Производство на кокс и деривати. Част V

Коксуването на въглища в Англия започва през 1748 г., а у нас, в Плачковци, опитно се прави от 1901 г. Най-добър кокс дават „тлъстите“ въглища от мини „Принц Борис“ и „Бъдаще“. Коксът е основа на металургията. Съдържа твърд въглен и летливи вещества. Въглищата от мините „Бъдаще“, „Принц Борис“, „Царица Елеонора“ и „Лев“ са богати на летливи вещества, за светлинен газ, ковашки. Мина „Извор“ е бедна на летливи вещества за кокс. „Бутура“ са преходни, Плачковци – Твърдица – са с голяма калоричност.

Първите три проби пещи са към „Принц Борис“. От 1901 г. изкарват дневно по 1500-1600 кг. кокс за леярски цели. Технологията е примитивна, с ниско качество. Това налага през 1910 г. да се направят две промивачки в Гръбчево и качеството се повишава.

След войните нуждата от кокс се увеличава. През 1920 г. инж. Ал. Божков прави проект за 4 коксови пещи тип „Шаумбург“. Построява ги инж. Михаил Милер в Плачковци. Доставя се английски парен локомобил „Рабей“ 40 к.с. с двигател с динамо за осветление и промиване. По проекта на Ал. Божков в Гръбчево през 1923 г. е направена водна промивачка за средните въглища и флотация за ситните /шлама/, който до тогава не се използва. Въведението е неудачно. С разделянето на мините през 1923 г. „Принц Борис“ възлага на инж. Димитър Ножаров и той прави 6 пещи с парна промивачка, с промивни бутални камери, сита с локомобил „Ланци“ 25 к.с. в Гръбчево. Трошачка сортира въглищата по големина /качество/. Но промивачките и пещите силно замърсяват Радевската река и въздуха в Плачковци. По препоръка на комисия от София са направени утаителни резервоари за събиране на мътилката в басейн и резервоари за вода, понеже не достига.

Пещите се палят в началото със светлинен таз и електродинамо. От действието на топлината въглищата омекват и се свързват /сличат/. Промивачката е с резервоар за 1000 куб. вода, помпена станция за 1500 литра, водна кула с автоматична електрическа помпа за 30 куб. вода. За 10 часа се промиват 150 т. въглища. Отделно се сортират едри и средни въглища в сандъци. Флотационната инсталация е с 12 килии. Освен това има утаечни басейни, силози за въглища и отпадъци, за товарене и разтоварване на въглища. С промиването се отделя голямо количество шлам /с 50 % пепелно съдържание/. Той се използва като гориво в ТЕЦ „Бедек“. Има склад 2000 тона първокачествено промити въглища, за коксуване и още толкова за депозит на шлам с площ от 2 дка. В началото коксът се прави от местни въглища, а след 1931 г. и от купените от мина „Кардиф“, „Бутура“ и „Ескана“.

Въглищата се запалват и стават на кокс, когато пламъците излизат на 1.50 м. над тях. Тогава се заливат с вода от маркучи. Коксовата маса се троши с кирки, когато изстине. Пещите са големи шахти от дебела 60 см. каменна зидария с размери 6 м. ширина, 10-15 см. дължина и 2 м. дълбочина. Над всяка шахта има лек покрив – навес на 4 м. височина. От двете страни на шахтите има канали и оттам става запалването с дърва. Огънят се раздухва с ръчни вентилатори. При изграждането на пещите през 1921 г. са произведени 1428 т. кокс.

С механизацията на мините от 1929 г. се подобряват и коксовите пещи. През март 1934 г. инж. Д. Ножаров преустройва първите 5 канала, като монтира помощни инсталации за получаване на деривати при дестилацията на въглищата. През септември 1936 г. са преустроени и другите 6 канала. Така при зареждане, една пещ /канал/ поема 2 т. въглища и дава над 1.2 т. кокс и много деривати, които преди това не са хващани. Цикълът на работа е денонощен. Работи се на 4 смени по 6 часа. Към пещите има подготвителна инсталация и съоръжения – силози, раздробителна машина, вагон за пълнене с ръкав. Коксът вместо за 24 става за 18 часа.

Сгъстяваща инсталация с тръбна мрежа отделя газовете, суровия катран и амонячна вода. С помпени агрегати катранът и амонячната вода отиват в резервоари. От тях се добива нафталин, асфалтов лак, бензол, бланк, каролинеум, лак, лепило, кабелна маса, асфалтови бои, смола и др. При такава технология от 1 тон въглища се получава 750-800 кг. кокс, 28-30 кг. суров катран, 2 кг. сурова амонячна вода, 300 кубика горивен газ. От него се загрява коксовата пещ. При промиването на въглищата от 45 000 тона остават 30 000 т. С коксуването се добива 24 000 т. кокс, 900 т. суров катран, 300 т. амонячна вода или 50-60 тона амонячен газ. Затова към коксовите пещи има фабрика за амоняк и катран и отделение за нафталин.

Едновременно с преустройството на коксовите пещи, Д. Ножаров създава парна електроцентрала в Гръбчево и обзавежда техническа работилница с ковачница, струг, шлосерна, оксижен, електронна, дърводелна. Там стават всички ремонти на минната техника. Преди това са правени в Габрово, Г. Оряховица и Русе. Персоналът от 6 се увеличава на 37 души. В Гръбчево са построени навеси и бараки за складове, приемна, лаборатория, умивалня, свинарник.

Коксът се употребява за топене на мед, олово, чугун, месинг, алуминий и др. метали, за добив на стомана и редукция /възстановяване на захарта в чист вид/ в захарните фабрики, за газгенератори, газоженни мотори, за индустриални пещи, за загряване във фабриките, за БДЖ, за химическата индустрия, за филтри – изобщо за развиващата се българска индустрия.

В коксовите пещи и стоварището работят 105 души, от които през 1942 г. са 29 специалисти. Почти всички са местни и от околията. При закриването на коксовите пещи през 1963 г. работят 150 човека. Вместо разработения от инж. Д. Ножаров през 1945 г. проект за коксови пещи за Твърдица, се прави Химическа фабрика за кокс с 3 батерии в Кремиковци.

 

(Следва)

Димо Тодоров

Из книгата му „50 години Плачковци – град“, 2019 г.

* Снимката е илюстративна

Снимка: Подземен минен музей - Перник