Транспортът в мините. Част VI

Той е по-добре уреден от другите частни мини, защото дружеството е от най-стабилните. До построяването на Презбалканската жп линия транспортът е пречка за разширяването на добива. През 1901 г. дружество „Принц Борис“ построява дековилката от Гръбчево до Торената ливада при к. Божковци, където е създадено стоварище – жилище, канцелария, 2-3 бараки и складове за въглища. Дековилката минава по дървени мостове през Радевска, Късовска и Енчевска река. Разстоянието между релсите е 50 см. Вагонетките се теглят от коне. Дековилката е технически неудачна и не се ползва пълноценно. Тогава е построен първият бремзберг / подемно-транспортно устройство, което служи за спускане на товари по наклонен релсов път/ в Гръбчево с конска тяга. Една вагонетка побира 700-800 кг. въглища. Когато жп линията стига до Плачковци през 1910 г., е направено ново стоварище, южно от жп гарата и дековилката е скъсена наполовина – от 8.5 на 4 км. По това време в Плачковци правят и коксовите пещи.

До края на войните въглищата се изнасят от галериите в чували на гръб до дековилката. Преди това са ги изнасяли със самари и добитък или с волски и биволски коли от стоварището към Габрово, Търново, Свищов и Русе. Това оскъпява много въглищата и става причина за строежа на дековилката и жп линията. Въпреки това, до голяма степен този транспорт се запазва до край на войните.

В края на Първата световна война немски специалист преустройва дековилката. Релсите са разширени на 70 см. Доставени са 2 парни локомотива. Инж. Никифоров създава депо. Вагоните – 30 на брой, са железни и побират по 5 тона въглища. Разширението е направено от Втора инженерна дружина и сръбски военнопленници. На денонощие се прекарват по десетина и повече вагона или до 80 тона. Първият машинист е Бръчков, а през 30-те години – Тодор Атанасов от Търново, Съби Стателов от Лясковец. Дековилката се обслужва от лясковчани, като спирачи, които вечер уреждат веселби в Гръбчево.

Първите дековилки в галериите са от 1920 г. Те са дървени вагони, които се движат по дървен релсов път, широк 50 см. Тикат се на ръка или са теглени от магарета. През 1925 г. релсите стават железни, а тягата е конска. Влакчето е от 4-5 вагона. Товаренето и разтоварването е ръчно и става голямо запрашване. От 30-те години се доставят моторни локомотивчета. Въпреки това конската тяга се запазва дълго. През 1943 г. се ползват 10-12 коня в галериите. Прави се травербан в рудник „Св. Иван“ до мина „Бъдаще“. В галериите се ползват до 165 вагончета. Създават се няколко бремзберга.

Влакчето по дековилката работи добре. Вагоните стават до 30 с капацитет до 200 тона въглища в денонощие. Правят се 1-2 редовни и допълнителни курсове. Влакчето се използва и за превоз на миньори и хора от Радевци. Затова поетът Н. Марангозов пише, че край селото им „профучава дековилката“. През 1945 г. разписанието е: в 7.30 ч. тръгва от Плачковци и в 8 ч. пристига в Гръбчево. До 9.30 ч. подава въглища за промиване. С промити въглища тръгва за Плачковци в 16 ч. Дековилката работи до закриването на мина „Бъдаще“ и Коксови пещи през 1962 г.

 

(Следва)

 

Димо Тодоров

Из книгата му „50 години Плачковци – град“, 2019 г.

 

* Снимките са илюстративни

Снимка: Държавен архив - Перник

Снимка: Подземен минен музей - Перник

Снимка: Подземен минен музей - Перник

Край Перник, снимка - Любомир Юруков