Сказание за местността „Гробът“ при колиби Мръзеци. Част I

Някога, преди повече от 160 години, в този край на прекрасния Тревненски балкан, била „хасъл“ България. „Чисто българско било“, споделя баба Хубка Мурджева и спомня онези отдавна отминали времена, за които много е слушала от разказите на своята баба, на която е кръстена. Историята на нейния род е записана от Кина Резачева, преди повече от 30 години, и е публикувана в един от Краеведческите сборници на Музея в Трявна. Днес ще ви я „разкажа“, макар че е твърде дълга, толкова тъжна, но и красива, и най-вече – свидна и родна… Доколко преданието за м. „Гробът“ край Мръзеците, почива на исторически факти, не се наемам да твърдя, въпреки че главните герои в тази история, са реални личности /виж Бележката, поместена в края на втората част на Сказанието, която публикуваме утре/. По-важното е, че тя докосва, интригува и е още едно безценно камъче в съкровищницата на народната памет, гордо и достолепно минало, което трябва да бъде помнено и препредавано…

***

Тук било хасъл България – връща лентата на спомените баба Хубка. Чисто българско било, турчин не се срещал. От някоя долчинка само ще се извие син дим – издайник, че българин там дом е скътал. Куче пролайва, петел се обажда и с тънка свирка върбова овчарче стадо повежда. За Цар Калояна и за Цар Шишмана песни нарежда. Моми му пригласяли, че и от двамата тъдява има следи от забравени пътища, секли някога Балкана от север и от юг. В тези пущинаци българи горди живеели. В балкански усои покой дирели, достойнство пазили, таели спомени от стари времена дълбоко в сърцето си“.

Тихо, потайно живеели, но прочути били креслювските дюлгери, че по цяла Тракия на паши и бейове къщи вдигали. А измежду всички най-прочут бил майстор Михал. Носело се името му от уста на уста. Златни му били ръцете, бил стопан на хубава невеста. Двамина сина и най-малка дъщеричка, Хубка, дома му кичели. Радост пълнела сърцето му. Но на връх Цветница, неделя, преди Великден, голяма го поличба белязала. От вътрешния праг на дома му черна се змия измъкнала, изплашила мало и голямо и жива навън си заминала. Не могли да я убият… „Не е на хубаво! Не е на добро! На свет ден зъм да се изниже от дома ти, лоша е прокоба. Няма да хароса този дом!“ – шепнели в уплаха старите люде. Тъй било, тъй станало. Лоша вест достигнала до нашенско: в село Гюсово, Казанлъшко /дн. Изворово/, на Хайдар ага, тежък търговец, майстор Михал вече втора година дом вдигал, соби изкусурявал. За ден-два по Петровден решил със челяд да се види. Дали му бил наплатил, че жълтиците му се досвидяха на Хайдаря, та го проследи и отне животеца му, дали са го обирджии пресрещнали, но нашенци, нагоре път поели, го намерили съсечен, джобове навън  обърнати, кемерят празен. Погребали го отдясно на Дъбнишкия боаз, до ручея и белязали с кръст габрицата, под която го заровили, а грозната вест на булка Михалца донесли. Мястото точно описали. Да знае гроба му, зер децата растат, все някой ден ще го посетят. Тя седнала като обезумяла, скръстила ръце като, че е изработила работата си за цял живот, забола очи в земята и не вдигнала взор.

-      Мамо, пийни водица, хапни хлебец – молели се децата й, а тя не сещала ни глад, ни жажда, ни сън я ловяло. Непрекъснато с Михаля разговаряла. Молела го да се завърне, да не седи по чужди край, да дойде при чедата си, докато по Кръстовден тя ги напуснала веднъж завинаги и при него се прибрала.

Тъмна мъгла припаднала пред тримата сираци. Страх свил сърцата им. „Ами сега какво ще правят?“. Събрали се роднини от близки и далечни колиби. Всеки ум дава, никой товар не поема сираците да прибере. Накрая решили: „Братята са големи. И Дамян, и Драгни хляба си мече могат да изкарат, ратаи ще станат, за чужда стока ще се грижат. Зима в колибите ще живеят – бащин дом да поддържат, лете – по къшлите. Те са мъжка челяд, ще изтраят. Тежко на Хубка, че е още мъничка. Таз зима залък хляб ще се намери по роднински къщи, а напролет в Трявна ще я заведат, ратайкинче ще я цанят; ще шъта в някой богатски дом. Докато дойде време за венчило, все някой грош ще спастри и дар ще си направи“.

Едно кроили роднини, друго излязло, защото друго било писано.

В късен есенен ден три каруци, пълни догоре с капаклии цървули, теглени от едри катъри, водени от Хайдар ага от Гюсово и от тримата му вердяни, спрели сред Креслювци. Изтъргувал със стоката си Хайдар ага, накупили селяните цървули за през зимата и преди да си тръгне, мухтарят поискал да види и на майстор Михаля дъщеричката Хубка. Дошъл мухтарят дядо Станю, довели и Хубка с братята й. И както се било събрало цялото село около каруците му, огледал селяните, па рекъл: „Хем за търговия, хем и за друго минах през ваше село. Дочух, че майстор Михал и невястата му не са вече между вас. Мъжете, дюлгерите, по-многото ме знаят, но нека всички чуят: от Гюсово съм, Хайдар ага, търговец. Жена ми Гюлбеяз двама сина ми дари, но трета рожба нямаме. Воля на Аллаха! Тъй ни било отредено. Гюлбеяз деня и нощя сълзи рони. Иска женска рожба да шета из къщата ни. Сто ми заръки заръча през Балкана да мина, и ако на майстор Михал дъщерята харесам, дома да я заведа. Питайте ме харесва ли ми. Душата ми разцъфна, като я видях. Обикнах начаса това дете. Баща й ми се хвалеше, кога собите изкусуряваше, каква дъщеричка има. Каквото видях, не очаквах. То не е дете, а ангел. От очи й звезди гледат, от коси й слънце грее. Жена ми ще се радва. Хубка ще помага в шетнята, а Гюлбеяз ще й е като майка…

-      Майстор Михал дома ми е строил, в бащин дом ще живееш, момиче! – обърнал се той към детето. – Нов баща и нова майка ще найдеш. И бъдева няма да е шетнята ти. Копринен конец ще вземем оттука, на година по жълтица ще нанизваме на него. Когато дойде време сама дом да отвориш, цял наниз ще имаш на шия… Казах. Тъй ще бъде!

Спогледали се смаяни старци: „Де се е чуло и видяло по жълтица на година за шетня?! Много пара е това!... Право ли дума тоз ага?“.

А той:

-      Решавайте Хубкини братя и ти, дядо Станьо. Вместо да я хокат по чужди къщи, дайте ми я, наместо чедо я вземам!

Хем молел, хем господарска заповед доловили в гласа му.

-      И още: хубаво носене ще я нося, не в дрипи, а в дрехи. Искам къщата ми да краси, окото ми да радва. А вие, момчета, ако ви сестра премилей, ще слезете за ден да я видите, а тя на трите години веднъж тук ще си идва.

Млъкнал и зачакал. А очите ме все търсели дяда Станя.

-      Дайте я, момчета, тоз челяк умни приказки уртува – продумал той. – Не със злом я взема, а с добро и иска я като чедо. Пък и пред всинца обещава: ще я гледа. Не може тъй дума да дадеш и после да я погази. Да върви! За добро ще е за Хубка. По-добре с добро, а не насила. Силата е у агата.

Мълчали, гледали един в друг Хубкини братя, па влязъл в къщи Дамян, изнесъл в бохчата всичките й дрешки и й ги подал. Притеглил я в разтрепераните си ръце големият брат, братски я по челото целунал и тихом на ухо й издумал:

-      Най-големият съм от трима ни, наместо баща те изпращам, Хубке, хубава моя сестричке, слушай в новия си дом, шетай, чужда реч учи, но вярата си не давай! Пази я! Човек без вяра нищо не чини – тъй думаше мама. Ти си мъничка, тез думи още не си чувала. От мене първом ги чуваш, хубаво ги запомни…

Притиснал я до болка и по-малкият брат Драгни, после я метнал в каруцата до Хайдаря и бързо в двора се прибрал, че било срамно момче да плаче.

-      Хайде, потегляйте, на добър път! – сопнал се дядо Станю и той извил побеляла глава. Горещи сълзи парнали очите на всички майки и всяка хванала рожбата си, повлякла нозе към дома.

Всички плакали, но никой не видял как Хубка горко плакала, свила главичка в рамене, забила поглед надолу. Ден, два в туй положение останала. На третия ден премаляла, по пладне сама се надясно извърнала и зад гърба на Хайдар ага в каруцата заспала. До другата сутрин непробудно спала. И хляба, и саздърмата приела, и водица пийнала. От този ден всичко й се виждало по-интересно. Гледала гъмжилото по пазара в Дряново, слушала в селата българска реч. Севлиево видяла, през Габрово минала, сърчицето й трепнало само, когато Балкана прекосявали. Сторили й се гори и селища познати тук, всичко приличало на Креслювските баири и свела пак главица на гърди.

Когато една вечер късно Гюлбеяз посегнала да я снеме от каруцата, Хубка прискимтяла като кученце и се притиснала до нея. Душата й дирела майчина ласка. А на вечеря, измита, преоблечена, седнала на трапезата с всички и не снемала очи от господарката си, чакала дума от нея.

Минали три години. Двамина братя не се делели. Лете по къшлите скитали, зиме в колибите се прибирали, бащин дом редели, гласели. Не проличало, че стопанинът го няма. Два пъти ходили Дамян и Драгни за ден през тези три години при сестричето си. И двата пъти хубаво ги приели. Като се върнали не могли да се изхвалят:

-      Във висок сарай живее Хубка, не е само измикярче, и други хора им шетат на Хайдарови. В ново сукманче е обелечан, кенарена ризка носи, шито със сърма елече. Добре е Хубка! Малка е още, а три жълтици вече е вързала на копринения конец.

През лятото на третата година си дошла, поизраснала. А за жълтиците, за сукманчето, за кенарената ризка всичко било вярно. Зарадвало се цяло село: „Намери си мястото Хубка!“.

Изтекли седемте броени дни и Хубка отвели пак за Гюсово, за още три години. През тези втори три години един път само слезли братята, че по-студен им се видял Хайдарят, а големият му син Махмуд бей, върнал се скоро от Филибе, като вълк ги изглеждал и дума не им проронил. Преглътнали обидата братята. Знаели, броени дни край имат. Отдадени на работата, зачакали есента пак на третата година. А Хубка с покорство шетня шетала, растяла и хубавеела. Като росица била тя в чуждия дом за всички. Само нейната душа оставала ненапоена, неоросена. Не че не я обичала Гюлбеяз, обичала я, щадила я, но студено било в този дом. Нашите празници не се празнували там, а на нея чужди, нелепи, неразбираеми си оставали техните. Нямало за нея светла радост по Великден, по Гергьовден, по Богородица. Нямало хора. Нямало песни. Все на турски се говорело, затуй легнала вечер сама в стаичката си, на майчин език си мислела. На български с баща и майка разговаряла. Млади, хубави си били останали в паметта й те. Пред никого тъгата на сърцето си не показвала. Само пред братята си мислено жалба по роден край изливала. Богат, но трудно достъпен бил Хайдаровият дом. Чужди хора рядко влизали в него, а пред чуждите нея най-рядко пущали. От чужди я пазели, но при братята я пуснали. Есента дошла, с нея и Хубка украсила бащин дом. Била израснала като фиданка тънка, височка. Била облякла майчина празнична премяна. Кога на кладенец тръгвали с бели менци на рамо, Дамян викал Драгни и не можели да й се нарадват:

-      Погледни, братко, нашата сестрица, като фиданка, като тополка. Не Хубка, нашата се е майчица върнала. Я гледай, носи нейното носене, ходи нейното ходене, гледа ни с нейните очи. Жива се е мама върнала!... Каква ме радост опасва, шест жълтици си е вързала, да иде и тая година, та седмата насред да върже. Пълен наниз ще си спечели… И… много ми се хвалба похвали: какви си е черги натъкала, какви възглаве нашила. Сутрин рано ставала, вечер късно лягала, от съня си късала, дар гласи. Да иде и таз година, че после тука ще си я вземем. И на нас, братко, да пошета, и нашите души да сгрее, и ние в топъл дом да се приберем. Дано си харно момче хареса, за добър човек да я задомим. Тук ще е, Драгане, домът й. Изпървен при нас ще живеят.

Заминала си сестра им весела, засмяна, че и ней били казали: последна година в чужди дом ще шета. Щом седмата жълтица върже, при тях ще се върне, моминство да момува и под братско крило да поживее. В Гюсово пристигнала, като слънчице огряла. Но забелязала, че Махмуд бей начесто-начество дири услугите й, а очите му едно весело, игриво я поглеждат.

Една вечер, както му подавала кафето, той не хванал чашата, а ръката й, здраво я задържал и с усмивка запитал:

-      В нова си премяна, нагиздена си, Хубке, за кого така се гласиш?

-      Ами, за себе си, Махмуд бей – измъкнала леко ръката си тя. – Това е майчина ми празнична премяна, драго ми е да я нося, като че ли мама е близко до мене, кога съм с нея облечена…

-      Хубава е, но още по-хубава ти се гласи. Не само майка ти те е обичала, и друг някой много, много те обича. Голяма радост те чака тия дни – завъртял глава Хайдаровият син и тоз път посегнал към косата й.

-      Тез златни коси ще скрием и само пред мене ще ги раздипляш…

Нещо парнало душата й, сепнала се: „Какво приказва бате Махмуд? Според техните закони май, че стопан иска да ми става, Олеле…“.

В туй време влязла Гюлбеяз. Не се сдържал Махмуд:

-      Кажа й, аннеджим, нека знай какво добро й мислим. Тя отдавна е наша, ама анжак сега наша ще стане.

Хубка трепнала, не само хубава, но и разсъдлива била. Тя всичко разбрала. Обърнала покорно глава към господарката и зачакала. Робско време, робска неволя, не можела нищо да каже, а Гюлбеяз занареждала:

-      От първата вечер още за наш човек те приех, а от две години насам за наша снаха те имам. Жена на Махмуд те виждам, казъм. Тъй сме решили. В таз къща друга жена няма да влезе, бъди рахат. Ти ще си на сина ми невястата, единствената. Той тъй иска, защото не само на лице си хубава, но и хубава душа носиш. Работлива си, търпелива си, дума назад не връщаш. Твой бил късметът: в тоз дом един ден ти ще си стопанката. Два дни още поноси тези дрехи, щом са майчини ти, а в петък голям празник ти гласим, яшмак пред очитети ти ще хвърлим, нашенска премяна ти се шие, три ката тан, чуваш ли? Само сърма и коприна. В нашата вяра ше влезеш.

Хубка пребледняла.

-      Какво пребледня? От радост ли, от страх ли? Не бой се. Всичко ще наредим, всичко ще нагласим. На всичко ще те науча. На мен се облегни и чакай. След десет дни не девойка, а ханъма ще си. В голяма соба ще спите, нова господарка ще бъдеш.

-      Добре, лельо Гюлбеяз, но разреши, нека си изляза горе в стаичката сама да си остана, всички знаете какво ще става, само аз не знам. Нека обмисля голямата новина.

-      Върви, казъм. Почини си, че много радост и то не е добре, тежко се носи голяма радост.

Гюлбеяз всичко през своя поглед мерела. Заключила се в таванската си стаичка Хубка и парче по парче всичките си дрехи прегледала. Сложила два чифта чорапи в бохчичка, чифт нови чехли, две кенарени ризи, две шити възглаве за юрнек. Свързала всичко. Завързала и шестте жълтици на шия, с тях спала цяла нощ, на другия ден като на празник не ги снела от шията си, с тях шетала. Рано станала. Пред изгрев слънце напълнила телта със свои дрехи. Изсушила ги, прибрала ги, сгънала ги и както си тананикала, на ухо с цвете накичена, приближила се до Гюлбеяз:

-      Щом като ще имам нова премяна, щом като ще ставам господарка, тебе моля, моя сегашна господарке, подари тез дрехи на някое бедно момиче от мойта вяра, направи тоз хаир.

-      От кога чакам какво ще ми продумаш по нашата работа. Машалла! Разбрах го: с алтъни си на шия, с цвете на глава, дрехите си подаряваш, добрее… а и ти си добра, за бедните мислиш. И умна си, не си като Неда глупава, дето на Хюсеин дадоха миналата година. Вика, плака, бяга и накрая на краищата какво направи? Пак в харема му влезе. Правото, дъще, е на страната на правоверните. Утре и ти ще си от правата вяра – и грабнала вързопа с дрехи да ги дари на някое българско момиче.

Вечерта рано легнали. И рано заспали. Че рано щели да стават. Голяма тупурдия ги чакала. Хубка – Ханифе щели да правят. А тя, будувала час-два и, когато цялата къща притихнала, хвърлила леко малката бохчичка на пътя, обула чорапи, хванала чехли в ръка и на пръсти бързо до вратата се намерила. Излязла на двора и чак, когато притворила портата зад себе си, въздъхнала облекчено. Нахлула чехлите, грабнала бохчичката и с бързи крачки към село Селци се отправила. Не вървяла – летяла. Тя добре помнела Дамяновите думи при раздялата. Хубка израснала българка и добре разбирала, че от духовно робство бяга, при своите си отива, вярата си и българщината да опази. Пристигнала към полунощ в Селци, на воденицата на дядо Боню, техен далечен роднина. Казала му всичко.

-      Спаси ме, дядо Боньо! Утре яшмак искат да ми спускат пред очите. Друга свойщина по тези места си нямам.

-      Бог да ни спаси и двамата, чедо! – издумал старецът и й подал чифт цървули. – С чехли дълъг път не се бий, обувай цървулите да си лека. Скрий чехлите, че и сама вече трябва да се криеш. Тая работа току-тъй няма да мине. Да знаеш Хайдаря потеря ще вдигне. Няма да понесе обидата. Ще те дири.

Залостил воденичката си с желязната кука отвън и той на магаренцето си, Хубка – пеша, потеглили за Креслювци.

-      Да те предам веднъж на братята ти, па после те да си бият хал на главата…

И предал я. На втория ден, събота, тайничко до Дамяна се промъкнали. Разправили му за случилото се. Той наредил:

-      Вземай, Драгне, два-три самуна в торбата. Ножа си запаши. Ямурлука на рамо, че нощем е студено вече. И потегляйте из Балкана. След някой ден край Момин геран наобиколете да разберете какво става тука. И умната, все скрити в шумата, тихо говорете и та заклевам жива в ръцете им да не я дадеш! Аз тук оставам. Хайдаря тоз шамар няма да преглътне, неканени гости ще чакам. Дано го уверя, че ти в Русчук работиш и тя към тебе трябва да е потеглила. Тук ще казвам, не се е мяркала. Къщата да спася да не я запалят.

И не издумал още, от баира се задали десетина конника.

-      Сбогом, Драгане, Хубке, бягайте, идат!

За късо време селцето опустяло. Всеки притворил вратня и се прибрал в къщи. Само Драган грабнал менци и се упътил към чешмата и там ги посрещнал:

-      Добре дошъл, Хайдар ага, и ти, Махмуд бей! Какво ви води насам?

-      Ти най-добре знаеш. Не се прави на шашкън! Къде е Хубка? Кога си дойде?

-      Каква Хубка? Да не сте я затрили, хей? Месец няма как ви я доведох. Къде е? Вий казвайте!

-      Яваш, яваш, Дамяне, от кога раята пита, а господарят  отговаря. Последно питам, истината казвай, къщата наопаки ще преобърнем, но Хубка ще намерим. Ний нея не сме я затрили, но тя ни за резил направи. Бягала! … Няма вече Хубка, вчера Ханифе я нарекохме. Нищо, че ни посрами и избяга. Ханифе ще я върнем, а вас зло ви чака, не я крийте, вас двамата ще затрием.

-      Ааа, само мене, Хайдар ага. Драгни от доста време в Русчук работи, бащиния ми занаят подлови. Да не би, ако нещо сте я посплашили, при него да е тръгнала.

-      Ще видим, но сега на твоето хоро не се ловя, повикайте всичко живо тук на чешмата да дойде, а ти, Махмуде, и още двамина, къщата преобърнете.

Сбрало се селото. Качил се на камъка, отдето момите си нарамвали менците, изгледал свирепо пребледнели селяни и зинал:

-      Брей, гяури, всички право да казвате, че иначе зло ви чака. Видяхте ли Хубка, Дамяновата сестра, вчера било, днес било, видяхте ли я тука?

-      Преди двайсетина деня тук беше, седмица стоя, ама сега…

-      Млък! Сега питам, сега, вчера, днес?

Свели очи хората, стоели като подъбени. Никой не смеел да го погледне.

-      Не мълчете, бре! Казвайте! – дерял се Хайдарят – Видяхте ли я?

-      Не сме, Хайдар ага, не сме я виждали, то никой ябанджия не е минавал скоро из този джендем.

-      Чак джендем не е, но ще направя тия дни! Или жива Хубка ще ми доведете, или братята й ще затрия. Който знае къде е, да казва! За снаха я искам, господарка ще става, доброто й мисля. Тази нощ сме ви гости, сладка вечеря гласете, по двама по трима в къща ще кондисаме, аз и синът ми – у Дамянови. Тъй прилича. Тръгвайте си! Цяла нощ има да мислите и да вардите да не би пък нощес да се прибере. Веднага да ме известите. Бакшишът е готов, за който ми донесе. Утре, след изгрев слънце, пак тук ви чакам, и деца, и млади, и стари.

Заминали си посърнали селяните. Така почти цяла седмица заран и вечер слушали заплахите, но все по-силно стискали зъби крислювчани. Никой нищо не продумал, защото и никой не бил видял Хубка. Отяли си на кокошки и агнета Хайдаровите хора, конете с чисто житце зобели. Една сутрин:

-      Утре си тръгваме, но ще запомните този ден, ще ви е обеца на ухото как се правоверен от динисляма отклонява. Курбан ще вземем. А пък момчетата ми диш-хакъ искат. Гласете!

Настанала най-страшната нощ. Майки оглеждали децата си, мъже – невестите си. И всеки мислел най-лошото за своите…

„Тежки времена, бабе“ – простена баба Хубка и ме измъкна от адското минало към днешното напрегнато, но наше всекидневие.

Мухтарят дядо Станю минал с двама още възрастни мъже през всеки дом. От всекиго искали и всеки дал, според сили си. Кой грошовци изсипал, кой акче пуснал, кой рубе, а звъннали и две, три махмудии. Напълнил се тасът. Стига им, малко ли е тоя тас с пари? Н сутринта събрали се османлиите с конете си, натоварени като за сватба. Един губер свил, друг – писана черга, някой чувал прежда, трети торба платно. Човешко око, лакомо, ненаситно.

Наредил Хайредин ага да струпат вършини, цепеници от двете страни на Дамяновата порта. Заповядал и него да доведат. Никой в уплахата си не се запитал какво става с него. Извели го пред портата, но не бил оня напет овчар, я сянка човешка. Повече от седмица къшей хляб не бил турил в уста, нито капка вода. Лицето му – синьо-мораво, подуто, разранено от ударите на бича. Краката не го държат, дрехите – на парцали. Гнойни рани по тялото. Вързали го за портата със синджири, ливнали върху му газ, че и с катран го нацапали.

-      Има да светиш цял ден – озъбил се Хайдарят срещу му. – Две слънца ще греят днес в Креслювци, едно на небе и второ – ти, тук, на земята. Казвай, не се инати, не сме изсипали още лопатата с жарта, още можеш да живееш.

Дамян повдигнал подути клепачи и го погледнал право в очите:

-      От мене човек вече не става. Кръвта ми изпихте вие! По-добре е да умра и колкото по-бързо, толкова по-добре. Хубка, Бог да я пази, е сигурно при брат ми в Русчук, там я търсете, оставете тези клети хора на мира. Една молба имам…

Хайдарят вперил поглед в него.

-      Капка вода… от колко дни все вода бълнувам…

-      Дайте му, на оня свят ще ми се намери. На болен и смъртник се помага.

Поднесли бакърено канче на попуканите му устни. Той отпил няколко глътки и се свлякъл бездиханен.

-      Хей, хвърляйте жарта, какво чакате? Рекъл съм жив ще го изгоря. Курбан го давам на Аллаха, курбан за правата вяра. Вършините лумнали, напращели цепениците, извил се гъст дим от катрана, но Дамян не трепнал, той вече не усещал ни огън, ни лед. Метнал се на коня си Хайдаря, поел пълния тас с грошовце, с акчета и с люти клетви, и дал знак да тръгват. Извърнал глава, изгледал потресените лица с кръвясали очи и викнал:

-      Да не сте посмели да го отвържете и да го заровите. Нека на пепел да стане тоз инат! Нека вятърът пепелта му да разпилей! Нека гроб да няма Дамян!След ден, два прибрали се Драгни и Хубка. Събрали пепелта и я заровили в двора под чемшира.

-      Бате, няма те, но ти пак ще си при нас. Никой не може вече да те изтрие от ума ни. Пък и в наша земя почива прахът ти – промълвил Драгни.

 

(Следва)

Кина Резачева

Из „Краеведчески сборник“ /Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна/

* Снимката е илюстративна, худ. Миглена Кирилова