Исторически сведения за стенописването на храма „Св. Прор. Илия“ в Плачковци

Районът на централния Предбалкан е населен още от Античността, за което има достатъчно свидетелства - писмени и археологически. През Средновековието тук кипи динамичен живот, свързан най-вече с участието на местното население в изграждането и поддържането на отбранителни съоръжения в старопланинските проходи и била. С редица важни за държавата събития са свързани местности, което, макар да не е категорично локализирано и потвърдено, не би следвало да се отхвърля, понеже изворите, преданията и някои археологически податки дават основание да се лансират като твърде вероятни. В епохата на Възраждането Трявна и околните населени места са доказано средище на църковно-просветния и свързания с него културен живот. Достатъчно е да се посочи фактът, че тук развива своя самобитен характер Тревненската художествена школа. Допълнително потвърждение на стремежа на местните хора да водят пълноценен духовен живот, са и множеството храмове, изградени преди Освобождението и непосредствено след това.

Един от тях, макар и изграден и осветен скоро след възстановяването на българската държавност, е храмът „Св. Прор. Илия“ в гр. Плачковци *. За по-късната му поява, на фона на ранните църкви в Трявна и други населени места, има обективно обяснение. До началото на XX в. Плачковци не съществува. Едва с построяването на презбалканската жп линия и развитието на добива на каменни въглища започва постепенното заселване на иначе удобното от градоустройствена гледна точка, сравнително просторно и равно място, където днес се намира градът. Основната част от заселилите се са от близките селца и колиби, а по-късно се установяват и хора от цялата страна, свързали живота си с предлагания тук поминък: въгледобив, жп линията и дърводобив.

До построяването на местния храм хората от района се черкуват в близките населени места, в които вече има църкви - Енчевци, Трявна и Станчев хан. Това представлява немалко неудобство, понеже е свързано с придвижване в двете посоки, изискващо доста време. А и характерът на климатичните особености, най-вече здравата зима с обилни снеговалежи, представлява допълнително препятствие. Не на последно място следва да се изтъкне и издигането на нивото на местния патриотизъм - резултат от стопанското и културното оживление след Освобождението.

Затова, само четири години след възстановяването на държавността, през 1882 г. местните първенци провеждат учредително събрание и взимат решение да се построи храм на името на Св. Прор. Илия. При небивал ентусиазъм и доброволно участие на цялото население на следващата 1883 г. храмът придобива първоначалния си вид и е осветен, т.е. в него започват да се провеждат църковните богослужения, както и тайнствата и требите, свързани с религиозния живот на местното православно население.

Старите снимки на града, който благодарение на подходящия климат и чистота на въздуха междувременно става и планински курорт, са източник на информация, която не може да се потвърди и документално, т. е. категорично да се датират и опишат съответните допълнения към основната сграда на храма. Видно е, че първоначално той е с много по-малък (вероятно дървен) купол и без изградена камбанария. По аналогия с други храмове на територията на общината може сравнително точно да се определи, че големият купол от трайни материали, заменил първоначалния и камбанарията, прилепена към притвора и извисяваща се на повече от 15 м, са построени през 30-те години на миналия век. Към храма е имало и паянтови килии, служещи за канцелария и прицърковно училище. Същите при по-късни градоустройствени решения са разрушени и днес не съществуват.

Вътрешното пространство на храма „Св. Прор. Илия" също търпи развитие във времето. Първоначалното намерение на учредителите и участващите в строежа е да се завърши основната част на църквата и да се набавят задължителните елементи на интериора, за да може по-скоро да стане действащ храм (св. трапеза, олтарна преграда с икони от съответните редове, аналои и икони за тях, одежди, утвари, книги). Останалото би следвало да се постигне на следващ етап (основно става дума за стенописването), когато финансовите възможности позволят. Изглежда дълго време необходимата сума не може да се събере, защото виждаме, че към изографията на храма се пристъпва едва през втората половина на XX в., когато се явява крупен дарител – местният радетел за църковното благолепие Георги Първанов. Той заедно със съпругата си Яна Робова даряват крупна сума, с изричното желание да се изразходва за стенописването на храма.

Реалните дейности по стенописването започват в средата на 1954 г., когато вече е ясно кой ще бъде художникът. Процесът по подготовката, изпълнението и финалният етап на приемане на завършената работа, са отразени в Протоколната книга на храма, в протоколи, съставени и утвърдени от Великотърновския епархийски съвет (цитират се без поправки). От тук не става ясно как е избран изпълнителят. Още повече, че в Протоколната книга липсва „Спазарителният протокол“ № 1 от 18 април 1954 г. Запазен е анекс към този протокол от 25 юли с.г., в който се упоменава, че художникът е Петър Яков Гейтман от гр. Плевен. В първия, след началото на работата, протокол той вече запознава присъстващите на заседанието на църковното настоятелство с недоброто състояние на купола и стените. Заседанието се провежда на 15 май 1954 г. Присъстват: председателят свещ. Илия Вражилов и настоятелите - Цаню Митев Георгиев, Ганчо Ив. Тевекелев, Куна Ив. Ненкова, Георги Тодоров Първанов, Йордана Ив. Тотева и Станчо Цан. Станчев.

Като вещи лица (строители и бояджии) присъстват Драган Цанев и Богдан Близнаков. Още в началото на протокола е отбелязано, че ще се обсъжда състоянието и „въпроса за ремонта на ламаринения покрив на двете кубета; отстраняване на влагата в притвора по цокола и подмяна на всички счупени стъкла в цялата църква". Предмет на разискванията е именно проблемът с недоброто външно и вътрешно състояние на храма. По думите на художника „/.../ Височината на кубето, която е 18 метра и от дълги години наслоения на прах и паяджината по кубето, скриваха от окото действителното му състояние и едвам сега, при поставянето на третата скеля, при общата проверка на скритите и явни дефекти на стенната повърхност се установи, че цялата стенна площ на главното кубе чувствително е засегната от водотеците и просмукванията. За щастие повредите, а това е рядко изключение, не са дали пълно разрушение на мазилката и обикновените в случая подкужушвания. Обаче това нещо не трябва да ви успокоява, а обратно, да вземете, и то крайни мерки, за да предотвратите на време пълното срутване на паянтовата конструкция на целия покрив на главното кубе /…/. В противен случай, след година-две положително ще се наложи много по-голям ремонт /.../“. По-нататък се обсъжда и състоянието на площите, предвидени за боядисване, и състоянието на прозорците на храма. Единодушно е прието решение да се отправи молба до Великотърновския митрополит Софроний (1936 – 1961 г.) и Епархийския съвет за съдействие при спешното осигуряване на необходимите строителни материали.

Какво предвижда първоначалният замисъл за изографисването на вътрешното пространство на храма? Както бе изтъкнато, първият спазарителен Протокол № 1 от 18 април 1954 г. не е открит в Протоколната книга. Но от следващи документи, както и от анекса от 25 юли с.г. става ясно, че възложеният обем на работата е значително по-малък от крайния резултат. Едва ли става въпрос само за недостиг на средства.

Вероятно, след като започват реалните дейности, ентусиазмът сред настоятелите и енориашите бързо нараства и това довежда до скорошното възлагане на допълнителни елементи, които да дадат по-цялостен и завършен вид. Съгласно Протокол № 1 в купола трябва да се изрисува само „Христос Вседържител“. Върху надпрестолния свод е предвидена „Богородица Ширшая небес“ в размери 1.5 x 2.0 м. На стените на централната част на храма трябва да се разположат евангелски сюжети: север – „Рождество Христово“, и юг – „Възкресение Христово“. Предвижда се и нарисуването на четири персонажи в размер 2.5 х 1.1 м, но от анекса не става ясно точно къде и кои.

Близо месец след като е съставен първият спазарителен протокол, църковното настоятелство променя своето виждане относно обема на стенописването в посока към промяна на някои места и възлагане на допълнителни персонажи и сюжети. Заседанието се провежда на 6 юни с.г. и на него присъства целият му състав. От Протокола (№ 4 от 6 юни 1954 г.) не става ясно чия е идеята - на членове на настоятелството, на енориаши или на служебни лица от Великотърновската митрополия, разгледали и одобрили предишните протоколи. В началото на документа е написано следното: „След обмяна на мнения настоятелството намира, че обуслованата в спазарителния протокол № 1 от 18 април т.г. украса на храма, не е достатъчна, за да се получи напълно завършен вид на зографията...". Вероятно мнения са постъпили и от трите посочени среди. Основание за това дават обстоятелствата, че настоятелите са загрижени и отговорни за по-доброто цялостно състояние на храма; енориашите могат да осигурят нужните допълнителни средства; Св. Митрополия има капацитета и богословския потенциал да се намеси авторитетно със съответните препоръки.

С оглед на историческия аспект на настоящия доклад ще поместя съществената част на Протокола от 6 юни, чийто текст е по-подробен и описателен от допълнителния спазарителен протокол (25 юли 1954 г.).

„1. В главното кубе по стенната повърхност до основите на прозорците е предвидено да се нарисува само икона „Вседържител“. При това положение остават свободни осем междупрозоречни полета, всяко по 2,5 на 1.5 метра големи. Настоятелството счита, че с това не само се нарушава общата цялост на украсата, но и се губи целесъобразност на украсата. Затова необходимо е към образа на „Вседържител“ Иисус Христос да се добавят образите на неговите ученици, като за целта се използват осемте междупрозоречни полета и се нарисуват пълни (в ръст) икони на апостолите: св. св. Петър, Павел, Яков, Симон, Филип, Андрей, Вартоломей и Тома. При това допълнение ние ще имаме образи на Иисуса Христа и Неговите 12 ученици, като имаме предвид уговорените в спазарителния (първия - б. м.) протокол 4 апостоли евангелисти.

2. В дясното и лявото крила на средния храм да се нарисуват 4-те главни събития от живота на Иисуса Христа: Рождество Христово: Кръщение Господне: Възкресение и Възнесение Христови.

3. Върху надиконостасния (челния) свод да се нарисува „Св. Троица", под която да се поставят (пълни) два насрещни ангела с извита под „Св. Троица“ лента с надпис: „Троица единосущная и неразделная“.

4. Иконата „Ширшая Небес" да се нарисува върху надбалконния свод с обикалящ я текст: „Достойно ест, яко во истину /.../“.

5. В иконостасния комплект на иконите липсва една от най-главните - „Тайната вечеря". Ето защо наложително е да се нарисува върху шперплат на рамка иконата и се постави над Царската врата полето на старата икона „Възнесение".

6. Върху медалиони на иконостаса над северните и южни врата да се нарисуват „Евангелие“ и „Ск(р)ижали“ /…/“.

Последните две точки възлагат да се изработи ново задпрестолно разпятие със съответните фигури и да се нарисува нова плащаница.

Прави впечатление сравнително дългото време между заседанието от 6 юни и втория спазарителен протокол. Същият е от 25 юли 1954 г. т. е. близо два месеца по-късно. Възможното обяснение е, че през това време художникът вероятно рисува по заданието от първия протокол, което съвпада с втория и няма необходимост да се бърза с подписването на втория спазарителен. Твърде вероятно е да се е изчаквало събирането на допълнителните средства, което с оглед на значителното увеличаване на заданието съвсем не е за пренебрегване. Грубата сметка сочи, че сумата е нараснала повече от два пъти.

При сравняването на протоколите (от 6 юни и втория спазарителен от 25 юли) се открива допълнителна разлика, т. е. нови задания, за които няма протоколни решения. Към изброените по-горе шест пункта са добавени още два: „9. Долу по стените на средния храм вместо уговорените в първия спазарителен протокол 4 образа, да се нарисуват 8 (осем) при размери 2-5/1.10 /.../; 10. Върху междупрозоречното поле от ляво 3/1.10 да се нарисува „Разпятие“ (нощта, при зори) /.../, а от дясната страна над Арх. трон, да се нарисува иконата „Св. св. цар Константин и Елена" с издигнат кръст; 11. Върху наклонените дъги /.../ помежду орнаментни плочи да се поставят медалиони с образи на преподобните /.../“. Също и върху небесните фонове „тук-там да се разхвърлят звезди“.

Текстът дотук представлява цялата информация, която може да се потвърди документално с посочените протоколи. По оскъдни сведения от съвременници през цялото време ентусиазмът и съпричастността на енориашите са на необходимото ниво. Това се потвърждава най-вече от доброволното събиране и предоставяне от населението на биологични компоненти (яйца и мляко), необходими при технологичния процес.

Впечатление прави също и бързината, с която е изпълнено заданието по двата спазарителни протокола. На 10 декември 1954 г., т.е. само осем месеца след първия протокол, е проведено заседание на църковното настоятелство за приемане на извършената работа. „Днес 10 XII.1954 год. комисията по приемане изографията на църквата „Св. прор. Илия“ в с. Плачковци, Дряновско, в състав: Архимандрит Иларион – Протосингел на Св. Митрополия и членове: свещ. Илия Вражилов, председател на църковното настоятелство: Ганчо Ив. Тевекелев – член на настоятелството: вещо лице Димо Пиперков – директор на прогимназията, и Малчо Никифоров – финансов представител, и в присъствието на наемателя – художника Петър Яков Гейтман, съгласно писмо № 5035 на Св. Митрополия, се събра на място да разгледа и прецени работата, както следва: /…/". По-нататък в протокола са описани всички извършени и останали за дозавършване дейности съгласно протоколите от април и юли с.г. Както бе споменато, първият спазарителен протокол не е открит в Протоколната книга на настоятелството и не може да се цитира. Тук обаче се съдържа информация, която със сигурност е от този първи протокол: „/.../ г) В подсводните триъгълници са нарисувани 4-тех Евангелисти; /.../ е) На свода над Св. Престол е нарисуван кръст в сияние с четири ангелчета, дадени само в образ; ж) Срещу Св. Престол са нарисувани в ляво и дясно „Св. св. Иоан Златоуст и Василий Велики“, з) В жертвеника е нарисуван Иисус Христос, благославящ хляба; и) В ляво от жертвеника е нарисуван св. Григорий Богослов; к) В ляво над прозореца в олтаря в медалион е нарисувано предателството на Иуда; л) На срещуположното място в дясно е нарисуван Иисус Христос на път за голгота; м) Под този медалион в медалиони са нарисувани св. св. Мелетий и Флавиан; /.../; о) Под тях (евангелските сюжети на северната и южната стени - б. м.) са представени св. цар Борис, Разпятие, св. Климент Охридски, св. Иоан Рилски, св. Теодосий Търновски и св. Патриарх Евтимий в цели фигури; /.../; р) Под балкона са представени Св. св. Петка Търновска и Злата Мегленска; с) В надбалконния свод е представена „Ширшая небес“ с четири медалиона: св. св. Иоаким, Ана, Симеон и Ана пророчица /.../".

Протоколът завършва със списък на довършителните работи и сроковете за тях. Те не касаят изографията, а са свързани предимно с блажното боядисване на цоклите, дограмата и дървените елементи на балкона и стълбището.

В заключение би могло да се каже следното: в средата на ХХ в. построеният седемдесет години преди това храм „Св. Прор. Илия в гр. Плачковци е коренно променен по отношение на интериора. В рамките на по-малко от година е постигнато цялостното изографисване на вътрешното пространство съгласно традиционния иконографски план, което е от голямо значение за цялостното благолепие на молитвения дом. За втори път ще обърна внимание на краткия срок. Без да имам експертизата и следователно без да съм категоричен, тази краткост свързвам и с очевидната нетрайност на стенописите, голяма част от които са напълно заличени, а други са в състояние, не отговарящо на тяхната съвременност (само на половин век)! За това са спомогнали безспорно и неовладените през десетилетията течове. Впрочем първите поражения започват още два месеца след подписването на приемателния протокол. За това свидетелства Протоколът на църковното настоятелство, съставен на 6 февруари 1955 г.. Същият започва с нуждата от основен ремонт на покрива на купола „/.../ защото има вече три мокри петна до самите образи на апостолите /.../“. С годините сериозни течове се появяват и в резултат от повреди в покривната конструкция на храма. Това води на места до разрушаването и падането не само на живописния слой, но и на мазилката под него.

Но също така е очевидно и че има участъци, които не са били под непосредственото въздействие на влагата, а стенописите се заличават - основание да се твърди, че сравнително невисоката стойност и краткостта на изпълнението също са причина за липсата на качество и трайност.

 

Доц. д-р прот. Людмил Малев

ВТУ „Св. св. Кирил и Методий"

 

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т. 6, 2021 г.

 

* По сведения на доц. д-р прот. Людмил Малев, храмът „Св. Прор. Илия” в гр. Плачковци е построен през 1882-1883 г. от уста Драгошин Николов от кол. Новаковци, тревненско и неговия помощник Маню от кол. Веленци. Стойността на строежа е 32 000 гроша, а мястото е подарено от братята Белчо и Косю Станеви от кол. Ковачевци. Твърде вероятно е патронът на храма /св. Прор. Илия/  да не е случайно подбран, а да символизира връзката на първите заселници тук. Те са дошли /по недоказани данни / от търновското село Плаково, манастирът до който също носи името на старозаветния пророк. За отбелязване е и близката връзка между наименуванията на двете селища.

Храмът е еднокорабен, кръстовиден, с дължина 22 м. и ширина 11 м. Височината в централната част на купола е 18 м. Куполът и прикрепената към притвора камбанария са построени през 1934 г. от Ганчо Иванов от с. Бучуковци.

Тържественото освещаване става на 20.VІІ.1883 г. от Търновския митрополит Климент. До 1890 г. енорията е обслужвана от тревненския свещеник Кою п. Витанов, който по думите на о. Вражилов е първият инициатор за въздигането на храма.

Изглед от Плачковци с църквата "Св. Прор. Илия" на преден план, 1925 г.

Църквата "Св. Прор. Илия" днес
Снимка - Жоро Хаджиев

Стенопис в църквата 
преди реставрацията

Стенопис в църквата след
реставрацията, която
продължава вече осма година

Постерът на дарителската кампания за набиране на средства
за реставрация на стенописите в църквата

Ценен извор за живота на Трявна

Стотици документи, съхранени в тревненския музей, съдържат сведения за семейството на поп Ангел * – вуйчо на Ангел Кънчев /* сестра му Гана е майката на революционера/. Преобладават писмата и пощенските карти, адресирани до Димитър Ангелов, брат му Стефан и другите лица от техните родители, сестри, приятели, роднини и колеги. В тази лична кореспонденция се съдържат сведения за тежкото материално състояние на Попангелови, за мизерията, в която изпадат след Освобождението, поради упадъка на занаятчиите, а те били казаси. Преди Освобождението все пак, макар и не от имотните, достигнали до известно благополучие. Наложило се Ангел Пандурски да потърси някаква служба, за да може да изхранва петте си деца. Тъй като преди това бил църковен епитроп, запознат с делата на църквата „Св. Георги“, дори и нейн касиер, станал свещеник. За това ръкополагането му е на твърде преклонна възраст – през 1892 г., когато е 55-годишен. Служи в Белица. Шест години по-късно пада от кон и си ранява ръката, която не оздравява, а остава с постоянна рана – живеница. Той изпраща молба за „инвалидна пенсия“ до различни инстанции, пише писмо до владиката, но не е известно дали му е отпусната. Годината на смъртта му не се знае, но починал рано, живял някоя и друга година след раняването си.

Стефана и Кина Попангелови се главили слугини в Русе, брат им Стефан бил там търговски работник в магазин за облекло на известната еврейска фамилия Вентура. След това се преселил в София, където починал през 1951 г. на 72-годишна възраст.

Въпреки беднотията, всички деца на поп Ангел, израснали будни, ученолюбиви, грамотни. Между тях се откроява Нацка – завършила Стопанско училище в Русе и Димитър – възпитаник на Държавното техническо училище в София – Княжево. Той работил като дърводелец в Горна Оряховица, Русе, бил данъчен агент в Свищов, чиновник в Трявна. Интересна е дейността му на отговорен редактор на първия „селски вестник“, издаван в Мусина, Великотърновско през 1896 -1898 г. Дългогодишна дружба го свързвала с Петър Брънеков – един от най-будните и прогресивно настроени младежи в Трявна. Може би, не напразно поп Ангел пише на Димитър да не се занимава със социализъм, защото социалистите са гонени навсякъде и не могат да си намерят работа. Кореспонденцията до Димитър свършва през 1899 г. Той, както и сестра му Кина, починали млади, неженени, от туберкулоза. Иванка, сестра им, също ходила слугиня, омъжила се в Радомир, където свършила дните си на преклонна възраст.

Писмата на Пандурски са от края на XIX – началото на XX в., от младите им години. И те, както всички младежи били весели, жизнерадостни. Не стояли настрана от тогавашния обществен и културен живот в Трявна. Играели в пиеси, посещавали беленки, вечеринки, балове. Танцували полка и валс в новооткрития през 1900 г. танцувален салон с латерна. Не им убягнали от погледа и някои събития от политически характер, като например народняшкия сбор в клуба на партията по случай погребението на Христо Калинчев през 1911 г., основаването на дружество „Развитие“ през 1893 г. С пощенска карта от 25 юни 1900 г. Стефан Пандурски пише до своя брат Димитър за селските бунтове против десятъка. Те, войниците от Шуменския гарнизон, били изпратени по селата със заповед да стрелят по бунтуващите се селяни, „ако не се подчиняват“.

Интерес будят и документите на Пандурски от делови и административен характер. Те се отнасят до покупко-продажба на имоти, даване и вземане пари на заем, данъчни квитанции, договори и пр.

За това, че и след Освобождението Пандурски продължават да работят като казаси, свидетелства Контракта на Ангел Димитров Пандурски с комисари от Трявна; кмета на Трявна, тревненския околийски началник за изработване на акселбанти, пояси и др. за Варненското окръжие.

Документът има дата 19 юли 1886 г. Част от еснафски тефтер /вероятно казаски/ от 1838-39 г. ни дава сведения за йерархията в занаятчийските сдружения, за условията при които са „приставяни“. Тъй като казасите обикновено сами си боядисвали материалите, те били и изкусни бояджии. Правели различни мастила. Запазени са и рецепти за черно, червено и други цветове мастило от шикалки, органични и химически бои.

Особено любопитство буди относно административното положение на Трявна документа до Ангел Пандурски, епитроп в църквата „Св. Георги“, в който се казва: „определи се от старейшенския съвет да дадете от църковните пари милостиня на бедния хаджи Танчя от Рушчук“ гроша 15. 1881 г. юлия 1. Кмет Косю Канчув“. Общинският административен печат е с надпис „село Трявна“. Същият печат с този текст се намира и на квитанция №268 от 12 август 1881 г. за изплатен данък. Вече през 1882 г. върху административния общински печат пише „град Трявна“.

Документите на семейство Пандурски представляват ценен извор за живота не само в Трявна, но и в други селища /…/, рисуват една правдива картина на тогавашния обществен и семеен бит /…/.

 

Катя Николова

в. „Тревненски зов“, бр. 38/1987 г.

 

 

* Поп Ангел Димитров Пандурски е роден през 1848 в Трявна, починал през 1905 г. Заедно със съпругата си Цана Димитрова Цонева /Кръстинина/ (1851-1924 г.) имали четири деца – Димитър /1873-1902 г./, Стефан /р. 1879 г./, Кина /1882-1911 г./, Наца /р. 1888 г./. За петото дете Иванка, омъжена в Радомир, за която се споменава в статията, липсват сведения. Наца се омъжила за Георги Атанасов Икономов /р.1888 г./ от Трявна и имали пет деца – Атанас /р. 1912 г./, Стефана /р. 1915 г./, Ангел /р. 1917 г./, Николинка /р. 1920 г./ и Вера /р. 1929 г./.

** Снимката е илюстративна

Тревненският писан бръшлян

Тревненският писан бръшлян – това са шумките (листата) на всекиго известното широколистно растение – бръшляна, което и зимно и лятно време, със своята постоянна зеленина, обхваща вътрешните страни на високите дувари, които ограждат старите къщи на по-големите балкански села и градове.

Тия листи, старите тревненски майстори – зографи (иконописци) са прошарвали с фигури от разни бои, някога наподобающи на цветя и са ги давали на моми и ергени да се кичат по глави и кършат старите български хора по годежи, сватби и сборове.  

Писаният бръшлян е специално дело на тревненци, и само на Тревненци из цяло българско, в минало и сегашно време. И неговата история свързва спомените за известно минало на някогашните две големи прибалкански села – Трявна и Габрово.

Още преди 150 години тия две големи балкански села живо се занимавали в две главни насоки: тревненци – в областта на трите главни и единствени по рода си занаяти – зографството, резбарството и казаслъка, а габровци – в областта на общата търговия и зараждащата се фабрична индустрия във формата на гайтанджийството. Габровци, като хора по естество надарени с търговски нюх и похват, много по-рано са могли да се приближат до по-близките градове на културните западни и др. страни: Беч /Виена/, Пеща, Букурещ и др. търговски за времето си центрове, завързвали са търговия с тях, като са донасяли от там разни модерни него време стоки, с които са търгували в селото си околните нему колиби. Едни от многото артикули, които габровци внасяли от вън – това са били изкуствените китки /разни рози и др./, които са служили на моми, ергени и млади булки за накити през зимата, когато красотата на разните естествени цветя е липсвала. На първо време габровци са донасяли в ограничено количество тия изкуствени китки и последните едва са могли да задоволяват младите габровски кокетки. Всичко, що било донесено, се поглъщало от габровските моми и булки.

Тази новост дошла до ушите на тревненци и последните са купнеели да видят, а в евентуален случай и да се накичат през зимата с такива модерни и хубави китки. А габровските пък, като че ли на пук на тревненските моми и ергени са идвали на тревненския сбор, накитени с тия модерни китки и са произвеждали фурор пред тревненци. Тук чувството на съревнувание силно възбудило тревненци и последните, в лицето на своите тогава добри майстори – художници – зографи, намерили модус да съперничат с габровци. На досетливите зографи дошло на ум да описват листите на вечно зеления бръшлян и на всякъде демонстрирали изобретеното изкуство на своите зографи. По разните хора, на годежи, сватби и сборове, те вече взели да превъзходствуват с киченето си другите моми и ергени…

Габровци, за да останат верни на своите усмивания към тревненци, винаги, когато са идвали в Трявна, поръчвали са да им описват по някой лист или клонче от бръшляна, кичели са се с него и го отнасяли в Габрово по домовете си, дето го поставяли на лично място, за да го осмиват. Тъй писаният бръшлян започнал да овладява и габровците.

По-късно и някои от тревненските търговци са ходили в Беч, Стамбул, Букурещ и др. градове и те между другото са донасяли европейските изкуствени китки, поставени в специални кутии, тревненци започнали да се кичат и с тях, но значението и службата на писания бръшлян не изчезнали. Още повече, че писаният бръшлян е придобил особено значение за габровци, които в последствие заменили сарказма си с невинното само шегобийство. Нямало е габровец, който да посети Трявна и да не потърси да си купи писан бръшлян, за да го занесе като рядък подарък на ближните си…

И днес, когато Трявна се превърна на един от най-приятните балкански курортни центрове, през време на курорта, при разните забави и увеселения, често пъти писания бръшлян играе първенствующа роля в декориране гостите дошли от различни краища на страната ни. Те се любуват на оригиналността и краските му и го отнасят с себе си за по-дълги спомени от посещението на тревненския наистина хубав курорт…

След изчезването на зографските фамилии в сегашно време, традицията на писания бръшлян се поддържа, за да държи връзката с миналото и да ни напомня за лекия хумор към тревненци, превърнат после в едно невинно шегобийство и приятни отношения на хората от тия съседни понастоящем градове – Трявна и Габрово.

Тревненци почитат и сегашната и минала габровска култура и габровци надявам се добре ще ценят онова, което тревненци са дали и дават за нацията ни.

А писаният бръшлян ще трябва да остане и занапред една приятна емблема за още по-приятни отношения между тревненци и габровци в бъдеще…

 

Никола Чушков

„Общински вестник „Трявна“, бр. 79/1938 г.

Една от атракциите на Музея в Трявна, е рисуването върху 
бръшлянови листа, което доставя най-голямо удоволствие на децата

Из музикалния живот в Плачковско

В миналото всичко се казвало в песни…
 

 Поетът Николай Марангозов /* родом от с. Късовци/ казва, че в миналото всичко се казвало в песни. Интересен е музикалният живот на балканджията, особено на овчарите и пастирите. Те се развличат с песни и свирни в дългите дни и нощи на усамотение с добитъка. Те, както на веселбите, празниците и сватбите, си служат с гайди, гъдулки и кавали. Повечето свирачи са и певци. Това се предава от поколение на поколение. Песните са юнашки, хайдушки, битови, семейни, свързани със сезонната работа.

Но оброците и лазарните, по празници и в неделните дни, се вият хора. Известно е Енчовското хоро на светлия четвъртък. Оттук идва и името на местността при ж.п. моста в Плачковци – Хорище. От хората известни са: на едната страна и повърнато на две страни, ръченица на една и две страни, пайдушко хоро, крайчовата, марийкината, личата, тракийската на пояс с клякане.

Известни с майсторството си в миналото са: Христо Игнатов – гайдар от Маруцековци, Недьо Игнатов и Йово Цанев от Брежниците, Добри и Рачо Генчеви Пирянови от Киселковци – гъдулари и певци, Петко Хр. Пандаузов от Късовци, Михо Нейков от Радевци, Миньо Недев Байрактаров от Гуглевци, Христо Тодоров – Сливката – гъдулар и певец от Стоевци, Миньо Дамянов – майстор на гъдулки от Драгневци, Стоянка Бонева – певица и много други. /…/

Песните се подбират предвид положението в посещаваното семейство. Известна представа за песенното богатство на района добиваме от сборника „Народни песни от Средна Северна България“. Неговият редактор – музикологът Васил Стоин, записва и нотира на 29 май 1929 г. 20 песни в Късовци. Може само да съжаляваме, че от 33 селища, посещава само едно, но той записва в Трявна – 20, в Белица – 38 и в Ст. хан – 64 песни. /…/

Песните от Късовци са 20 и са свързани с ладуване - 1, обичайни /люлчена/ - 1, сватбарски – 2, за ежедневието и стопанството – 5, семейни – 6, любовни – 4 и една хумореска. Овчарските са 2 – „Две вакли овчии“ и „Деню пасе сиво стадо“. За сезонните полски работници и жътварите на руманя са посветени песените „Далеч оженена“, „Алтън бяла булчице“ и „Всичките моми жънат“.

Макар и малко на брой тези песни показват какви са вълненията и преживяванията на хората от планинската покрайнина. Създателите на песните са неизвестни и може би не са местни, защото се пеят в Тревненско и в други райони.

Иван Добрев е запазил създадената от поп Шиньо /Симеон Караджов/ сатирична песен – шарж за учители и общинари:

„От Гуглевци Панчо,

от Бърдарите Станчо,

Райко, Райко, Райкушин (за Райко Венков – учител),

от Гуглевци дядо Петко Драгушин,

даскал Филчо (за Филип Матев – учител),

от Къшлите дядо Милчо,

Тодор, Тодор, Тодуран (за Тодор Татарлиев – общински писар),

от Бърдарите Джуката, дядо Иван“.

 

Димо Тодоров

Из книгата „50 години – Плачковци град“, 2019 г.

Прочутият гъдулар и певец
Христо Тодоров - Сливката,
родом от с. Стоевци, свирил на над 250 сватби

Резбените творби на уста Генчо Кънев

Прочутият майстор – дюлгерин Уста Генчо Кънев – Големия, родом от тревненските колиби Генчовци, оставил и не малко резбени творби. За съжаление, една малка част от тях са съхранени във времето. И макар, че художествените им качества и достойнства са несъизмерими с красотата и достолепието на архитектурните му шедьоври, си заслужава да споменем накратко и тях. За резбаря Генчо Кънев разказва арх. Николай Тулешков в книгата си за Първомайстора, която излиза през 1987 г. в съавторство с колежката му арх. Маргарита Коева. Именно там се споменава, почти тезисно, за някои от резбарските творби на уста Генчо Кънев.

Според арх. Тулешков, най-ранните му дърворезби „предизвикват противоречиво чувство“. „Това са амвонът на тревненската църква „Св. Георги“ (1852-1855 г.) и иконостасът на църквата „Св. Димитър“ (1857 г.) в Иречеково – пише още той. - Но докато за резбата по амвона е характерен сполучливо стилизираният растителен орнамент с едри, масивно конструирани форми, резбата от иконостаса е примитивна и някак си по детски наивна. Змейовете от кръжилото на царските двери са заменени със змии, чиито тела наподобяват броеница. Те захапват с широко отворените си уста клончета с островърхи листа, подобни на тези от амвона. Разликата още веднъж показва от какво значение за художествените качества са били финансовите възможности на ктиторите.

Този фактор е оказал негативно влияние и върху художествения образ на иконостаса в „бедната“ църква от Иречеково, Ямболско /* първата самостоятелна сграда, издигната от уста Генчо през 1857 г./  Иконостасът в храма е „дърводелски“ отчасти украсен с плитка резба. Според Дабко Уста Генчов ктиторите и дори не са можали да се разплатят за завършените работи и били принудени да издадат на Генчо Кънев полица. /* По сведения на кметския наместник на Иречеково, Николай Генов, на когото съм много благодарна за предоставените снимки на църквата, старият иконостас не е запазен/.  

По-добро негово постижение е владишкият трон на църквата „Св. Димитър“ в с. Върбица /дн. гр. Върбица, Шуменска област/, изработен по времето, когато уста Генчо гради местното класно училище /1873 г./. Той е с добри пропорции и сполучлива композиция, но тук елементите са изрязани по каменарски едро, а стилизацията на змейовете е неубедителна /* Благодарности и на Галина - клисарката на църквата „Св. Димитър“ в гр. Върбица за предоставените снимки на владишкия трон/.

Изобщо на Генчо Кънев се отдава много по-добре растителният орнамент, докато животинските изображения представляват истински проблем за него.

Пиететът на Генчо Кънев към архитектонизираните растителни композиции проличава и от още една негова резбарска работа, която се съхранява в сбирката на Тревненския музей. Това е малък домашен иконостас с хубава ажурена дърворезба. Неговата опростена архитектонична композиция показва, че майсторът му е бил преди всичко строител. Растителните орнаменти са вплетени между две украсени с листа колонки, стъпили върху цокъл с постаменти и увенчани с масивен корниз. Резбата има едър детайл с добре изчистена линия.

В севернобългарската строителна практика взаимодействието на архитектурата с дърворезбата се осъществява най-пълноценно при жилищните сгради. В църковната архитектура от втората половина на XIX в. резбената украса намира по-ограничено приложение и се съсредоточава предимно върху иконостаса и култовите мебели. Преди това обаче, когато още не са били въведени куполите, балдахиновите и други сводови покрития, дърворезбата е заемала значителни площи от плоските дървени тавани на наоса. Следователно обогатяването на художествения образ чрез чисто архитектурни елементи, е намалило участието на дърворезбената пластика в общата композиция“.

 

Подготви

Галина Иванова

 

 

* На страницата на църквата „Св. Николай Чудотворец“ в Разград /построенa в 1860 г. от майстор Хаджи Станчо Русенеца/, открих интересни сведения за дърворезбената украса на храма, изработена през 1862 г. Тя била дело на… майстор уста Генчо Кънев.

Негов домашен иконостас се съхранява и в къщата на баба Иванка Хаджийката в Омуртаг. Тя е строена през 1876 г. от Първомайстор Генчо Кънев и в нея днес се помещава Историческия музей в Омуртаг.

Амвонът в църквата "Св. Георги" в Трявна,
дело на уста Генчо Кънев - Големия

Църквата "Св. Димитър" в с. Иречеково е първата самостоятелна сграда,
издигната от уста Генчо през 1857 г.

Владишкият трон в църквата "Св. Димитър"
в гр. Върбица

Владишкият трон в църквата "Св. Димитър"
в гр. Върбица

Владишкият трон в църквата "Св. Димитър"
в гр. Върбица

Домашен иконостас, изработен от уста Генчо Кънев
Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство - Трявна

Резбеният иконостас на Уста Генчо Кънев в къщата
на баба Иванка Хаджийката в Омуртаг, която
днес приютява Историческия музей в града

Демографска характеристика на тревненския регион през втората половина на XVII в. – 30-те години на XX век

Развитието на населението в Тревненския край, на неговото възпроизводство, измененията на неговите структури, миграциите, измененията в броя на населението, неговата структура по занятие, гъстотата и териториалното му разположение са обект на демографски проучвания. Такива основни проучвания до сега не са правени. За демографския облик на разглеждания регион можем да достигнем до известни изводи, като ползваме някои отделни данни от писмени извори и публикации, и преди всичко, регистъра на населението за раждания, смърт и бракове за тревненската община, община Скорците (Бижевци) и община Раданци.

Общинските регистри в Трявна са започнати от 1889 г. До тогава няма данни за раждания, бракове и смърт. За периода преди това може да се каже, че както във всички български региони, така и в Тревненско, равнището на раждаемостта е близо до т.н. естествена плодовитост, т.е. плодовитостта, която брачните двойки достигат, когато не регулират броя на децата си, прибягвайки до едни или други средства за ограничаване на ражданията. От регистрите е видно, че увеличението броя на населението е слабо /регистър с. Скорците/. След Балканската и Първата световна война раждаемостта спада рязко, а след това отново се увеличава. През този период в тревненските села рядко има семейства с по-малко от пет деца. Обикновено явление е семейството да има от 5 до 15 деца. След 1925 г. се установява трайна тенденция за намаляване на раждаемостта. Настъпва краят на наблюдаваната до тогава висока плодовитост на браковете.

Смъртността в Тревненския край не прави изключение от тази по другите краища. От писмените извори /Ермении, летопис на поп Йовчо/ прави впечатление, че умират много деца и млади хора. Детската смъртност е висока. След 1925 г. се намалява общото равнище на смъртността.

Браковете имат отношение към възпроизводството на населението. Сведения за браковете след Освобождението има в църковната кондика на тревненската църква „Свети Архангел Михаил“, която е експонирана в Националния исторически музей – гр. София. От 1899 г. до Балканската война, броят на сключените бракове, според регистрите, се задържа почти на едно ниво, между 1912 и 1918 г. брачността спада; следва леко покачване и постепенен спад от 1920 до към 1935 г.

Една от най-важните страни на демографските процеси е миграцията на населението. Тя представлява „механично“ движение на населението в противовес на естественото му движение, което се състои от раждания, умирания и бракове. Миграцията обхваща преди всичко преселването на хората за постоянно от едно място на друго. То има голямо социално-икономическо значение и засяга най-дълбоко бита на хората.

За Тревненския край е особено характерна сезонната, временна миграция /гурбет, ходене на руманя/, движение от него навън, поради съществуващите обществено-икономически условия. Но в доста голяма степен се наблюдава и постоянна миграция. Външната миграция – изселване на тревненци в чужбина за постоянно, е сравнително рядко срещано явление. По време на османското робство, процесите на изселвания и заселвания в Трявна вървят успоредно един на друг, като в някои моменти едните надделяват над другите. Самото селище Трявна възниква в резултат на заселване на хора отвън /доклад на проф. Махиел Кийл/.

Според Елена Грозданова, в края на XVII, началото на XVIII в. Трявна наброява около 1500 души население. Тогава тя е младо, по своята възрастова структура селище – един залог за бързото нарастване на броя на населението и за в бъдеще. Трявна е едно от селата в Търновската кааза с най-голям брой българско население, на едно от първите места в Търновския край и по високия процент /8.4 %/ на тези жители, които съставляват прослойката на заможните българи. Деветнадесет от 36-те най-богати тревненци са записани в османския регистър като „чифчии“, т.е. земеделци.

През втората половина на XVII и първата на XVIII в. се очертава доста голяма група преселници, които още не са трайно отседнали в Трявна. Техният брой е сравнително голям, но от регистрите не винаги личи откъде са дошли те. От тези преселници е Димо Стоянов Кроснев, който се преселва в Трявна от Одринското село Дрипча през 80-те години на XVII в. Има предания за заселване на българи в Трявна от Самоковско още през XVI в.

Сведенията от по-ново време – XVIII-XIX в. сочат Трявна ту като числяща се към нахията Хоталич /Севлиево/ на Търновския санджак, ту като самостоятелно средище на нахия и дори на кааза, подобно на Габрово, Елена, Дряново.

След Освобождението, към началото на XX в. се наблюдава намаляване на броя на населението на Трявна. Това се дължи на спада на раждаемостта и изселванията на тревненци в по-големи градове като Русе, Варна, София и др. Има сведения, че през 1926 г. Трявна наброява 5910 жители, а през 1934 г. – 6211.

По-сложно и трудно е проучването на движението на населението в тревненските колиби. Според местните краеведи, те се образуват в края на XVII и началото на XVIII в. от заселници, дошли от двете страни на Балкана. Голяма част от колибарските селища носят имената на първите си заселници и основатели. За някои селища се знае откъде идват първите жители.

Първите жители на колиби Глутници и Уруци са от с. Гъбене, Севлиевско, на колиби Дръндари, Армянковци и Бънзари – от Казанлъшко, в колиби Дъскари – от Троянските села, в колиби Чифлика – от с. Ветрен, Казанлъшко. От с. Крива круша, Новозагорско идват първите жители на колиби Димовци и Стръмци, от с. Мартен, Русенско са първите заселници на колиби Сеймени, Цеперани и Самсиите. Тези хора идват в Габровско, подгонени от турските зверства. Всички основатели на колибарски селища идват като скотовъди, а впоследствие започват да се занимават и със земеделие и овощарство.

Малко време след първоначалното заселване на колибите, започват и изселванията. По време на робството тревненските колибари се изселват предимно в Северна България – Търновско, Търговищко, Русенско, Шуменско, Варненско, Силистренско. След Освобождението започва изселване и в Южна България – предимно Стара Загора, Казанлък, Бургас и др. Масови изселвания на населението от колибите има в периода 1900-1910 г. Например, преди Балканската война масовото изселване на населението от с. Белица се насочва към с. Янково, Шуменско и Стара Загора. В Янково преселници купуват земята на изселени турци, а в Стара Загора започват да се занимават с градинарство. Почти целият квартал Градинарски в Стара Загора се състои от беличани.

Демографското състояние на Тревненския край през разглеждания период е част от общата демографска картина в страната. Разбира се, има и някои локални особености, като: чисто българско население, особеното състояние на по-голямата част от него като дребни собственици и занаятчии едновременно. Това неизбежно дава отпечатък върху бита и нравите на населението от Трявна и Тревненския край.

 

Юлия Нинова

Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна

 

Из сборника на ЕМО „Етър“ - „Народната култура на балканджиите“, т. 1, 1996 г.

 

* Огромни благодарности на г-жа Мария Иванова – началник на отдел „ГРАО“ в Община Трявна за предоставените снимки на регистрите по гражданско състояние. Най-ранните са от 1893 г.

Регистър на Тревненска градска община
за ражданията от 1893 г.

Акт за раждане от 1893 г.

Регистър за женитбите от 1893 г.

Акт за женитба от 1893 г.

Регистър за умиранията от 1893 г.

Смъртен акт от 1893 г.