Уста Димитър Софиялията се спасил от бесилото в Търново?

Вече на няколко пъти е ставало дума за уста Димитър Софиялията, майсторът ръководил строежа на главната църква на Преображенския манастир край Търново през 1834 г. Името му остава в историята и с героичния подвиг във Велчовата завера от 1834-1835 г. В публичното пространство битуват няколко хипотези за неговите корени и родословие, като според някои изследователи те тръгват от Трънско, според други – от Софийско, а последната от тях, за която ви разказах преди няколко месеца, ни отвежда в Брацигово. Според официалните сведения, уста Димитър и семейството му се преселили от София в Трявна през 1820 г. И до днес обаче, липсват категорични доказателства за неговия произход. Димитър Софиялията бил обесен през 1835 г., като участник във Велчовата завера, но по сведения от книгата „Брациговските майстори строители през XVIII и XIX в. и тяхното архитектурно творчество“ на арх. Пею Бербенлиев и Вл. Х. Партъчев /1963 г./, която излиза в допълнение с притурка през 2015 г., със съставител и редактор е Владимир П. Батаклиев, името на майстор Димитър се появява четиринадесет години по-късно /след смъртта му/ сред имената на майсторите – строители на църквата „Св. Теодор Тирон“ в Брестовица /1849-1850 г./… В същата книга, четем, че „на много места“ се споменавало, че в Търново било обесено друго лице, вместо Димитър и се поставя въпроса - дали не става дума за брат му Никола, чиято съдба е неизвестна… Разбира се, тук иде реч за брациговския корен на майстора. Тревненските краеведи не споменават нищо за родословието на майстора. Не става и съвсем ясно, дали той наистина е родом от к. Добревци или е бил женен там. И все пак, сведенията, на които попаднах наскоро, хвърлят известна светлина около неговото „възкресение“ и може би, ако бъдат потвърдени и документално, най-после ще ни дадат отговор на въпроса – кой е бил майстор Димитър, от къде е родом, как и кога е починал. И въпреки, че става дума за краеведски проучвания, тяхната достоверност, следва да бъде доказана или опровергана. Те достигат до нас, благодарение на краеведа Георги Бонев Петков от Нейковци, който през лятото на 1965 г. записал спомените на братята Ненко и Кънчо Вълчеви Митеви, който твърдели, че са внуци на уста Димитър Софиялията. Те разказват историята на именития майстор и неговия син Михал /Михаил/, за когото също вече е ставало дума. Освен техните спомени, краеведът е записал и сведения от своя баща Бончо Петков, от Грозю Петров и Маню Радев от с. Колю Ганев /Грозю бил внук на Маню и правнук на баба Анастасия, втората съпруга на уста Димитър/, възрастни хора от района, изследвал и регистрите на някогашната община Нейковци, списъка на опълченците от Тревненско и др.

Историята за именития майстор Димитър Софиялията започва оттам, откъдето според официалните сведения, приключва житейският път на майстора – бесилката в Търново. Пък и спомените на неговите евентуални потомци – внуците Ненко и Кънчо, тръгват от там - от спомените на тяхната баба Анастасия за предсмъртните мигове на майстор Димитър. Преди това обаче, макар и накратко, се споменава нещичко и за нейното родословие. Баща й Вълчо, живеел в къщата „на Чифлика“ – сама къща между селата Колю Ганев и Джуровци. Имал големи стада овце и говеда, и много имоти. Радвал се и на многолюдна челяд – 11 деца, но за съжаление, 8 от тях починали от чума. Останали живи само три от децата му: Генчо, Васил и най-малката Анастасия, която била родена през 1818 г. * Тя се омъжила за уста Димитър Софиялията от тревненското село Добревци, който останал да живее у тях. Както разбираме от внуците й, тя била втората съпруга на майстора, но както вече споменах, неговата история започва да се разплита покрай един мним финал… Как са се запознали и харесали Димитър и Анастасия, родовата хроника мълчи. Братята й обаче, не останали доволни от факта, че съпругът й ще живее у тях и след венчавката, заминали на дюлгерлък. Геню се задомил в Девня, а Васил отишъл в Румъния и повече не се завърнал…

Следващата страница от техните спомени ни пренася през зимата на далечната 1875 г., на смъртния одър на уста Димитър, който пожелал да се изповяда пред тревненски свещеник, чието име не се споменава. На изповедта присъствала и втората му съпруга Анастасия. Години по-късно тя разказала на внуците си, онова което чула в предсмъртните му мигове:

„Бях 28-годишен, когато щяха да ме бесят, заедно с много други комити в Търново – споделил той. – Но аз дадох цял пояс жълтици на турчина, за да ме пусне и каже, че съм обесен, пък на бесилката сложили други“. Това се случило вечерта и уста Димитър, използвайки прикритието на тъмнината, успал да избяга във Влашко. Тази му постъпка го измъчвала цял живот, споделят внуците му. По същото време, когато уж бил обесен в Търново, съпругата му /* първата, чието име е неизвестно/ била в Добревци, при баща си. След като успял да се спаси от бесилката, майстор Димитър живял 7 години във Влашко и работил като дюлгерин. Завърнал се в България през 1842 г. Прибрал се в Трявна, но никой не го познал. Отишъл и на Добревци, където заварил жена си омъжена повторно, тъй като навремето й съобщили, че бил обесен. Синът му Михал бил вече пораснал /Бел. Г. Иванова – В друго сведение, краеведа Георги Петков е отбелязал, че Димитър Софиялията имал още един син от първия си брак, който се казвал Стойчо и дъщеря, чието име на се споменава. Стойчо се преселил в Трявна и бил търговец на риба/. Именно по това време уста Димитър се запознал с Анастасия Вълева /1818-1906 г./ и се оженил за нея. По сведения на неговите внуци, истинското име на майстора било Димитър Михайлов по прякор - Софиялията /1807(5?)-1875 г./, но след събитията около Велчовата завера, мнимото му обесване и бягството във Влашко, той не казвал от къде е и хората го знаели, само като уста Митю. Дори и по документи го пишели Митю. Всяка пролет той заминавал на гурбет по разни градежи из Новозагорските и Сливенските села и се завръщал в късна есен. Имал трима синове и една дъщеря, но веднъж, при завръщането си от поредния гурбет, заварил четири гроба… Децата му били починали при „някаква епидемия“. На следващата пролет, след смъртта им, заминал по работа, неизвестно къде и не се завърнал „много време“. На стари години отново станал баща на двама сина – Вълчо Митев /1858 г./ и Маню /1864 г./ и две дъщери – близначки – Наца /р. 1870 г. починала още като мома/ и Бона, която се омъжила в Нейковци за Генко Драганов Дамянов, с когото се изселили в с. Гюсово, Казанлъшко.

През 1855 г. майстор Митю построил голямата, трикатна къща на хаджи Христо Коев в Нейковци, а три години по-късно и училището в селото. През цялото време тайно пращал пари на първата си съпруга в Добревци, като изрично настоявал тя да не узнае от кого са. Синът му от първия брак - Михал /1836-1874/1875 г./ обаче, научил истината за баща си и го намерил в с. Колю Ганев. Започнал да работи дюлгерлък с него из Сливенско, докато веднъж изчезнал. Решил да дели съдба със сливенските хайдути. Колко време е хайдутувал, не се знае, но през това време се оженил, а майка му починала… Имал две деца – Райка, която се оженила в с. Две могили и Димитър, който отишъл в Габрово и после отворил търговски дюкян.

Михал хайдутувал и с тревненските хайдути Петър Балабана, Стойко Качавуна, Тотю Къртипъня. Един от последните обири на въпросните тревненски хайдути бил в с. Галуни, у дядо Димитър, който бил богат джелепин /търговец на овце на едро/, изнасял големи стада за Цариград /Бел. Г. Иванова – Тази история вече ви  разказах в отделна публикация/.

По време на хайдутуването си, Михал Софиялията често се навъртал на „Чифлика“ при Анастасия и баща си Митю, който по това време боледувал. Макар и възрастна, баба Анастасия посрещала хайдутите – гощавала ги с печени агнета и посред нощ ходела в с. Джуровци да купува вино от кръчмаря дядо Вълчо. Когато ги видела, че идат, слагала софрата, на която се изсипвали и броели парите от обирите…

През 1874 или 1875 г., било по Гергьовден, четиримата хайдути яли печено агне при баба Анастасия, пили и се веселили, говорили си, че това ще последното им хайдутуване, след което ще заминат за Влашко. На Гергьовската трапеза на Михал се паднала агнешка плешка с дупка, което помрачило радостта му. По спомените на баба Анастасия, той станал и рекъл, че това ще е последното му лято. Тя се опитала да го успокои, но той си знаел неговото. Рано на следващата сутрин четата заминала към Трявна. Хайдутували в Тревненско и Дряновско и се укривали в пещера около Хитревци. Но били предадени и „оградени“ от турци. Всички хайдути били пийнали, а Михал бил на пост, но и той заспал. Турчинът стрелял и го ранил в коляното. Другарите му се събудили и грабнали оръжието, завързала се престрелка. Четата се пръснала, а Михал, макар и ранен, успял да избяга по посока към Дряново. Скрил се в едни тръни. Турците го открили по кървавите следи, започнали да стрелят в трънака. Помислили, че са убили комитата и пристъпили към мястото, където се криел, а той скочил и заклал четирима от тях, но останалите го посекли. Отрязали главата му, набучили я на кол и я занесли в Дряново за назидание на раята. След време, като научила за трагичната гибел на Михал, баба Анастасия, заедно със сина си Вълчо и други хора, отишли на лобното му място и погребали обезглавения и полуразложен труп там, край Дряново, където намерил смъртта си. В потурите му открили само една къса сабя с кания, която взели. Стойно Качавуна и Петър Балабана избягали във Влашко, а за Тотю Къртипъня липсват сведения. Неговото име не се споменава и в официалните изследвания за въпросните хайдути.

Години по-късно, мястото, където се намирала къщата на баба Анастасия редовно било претърсвано от иманяри, които дирели заровено хайдушко злато…

След смъртта си майстор Димитър Софиялията /уста Митю/ бил погребан „на Чифлика“, а съпругата му Анастасия - в с. Колю Ганев. Днес на мястото на тези колиби, не е останал и спомен от някогашните му жители. Доколкото разбрах, там се намира недовършеният яз. „Нейковци“, следователно да се търсят следи от гробовете на двамата съпрузи, е невъзможно.

Справката в общинските регистри на Нейковци, която направих благодарение съдействието и отзивчивостта на г-жа Мария Желева – началник на отдел „ГРАО“ в Община Трявна, макар и с известни разминавания в годините, потвърждава цитираните по-горе факти около самоличността на Анастасия, предполагаемата втора съпруга на уста Димитър. По записките на краеведа Георги Петков тя била родена през 1818 г. и починала през 1906 г. Според данните от смъртния й акт обаче, Анастасия Митева /записана по името на мъжа си, което е честа практика в миналото/ е родена през 1834 г. От документа е видно още, че тя е родом от к. Джуровци, с постоянно местожителство в к. Колю Ганев. Починала на 7 март 1904 г. /а не през 1906 г./, „на седемдесет години“. Баща й се казвал Вълю Шарков, а майка й Наца Вълева. За съпруга й Митю Михайлов, по онова време покойник, е отбелязано, че бил „земеделец“, родом от к. Добревци, с постоянно местожителство в к. Колю Ганев. Двамата били женени в продължение на 17 години, поне според смъртния акт.

Дали въпросният Митю Михайлов и уста Димитър Софиялията са едно и също лице, е трудно да се каже, тъй като липсват документи от толкова старо време /най-ранният, запазен регистър в Общината е от 1893 г./. Съвпадението в имената и някои от цитираните по-горе факти, е очевидно, но все ми се струва, че ако си добър майстор и то дюлгерин, няма как да се скриеш от занаята си. Пък кой знае, може на стари години, когато той вече не е бил по силите му, уста Димитър да се е занимавал със земеделие, макар че внуците му твърдят, че това не е вярно. Вероятно, ако приемем тази семейна история за достоверна, това занятие му е служило само за прикритие след събитията от 1835 г., наред с умалителното Митю, вместо Димитър… Едва ли ще разберем това, както и другото – е ли Димитър Софиялията сред обесените във Велчовата завера, след като и други източници споменават за мнимата му смърт на бесилката…

 

 

Подготви

Галина Иванова