Овехтялата памет на „Алафрангосаното време“

149 години от гибелта на Апостола...

 Дълбок поклон пред светлата му памет!

“И рекъл бях: аз няма веч да плача

за тежките на тоз народ беди!

Ожесточен, пощада му не рачах -

„Да тегли“ думах с яд,

нал тъй мъжди!

П. Р. Славейков „Жестокостта ми се сломи“

 

Вървим! До днес и вчера и след утре. Вървим по утъпканите негови пътеки и всяка крачка тежи в душите ни!

Вървим! Понесли като тежък кръст венеца, с който изкупуваме и днес греховете си към него.

Февруари 18. 1873 лето! Денят, като нощ! Тегне мракът, а светлината изплашена, му отстъпва място, защото днес България отново наведе глава и събра душата си в стенание.

Февруари 18. Потерята го окова и го поведе невярваща към неговото Безсмъртие. А стъпките му? Стъпките му оставаха в снега. Дълбоки стъпки от Къкрина до София и до бесилото на Неговото Величие. От поробената ни Родина до свободна България. От Карлово до моите внуци.

Пътеката окаляна с кръвта му, остави диря, която става по- дълбока, по-ясна и въпреки ветровете през времето и промяната, нея трябва да загнездим в паметта на децата ни. Тази памет за ханове - създатели, царе – покръстители, книжовници и во`йни. Тази памет за една Велика и силна България, простираща се на три морета. Тази памет за съхраняване на съзнанието ни българско. Тази памет за времето разделно, за хората – обикновените истински хорица, които пазеха дълбоко скрити в раклите семейните ценности и светини, за да го бъде, и с вярата, че ще пребъде нашият род. Тази памет за монаха „тъмен, непознат и бледен...“, дето повече от две столетия ни крещи „О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин? Или не са имали Болгарите царство и господарство? Ти, Болгарино, не прелщайся, знай своя род и язик“. Тази памет за изплашеното детско гласче, което шепне: „От Батак съм чичо, знаеш ли Батак?“ Тази памет за лудите – млади, дето си слагаха главите в торбата и тръгваха по гори и Балкани... да мрат за децата си. Тази памет, дето ни хваща за гърлото, щом Вятърът заечи, а Балканът застене, а всеки който носи юнашко сърце и българско име – да жертва себе си в името на Отечеството. За Раковски – онзи „Мечтател, безумен, за който сънят бе Балкана, „кумирът народа“, и за „за юнака... храбри в битките“ кой бе „пръв... на Хаджи Димитър, съратник и брат, като него храбър, като него млад“, за туй що продумва Кочо на детето: „Майка ти не ще е сама на небето“ .

За тази памет дето отеква по долове и чукари из върховете и горите на Балкана. За тази памет, която разказваме на децата ни, за стремежа на народа ни да се извиси отново до постиженията на цивилизования свят. Да знае, да може, да се образова, защото само  ученият човек, може да гради и да разполага със своето бъдеще.  Паметта за смелостта и вярата на българина за „Чиста и Свята Република“. За великия наш войник, който бранеше и жадуваше за своята България! За хората, онези едновремешните хора - „строители на съвременна България“, които градяха, обединяваха и мислеха за добруването на Родината ни. За  овехтялата ни памет, пожълтялата и предавана от баби на внуци. Да не се страхуваме, че ще бъдем старомодни, или пък неправилно ще изтълкуваме историята си. Защото както казва дядо Славейков: „каква бъдущност може да има един народ, който миналото си не знае, а за бъдущето си не се старае? Та нали „историята е неговата физиология“. Бъдещето, което дойде от нашето минало, все повече загубва своето настояще. Все повече започва да става част от друга история, от друг народ, от друга мисъл, друга народопсихология, друго самосъзнание и идентичност. Защото не може да „носим с решето вода и мислим, че оплодяваме собствената си нива“. Загубваме се! Чезнат честта, достойнството, а смели, смели сме само на думи. Страхът завладява душите ни и стъпква гордостта ни. Страхът и тогава и днес е все същия. Все от Велики империи – за  физическото или духовното ни унищожение. Страхът заема мястото на самоуважението, появява се покорство и предателство. Поколение след поколение, човек след човек. За да сме модерни и да станем част от глобалната машина на „алафрангосания“ свят сме готови да преклоним глава, за да я сабя не лови.

Боже! Как ще опазим децата си!  Как ще сторим това, щом „всичко българско и родно“ днес е поругано и опетнено. За всеки герой, за всяко събитие от историята даваме нов прочит и толерантно тълкувание. На българина не му е чуждо търпението и снизходителността към другия, защото винаги е живял с него – и за добро и лошо, приятелството не е било продиктувано от религиозна и етническа принадлежност, от честност и взаимопомощ.  Толерантността не е равнозначна на обезличаване. А честността е записана в тефтера му: „10 гроша. Купих си маслинки. Бях гладен“. Не 10, а много пъти по 10 гроша ни трябват днес, за да го върнем от небитието и да платим дългът ни, за дето не опазихме земята му чиста. За дето омърсяваме неговата и на другарите му саможертва. За дето сме роби в нашето си, свободното Отечество. За дето „народе мой, и чист и мръсен, на онова въже го окачи“.

Днес отново тръгваме по отъпканите му пътеки. Ще изпълним ангажимента си към него! Ще положим венеца, ще помълчим, ще кажем отново гръмки слова за патриотизъм и ще му обърнем гръб. Ще си тръгнем – всеки забързан и обсебен от собствената си самодостатъчност. И така до следващото епизодично, фанфарно, „патриотично“ мероприятие. А паметта? Къде ще я скрием за другия път? Къде ще приберем спомена за всички тях – знайни и не толкова, дето пропиха с кръвта си земята по която стъпваме, дето увиснаха на бесилките, на тези чийто семейства бяха осквернени, а те от мъка и срам закриваха лицата си? Къде ще я скрием?

И отново ще започнем да градим утрешния ден, загърбвайки вчерашния. Защото времето вече не е в нас, и ние излязохме от него. Защото все повече гробове копаем, а по-малко Апостоли ражда земята ни. А днес, в този динамичен и притъпен от към българщина род имаме крещяща нужда от Него! От Онзи, който да ни разтърси, да ни освести - да се опомним, да се спрем, да се обърнем към себе си и да стъпим здраво върху земята си. Да заздравим корените си. Стига сме чуждопоклонничели! Време е да започнем да уважаваме себе си, защото ако ние не го направим, не можем да очакваме другите да го сторят. Време е дошло и пак време разделно. Време да се разграничим, за да станем част и да си отвоюваме с достойнство и мисъл полагащото ни се място. За да може един ден България да не бъде само територия, някъде в Европа. Нека както казва Ботев - да „Вярваме в единната обща сила на человеческий род на земното кълбо, за да твори добро“. Да вярваме в силата на идващото поколение, на неговата мисъл и разум за Род и Родина. Поколение, което да почита овехтялата си памет и съхранена и неопетнена да я предава на децата си!

 

Ирина Димитрова

Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство - Трявна