Тревненски бУдил: Балканът и неговите „тайни“ (локалната памет на балканджиите в разкази, предания и легенди). Част II

Обръщането към „местата на паметта“ е свързано с преоткриване и припознаване на онези символни топоси, които формират локалната идентичност на проучваната общност. И именно те са сред основните фактори, разграничаващи балканджиите от Централния Балкан от останалото планинско население. Тяхното познаване и съхраняване е от изключително значение, защото живеем в динамично и променящо се време, когато голяма част от топосите е заличена, в процес на разруха и забрава. От друга страна, тенденцията към обезлюдяване на селищата ни лишава от конкретните носители на колективна и индивидуална памет. Независима от описаната относителна „моногамност“ по отношение на местна памет и история в съзнанието на проучваната общност е идентификацията с етноса. Много често значими за целия етнос събития и личности се включват в орбитата на местното предание. По този начин се формира фолклорната история, чиято основна черта е нравственият патос. Историческата личност съществува „като представа, като символ, като модел за подражание само в една единствена проява на етническо съзнание и оттам на фолклорната култура“. По този начин можем да си обясним претенциите на много селища (не само от региона на Централния Балкан) за родно място на Вълчан войвода, за огромния ареал, в който той е воювал с дружината си срещу турците. Аналогично – почти няма селище в Балкана, жителите на което да не са „наследници на болярски родове“. Същата тенденция се наблюдава и за многобройните „гробове“ на последния български владетел Иван Шишман. По този начин чрез историческите лица, явяващи се етнически символи, отделните селищни общности заявяват и утвърждават своята принадлежност към българския етнос. Теренният материал, използван в проучването, и анализът му по безспорен начин доказват уникалността на балканджиите. Механизмът на изграждане на културна памет се оказва изключително жизнен и колоритен.

Многобройните разкази на потомците на първите заселници доказват, че за тях няма рязка граница между минало и настояще. Наследниците грижливо пазят спомена за своите предци и със самочувствие на „единствените жители“, имащи право да се заселват в планината, разказват местните истории. Така знанието за родоначалник, род, селище, храм се оказват основата, върху която се изгражда своеобразен „код на паметта“, формиращ локалната памет и идентичност на населението от/на Централния Балкан…

ПРЕДАНИЕТО ЗА ВРЪХ БЕЛНОВРЪХ

„По предание се говори, че Белновръх е бил Царовище. Тук на върха, на голямата и равна като тава поляна имало царски шатри. Някои от българските царе идвали със семействата си и своите придворни на лагер. В една от шатрите на златен стан жена тъчала отличителните дрехи на царя, на неговите придворни и на цялата свита. Тази жена се казвала Бела. Един ден царската стража съобщила на царя, че ги грози опасност, чужда войска се придвижвала към шатрите. Царят наредил всички да се приготвят и да бягат от този връх. Приготвили багажа да бягат, а златния стан, на който тъчала Бела, наредили да разглобят и да го пуснат в кладенеца, който се намирал на поляната. Разглобили стана, пуснали го в кладенеца, затрупали и замаскирали мястото и чак тогава избягали. Според преданието този цар не се върнал в това Царовище, а върха нарекли Белин връх, на името на Бела, гдето тъчала на златния стан. Старите хора не са запомнили следи от постройки, не са чували и от техните деди да разказват за останки от тези шатри. Единственото нещо според тях, останало да потвърждава преданието са наименованията на две места по билото на планината, които местните знаят. Едното е с наименование „Трона“. Според тях на това място е бил царският трон. Малко по на юг от трона, на полянката казват „Петровски кръст“. Според преданието златният стан стоял заринат в земята там, на равното било на връх Белновръх и от време на време златото играело. Нощно време много хора от с. Сеймени виждали неговия блясък. От северната страна на връх Белновръх съществува студен извор, наречен „Паничките“. Според местните жители в близост до този извор вървял калдъръмен път, който наричали „Царския път“. Пътят вървял право нагоре към билото на „Белновръх“ [Петьо Тодоров Коев, р. 1955 г.; Митев, М. 2004, с. 144].

ВОЙВОДКАТА РАДА БАРАЧКИНА /*Рада Барашка/

„Дядо Асен беше кантонер по Хаинбоазкия път от с. Въглевци до Предела и като такъв се пенсионира. Имаше влечение към малджилъка (иманярството). Малко тежко чуваше, но иначе беше много разговорлив. Казваше, че от Килифарево до Гурково и от Кръстец до връх Чумерна знаел всички белези, които са оставили хайдутите за закопано от тях имане. Назоваваше дори количеството и в какъв съд са сложени закопаните пари и от кого са вземани. Назоваваше имената на войводите. Интересен е неговият разказ за закопаното имане и поставените по скалите белези в района на „Косьов камък“, „Меливските скали“, „Златарската усойна“ и „Хайдушката лъка“ от Кара Кольо и Рада Барачкина. Ще опиша какво научих от дядо Асен за войводката Рада Барачкина и за обира на Сараф Яко. Според него тя е била от с. Власатлии, Тревненско. Баща ѝ бил от рода на Бараците. Били много братя, а семейството им – многолюдно. За да прехранва жената и децата си, бащата на Рада аргатувал на някакъв бей от Търново. От ранна пролет до късна есен работел земите му. Едно лято беят го пратил да отиде на Балкана да събере голяма жетварска чета и да ги доведе да жънат нивите му. Изпълнил той поръката, събрал жетвари и ги повел за Търново. В жетварската чета били неговата жена и дъщеря му Рада, която била станала мома за женене. Рада била красива, едра на ръст и физически много силна. По време на жътва я видял синът на бея и много я харесал. Още извикал бащата на Рада и му казал, че тази мома няма да я пусне да се върне на Балкана. Щял да я потурчи и да я вземе за жена. Бащата се изплашил, но не казал на Сали (така се казвал синът на бея), че тази мома е негова дъщеря. Бил предупреден да не казва за намеренията на Сали. Отчаял се той, умислил се и не знаел какво да прави. Въпреки строгото предупреждение да не казва на никого той решил да каже на жена си. С нея първо споделил мъката си. Разплакала се и тя и се тръшнала на земята – припаднала от мъка. Завикал той на жетварите да донесат бъкела с водата. Полели я с вода и я свестили. Заплакала бедната жена с глас за хубавата си щерка. Рада успокоявала майка си, но в същото време не ѝ идвало на ум какво решение да вземе. Дали да бяга, или да чака турците да дойдат за нея, та тогава да решава съдбата си. Вече намеренията на Сали били известни на цялата жетварска чета. Разговаряли, умували и решили да пратят бащата и майката на Рада при бея и да му кажат истината, че Рада е тяхна дъщеря. Да му се замолят, да не я вземат насила за снаха, защото тя не иска да погази христовата вяра и да се потурчва. Както решили, тъй и сторили. Плакали, молили се на бея клетите родители, но той не отстъпвал. Най-подир се ядосал и наредил да ги вържат и затворят в мазето. Пратил трима турци при жетварите и наредил да хванат Рада и да му я доведат. Отишли турците при жетварите, посегнали да хванат Рада, но тя се развъртяла със сърпа и промушила корема на един от тях. Другите двама се хванали за оръжието, но не могли да го използват. Няколко момчета се хвърлили отгоре и извили ръцете им назад. Рада ги питала да кажат какво са направили с нейните родители. Те казали, че по заповед на бея били вързани, но какво е станало с тях не знаели. Като чула тези думи Рада разбрала, че нейните родители няма да излязат живи от ръцете на турците. Тя се ядосала много и за да докаже на бея, че няма да стане негова снаха, казала на момчетата: „Дръжте ги, пък аз ще се оправя с тях“. Така както ги държали тя прерязала гърлата им със сърпа. Хвърлили сърповете и Рада поела с момчетата към Балкана. Там Рада станала войвода на дружина от 70 хайдути. Беят не убил родителите ѝ. Пуснал ги, като им казал, че ако Рада се откаже от хайдутлука и стане негова снаха, ще ги остави живи. Прибрали се те и започнали да увещават Рада да стане бейова снаха. Дядо ѝ казал: „Послушай ни дядовото, покорна глава сабя не я сече“. Рада се изсмяла на тези думи и отвърнали: „Касапинът коли и кротките крави“. Този разговор е пресъздаден в една песен, често повтаряна от гъдуларя Дамян Колев Барачков. Тя и до днес е част от местния фолклор. Ето думите ѝ:

„Рада мамо дума, мамо мила,

мамо, не раждай ме мамо

бяла черноока, не давай ми

снага тънка, висока. Че мене

мамо турчин да залюби. Мене

ще залюби, тебе ще погуби.

Мойта тънка снага Сали ще

прегърне, снага ще повехне,

лице ще посърне.

Не слушай ти дядо, дето ще

да рече, че покорна глава сабя

не я сече.

Касапинът коли и кротките

крави,

пък сивите вълци все са живи,

здрави.

Босилекът, мамо, не расте

без вода,

пък моминска хубост расте

на свобода.

Събрала съм, мамо, до триста

юнака, до триста юнака, все

върли хайдути“.

Така въпреки заплахите от страна на бея и молбите на нейните родители, Рада не изменила на вярата си. Още дълги години тя бродила с дружината си из Балкана и всявала ужас в турските сърца. Според дядо Асен иманярските предания за хайдушкото имане на войводката Рада Барачкина са много. Най-много той разказва за укритите несметни богатства в пещерите, наречени „Килиите“. Те се намират от южната страна по връх Белновръх до с. Власатлии. От него научих още, че Рада Барачкина е ходела известно време заедно с Вълчан войвода. Когато двете дружини били заедно, те отмъстили на много турци, наказали много изедници. Ето какво ми разказа той за съвместния обир на сараф Яко, един от най-богатите хора по него време в Турската империя. „Чрез поп Мартин, който бил най-сигурният разузнавач на Вълчан войвода, научили, че през Балкана ще премине сараф Яко с много злато. Сараф Яко тръгнал от Търново и стигнал Елена. Хайдутите на Вълчан войвода и Рада Барачкина се отправили на изток по билото на Стара планина и завардили всички пътеки, по които предполагали, че ще премине керванът. Той се водел от човек, който познавал много добре Балкана. Превел ги по такава пътека, за която бил сигурен, че не е заварден от хайдутите. Извел ги от западната страна на връх Чумерна. Преминали билото и поели през гората на изток. Стигнали до поляната, наречена „Гюндалана“ (Слънчева поляна). От тази поляна имало пътека, по която се стигало в Сливен. Били сигурни, че по тази горска пътека благополучно ще стигнат в Сливен, но на нея керванът бил нападнат и ограбен от хайдутите. Взели златото и на никого от керванджиите нищо лошо не сторили. Наказали само сараф Яко. Отсекли дясната му ръка до китката и го пуснали да си върви с другите. Там където отнесли златото и го закопали, сложили грешната ръка, алчната за пари ръка на сараф Яко. Според думите на дядо Асен отсечената ръка още стояла непокътната при закопаното злато, защото била увита със седем мушами. Мушамите били направени от тънък плат, напоени с разтопен восък. Преди да я увият в тези мушами, между пръстите били сложили две жълтици, за да покажат алчността за пари на сараф Яко. Къде хайдутите са закопали парите и отсечената ръка на сараф Яко, не е известно. Дядо Асен казва, че е ходил лично на тази поляна и е видял с очите си белега, който хайдутите са оставили върху една скала, за да потвърждава преданието. На нея била изсечена ръката на сараф Яко“ [Никула Стоянова, р. 1937 г., с. Въглевци; Илия Манев Стоянов, р. 1940 г., с. Въглевци; Митев, М. 2004, с. 100]

Миглена Петкова

* Докладът се публикува със съкращения