Американската одисея на тревненеца Стефан Денчев. Част III

 „Писма до долната земя“

 

„Мистериозните кръгове около фигурата на Стефан Г. Денчев продължават да се множат, шеметно въртят и да разпалват въображението досущ като хула-хоп атракция на сцената на евтин водевил в затънтен градец“ – пише доц. д-р Андроника Мартонова от Института за изследване на изкуствата към БАН в статията си „Българите в американското кино – истини и фантазии“, публикувана на сайта „Гласове“ /18.01.2016 г./ и разказва една история, която звучи, по-скоро като градска легенда: „Твърди се, че през 1926 г. актьорът се връща за малко в България с ултра луксозна американска кола и личен асистент… Типично за българския тарикатлък се забърква с мафията на Ал Капоне, някакви двойни счетоводства и много пари се губят, или Денчев се опитва да избяга с едни куфари пълни със зелени долари, ала бива проследен и… застрелян.. баш до Статуята на Свободата (много метафорично, по една от версиите!). Дали всичко това е истина, дали наистина Денчев е аркашка-измамник, шмекер-комплексар и нещастен фантазьор-авантюрист, дали всъщност никога не стига до Америка? Доколко Гендов налива масло в огъня, разказвайки историята с открадването на „Българан е галант?“… Всъщност… би станал чуден ретро филм за мистификатора Денчев. А и не само за него. Въобще за българските мигранти, които са се опитвали да влязат в света на Великия ням кинематограф. Би бил един тъжен филм, за приемането на желаното за действителност“…

Всъщност историята за завръщането му в България, респективно в Трявна, се потвърждава и от думите на известния ни карикатурист Веселин Зидаров, чийто дядо Васил се познава лично със Стефан Денчев и дори имат обща снимка. Можем само да си представим реакцията на тревненци по онова време, когато техният съгражданин пристига в малкия балкански градец с луксозния си американски автомобил, с личен шофьор, скъп светъл костюм, борсалино, модни обувки, може би модел „Оксфорд“… Незнайно колко време е посветил на „многообичната си майка“, но по спомените на Зидаров, които помни от разказите на своя баща Борислав, скоро след бляскавото завръщане на Денчев в Трявна, пристигнали двама души и го отвели към Варна. Вероятно против волята му. След това плъзнала и мълвата за връзките с Ал Капоне и показното му убийство на пристанището в Ню Йорк от главорезите на мафията или полицията. Как тази „версия“ за смъртта му е стигнала до медиите не знам, но за евентуалните му връзки с чикагската мафия се споменава и в документалния филм на режисьора Костадин Бонев – „Писма до долната земя“ (1994 г.), който разказва история в писма на тревненци, емигрирали в Америка през 20-те години на миналия век. Открих откъс от лентата, публикуван от режисьора в сайта за видеосподеляне „Ю туб“. По думите му, негово копие се съхранява във фонда на Музея за резбарско и зографско изкуство в Трявна. Доколкото разбрах оригиналите на писмата на Денчев до майка му са унищожени, изхвърлени от непреки наследници на човека, който преди години ги е откупил неизвестно от кого и с каква цел… А те са наистина интригуващи, защото рисуват един различен образ на мечтателя Денчев - нежният, грижовен син, който с находчив ум, твърд характер и непоколебимост, упорито преследва Мечтата си… За съжаление, от филма не става ясна датировката на писмата, нито се упоменава името на техния подател, но няколко от тях са писани от самия Денчев, предвид естеството на изнесените факти. И тъй като това са единствените запазени писма от обемната, доколкото разбрах, кореспонденция с майка му, ще да ги цитирам дословно и в пълен обем.

В първото от тях, може би най-ярко изпъква образа на човека, който не познава отчаянието и не желае „животът да си играе с него“, а обратното. Дали именно тази житейска въртележка не предопределя неговата съдба? Дали, комплексираната от роднински натяквания чувствителна душевност, не е жадувала за някакво бляскаво възмездие или копнежа по Великия кинематограф наистина е бил изконната му мечта?

„… Всеки достоен човек трябва да прави впечатление с дрехите си. Де да са сега добрите ми роднини да ме видят как се обличам и как работя, пък нека пак ми се смеят, че съм бил глупав и съм изял наследството на баща си. Наистина мъчно ми е, че пропилях парите и сега нищо нямам, но в Америка, ако човек работи и акъла му е в главата, бързо печели пари и уважение. Ах, защо не дойдох в Америка още като бях в четвърти клас. До сега щях да бъда нещо. Но аз съм още млад и възприемчив. Не се отчайвам от живота. Не желая той да си играе с мене, а аз с него, което и сега правя.

Много си ми мила. Иска ми се да си дойдеш тука, при мене, и аз да се грижа за теб. Да си купя къща и да кажа, че и аз имам дом, който съм спечелил с практичност и ум. И то ще стане, хем скоро. Чакам писмата ти с нетърпение.

Твой вечно любящ те син“.

Следващото писмо е по-скоро житиеописателно и отново акцентира върху „по-хубавия от всеки друг живот“ - в „кинематографа“:

Многообична и по-скъпа от всичко майко,

държа в ръцете си първото ти писмо и го обсипвам с целувки. Чаках го повече от месец, мъчно ми беше много, но днес в трена го прочетох няколко пъти и ми стана по-добре. Виждах те пред себе си, като че ли си при мен, виждам те и сега. Океан ни дели, но скоро ще го преминеш и ще дойдеш при мене. Ще заживееш живот, който си гледала тъй красив в кинематографа. Ще го имаш такъв само при мене. А и аз ще бъда ОК, защото ще мога да деля с тебе радост и горчивини. Дано първите бъдат повече. Питаш ме – какво работя?

Чиновник съм в една кантора, но може би, не за дълго. Имам шанс да замина за Калифорния, трябва само да усвоя езика по-добре. Ако това стане, няма да има по-щастлив човек от мене, защото ще се сбъдне мечтата ми – да работя в кинематографа, където живота е по-хубав от всеки друг. Не казвай на никого още, защото пак ще ми се смеят…

Често сънувам татко. Решил съм лятос да ти пратя $ 100-120 да му направиш паметник. Пиши ми какво мислиш за това.

Твой любящ те син“.

Едва в третото си писмо Денчев е по-конкретен по адрес на бъдещите си планове в света на киното:

„Многообична и любима ми майко,

при все, че ти писах миналата неделя от Фриско, ще ти драсна тоя път повече, защото днеска не работя. Пристигнахме нощеска грохнали от работа. Добре съм. Тоя следобед ще трябва да ходя до Метро Голдуин Майер, както изглежда те ме искат. Телефонираха ми тая сутрин. Наистина отношенията ни доскоро не бяха така добри, но тъй като президента на компанията Маркъс Лоу се помина, в новото управително тяло всеки си гледа интереса. Най-важното е, че тоя млад мръсник, извини ме за лошия език, Ирвинг Талбърг, който бе вайс президент, е изгонен. Всяка компания вече ще продуцира толкийс – говорящи филми. И това е злобата на деня в Халиууд и новостта в нямото изкуство. Много знания за това не е нужно. Същият начин на филмиране с една разлика, че тая работа взема повече време за репетиции. Новини от Калифорния много, но може би, не така интересни за тебе. Чарли Чаплин започна един нов филм, който ще му вземе година, за да го свърши. Чудно ми е, защо Юлия не пише. Положителен бях, че ще имам писмо от нея, като се върна в Халиууд. Да, майко, получих пратката с български вестници и 11 сигарети вътре. Ще ти пиша идната неделя. Дано имам писмо от тебе до тогава.

Целувам те.

Синът ти“.

В четвърто писмо вече става дума и за подписан контракт с „Метро Голдуин Майер“ за три филма, първият със заглавие „Nice Baby“, който не успях да издиря във филмовите енциклопедии и едва ли се е случил в действителност…

„Скъпа и многообична ми майко,

три седмици не съм ти писал. Да те тревожа не исках, защото зная с какъв трепет очакваш писмата ми. Истината – бях болен от пендикс и миналата седмица ми правиха операция, която благодарение опитността на двамата лекари, излезе сполучлива. Сега съм в клиника, но времето минава неусетно, защото в стаята имам рейдио и слушам концерти, освен от Лос Анжелис и Халиууд, но и от източните щати. След десет дни ще изляза от клиниката и започвам при Метро Голдуин Майер, с които подписах контракт за три филма. Първият ще се казва „Nice Baby“. Навярно си чула, че в предварителните избори – кой ще бъде Президент, от Републиканската партия е избран Хърбърт Хувър, а от Демократическата – нюйоркският губернатор, славният и мокър Албърт /б.а. Алфред/ Смит. Всички сме за него, защото той ще отмени много закони, ще ограничи женските права, защото те не знаят какво правят и ще отмени сухия режим. Албърт /Алфред/ Смит е обичан от всички хора на изкуството, защото е бил драматичен актьор 32 години назад. И, ако бъде избран за Президент, ще бъде първият такъв в американската история.

Писма от Юлия* и Люба /б.р. Става въпрос за видната писателка, белетристка, преводачка и най-ревностна популяризаторка на българската литература и народна песен през първата половина на миналия век - Юлия Парашкевова Казаска (1891-1976 г.). Тя е сестра на съпруга на Райна Денчева – по-голямата сестра на Ст. Денчев/, не съм получавал. Че с какво мога да им бъда полезен? Между нас казано, те са стари госпожици, не знаят езика, па и не са красиви. Не могат си намери работа. Ще кажат – аз как към дошъл тук? Аз съм мъж. Език не знаех, но се приспособих към условията, това, което те не могат направи. Наистина мило ми е, че роднините ми страдат, но пък никой от тях не ми влезе в положението, когато бях в стария край. Нека се борят с живота там и, ако успеят и на мен ще ми бъде драго. Че Люба каква актриса може да бъде тука без език? Тука няма много опери. В Ню Йорк има само две, в които има величини, като Шаляпин. Другите играят във водевил, което е любимото място на американеца. Искам да ти пиша повечко, но това ще стане, като излезна от клиниката.

Много целувки на всинца ви, най-вече на тебе“.

Петото писмо добавя още мистика към и без това тайнственият образ на тревненеца. Защо, поради какви причини и обстоятелства той слага край на една многообещаваща, по собствените му твърдения, филмова кариера зад Океана? И как да тълкуваме думите: „Каквото ми се полагаше по право – взех го“? 

„Мила и многообична ми майко,

с това писмо, което ти пиша от Париж много ще те изненадам, но от сега бързам да те успокоя. Нищо страшно не е станало с мен. Новината за тебе е – връщам се в къщи. Сигурно искаш да знаеш – как стана така, че трябваше да напусна Америка и да сложа край на този хубав бизнес, който бях започнал? Но скъпа ми майко, нещата са много повече сложни, отколкото си мислиш и не са за писмо. Важното сега е, че Америка не е вече за мене, а и аз, както изглежда, не съм вече за нея. Каквото ми се полагаше по право – взех го. Връщам се богат. Разбира се, не съм луд да си дойда с всичките пари в България. По-голямата част ще внеса в някоя сигурна европейска банка. Не мога още да повярвам, че след няколко дни ще се кача на влака, който ще ме отведе в България и ще видя хубавата ни къща и гроба на татко. Милият ми татко. Напоследък много го сънувам.

Жив и здрав се връщам, а това е най-важното за сега. Ще си почина някоя и друга година в България, пък сетне ще те разведа, където кажеш. Очаквам срещата ни с нетърпение.

Твой любящ те син“.

Последното писмо звучи някак пророчески и навява алюзии за един предизвестен, печален финал…

„… сънувах мажа врата си с глина черна, като катран, сигурно ще се разболея или ще ми се случи нещо лошо…

Обична ми майко,

нещата дойдоха така, че трябваше да се кача отново на кораба за Америка. Мога да ти кажа само, че стана против волята ми. Но така или иначе, последните няколко дни направиха идването ми в България невъзможно. Оказа се, че щастието и този път не е на моя страна. А така исках да те видя и да намеря спокойствие в малката ни къщица, но това изглежда никога няма да стане. В Америка нищо добро не ме чака, но кълна ти се, аз взех само това, което ми се полагаше по право. Ще опитам да обърна нещата в моя полза. Макар, че шансът не е много голям. Синът ти има корава глава и не се предава лесно. Не плачи и не се отчайвай. Ти знаеш, че винаги съм искал не животът да си играе с мен, аз да си играя с него. Това съм правил винаги. Това правя и сега. Аз пак ще изплувам…“.

Дали? Този път шансът определено не е на негова страна. Очевидно и опитът да режисира събитията по собствен сценарий. Не става ясно и, защо завръщането му в България се оказва „невъзможно“. Защо мечтаната Америка не е вече за него? И най-вече – какво е това, което му се полага „по право“? Нещо, в което Денчев е твърдо убеден, след като за втори път го споменава в писмата си, че и дори се кълне в искреността на думите си?

Може би, версията за връзките му с Ал Капоне не е съвсем безпочвена. За нея разказва и Любен Стойчев, един от персонажите във филма „Писма до долната земя“ на Костадин Бонев. Преди години именно той купува писмата на Денчев, писани от Америка и вероятно е имал цялостен поглед върху житейската му съдба. Макар, че ми се струва малко вероятно тревненецът да е споделял подобни неща в писмата до майка си…

Веднъж, когато той и негови приятели се връщали от сватба с автомобилите си, твърди Стойчев, няколко души препречили пътя им. „Даже насочили пистолет и той успява за 2-3 сек. да повали и тримата – споделя още той. - От четвъртата кола се показал или Ал Капоне, или много доверен негов човек. Той сам му подал визитната си картичка и му казал: „Младежо, посети ме““…

 

(Следва)

 

Галина Иванова

 

На този линк - https://www.youtube.com/watch?v=fg2UGFbMCfE можете да видите откъс от документалния филм на режисьора Костадин Бонев – „Писма до долната земя“, 1994 г. Лентата печели две награди във Варна и наградата за най-добър филм в Санкт Петербург през 1995 г.

На снимките по-долу - кадри от филма "Писма до долната земя"

Любен Стойчев откупил писмата на Стефан Денчев
в кадър от филма

На снимката долу вляво е Васил Зидаров,
а мъжът с папийонката горе вдясно, е Стефан Денчев

Режисьорът Костадин Бонев