негов хорист и да се преклоня пред огромната му мъка, пред самородния му талант и пред неговото човешко благородство.

 

Вера Христова

Роман Бочковски, дълги години диригент и
ръководител на хора при църква „Свети Георги”