Балканът и неговите „тайни“ (локалната памет на балканджиите в разкази, предания и легенди). Част I

В настоящото изследване обект на проучването са наративи, свързани с изграждането на локалната памет на населението, битуващо в района на Търновската предбалканска котловина, конкретно поселенията в Балканската (Килифаревската) долина на река Белица. Тя започва от Килифаревския манастир „Рождество Богородично“ и продължава в посока билото на Стара планина. Долината свързва Северна България, през Търново, с Южна България, през Хаинбоазкия проход (Прохода на Републиката). Предвид разглежданата проблематика, обединяващо звено в публикацията ще бъде разбирането за „паметта“ като носител на общностна принадлежност. Изследването се базира на записани устни повествования, осъществени при теренните ми проучвания в посочения ареал през 2010–2018 г. Хронологически обхваща времето от началните поселения на Централния Балкан през XV в. до съвременното състояние на селищата. Въпреки очертаните времеви граници е необходимо да направя уточнението, че то обръща поглед предимно към повествования, очертаващи селищното пространство в минал за разказвача етап. В тях се преплитат както исторически данни, така и представи, свързани с религиозно и фолклорно тълкуване на събития, личности и факти, навлезли трайно в мирогледа на местните жители. Особен дял от тези наративи са предания и легенди, които разкриват един от най-мистичните и едновременно с това колоритни дялове от локалната история на балканджиите. Част от представения емпиричен материал е обект на събирателска дейност от местни краеведи, които съчетават традиционно предавани знания от типа „зная го по предание“ с прочетеното, с усвоеното от различни медии. Такъв тип съвременни разказвачи са едни от най-често срещаните в цитираните селища. Те притежават безспорен авторитет сред съселяните си и много често цитират техните повествования. Основната им дейност е свързана със събиране на информация за възникване на селището, първи заселници, родове, катаклизми и съответно тяхното преодоляване. В посочените повествования авторската намеса се движи в широк диапазон – от съкращаване на информация до удължаване на разказването. Всичко това води до създаване на нови сюжети, вмъкване на пряка и непряка реч, извеждане на преден план на нови персонажи. В хода на повествованието използвам термините, с които информаторите обозначават наименованията и вида на селищата и прилежащите землища.

Старопланинските проходи са основните артерии, по които се осъществява преминаването от Северна в Южна България. Един от най-достъпните е Хаинбоаз (от 1948 г. именуван Проход на Републиката), който свързва южните и северните склонове на Средна Стара планина. Съществуват много предания и легенди, свързани с турски потери и хайдути, намиращи убежище в Балкана, със заселване на семейства и родове в близост до прохода и полагане началото на цели селища, с разкази за скрити съкровища и иманярски разкрития...

Една от най-колоритните и завладяващи части от местната история на балканджиите е свързана с разказите за съкровища и несметни богатства. Многобройни са топонимите, чрез които „проучвателите“ се опитват да локализират „имането“ в пространството. Невероятни в своите разсъждения и заключения са „малджиите“ – иманяри, които и до днес търсят съкровищата на Вълчан войвода, поп Мартин, цар Иван Шишман и други исторически и легендарни личности. Разликата между отношението на местното население и „черните археолози“ към съкровищата на Балкана е огромна. Може би „ключът“ се крие в съдържанието на понятието „съкровище“, в неговото осмисляне и значение – дали то е част от ценностната система на определен социум, или начин за бързо забогатяване. С оглед на настоящото изследване съкровището ще бъде разглеждано в контекста на фолклорната култура и нейната ценностна система. В преданията като основен дял от фолклорната история почти няма ясно разграничаване между съкровище и имане... В контекста на настоящото проучване е необходимо да се отбележи, че имането придобива статут на съкровище, едва след като вече е скрито, преминавайки по този начин в категорията на сакрализация. За балканджиите имането има особен смисъл. То се свързва с идеята за сакралност както на самото съкровище, така и на територията, на която се намира. Едва ли е възможно, след като бъде открито, да се говори за лична облага и благополучие. В митологичните вярвания на местните хора, то носи зла поличба и нещастие. В изключителни случаи може да допринесе за по-добряване благосъстоянието – материално и/или духовно на дадения колектив, чрез дарения за построяване на черкви, училища и други обществено полезни начинания. Тогава проклятието на скритите съкровища е преодоляно. В по-голямата си част знанието за съкровище се възпроизвежда под формата на предание в различните му варианти като основна съставна на фолклорната история. Широко разпространени са легендите и преданията за местности, които са свързани с царски имоти и съкровища, т.нар. „Царовища“. По традиция тези съкровища и разказите за тях се свързват с граничен период, със ситуация на „етнически стрес“, каквото е падането под турско робство. Ето защо съвсем логичен е стремежът към опазване на царското съкровище, още повече, че етносът се намира в чужда етническа зависимост. Важно е да се отбележи, че в народния мироглед то се отъждествява с българското царство. Опазването му от чуждо посегателство е еквивалент на опазване на идентичността и продуцира възраждането на българската държава. Почти във всички варианти за царско съкровище, то е скрито в пещера. В легендата за Белновръх /* разказана във втората част на доклада/, в близост до село Райковци, съкровището – в случая „златния стан“ – е скрито в дълбок кладенец. В съзвучие с религиозно-митологичните представи на всички народи кладенецът се счита за сакрално пространство. Гледан от долу, на горе, наподобява огромен телескоп, насочен от глъбините на земните недра към небесния център, символична стълба на спасението, свързала помежду си трите равнища на света – вода, земя и въздух. От друга страна, темата за златния стан има място както в българските, така и в по-древните представи на Балканите. В митологичен смисъл златото се свързва с отвъдното и едновременно с това е посредник в прехода между световете. Освен пряката технологична дейност тъкането, станът и тъкачката са свързани и на по-дълбоко ниво. Смята се, че „за архаичните култури чрез занаятчийските дейности не само се създава даден предмет, а се пресъздава първотворението. Затова технологията се подчинява на точни практически и символни правила, чиято цел е да се управлява преработването на първоначалния хаос“ (Красимира Кръстанова, „Златният стан“, София: Жанет-45, с. 9). Друг важен момент са наличните в този район „царски“ топоними – „Царовище“, „Царското кладенче“, пряко съотносими със скривалището на царското съкровище. Те се утвърждават като „съкровищни топоси в пространството“, носейки заряда на етнически, локален вариант на конструиране на царска територия, възприемана в случая като сакрално място, в което е съхранена царската институция. В народните представи скритото съкровище е гаранция за съществуването, макар и на митологично ниво, на тази институция. А евентуалното му намиране означава избор на нов владетел и обновяване на властта. Затова и една от основните функции на „царското съкровище“ е сакрализиране и опазване на етническата територия, обезпечаване на нейната неприкосновеност. Предвид ареала на проучваната територия балканджиите са съхранили множество предания и легенди, свързани със съкровищата на българските хайдути. Основният източник за тяхното придобиване е чрез обир на турската хазна (поща), обикновено организиран от войводата, поради което се свързва и с неговото име. Традиционно се закопава в пещера, кладенец, затрупан изкоп, подреден калдъръм и т.н. Отново, както и при „царското съкровище“, и това си има стопанин, с „право на собственост“, осмисляно в контекста на българската идентичност.

В това отношение, най-често срещаните наративи за хайдушки съкровища са свързани с Вълчан войвода. Повсеместно в етническата ни територия съществуват разкази за него. Много краища на страната ни претендират за родно място на войводата, разкривайки по „безспорен“ начин биографичното му минало. Населението от Централния Балкан не прави изключение. То подробно описва началните години на Вълчан, излизането му в планината, борбата срещу турците и съответно гибелта му. И тук е мястото да направя едно уточнение. Изследователите на хайдутството изтъкват много интересен феномен. В множество турски, сръбски, руски, гръцки документи, в български предания и легенди за хайдути 90% от случаите са споменати имената Вълчан, поп Мартин, Страхил, Чавдар войвода. Най-често използваното име е Вълчан, което се среща в много голям ареал. Някои историци правят предположение, че войводите са имали други рождени имена, но излизайки в Балкана те приемат имената на прославените първи войводи, за да покажат приемственост. Не е за пренебрегване и фактът, че самото име се отъждествява с животното, всяващо страх, демонстриращо сила и жестокост. Както вече беше отбелязано, съществуват много предания за съкровищата на Вълчан войвода. Разказва се както за тяхното придобиване (чрез ограбване на турската хазна), скриването им (в пещери, кладенци), така и за бъдещото им предназначение – борба с турците и отмъщаване за поруганата чест. По този начин образът му е натоварен със специфични функции на пазител на Българското съкровище, което се отъждествява с българската идентичност. Емпиричният материал, представен в текста, разкрива малка част от преданията и легендите на балканджиите, но едновременно с това налага основни изводи относно формиране на локалната памет и идентичност на планинското население. Разказите, свързани с оцеляването на жителите от Централния Балкан, битките, водени с турската войска, кратките описания на самите сражения, „следите“ от събитията в топонимията и в паметта на поколенията, решително утвърждават престижа на родното място в условията на чуждото етническо господство. През годините в посочения ареал възникват селища на българи със своя земя, постепенно се създава ново наименование на населението – балканджии, придобиващо значение на етноним. Той се използва в контекста на противопоставяне на заобикалящите го „друговерци“ – турци, юруци, татари, принадлежащи към ислямизираното пространство. Тяхната оценка за собствена значимост е толкова голяма, че те се разграничават и от населението, живеещо в полето – полянци, или т.нар. хърцои, загорци. Това води до формиране на колективната памет на проучваното население, основана на спомена на изживяното/съпреживяното и паметта, изградена от разкази и образи на предшествениците…

(Следва)

 

Миглена Петкова

* Докладът се публикува със съкращения

 

Снимка: Тревненският балкан, Недко Димитров