Псевдочорбаджията Марко Кьора от Трявна

… Един беше той в Трявна, който окичи себе си с тая титла – чорбаджия, без да притежава истинските атрибути на чорбаджилъка – да има пари, да има много и богати дворове, гори, градини, ливади и др. земни богатства. Той се радваше само на една къща в махалата, която носеше името „Киселската махала“, водяща от мегданя при часовника на селището към „Чучора“. Но затуй пък духът на Марка Кьора беше висок и бодър. Ако го потърсиш да видиш у него пари, да те пази дявола – хич го няма! Но говори гордо и си надига главата с ангьозестите /кривогледите/ си очи /тебе гледа мен говори/, като да е милионер.

По занаятие Марко Кьора беше един добър и способен зограф от тревненската Витановска зографска фамилия – брат на прочутия резбар на „Тепавиците“ Поп Кою Витанов *. Подобно на брата си – попа, той беше и отличен черковен певец, познаващ в подробностите цялото черковно пение. Обичаше да общува с младежките компании по кръчми и кафенета, често пъти пеящи и светски и черковни песни. Посръбваше в компания и се шегуваше с всеки младеж, които също се шегуваха с него. Главата му беше досущ гола, очи ангьозести. Когато го закачи някой приятел: „Дядооо, главата ти гола – няма косми“… „- Защо ми са косми? – отговаря чорбаджи Марко. – На умна глава, глупави косми не се раждат!“. „Дядооо, я гледай, ти нямаш зъби!“. „- Защо ми са зъби – да не ще се давя с кучетата!“. „Оставете го, бе! – обажда се трети. – Не виждате ли, че е клюмнал и не може вече – разбирайки онова, за което не бива да се приказва“. „Е-хааа! Ачи какво да ти кажа сега – да е кон, ще го дам да му се покачиш, да е пищов, ще го дам да го гръмнеш… а то, ваджията, не е ни кон, ни пищов – момче е! С жива змия си играй, ама с умряло, таквоз – не си играй, чу ли?“… Така компанията, смеейки се, преминава на друга тема в разговора си, след което последваха песни и пиене.

Дядо Марко Кьора наистина имаше чорбаджийски маниери. Много пъти, когато се зададе от към своята махала да идва към кафенето, щом като доближи към вратата всички вътре се разстават, иправят се наред прави и с наведени глави и скръстени ръце чакат чорбаджи Марко да седне и почват и те да сядат.

Това често се повтаряше.

Веднъж, когато кафе-бръснарницата бе пълна с хора и случайно съгражданина ни – Министър в оставка Петко Р. Славейков, интерниран в градеца си, беше седнал да се бръсне, чорбаджи Марко се зададе от към мегданя за кафенето. Всички присъстващи набърже настават, изправят се прави с наведени глави и чакат разрешението му да седнат и да заприказват.

-      Какво правите, г-да, още ли тачите тоя серсем /нека се знае, че Славейков и дядо Марко се добре познават и се шегуват един-друг/?

Дядо Марко съвсем строснато и сериозно му отговаря: „Ти можеш ли там да мълчиш?! – Аз не съм като тебе: „Бир сене везир, он сене везир?!“. И така след тая шега със Славейков и дяда Марка, последните двама и другите присъствуващи съграждани започват сериозните си разговори.

Марко Кьора /Дядо Марко/ имаше само двама сина: Костадин и Витан – двамата станаха добри и отлични зографи, но едина от тях – Витан, напусна зографството и стана учител, който почина като такъв в селото „Кара – Иванца“. За него от към селото Кара-Иванца се разнасяха слуховете, че той се обличал в дълга бяла нощница, често посещавал нощно време някои с съмнителен морал млади жени и от там другите го нарекли „Кара-Иванския Вампир“.

 

Март, 1948 г.

 

Никола Чушков

 

* Марко Витанов Коев /1827-1914 г./ е син на известния и много талантлив зограф и резбар Витан Коюв /1797-1849 г./. За разлика от баща си и брат си поп Кою Витанов, той бил посредствен художник, чийто творби били на едно добро занаятчийско ниво, пише в книгата си „Зографи от Трявна“ Люба Цанева.

Марко и съпругата му Кера имали двама сина - Костадин (Константин) /1855-1898 г./ и Витан /1864-1896 г./.

По сведения от книгата „Български възрожденски майстори“ на проф. Асен Василиев, Марко В. Коев учил в местното килийно училище, а тънкостите на иконопистта изучавал в ателието на баща си. В продължение на 72 години бил църковен певец. По спомени на неговия внук, „минавал за един от най-добрите народни певци“. Дори идвали при него чак от София да вземат „мотиви за старонародни песни“. А хуморът му бил „незаменим и неизчерпаем“. Бил близък другар с Петко Славейков и споделял неговите идеи. Понякога се занимавал и с резбарство. По сведения на Цаньо Антонов, той помагал на брат си Поп Кою Витанов при изработката на темплото /иконостаса/ на църквата в с. Енчовци. Негово дело били иконите в църквата „Св. Св. Кирил и Методий“  в свищовското село Божурлук.

Синът му Костадин бил „добър колорист“, пише още Люба Цанева. Негови творби красили много селски църкви в Тревненско, Дряновско, Еленско, Беленско, Горнооряховско, Свищовско, Казанлъшко, Русенско. По думите й, сравнително добри са иконите му в църквите в селата Мъглиж, Старозагорско и Червен, Русенско.

Проф. Асен Василев пише, че по думите на сина на зографа, баща му Костадин, се поминал на 14 ноември 1898 г., при нелеп инцидент – „паднал, заедно с файтона си, връщайки се от Търновско“. След смъртта си оставил съпруга, 80-годишен баща и седем деца…

Брат му Витан бил „даровит и предприемчив човек“, отбелязва г-жа Цанева. Освен с иконопис, той се занимавал и с обществени дела и културни дейности. Бил учител в Тревненското училище, актьор и музикант в читалището. Негови икони се пазят в църквите в селата Мъглиж, Старозагорско и Божурлука, Свищовско, където учителствал до смъртта си.

Проф. Асен Василиев отбелязва, че Витан бил възпитаник на Априловската гимназия в Габрово и учител в Тревненското училище. Учил се да рисува при баща си. Вземал дейно участие в културния живот на Трявна и като актьор, се превъплътил в ролята на Графа в пиесата „Многострадална Геновева“, бил още „имитатор и хуморист“, свирил на мандолина. И отбелязва, че Витан учителствал в свищовското село Божурлук до смъртта си, факт, който се разминава със сведенията, посочени в статията на Никола Чушков…