Няколко думи за църквата в Михалци, дело на уста Димитър Софиялията

Църквата „Успение Богородично“ в павликенското село Михалци била дело на майстор Димитър Софиялията. Този факт се споменава от Нели Цонева в статията й „Християнските църкви в Павликенския край и участието им в националноосвободителните борби през ХІХ век“, публикувана в сборника „Музейни летописи за Павликени“, 2017 г. Художествената украса на храма също била дело на тревненски майстори. Градежът започнал през 1833 година под ръководството на уста Димитър и бил приключен три години по-късно. А дали прочутият „тревненски“ дюлгерин, обесен като участник във Велчовата завера от 1835 г., е видял завършен своя храм, е неизвестно. Абсурдният на пръв поглед въпрос, е провокиран от запазени краеведски сведения и предания, и документални свидетелства, според които най-вероятно уста Димитър се е спасил от бесилката. Надявам се скоро да ви разкажа повече и за това, но сега да се върнем на църквата в Михалци. Тя била осветена на 15 август 1836 г. от тогавашния търновски владика Иларион Критски в присъствието на цялото михалско население и на гости от съседните села. Храмът, частично вкопан в земята, без издигнат купол, е строен само от камък и хоросан и представлява еднокорабна, кръстообразна базилика, без подпорни колони. В основата си зидовете са дебели около 2 метра. Покрит е със стари турски керемиди. От северната и южна страни на наоса са оформени конхи с полуцилиндрично засводяване. Входовете са два – от запад и от юг. В западната част на наоса е оформен просторен дъговиден дървен балкон /певница/ с красиви цветни дървени перила. В стената, до началото на стълбището, има скривалище, в което, според преданието, се е укривал Апостола Левски. Към открития притвор през 1920 г. била достроена камбанария. Непосредствено до църквата се намира и стара двуетажна сграда – първото взаимно начално училище в селото, в което някога учителствал и Петко Славейков. Днес сградата е музей, който, като храма, е в окаяно състояние и стои заключен.

По сведения от статията на Нели Цонева, църквата била изографисана през 1863 г. с „изящна живопис от зограф Венко от Трявна“. Той дал и идеята за изграждането на пристройка към храма (преддверие), което изписал през 1867 г.

В статията си „Стенописи и икони от църквата „Успение Богородично“ в село Михалци“, д-р Пламен Събев от РИМ – В. Търново детайлно описва художествената украса на Михалската църква. По думите му, олтарът, наоса и притворът са изписани с „интересни възрожденски стенописи“, а надписът над входната врата, е съхранил имената на дарителите за украсата му, както и годината на завършването й – 1867.

„Зографията, като цяло, е била изпълнена от ръцете на тревненски майстор – наивист и негов помощник, чийто имена, според архивната документация на храма, не са известни“ – отбелязва д-р Събев. По думите му, не е изключена възможността автор на стенописите, както и на някои от иконите – Св. Богородица, Св. Йоан Предтеча, Св. Архангел Михаил от царския ред на иконостаса, да е самият Венко Калчов Венков, автор на „Вечния календар“ по поръчка на отец Матей Преображенски – Миткалото. Д-р Събев споменава и за два интересни стенописа, единият от които – „Апокалипсис“ е изрисуван в западната част на наоса, макар че този цикъл от илюстрации се изписвал в нартексите или дори екзонартексите на големите католикони; а другият е „Страшният съд“ – изрисуван на източната стена, в откритото предверие, заедно с дарителския надпис. Що се отнася до художествената украса на храма, отбелязва още д-р Събев, се споменава и името на Иван Попрайков.

Иконостасът, заедно с прилежащите икони, владишкият трон, също били изработени от тревненски майстори, вероятно през 70-те или 80-те години на XIX в. „Иконостасът е проектиран в класически вариант, с централна част и високи зони, увенчани с „Разпятие Христово“ – пише още д-р Събев. - Разпределението на сюжетите, е съобразно канона /…/. Следва централната част с Царските двери с полихромирана дърворезба и в две елипсовидни части е изрисувано Благовещението. Особено впечатление прави царският ред с иконите „Иисус Христос Вседържител“, „Св. Йоан Предтеча“, „Св. Богородица с Младенеца“, „Св. Успение Богородично“, „Св. Георги на кон, убиващ змея“, „Св. Арх. Михаил“. Всички те са разпределени равномерно чрез редуването на резбовани клонки с капители. В унисон с цялостната стилистика е и надиконостасният фриз, който се откроява с ажурна резба, позлата и медальони на старозаветни пророци. Над него се виждат още три реда с малки икони, включващи Великите църковни празници и избрани светци, а най-отгоре е разположена Венчилката с два дракона и китри. В центъра е „Разпятие Христово“. Целият ред завършва с красиви резбовани орнаменти, полихромирани и тонирани в различни цветове. /…/ Особено красива е запазената преграда, като част от балкона в наоса. Накованите в основата дъски, са оцветени в зелен цвят, а по височината им се вият нежно бели цветя с канелюри и ластари в симетрична поредица. Следва пояс от права разделителна линия в триъгълни релефни модули, а най-отгоре – 7 дървени панела, комбинирани с кръстосани летвички, оцветени по такъв начин, че се образуват ромбове в синьо, червено и жълто“. В църквата са запазени и оригиналните пейки с перила за сядане.

Днес църквата, която отскоро придобива статут на обект с „национално значение“, се нуждае от спешен ремонт, за да съхрани безценното си богатство за бъдните поколения.

 

Подготви

Галина Иванова по сведения от статията на Нели Цонева – „Християнските църкви в Павликенския край и участието им в националноосвободителните борби през ХІХ век“, публикувана в сборника „Музейни летописи за Павликени“, 2017 г. и статията на д-р Пламен Събев от РИМ – В. Търново, озаглавена „Стенописи и икони от църквата „Успение Богородично“ в село Михалци“

 

* Снимките на църквата и стенописите са на арх. Иван Колев

Църквата „Успение Богородично“ в павликенското село Михалци

Покривът на храма е покрит със стари турски керемиди

На тази снимка се вижда и камбанарията, строена през 1920 г.

Майстор Димитър Софиялията

Ктиторският надпис от 1867 г.

На тази снимка се вижда иконостасът
и владишкият трон

Зографът Венко Калчов

Някои сведения за Венковската зографска фамилия

Според проф. Асен Василиев, основателят на Венковската зографска фамилия – дядо Венко, бил роден ок. 1770/1780 г. Имал четирима сина – Калчо, Димитър, Иван и Кънчо, които също били образописци, като баща си. Братята предали занаята на синовете си, но за съжаление, техни творби и допълнителни биографични сведения, не са известни.

Синът на Калчо – Венко /1826-1891 г./ *, изучил занаята при баща си. Той бил образописец, но се занимавал и с позлатяване на резби. Когато се отделил като самостоятелен майстор, той работил из Добруджа, където „престоял“ доста време. През 1880 г., заедно с Йонко п. Димитров работил във Враца, а през 1881 г. рисувал икони за църквата „Възнесение“. Венко рисувал украсата на някои селски църкви из Врачанско, Берковско, Оряховско, в с. Остров /Врачанско/, с. Беленци /Ловешко/, с. Калугерово /Ботевградско/ (1885 г.) и др.

Минчо Димитров Венков загинал през 1869 г. при Караисен в сражение между турците и четата на Хаджи Димитър. А Симеон Иванов Венков, починал през 1890 г. Други сведения за тях липсват.

Даскал Генко Кънчов Зографски ** следвал в Букурещ и завършил през 1845 г. Станал учител по френски език в родния си град Трявна, но учителската заплата била недостатъчна, затова той започнал да работи образопиство при баща си Кънчо. Починал през 1890 г. Даскал Генко изучил сина си Кънчо, но „не му провървяло изкуството“. По сведения на Христо Даскалов, отбелязва проф. Василиев, Генко Кръстев /Кънчов/ Зографски бил роден през 1825/1826 г., а баща му Кънчо Венков, произхождал от тетевенските преселници Каракънчовци.

Атанас Кънчов Венков рисувал предимно триптиси, които били направени „бързо и майсторски“. При него се учила да рисува Кина Калчова, която според проф. Василиев, била „единствената българска зографка“ до Освобождението, макар че по сведения на Богомил Даскалов, в Трявна имало и други жени, които упражнявали този занаят, помагайки на мъжете – зографи във фамилията, като „баба Цана Атанасова Кънчова, даскалицата Ганковица Зографска и др.“. Но баба Кина била първата художничка, която работила иконопис „без мъж й да е бил зограф“. Нейната работа се е заключавала предимно в рисуване на триптиси („капаклии икони“), за която работа й помагали съпруга и дъщерите й. Когато зрението й отслабнало, очите и веджите на светците, рисувала дъщеря й Аница.

Синът на Атанас Кънчов Венков – Георги /1872-1939 г./ продължил да рисува триптиси и панагирици /малки кутийки-икони/, които подписвал с името „Тачо“ – умалително на Атанас, името на баща му/.

Тихол Генев Казаса от същия род, роден около 1800 г. се преселил в Габровско. Освен иконопис, учил и казаслък. Работил „като фабрика“ капаклии икони, които трупал на склад и продавал на търговци от Босна, Сърбия и Румъния. Негови творби се продавали из цяла България, „освен за Самоковско“, отбелязва проф. Василиев. Поминал се между 1875-1876 г.

Синовете му – Гено /Георги/, Начо и Рачо, учили при баща си, а по-късно Рачо отишъл да следва във Влашко. Проф. Василиев споменава за някои творби на Гено Тихолов – две икони на Богородица и Христос от църквата „Св. Параскева“ в софийското село Видраре; икона на Богородица със светците – Никола, Григорий, Архангел Михаил и Йоан Кръстител във видинската църква „Св. Петка“; икона на Св. Богородица с четири сцени от живота й в чипровската църква „Възнесение“; икони от църквата в Кнежа, рисувани през 1863 г.

Брат му Начо, помагал на баща си в рисуването на триптиси. Той се отдалечил от схващанията на брат си и навлязъл в „модерните разбирания за времето на западната иконография“. Проф. Василиев споменава само за една негова икона – на Иисус Христос от габровската църква „Успение Богородично“. Начо Тихолов рисувал икони и в Сърбия.

Третият брат Рачо Тихолов бил роден през 1828 г. в Габрово. Обучението във Влашко, за което вече споменахме, го отдалечило от стила на бащиното му изкуство. Според проучванията на проф. Василиев негови творби са една икона на Св. Богородица в църквата „Св. Параскева“ в Троян; икони в църквата в с. Къкрина, Ловешко /1883 г./ и в селата – Врабево /1891 г./, Видима /1894 г./ и Ново село /1897 г./. Рачо рисувал икони и за храма в с. Долно Сахране, Старозагорско. Работил в църквите в габровските села Жълтеш, Нова махала, Столът, в черквата „Св. Богородица“ в Дряново /1894 г./ и в Дряновския манастир, където дарил иконите си на светата обител. През 1900 г. нарисувал иконите на Св. Илия и Йоан Кръстител в църквата „Св. Илия“ в Боженци.

 

 

Подготви

Галина Иванова

 

* В книгата си „Зографи от Трявна“, Люба Цанева отбелязва, че това е един от слабо проучените тревненски зографски родове. По думите й, всички изследователи приемат факта, че Венковци, с изключение на Венко Калчов, рисували само триптиси.

** Даскал Генко Зографски бил едно от петте тревненски момчета, които Петър Сапунов отвел в Букурещ да се учат, припомня още г-жа Л. Цанева. Според сведенията от книгата й, той е роден през 1825 и починал през 1879 г. А освен в Трявна, учителствал още и в Габрово, Котел и Стара Загора. От 1862 до 1866 г., останал без работа и се завърнал в родния град да работи зографство при баща си.  

Зографът Венко Калчов

Зографката Кина Калчова

Зографът Рачо Тихолов

Учителят Никола Станчев Балабанов

Никола Станчев Балабанов бил роден на 11 август 1876 г., както собственоръчно е отбелязал в кратката си биографична справка, която носи дата 25 септември 1927 г. Родителите му Станчо Стойков Стоянов /Балабанов/ и майка му Съба Досева Минчева били родом от Трявна. Живеели в Горната махала. Баща му бил обущар и починал на 1 април 1903 г., на 70-годишна възраст, а майка му се поминала на 1 април 1918 г., на 85-години. Никола е десетото им дете. Сестра му Мария била родена през 1867 г., брат им Христо заминал за Мала Азия, където следите му се губят. Другата сестра Рада се поминала през 1923 г. на 65 години в Русе. Каква е била съдбата на останалите братя и сестри, Никола не е отбелязал.

Той завършил с пълно отличие трети клас в Тревненското училище през 1892 г. Негови учители били - Ив. Б. Попов, Тотю Д. Казасов, Койчо Мустаков, Ив. Станчев Нонов, Белчо Казасов, Ангел Д. Карагьозов, Тодор Духовников, Тодор Г. Попов и Димитър Канабелов.

От 1892 до 1894 г. завършил обучението си в земеделското училище в Русе с много добър успех и станал учител в Трявна, където преподавал от 1895 до 1901 г., заедно с колегите си - Б. Казасов, Б. Даскалов, К. Венков, Р. Кънчева, М. Тодорова, М. Цанкова, Т. Иванова, Н. Чушков, Хр. Н. Даскалов. През 1899 г. отбил редовната си военна служба в 18-ти Етърски полк в Търново. Между 1899-1900 г. бил учител в с. Станчов хан, заедно със Ксанта Попова, после учителствал в с. Белица /1900-1903 г./ заедно с Анастасия Димова, а от 1904 г., в продължение на 23 години, бил учител в тревненското с. Раданци, където преподавал заедно с Александър Сливков, Тодора Ив. Цанева, Стефана Петкова, Стефана Цветкова, Ганю Белчев и Ана Ангелова.

На 2 юли 1900 г. се омъжил за Кина Стойчева, дъщеря на Дона Димова Ц. Донина и на Стойчо Иванов Бурунсузов от силистренското село Караорман /дн. Срацимир/.

На 3 октомври 1901 г. се родила дъщеря им София, която починала през 1920 г. Сестра й Донка се родила на 3 октомври 1904 г. и се поминала от екзема, когато била само на две седмици. Синът им Стефан, роден четири години по-късно, учил в Баташкото столарско училище.

Неизвестно по какви причини, на 30 септември 1921 г. Сица Г. Стойчева от Трявна, осиновила Никола, за което било издадено и Удостоверение №16459 от 1 октомври с.г. на Търновския окръжен съд.

Учителят Никола Ст. Балабанов си отива от този свят през 1969 г.

 

Подготви

Галина Иванова

 

* Учителят Никола Ст. Балабанов е братовчед на Петър Цанев Балабанов, участник в Априлското въстание и опълченец в Руско-турската война от 1877-1878 г. През 1928 г. именно той записал спомените на Петър Балабанов, които излизат в книгата „Свобода или смърт. Изповед“ /2016 г./, чийто автор е Емил Николов - внук на Никола Ст. Балабанов. През 2018 г. излиза и книгата „Спомени на Петър Цанев Балабанов (Четник в „Зографската чета“ на Трявна по време на Априлското въстание 1876 г.)“, а редактор, автор на предговора и бележките е Вера Христова. Учителят Никола Ст. Балабанов е документирал и спомените на още един участник в тревненската чета на зографите от 1876 г. - Васил Михалев.

Предание за заселването на някогашното село Милиджии

Колиби Милиджии /дн. с. Явор/ се намират на 5-6 км. източно от Трявна. На изток се вижда височината на Белновръх. На североизток са колибите Куртовци /Дървари/ и Ошани, на югоизток - Узуните, на север - Свинари /Ябълковци/, а на югозапад - к. Милевци.

Вероятно селото, подобно на околните нему колиби, възникнало през втората половина на 18 век, пише в своите записки краеведа Иван Бонев Иванов, родом от с. Явор. Според преданията, първият жител на Милиджиите се казвал Иван. Той имал воденица – караджейка, която се намирала срещу стадиона в Трявна. На това място до 1965 г. все още „стояла“ Дядорачовата воденица, модерна за времето си с „францушки” камъни, пише Иван Б. Иванов. По-късно тя била откупена от коларя Деню Матев, който до 1983 г. „държал“ коларската работилница до стадиона. По-нататък легендата разказва за събитията и обстоятелствата, принудили Иван воденичаря да напусне Трявна и впоследствие да подири закрила и подслон в прегръдките на Тревненския балкан…

Било през турско време, около 1760 г. Един ден покрай караджейката на дядо Иван минали трима турци на коне, единият, от които - младеж. Конниците спрели пред воденицата да го питат за пътя за Казанлък. На тръгване младият турчин се позабавил и изостанал от спътниците си. Той държал тънка пръчка в ръцете си и ненадейно шибнал Иван по лицето. Без много да му мисли, той свалил турчина от седлото, извадил ножа от пояса си и го намушкал. Скоро двамата турци се върнали да търсят младежа и го намерили мъртъв пред воденицата. През това време собственикът й вече бил забягнал в гъстата гора на „Лясков дял”…

След тази случка Иван Воденичаря оставил семейството си и избягал във Влашко, където живял три години. Завръщайки се в родния край, не посмял да остане в Трявна, а си направил колиба в местността „Червената локва” в землището на Милиджиите. Продал воденичката си край Трявна и прибрал съпругата си и тримата си сина - Стойно, Тодор и Трифон в новия си „дом“. По-късно си построил и къща. Според преданието, Иван Воденичаря постепенно „завладял“ цялата местност около къщата си, както и земи около река Криводялка. По онова време тези места били пусти. После развъдил много добитък - овце, говеда и свине. Забогатял много. Започнал да дава на околните колибари гори на заем, т.е. под лихва и станал лихвар, на турски - „милли”. Околните колибари започнали да му викат Иван Милиджията /Иван Лихваря/, от където произлязло и името на колиби Милиджиите /Лихварите/.

 

Подготви

Галина Иванова

 

* Според данните на НСИ от преброяването през 2011 г. в с. Явор живее само един човек. Такива са и данните към края на декември 2020 г. При преброяването през 1934 г. в Милиджиите живеят 68 души

 

** Снимки: Жоро Хаджиев

Художествената украса на църквата „Св. Троица“ в с. Конаре

Малко села биха могли да се похвалят с толкова стара църква с богата история. Храмът в с. Конаре е построен с много усилия на местната българска общност още в далечната 1850 г. Изписан бил от тревненски майстори иконописци, но имената им не са ни известни. За съжаление, по време на Руско-турската освободителна война /1877-1878 г./ църквата е опожарена и художествената украса – също. Масивната каменна зидария обаче издържала и веднага след Освобождението, храмът е възстановен.

Иконостасът е семпъл, стругован в бароков стил, с много изящни линии и хармонира с вътрешнохрамовото пространство. Иконите са отделени с квадратни колонки, завършващи с малки капители. Над царските икони е оформен полукръг с допълнителна декорация. Апостолският ред е оформен в 17 правоъгълни профилирани рамки, в които са вградени малките икони, Над този ред, с полуколонки, капителчета и профилирани дъги, са оформени три медальона с религиозни сцени. В най-високата част е разположен традиционният кръст – Разпятие с дърворезбени орнаменти и живопис. Традиционната храмова украса включва и владишки трон, и проскинитарий, които са струговани, таблени.

Специално внимание заслужава живописната украса на храма, която е много богата и е резултат на няколко иконописци, чиито творби са различни по стил и са създадени в различно време, но в крайна сметка, са постигнали едно доста хармонично и интересно за изследователите художествено наследство.

Във възстановения храм първи започват работа тревненските зографи Иванчо Кънчов (1840 – 1921) и Йонко Попдимитров (1840 – 1919). Те изписват царските икони „Иисус Христос Вседържител“, „Св. Богородица Одигитрия“, „Св. Троица“ и „Св. Йоан Кръстител“. Тяхно дело е и иконата „Св. Богородица Умиление (Елеуса)“ от проскинитария. Подписът на двамата зографи е върху иконата на Иисус Христос: „рука Иванчо Кънчувъ, Йонко попъ Димитровъ от Трявна 1878: декемврий: 15:".

Иванчо Кънчов е последно поколение зограф от прочутата Захариевска фамилия, а Йонко поп Димитров е син на поп Димитър Кънчов от едноименната фамилия. В едни по-ранни времена би било почти немислимо зографи от различни родове да работят заедно, но в тези години конкуренцията е голяма и всеки търси начин да намери добра поръчка, загърбвайки излишните скрупули и ограничения.

И двамата зографи са от едно поколение, имат чудесна подготовка, за тях, най-общо казано, няма тайни в иконописното изкуство. Може да се каже, че изписаните тук царски икони са едни от най-хубавите им творби. Светците са в традиционния за тревненци стил с допоясни издължени изображения, с отличен похват по отношение на колорита и композицията. В горния край иконите са обрамчени с барокови триъгълници, като в листата е вплетена по една прекрасна роза. Златото е в изобилие, особено подчертавайки движението на дрехата. С подчертано внимание е изписана патронната икона на Света Троица Новозаветна. Бог Отец и Бог Син са в традиционни тържествени пози, на златен фон. Тук движението на дрехата и пробастърът на кантовете, обточващи дрехите, са особено пищни. Лицата са умело моделирани, спокойни и мъдри. Светият Дух, изписан като гълъб в центъра на композицията, е своеобразен акцент в иконографското изпълнение. Отдолу е изписано и името на ктитора: „приложи Георги Стояновъ“. Въпреки че са рисувани от една ръка, доста различни са Богородичните икони. Тази, която е в иконостаса, е хубава, класическа тревненска Одигитрия, каквито срещаме в много църкви. Много повече характерноси „Св. Богородица Елеуса“ от проскинитария. Старателно изписаните лица, майчината прегръдка, богатството на злато, пробастър и орнаментика в дрехата на Младенеца привличат окото и създават една непосредствена емоция, която по-трудно откриваме в другите икони.

Следващата група икони, на която искам да се спра, най-вероятно е изписана няколко години по-късно. За съжаление, липсват подписи и датировки. Тя включва иконите на дяконските врати „Св. архангел Михаил" и „Св. архидякон Стефан“, до него иконите на Св. Николай и Св. Димитър, на проскинитария – „Св. Троица Новозаветна“, на владишкия трон – „Иисус Христос Пантократор на трон“, царските двери, медальоните от горния ред с изображения на: Възкресение Христово, Тайната вечеря и Възнесение Христово. Към тази група икони бих включила и „Иисус Христос Вседържител“ в цял ръст. Въпреки че тук липсват подписите на зографите, стиловите особености и художествените похвати ни насочват към една група дебърски майстори, които след 1870 г. се насочват към българските земи и оставят много творби в района на Пловдив, Пазарджик, Стара Загора, Сливен и стигат чак до Лом и Влашко. Става дума за Нестор Трайков (Траянов) от Галичник, син на резбаря Траян Негриев. Заедно с него по българските земи работят Христо, Исай и Макрий Макриеви. Живописните творби, които въпросните майстори оставят в тази църква, са в подобен на тревненците стил, с допоясни изображения на светците, с умело моделиране на лицата, с много злато и пробастър в декорацията на дрехите. Светците имат характерни двустепенни златни ореоли, които имитират сияние. Особено добре като живописна задача са изпълнени образите на Св. Николай и Иисус Христос на трон. Св. Николай е много добре портретуван, с изразителен, доста реалистичен похват и пищна декорация. Иисус Христос е седнал върху богато орнаментиран бароков трон, със съвършено изпипан и богат пробастър на дрехата.

Дебърските зографи се показват като много добри декоратори при изписването на царските двери, които са решени в изцяло живописен стил. В богато орнаментирани барокови медальони са поставени в долната част сцената с Благовещението, а в горната – старозаветните пророци Давид и Соломон. Колоритът е умело балансиран, лицата старателно моделирани. На тези зографи най-вероятно принадлежат и декорациите върху четири от цокълните пана.

Следващият етап от художествената украса на църквата е през 1895 година, когато станимашкият иконописец Георги Ксаф изписва стенописите. С красив калиграфски подпис той оставя името си върху една от творбите си: „Г Ксаф 1895 г.". В стила на добре обучен художник с академични похвати, зографът изписва почти цялото пространство на църквата. В дъното на олтарната ниша виждаме Благовещението. Над олтара са медальоните със Св. Богородица Ширшая небес и Бог Саваот. Отстрани са Господските празници и множество светци. Сред светците особено изпъква изображението на Св. Мина на кон като една изразителна кавалетна живопис. В малка ниша в притвора е изобразена патронната сцена на Св. Троица, доста увредена. Декоративните рамки между отделните пояси и сцени допълват декорацията на иконостаса.

Последните живописни творби в църквата са отново на тревненския иконописец Иванчо Кънчов. Повече от 30 години са минали от първите му икони тук. Годината е 1910-та и въпреки че този път името му липсва върху иконите, стилът му е разпознаваем, както и ръкописният почерк на ктиторските надписи. Той е поканен да изпише иконите вляво от дяконската врата а именно: „Св. Атанасий“ и „Св. великомъченик Георги на кон". Най-вероятно е рисувал и целия апостолски ред икони, но за съжаление от тях днес е оцеляла единствено тази на Св. Трифон.

Любопитно е да се наблюдава развитието в стила на един от последните добри зографи на Тревненската иконописна школа. Въпреки школовката и традиционните си похвати той вече рисува образите в съобразен с новите изисквания живописен стил. Макар, че по това време в религиозното ни изкуство са модерни академичните похвати, той не прави такава крайна крачка. Стилът му е баланс между традиционната възрожденска живопис и елементи на академичната, умело вплетени и ненатрапчиви. Това най-ясно се вижда от изображението на Св. Атанасий. Светецът е в цял ръст, с изразително реалистично лице, на втори план се виждат ангели с небесен венец, които обаче са като безплътен силует. За да се подчертае дълбочината на иконата, светецът е стъпил върху подредени керамични плочи по пода, чиято линия завършва с правилно перспективно съкращение. Особено старателно в този период Иванчо Кънчов изписва очите, с подчертан очен контур и извити мигли. В иконата на Св. Георги се преплитат и романтичния силует на старите тревненски майстори, и новото светоусещане като обем, композиция и перспектива. В горните ъгли иконите завършват не с традиционните барокови растителни орнаменти, а с херувимчета с подчертано скулптирани главички, отново резултат от проникналите западни влияния. Все по-ясно се наблюдава как тревненци скъсват с традиционния си наивистичен и романтичен стил и се приспособяват към новите изисквания на църковната ни живопис.

Огромно богатство, бих казала, на стилове, похвати, изображения, жива илюстрация на развитието в българското църковно изкуство след Освобождението. Хубаво ще бъде тази църква да стане обект на един още по-задълбочен анализ. За съжаление, много от творбите не са в добро състояние. Видими са люпежи, подкожушвания, нарушена връзка между основа, грунд и живописен слой. Наложителна е реставрация и консервация, за да бъдат съхранени тези великолепни образци на църковното ни изкуство.

 

Люба Цанева

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т. 6, 2021 г.

 

* Снимки: Люба Цанева

Иконостасът в църквата "Св. Троица" в село Конаре

Икона на Исус Христос от
църквата "Св. Троица",
зографисана от Иванчо Кънчов и
Йонко Поп Димитров, 1878 г.

Фрагмент от иконата на Исус Христос с подписа на двамата зографи

Казасът Бончо Радославов

Бончо Радославов Стойнов * бил един от добрите казаси на Трявна, разбираме от кратките сведения на Никола Чушков. Роден е през 1824 г. в Трявна и починал през 1920 г., на 96 години. Когато бил 18-годишен бил надзирател на мина „Белновръх“ – първата мина в Тревненско, открита около 1860 г. Със съпругата си Тота, имали три дъщери и един син. Жена му работила дюймета /яйцевидни петелки на дрехи, изплетени от копринени конци/, колани и подвръзки.

 

* Бончо Р. Стойнов е син на Радослав Стойнов Буюклиев и съпругата му Калинка. Казасът Бончо и жена му Тота, по баща – Стойчева Димова, имали двама сина – Радослав и Тотю, и четири дъщери – Минка, Стефана, Сица и Мара

За един личен дюлгерски род от Веленци

Уста Минчо Богданов Стари /1833-1880 г./ е майсторът на възрожденския храм ”Св. Троица” /1869 г./ в с. Чирпелии (дн. с. Труд, Пловдивско), както свидетелства и надписа върху голямата мраморна плоча, поставена в средата на пода, сред четириъгълни каменни тикли, с изображение на двуглав орел – символ на Цариградската патриаршия. Негово дело е и каменният мост с две арки (1872 г.) в с. Кметовци. Със сигурност с това не се изчерпва неговата строителна дейност, но за съжаление, липсват сведения за други негови градежи. Според някои сведения, той бил преселник от Новозагорско, където заедно с Апостола Левски бил участник в революционни комитети. Подгонен от турците през 1873 г., уста Минчо продал всичките си имоти и се преселил със семейството си в Тревненския балкан, в тогавашните колиби Веленци. Според други сведения, той е родом от въпросното село. Баща му се казвал Богдан /р. 1805 г./ и бил родом от Веленци, както и дядо му Минчо /р. 1771 г./.

По време на Руско-турска война (1877-1878) уста Минчо води разузнавателна и охранителна чета и превежда руски войски през Тревненския балкан към Шипка. В родовите хроники се е съхранила и една народна песен за поборника Минчо Богданов Стари:

„Горо ле горо зелена, водо ли водо студена,

хайдуци ли поминаха или са тежки търговци?

Не са ми били хайдуци, нито са тежки търговци,

от Веленските колиби бай Минчо чета си води

горе на връх планината да си посрещне руснаци,

руснаци братя ристени, турци жагали да бият,

черни манафи да колят,

да си отърват българи от мръсно робство душманско.

Дуфтили жагали да бягат, цигани, черни арапи,

чак в Цариграда се спрели.

Минчо по тях ходеше, черни манафи гонеше,

бели българки пазеше.

Руснаци братя ристени,

Българско отървали от турско робство поганско.“

Според преданията, уста Минчо Стари дарил земи за изграждането на читалище с училище и църква на мястото на днешното гробище в селото. Днес липсват следи от тези градежи. Той имал по-малък брат на име Колю /р. 1836 г./, но за съжаление липсват други сведения за него. Уста Минчо и съпругата му Виша, родом от тревненските колиби Хитревци, имали двама сина – Иван и Богдан, и дъщеря Йона. Иван /1869-1953 г./ наследил усталъка на баща си. Той участвал в строителството на църквата „Рождество на Пресвета Богородица“ (1891 г.) в разградското село Благоево, заедно с Петко Нейков Ковачев и Георги Пенев, а през 1909 г. изградил училището в бургаското село Росен. Дали и брат му се е занимавал с дюлгерство, е неизвестно.

Уста Иван и съпругата му Пена имали четири дъщери – Велика, Йона, Пена и Рада, и един син – Минчо /1896-1985 г./. Той наследил занаята на баща си и дядо си. Откраднал си съпруга от тревненското село Поповци, тъй като родителите й отказали да му я дадат за жена. Бракът с Тодора обаче, се оказал несполучлив и Минчо се оженил повторно за Мария, която била близка на генерал Стоян Трендафилов. Синовете му арх. Иван Богданов и доц. инж. Пенчо Богданов /1931-2000 г./, един от основоположниците на противопожарното инженерство у нас, са от брака му с Тодора, а от втория си брак имал дъщеря Велика, която завършила „Агрономство“ в Селскостопанската академия в София.

Подобно на дядо си, Минчо бил родолюбив и непримирим с нерадата съдба на своя род и родина, и взел активно участие във войните за национално обединение. Участвал в битката при Дойран и бил награден с войнишки кръст за храброст за удържането на позицията след газова атака на англо-френските войски. След войната затвърдил името си на добър майстор-строител и предприемач. През 20-те години на миналия век, заедно с баща си и други майстори, построили Бургаското пристанище. Участвал и в септемврийското въстание от 1923 г., но след разгрома му заминал за Турция, където строил железопътна гара, сградите на Германската легация и дипломатическия корпус, но бил измамен от своите турски съдружници и се завърнал у дома без доходи.

През 30-те години на миналия век, заедно със семейството си, се преселил в София, където строил жилищни кооперации по булевардите „Витоша“ и „Патриарх Евтимий“. В началото на 40-те години спечелил търг и построил сградата на Щаба на войската и казармите на 4-ти км. в София. По това време той укривал нелегални на своя военен строеж, опитал се и да освободи арестувани комунисти, вследствие на което бил арестуван и бит в Дирекцията на полицията.

След 9 септември 1944 г. продължил да работи като строителен предприемач. Негово дело са сградите на днешната Онкологична болница в Дървеница и Физико-математическия факултет на Софийския университет в Лозенец в София. Като „капиталист-предприемач“ и заради близостта си с десницата и военните от кръга „Звено“, бил арестуван от Народната милиция през 1948 г. Спасил се от смъртно наказание, благодарение на личната намеса на тогавашния министър-председател Трайчо Костов.

След време Минчо Богданов продал всичките си имоти, за да участва в търга за построяването на най-големите на Балканите силози в Добрич. Спечелил търга и успешно завършил строежа, който му донесъл милиони, а силозите и до днес събират житото на Добруджа. Работническият комитет на строежа го предложил за награждаване с орден, но вместо това комунистическата власт повдигнала съдебно дело срещу Богданов. Съдът го оправдал, но капиталът му бил конфискуван.

Майстор Минчо Богданов продължил да строи кооперации, къщи и вили до 81-годишна възраст. Починал в София през 1985 г.

Синът му от първия брак доц. д-р Пенчо Богданов участвал в проектирането и строежа на ТЕЦ „Перник“, Баташкия водносилов път и ТЕЦ „Марица изток“, където бил и пълномощник на Министерството на електрификацията. След това започнал да се занимава активно с научна и преподавателска работа в Университета по архитектура, строителство и геодезия (тогава ВИСИ), във Висшето военно инженерно свързочно училище в Силистра, Военната академия „Георги Раковски“ и Висшата специална школа на МВР, където от началото на 80-те години на миналия век до пенсионирането си бил заместник-декан по учебната част на Факултета по противопожарна охрана.

Пенчо Богданов е автор на редица научни трудове, публикации, изобретения и рационализации в областта на строителните конструкции. За научната и преподавателската си работа бил удостоен с орден „Кирил и Методий“ и други държавни отличия. Той бил сред основоположниците на противопожарното инженерство в България и авторите на правилника за земетръсна устойчивост на сградите, действал от 80-те години на миналия век до 2007 г., дългогодишен член на научния съвет по строителни науки на Висшата атестационна комисия при Министерския съвет и консултант на Научноизследователския строителен институт.

 

Подготви

Галина Иванова по материали от tryavna.оrg, сборника „Тревненска художествена школа“ /1985 г./, краеведски сведения и предания

Уста Минчо Богданов Стари

Църквата ”Св. Троица” /1869 г./ в с. Чирпелии (дн. с. Труд, Пловдивско)

Строителен надпис на уста Минчо Богданов Стари от 1869 г.
в църквата "Св. Троица" в днешното с. Труд

Каменният мост с две арки (1872 г.)
на уста Минчо Богданов Стари в с. Кметовци

Строителният надпис на моста в с. Кметовци

Друг ракурс на стария мост в Кметовци

Уста Иван Минчев Богданов

Църквата "Рождество на Пресвета Богородица" (1891 г.) в с. Благоево

Гробът на уста Иван М. Богданов в с. Веленци
Снимка: Жоро Хаджиев

Синът на майстор Иван - Минчо Иванов Богданов

Сватбената снимка на Минчо И. Богданов
и първата му съпруга Тодора, 1923 г.

Доц. д-р Пенчо Богданов - синът от първия брак
на майстор Минчо И. Богданов