Зараждане на минната индустрия в Плачковско. Част I

Плачковци дължи развитието си на каменните въглища. Те са черни, коксуват се и са единствени в страната. Въглищата привличат вниманието на чужденците от края на Кримската война 1858 г., когато с капитулациите западните сили добиват право да търсят и добиват подземни богатства в Турция. Пръв насочва вниманието на чужденците Ами Буе, френски геолог. През 1837 г. той минава Шипченския проход. В резултат на проучванията са открити въглищни пластове в Стара планина от р. Янтра и вр. Бедек до Сливен, в ширина до 16 км. В геоложко отношение районът е разнообразен и се състои от утаечни и масивни скали.

Някога районът на Плачковци е бил дъно на море. То се отдръпва и отново го залива. Създават се прибрежни блатисти места, солено-сладки лагуни с буйна растителност. От израслата на място или довлечена от реките растителност се създават каменовъглени залежи. Натрупването на растителни останки се прекъсва от нахлуването на морето, което е благоприятно условие за натрупване на въглищни утайки.

Вследствие потъването на земната кора или от ерозивната дейност на реките и от прекъсванията на процесите, се образуват няколко въглищни пласта. Това става от карбона до долната креда и сенона. През последвалата епоха на поройни дъждове се получава голяма ерозия. Тогава планинската повърхност в района се разчленява силно. Релефът се оформя окончателно през ледниковата епоха /кватернера/. Заедно с въглищата се образуват и пясъчници. Те се разпадат на големи блокове и образуват каменарни. Такъв е вр. Каменарната, западно от гара Кръстец. От едрозърнести образувания с кремъчна спойка стават точила, воденични камъни и плочи за покриване на сгради. Такива има в м. „Сечен камък“, от юг на север. При тези процеси, надигнати вертикално изпъкнали пластове, в които има и въглищни, не могат да се задържат, преобръщат се под 90 %, като се получава обратен порядък – младите минават отдолу, а старите излизат отгоре. Затова въгленосната зона е с 3 пласта и е примесена с други пластове. Те са силно нагънати, някъде сдробени или смлени от активни тектонски прояви. Това затруднява експлоатацията на въглищата.

Така се създава южната група въглищни пластове – Амелиите и северната група – Каролините, кръстени от инж. Вл. Мюлер на дъщерите му.

Каменните въглища са утаени скали от растителен произход. Съставени са от въглерод, кислород, сяра, азот, различни микрокомпоненти в минерални примеси. Според карбонизацията те са черни и се коксуват. Известни са на хората от древността. Голямото им търсене и употреба започва с индустриализацията през XIX в. Оттогава е интересът и към каменните въглища в Стара планина.
След Ами Буе през 1862 г. интерес към въглищата проявява немецът Х. Барт. През 1866 г. Артур Ленокс, английски изследовател, минава през Шипченския проход и стига до Селце, като открива въглища в м. „Панагюра“. Фернинанд фон Хохшетер, австриец, през 1869-1870 г. проучва трасето на бъдещата жп линия Виена – Цариград и проявява интерес към въглищата като гориво. Унгарският учен и пътешественик Феликс Каниц изучава продължително Балканите. През 1871 г. минава през Шипченския проход и през Селце за Трявна. За каменните въглища той казва: „Тия непокътнати богатства в скоро време сигурно ще играят голяма роля за развитието на индустрията и търговията в България“. Франц Туола, австриец, съобщава за пернишките въглища през 1876 г. и за балканските, че са от горна креда.

След интереса в чужбина, въглищата будят интерес и у нас. Доста по-рано те са правили впечатление на местното колибарско население. За тях пръв съобщава Христо Никифоров Даскалов /1843-1917 г./ от Трявна. Като ученици през 1853 г. ходели за въглища и правели мастило от тях. Намирали шлифовани парчета в Тревненската река. Носели големи буци от колиби Стоевци и Радевци на чорбаджи Кънчо Генков.

Нуждата от гориво става причина да дойдат пътешествениците и изследователите от чужбина. Те доказват наличието на въглища. С откриването на корабоплаването по Дунава от 1813 г., възниква остра нужда от гориво. Отначало ползвали въглища от Видинско. От 1850 – 1853 г. започва примитивен добив в малки количества. Тогава англичани се опитват да копаят въглища на Кръстец. Следващото десетилетие – около 1860 г., се открива турска държавна мина на Белновръх, по-късно и втора. Започват да копаят по Малката река м. „Тисака“, а след това и по Голямата река. В околностите на с. Стоевци, на м. Пусъка и Малините. Турското параходство „Идиарей Накрие“ след 1860 г. си доставя въглища от Белновръх.

Пръв Дойно Викенти през 1861 г. започва доставка на въглища за копринената си фабрика в Търново. След него, през 1866 г., Стефан Карагьозов – състоятелен търновец, започва добив на въглища за спиртната си фабрика, а след това и за мелницата си. Добивът на Пърнаря, Марков ток, Тисака, е примитивен. Откриват се галерии на Цигански уши, Ронижа край Стоевци. Според Рачо Димитров и други миньори, първият добив на въглища е от Малката река, Малините и Пясъка. Организиран е мащабен добив на въглища за флота, започва към 1875 г. След Априлското въстание добивът значително намалява.

Митхад паша, като дунавски валия, през 1864 г. – 1868 г. проявява интерес към въглищата, като организира прекарването им с волски и биволски коли до Свищов. Започва строеж на шосе от Трявна за Казанлък. Трасето стига до м. Пясъка. При изкопите са открити въглища. Общинското настоятелство в Трявна през 1869 г. решава да се продължи пътя през планината. Две години по-късно осигурява инженер, който го трасира през Селце към Мъглиж.

И Държавният съвет в Цариград проявява интерес. През 1870 г. той уведомява дунавския валия, че трябва да се проучат каменните въглища и ако са подходящи да се ползват за самоковите в Самоков, където по онова време се лее 8 милиона оки желязо. От това е заинтересувано Топхането /Арсенала/. Предприемат се енергични действия.

Според в. „Дунав“ от 30 май 1871 г., унгарско дружество е поискало разрешение да открие мина и прави споразумения с вилаетското управление. Пратен е инженер да изследва въглищата в набелязания район. От рапорта му личи, че рудникът е дълъг 300 м., висок 1.26 м. с 4 пласта въглища. Единият пласт е раздалечен, а трите са широки 224 м. Въглищата са черни, равностойни на кардифските в Англия и превъзхождат известните вече в Турция.

Същият вестник от 9 юни съобщава, че Акиф паша и Дунавското вапорско управление изпраща чиновници и инженери да издирват всякакъв вид залежи. Те събират проби от много райони на Северна България. Тревненските въглища се оказват най-добри. Тогава Русенският валия създава комисия да реши кои мини да се разработят. Някои комисии са от строителни инженери /турска неразбория/, затова вилаетският управител се намесва да се установи качеството на въглищата. Тогава унгарското дружество отново предлага да разработи мините и построи жп линия от тях до Свищов. Акиф паша отхвърля предложението, защото е зает със строежа на жп линията Каспичан-Шумен.

В същото време в. „Македония“ от 13 юни 1871 г. твърди, че споразумението е между Юмер Фавзи паша – дунавски валия, и Австро-Унгарска компания, че рудник е открит преди няколко години, като ползата от него е осъзната и от управлението, и от населението. Преди година и половина е издадена заповед да се определи най-късия и безопасен път от мините към Дунавския и Одринския вилает. Но до строеж не се стига.

Мютесарафинът на Търново Хайдар бей оценява нуждата от въглища, ходи няколко пъти до Трявна, дори и през зимата. Изпраща на Акиф паша в Русе въглища за проби, но без резултат. С Юмер Фавзи паша посещават Трявна на 27 юни 1871 г. Тревненци ги посрещат тържествено. На другия ден придружени от първенците на Трявна излизат в планината, оглеждат пътищата, мините, галериите. Пашата нарежда на място да се направят хубави хендеци и мостове от населението. Съобщава, че има споразумение с Казанлък и Стара Загора за строеж на пътя през планината. На 29 юни пашата се връща в Русе. Той изпраща многократно геолози и главния инженер. Те потвърждават, че в планината и към Селце има каменни въглища.

Австро-Унгарското дружество плаща свой пълномощник в Русе с предложение да проучи и разработи въглищата, като плаща десятък на турското правителство. Искат и разрешение за строеж на жп линия от Свищов до мините, разстояние вземано от кираджиите за 20 часа. Председателят на Дунавското речно плаване Делявер съобщава на 5 ноември 1872 г., че е правил изложение, при постъпването си преди 3 години, до Министерството на горите и рудниците с препоръка да се използват каменните въглища в Тревненско. През този период флотът по р. Дунав се е увеличил, но е зависим от горивото – въглищата. Понеже вносът на въглища е труден, той препоръчва да се разработват въглищата край Плачковци, защото ги има в изобилие и лесно се копаят. Настоява да се доставят за флота.

Дунавското речно плаване осигурява през 1871 г. инженер австриец Фр. Фон Шрьокенщайн, геолог. Той проучва района от Селце до Стара река, но резултатите предава на Австрийско дружество, което поискало концесия. Делявер настоява да не им се дава и, че може да намери компания на по-износни условия. Въпреки натискът на Австрия и добрите условия от дружеството, турските власти със свойствената си мудност и закостенялост бавят разработването на мините, въпреки че имат нужда от въглища.

Проф. Г. Златарски потвърждава идването на Ф. Шрьокенщайн. След тримесечни проучвания той потвърдил, че въглищата не са юрски лиас, а че са карбонска юра, т.е. черни промишлени.

Първите рудници са разкрити около 1862 г., но неправилно са отворени. Поради лошите пътища и скъпият транспорт някои рудници са напуснати, вероятно Пърнаря и Марков ток. Производството за флота е организирано през 1860-1870 г. Добив на въглища от Мазалак започва през 1867 г. Производството нараства около 1868 г. и намалява след Априлското въстание.

С увеличаването на добива на въглища турските власти приемат на 3 април 1869 г. Правилник за мините и регламентират финансовите въпроси. Министерството на финансите въвежда на 20 ноември 1875 г., чрез Дунавския валия, да се плащат по 7.50 гроша на кантар /1 к. = 44 оки/ за превозване на въглища до Свищов. А кираджиите са от Плачковци и района.

Махмуд паша осъществява проучвания на въглищата. Същата година Христо Ботев помества две съобщения за мините във в. „Знаме“. В тях се прави икономически анализ за некадърността на турците да използват природните богатства, за тежкото положение на въглекопачите в Тревненско. „По причина на лошото устройство на рудокопачите – съобщава вестникът, - множество наши селяни са затиснати и убити. Тук околните села са писнали кански от тия каменни въглища, защото освен, че те работят много пътя ангария, а и представляват ями, в които ще се изпращат жертвите на турското правосъдие“. Сведения за мините има и във вестниците „Дунав“, „Македония“, „Турция“, „Ден“, „Напредък“, „Източно време“.

Сведения са получени от самото място. Те потвърждават, че се работи ръчно, без техника, на открито, в плитки галерии и кладенци, с опасност от гризу. Най-тежко е положението на миньорите – местни селяни, принудени да работят безплатно или с ниско възнаграждение и на затворници – борци и революционери, пращани в държавната мина „Белновръх“. В галериите има срутвания и засипване. Трудно е извозването на въглищата, особено от мините до Трявна. От някои мини въглищата се изнасят и пренасят с чували на гръб. Оттам с биволски, волски впрягове и с коне се прекарват до Търново, Русе и Свищов. През с. Ресен до Свищов се отива за 2 дена или за един курс са необходими 5 дена. Транспортът ги оскъпява и е пречка за разработването им. За турските власти не е беда, че в галериите гинат българи. Те казвали: „Бир гяур юлмюш не йолур ондай“ /Един неверник умрял, какво от това/.

Руското командване проявява интерес към въглищата през Освободителната война. Полковник Л. Соболев докладва на княз В. Черкаски на 22 юли 1877 г., че в мините работят 50 миньори с надници 1.25 лв. С мотики, лопати и чукове изкопават дневно 1245 кг. С маслени кандила си светят, а въглищата изнасят на гръб или с колички. Има недоволство от тежките условия на работа.

 

(Следва)

Димо Тодоров

Из книгата му „50 години Плачковци – град“, 2019 г.