Сказание за местността „Гробът“ при колиби Мръзеци. Част II

Сетне, след като погребали брат си, Драган поел към къшлите, а за Хубка страшно било да остане в Креслювци, ами ако се върнат?

Решил и я завел у лелини си в Мръзеци.

Не влезе мома във село,

най изгря звезда сред село.

Много се момци явиха,

за невеста я искаха.

Хубке ле, мома хубава,

Хубке ле, клето сираче…

Тъй пее песента й до ден днешен.

-      Малка е още Хубка за венчило, моминство не е момувала, пък и вие знаете, над главата й беля виси – тъй вразумявали стари бащи синовете си.

Някои послушали и се вразумили, но като замаян ходел Стойно Пенев. Навред силата си показвал, храбралъка си сочел. Пък и от серт род бил. Рядко думата на Пеню олу се чупела. Син на най-добрия ловец бил. Баща му, дядо Пеню, от двайсет крачки нишан цигара улучвал. Рекъл Стойно и отсякъл: „Тя ще е, друга не рача! Или Хубка у дома ще доведа, тате, или двамата пътя ще хванем, пък ти стой тука самин, кукувай…“.

-      Харна е, но белязан човек, чедо, не си вземай беля на главата.

-      Е, като е тъй, да вдигнат ръце всинца от нея, като от чумава. А кой да я отбрани, кой да я защити…

Млъкнал и три дни не се чувала дума от него. Кандисал дядо Пеню, дал благословията си. Неделя време се губели Стойне, Хубка, кумът и кумата, и като се върнали, мъж и жена се зовели. В манастир ги били венчали. Потекъл спокоен животът им. Радвали се един на друг младите. Радвал се и дядо Пеню:

-      Добро чедо влезе у дома, синко, добра и хубавица е невястата ни!

Но година време не било минало откак Хубка стопанка на Стойно се зовяла и изпитанието пак ги споходило. Хайдар ага бил дозел, че Хубка е в Балкана и се е задомила. Като попарен от люта слана ходел големият му син Махмуд бей, и ни търговия го блазнела, ни някаква друга работа похващал. Прежълтял, отслабнал, лют като оса, и майка си не щадял дори. Хубка не излизала от ума му. Никой не можел да му угоди. На всекиго се зверил.

Една вечер Хайдар ага приседнал до жена си:

-      Ще умре чедото ни от мерак… Не виждаш ли, стопил се е от мъка… Да опитам още веднъж да ги бастисам. Тоз път мисля с Ханифе ще се върнем. Да знаеш, Гюлбеяз, жал ми е да го гледам. Страшно нещо е меракът, подкопава, мори човека!

-      Върви, но без Махмуда.

-      С него, с него, Гюлбеяз. Като е около мене сили добивам. Пък и каква севда е, ако не можеш сам да я спечелиш? Че и тя един ден няма да го почита в сърцето си, щом сам той за нея не е залитал.

Намислили и го направили. Недълго след този разговор Хайдар ага и синът му потеглили към Мръзеци с нова потеря.

Като седял на судурмата и разтривал болните си крака, дядо Пеню втрещил очи, вторачил се. Сън ли е или истина? По рида се занизали конници, личали – салтанатлии, вятърът донесъл смях, глъчка, а след малко конете ударили на кушия.

-      Потеря! Научили са поганците за Хубка, за нас е тази беля. Боже, опази ни! – занареждал дядо Пеню. – Булка, Стойно, бързо тук!

Изопнати като струни, тримата гледали към рида.

-      Какво стоите? Хляб, нож, шишане да вземеш, четири ги имаме, кратунка за вода, да не завардят кладенците. Да внимавате…

-      Тате, тебе мислим, сам те оставяме, прощавай – целунали му ръка и потънали в гората.

Ох, що вилнеене, вилнели Хайдаровите хора в Мръзеци!...

Пропищяло селото. Зоб за конете било житото, с такава мъка, събирано по тез балкани. Изпразнили се курници и кошари. Всеки ден баници се точели, бял мъж с котлите се варял, а Хубка и Стойно скитали гладни, не смеели никъде хляб да поискат, че голяма била наградата за Стойновата глава, все някой е можел да се полъже да го издаде, и Хубка да предаде.

Изтекла седмица, а за Хубка никаква вест. Нищо не научили за нея. Бесен от неуспеха си Махмуд бей наредил да вържат дяда Пеня, сакатия Хубкин свекър, за крушата пред къщата му. Нека всеки да гледа какво го чака. Разпитвали го, а той все едно:

-      Знам ли, чоджум, къде са сега! Тук си бяха, но като ви видяха, хляба в торбата и потеглиха, знам ли къде са тръгнали. Все Русчук им е на устата, че там са се харесали миналата година, може и към там да са се упътили.

-      А приказвай по-свястно – завъртял Махмуд с бича. – Русчук, та Русчук, да гоним вятъра. Казвай към коя къшла тръгнаха.

Бичът пак изплющял. Дядо Пеню се вцепенил. Да го бият вързан като куче! Обидата била по-силна от парещата болка по страната му, та две сълзи се търкулили.

-      Сакън, Махмуде, на сакат човек ръка не се вдига. Аллах това не търпи. На здрав и душата можеш да вземеш, но на такъв скендер, чолак – не. Бог го е наказал веднъж, стига му. Ай върви си, старо, и ти не мож ни помогна.

Дядо Пеню се повлякъл по колене към двора си.

-      Слушай какво ще ти река: днес си тръгваме, но ако не ни изпратите, както трябва, селото ще подпалим. Сега ти спасих кожата, но по икиндия до един живи ще изгорите, ако със злато не се откупите. Толкоз време губихме. Хората ми плата искат, няма да е от мене, я, от вас ще е.

Дядо Пеню чукнал на братовата си порта:

-      Цаньо, ела ме чичовото заведи у дома на судурмата. Една работа имате да свършите с Коля, лелина ти. Злато искат. Ще минете двама с Коля и дяда си Петка викайте, трима да сте, и стар чиляк да има с вас. Ще ви дам нашето бяло менче, пръв ще пусна на снахата наниза, че зарад нея тез чудесии стават. През всяка къща ще минете. Само злато искат, ни грошове, ни акчета. Ако не го напълним живи ще ни изгорят, тъй рече главатарят им.

На тръгване Хайдарят поел пълното до горе бяло менче – с махмудии, пръстени, обеци, пендари, а на дъното, на копринен конец, стоели Хубкините шест жълтици.

-      Удържахте на думата си, пълно е менчето, тръгваме си. Хайде на конете!

-      Пълно е менчето, бабам, но празна е душата ми. Злато намерихме – Хубка няма! Аз дума не съм давал. Мойта душа гори и плаче. Сега и тях ще разплача. Ще паля, нека всичко да изгори тука, та дано и болката ми прегори в тоз огън…

-      Динкардашлар, палете!

На този вис мнозина от потерята грабнали главня и десетина плевника пламнали завчас. Хайдар ага гледал неодобрително. Дума бил дал, като е пълно менчето да си заминат, без золуми. Метнал се на коня и потеглил. Останалите един по един го настигнали. Горели плевници, но покрай тях и сайванти, и кошари, и къщи, всичко щяло да отиде. Втурнало се мало и голямо да гаси. Понесли се плачове, клетви, писъци. Махмуд бей разплакал всички, както се бил заканил. Като гледал пушеците от судурмата и слушал писъците на жените, дядо Пеню се развикал:

-      Цаньо, Кольо, елата бре, елате тука, не ме оставяйте самин.

Цаню набързо прескочил в двора и се намерил при чича си.

-      Бързо, отвори хамбаря, под овеса има три шишанета. Четири бяха у дома, но едното го взе бате ти Стойно. Дай ги тука и трите. Едното за мен, другите за вас с Коля. Не е за търпение вече. На честта ни посягат, на имота ни, на живота ни. Кръвта ни ще изпият. Друго мислех вчера, друго днес. Око за око, зъб за зъб, съм рекъл. Дай ми шишането, ей сега ще поемат по реда нагоре. Поне петима ще сваля. Що съм баш мерач в селото? И вий двама, трима. Ей там застани, по-далеко от мене. В Хайдаря не се мери, с него аз ще се разправям!...

И като облегнал отмалялото си тяло на плочестата мивка, зачакал появата им. Мярнал алест кон. На него дядо Пеню различил едрата фигура на Хайдаря, присвил око, улучил се и щракнал спусъка. Видял как турчинът се преметнал на седлото, но сигурно бил закачил крака си в зенгията, или ръка оплел в юздата, е паднал на земята, а уплашеното животно го повлякло. Дълго се мерил Цаню, но умерил и той един от читаците. В туй време дядо Пеню съзрял червената атлазена долама на Хайдаровия син. Бялата бейска чалма, белият му ат, го отличавали от останалите. Види се бил разбрал, какво е станало с баща му и препуснал като вятър напред, в страни от купчината.

-      Ааа, застана ли ми сам на мушката? Млад си, левент си, но и зъл си, ти подпали селото! – натиснал спусъка, ясно видял как Махмуд бей се изсипал от коня и паднал на земята.

-      Каквото търсеше, намери си го – продумал дядо Пеню.

Цаню ли, Колю ли улучили още някой от купчината, прекатурил се един кон, но човекът скочил на крака и побягнал.

-      Комити! Комити! Качън, кардашлар! – разнесъл се силен вик.

Помислили поганците, че хайдушка чета ги напада. Пред мирните селяни хербаплък показвали, а пред хайдутите всеки читак бягал. Побягнала презглава потерята.

-      Мъртвец остана – шепнел си дядо Пеню. – Ако се върнат за нас живот няма. Трима опушкахме, но един ще найдат в наше землище и то в моята нива, не е зле да го срием. Дето е паднал, там да му е гробът.

Заприиждали уплашени хора. Ами сега, какво ще стане? Дядо Пеню изгледал мръзовчани:

-      Те са седем-осем вече, а ний сме толкоз народ. Три шишанета имам само аз. Начо кехая, у тебе няма ли някое пушкало? Ще им дадем отпор. Я колко народ сме. С ръце ще ги разкъсаме, ако речем. Вземайте всеки кой каквото намери: мотика, лопата, коса, кирка, хем гроб ще копаем да приберем бея в земята, хем ще се вардим, ако се върнат.

Изкопали дълбок гроб, пуснали тялото на Махмуд бей тъй, както си било със салтанатите по него. Никой не посегнал ни към потурите му, макар и сукнени, никой не пипнал еминиите му, макар и нови, а мнозина били боси. Нещо ги отблъсквало от турчина, нищо нещяли. Само ятагана му смъкнали от кръста, шишането прибрали и, когато претъпкали пръстта, дядо Пеню изрекъл на висок глас: „Каквото си търсил, намери си го, Махмуд бей. Нека те притиска нашата пръст. Никога вече човек като тебе да не стъпва по нашите места“.

И до ден днешен, бабе, кога човек влиза или излиза откъм южния край на Мръзеци, ще – не ще, ще мине край гроба. Но никой от тукашните хора не минава без да повтори дядовите Пенюви думи: „Каквото си търсил, намери си го!“. Тъй си разговаря вече век и половина българинът с поробителя си.

Баба Хубка Мурджева ме погледна и млъкна. И поучително поклати глава. Помълчах дълго и аз.

-      Ами с Хубка какво е станало? – продумах, като пробудена от сън.

-      Прибрали се след някой ден в селото. Хубава мома и невеста била, но дваж по-хубава майка станала. Никога вече никой не се вяснал да я задиря, да я безпокои. Осем деца отхранила, шест дъщери и двама сина. Кръстила синовете на братята си Дамян и Драгни. Аз, бабе, съм Драганова дъщеря. Внучка съм на оназ хубавица. Помня я бабе, като жива е пред очите ми, и стара беше хубава, хубава, но и добра. Ами туй е то за станалото по нашия край. Затуй таз местност се зове и до днес „Гробът“.

Старицата се заклати, подпря се на тояжката си и стана:

„Като ще го пишеш, пиши го, защото и аз като склопя очи, никой вече не може ти разказа тъй вярно, като мене. Колко пъти ми ги е разказвала тез патила баба…

Благодарих й и й целунах ръка. Поогледах се, беше се здрачило. Тя пое към самотния си дом, а аз останах да чакам вечерния влак за Трявна. Бях тъй богата… В душата си чувствах и радост, и тъга. Страшното време, робското време ме потискаше и натъжаваше, а мисълта, че всичко препатено ще остане да се знае от поколенията, ме радваше. За трети път вече се чувствах редник от движението „Народната памет разказва“.

 

Кина Резачева

Из „Краеведчески сборник“ /Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна/

 

*** Бележка

Въпреки, че звучи по-скоро, като легенда от едни мрачни, кръстни времена, сказанието за м. „Гробът“ край с. Мръзеците, разказва една история за реални личности и съдби. Не очаквах, че ще открием повече сведения за тях, но определено си заслужаваше да проверим до колко тази „легенда“ почива на действителни факти. Благодарение на краеведа Петър Михайлов, който от години се занимава с генеалогични проучвания в Тревненско, успяхме да идентифицираме главните герои на тази история. За съжаление, не намерихме никакви сведения за Хайдар ага и Махмуд бей от казанлъшкото село Гюсово /дн. Изворово – Горно, Долно и Средно/, което по сведения на Чудомир, в онези смутни времена, не се „ползвувало“ с добро име сред християнското население. Специални благодарности и на фотографа Жоро Хаджиев, който също положи много труд и усилия да открие информация за двамата турски първенци от Гюсово. А, че гюсовчани били „страшни разбойници“ и често нападали и ограбвали не само живеещите в съседните села българи, но и преминаващите през близкия проход пътници, включително и групите на т.нар. „романки“ – жътварки, е исторически факт. Гюсовските турци на три пъти опожарили с. Борущица, а в края на Руско-турската война, изгорили и разрушили и съседното с. Селце. Твърде вероятно е, същата участ да е сполетяла и с. Мръзеци, но за съжаление, не открихме сведения за това.

От генеалогичните проучвания на Петър Михайлов обаче, можем да си съставим приблизителна представа за времето, когато се е разиграла тази трагедия в Тревненско… Главната героиня в Сказанието, Хубка Станева Стоянова, по мъж Стойнова, е родена в Креслевци /Креслювци/ през 1837 г. и умира в Мръзеците през 1920 г. Тя е дъщеря на Станьо Стоянов Станев /1795 г./ от Креслевци /в преданието се споменава, че баща й се казвал Михал/. Липсват сведения за майка й, но според проучванията на г-н Михайлов, Хубка имала четирима братя – Стоян /р.1815 г./, Радни /1826 г./, Михаил /1845-1908 г./ и Драгни /1850-1933 г./. Липсват данни за нейн брат, на име Дамян, когото според преданието, турците изгорили жив на клада в Креслевци.

Юначната и непокорна мома Хубка се омъжила за Стойно Пенев Драгнев от с. Мръзеците. Баща му се е казвал Пеню /1799 г./, както разказва и историята, записана от Кина Резачева, а майка му Нейка. Хубка и Стойно имали двама сина – Драгни /р. 1882 г./ и Станьо /1885 г./, и дъщеря Сава /р. 1888 г./. Синът им Драгни се оженил за Цана Д. Станчева /р.1880 г./ от Креслевци и имали три дъщери – Хуба /р. 1905 г./ (която разказва историята, записана от К. Резачева), Дона и Йова /р.1906 г. и починала в същата година/ и Иван /1912-1913 г./. Внучката на безстрашната Хуба от Креслевци, която носи нейното име, се омъжила за Кънчо Иванов Кънчев /Мурджев/ /р.1895 г./ от с. Станчов хан.

 

** Снимките са илюстративни

Худ. Миглена Кирилова