Пенчо Славейков и театъра

Пенчо Славейков (1866–1912) присъства като духовен център в литературния кръг „Мисъл”, към митологичното списание „Мисъл” (заедно с Яворов, Петко Тодоров, и д-р Кръстев). След като през 1892 г. следва философия в Лайпциг, където се запознава с творчеството на Гьоте, Хайне и Ибсен, Шопенхауер, Ницше и Киркегор, се връща у нас и по-късно става директор на Народния театър за периода 1908-1909 г. Там се засича с режисьора от чешки произход Йозеф Шмаха, който също изиграва важна роля за професионалното развитие на театъра ни в онзи начален период.

„Неговият идеал за работата на театъра представляваше четири или пет премиери за осемте месеца на театралния сезон и повишаване на субсидията от 170 на три пъти по 100 000 франка. Ненавиждаше зрителите. Настроението му ставаше розово, ако салонът бе „пометен”. Радваше се като дете, ако софийските зрители не идваха в театъра. И неговото желание се изпълняваше! Софиянци наистина не идваха в театъра. Колкото по-добре, толкова по-малко публика имаше...”. Тази категорична и саркастична оценка за интелектуалния Славейков е дадена от чешкия актьор и режисьор Йозеф Шмаха, назначен от българското министерство на просвещението за артистичен директор и главен режисьор на Народния театър през 1906-а до 1909 г., а в мемоарната си книга „Правехме театър” (изд. „Крух”, Храдец Кралове, 1982), както и в редица статии, публикувани в чешката преса, не спестяват някой от най-куриозните истории, случили се и з кулоарите на българския театър.

„Националните театри не са заведения, в които се печелят пари или дето се заглавиква публиката с безцелни и безсмислени удоволствия. Това са културни учреждения, за които само се харчи, като за университета, библиотеките или училищата...”. За тези свои думи Пенчо Славейков вероятно щеше да бъде уволнен от поста си, ако беше наш съвременник.

 „На Славейков трябва да благодарят не само водещите актриси, но и фигурантките, които получаваха сценичните си костюми от парижки и виенски фирми – продължава в спомените си Шмаха – „А исканията им за нови костюми от ден на ден ставаха повече. Славейков първо се съпротивляваше, мърмореше, а после идваше при мен с питането - като какво казва по този въпрос театралната практика. Отговорът ми бе ясен и кратък: „Ако искате да има вълшебство и илюзия и имате достатъчно средства, ще разрешите.” Касиерът не протестираше. Пенчо разрешаваше и сега в София никой не се учудва, когато се каже, че българските актриси са много „шик“. После при него със същото искане отиваше делегация от господа актьорите. И отново следваше старият въпрос за театралната практика, а след разговора с касиера, Славейков разреши и за артистите и статистите да бъдат закупени смокинги, рединготи, ръкавици и вратовръзки...”

Друго свидетелство за добродушието и любовта към артистите от страна на първия поет, станал директор на Народния театър, е грижата за комфорта на трупата по време на репетиции. Веднъж един от артистите се оплакал, че не може да издържа без кафе и цигари по време на дългия репетиционен процес и спектаклите. Славейков веднага направил кафене в театъра, обзавел го комфортно и наел кафеджия, който правел фантастично турско кафе за персонала на театъра. Друго интересно свидетелство за романтичния му характер е радостното му поведение по време на големия гастрол на Народния театър в Македония. Ето какво си спомня ироничният Йозеф Шмаха: „Грандиозно бе пътуването на трупата на Народния театър, ръководена от Пенчо Славейков в Македония. Стана ясно колко добър човек и патриот е Славейков и колко голямо е желанието му да покаже всичко най-добро по време на това агитационно турне в Македония, организирано от Министерството на просвещението. Приходите от всички представления, както и от всички средства, които правителството отпусна за това турне, бяха дарени на бедни македонци, а също и на училища и болници.” Разбира се това е видимата част, която става известна у нас след турнето. Това, което е останало „зад кулисите”, е разказано тук: „ Славейков купуваше от македонските жени народни носии и стари вещи. Организира екскурзии за цялата трупа до скалните манастири. А в Солун заедно с цялата трупа на театъра с музика посрещна прославения Енвер Бей, водача на младотурския режим. От Солун Славейков организира и пътуване по море до планината Олимп, на което бяхме аз и Сава Огнянов. По време на пътуването имаше и риболов във водите на Бяло море. С една дума Славейков мислеше за всичко друго, само не и за следващия театрален сезон в София”.

И все пак. Дори и като един от най-непрактичните директори в историята на българския театър, поетът си остава преди всичко поет, влюбен в театралното изкуство и европейската култура.

 

Из статията на Патриция Николова -

„100 години Народен театър“