За виделината, материализирана в дърво…

Един барутник! Ама не обикновен барутник, ами истинско сърце, опасано с коланчета резба. Дали друг народ на света, поробен и обезправен, свърза красотата с бунта? Незнайният майстор е направил барутника с издълбано гърло за барута и с тяло, върху което стои котва! Да, котва, вечният символ са надеждата, свързана със свободата. С пастирска, нежна резба са издялани коланчетата. И котвата също цялата. Тази прелест с формата на сърце не говори ли за туптящото сърце на България, което през барута таи най-светлата си надежда?

Възрожденските майстори-резбари, тревненските цветорезци, след цветовете за любовта и красотата не могат да забравят ни бунта, ни свободата!

И отново майсторът се връща върху виделината, за да я материализира в къс дърво. Направя един светилник, своеобразен свещник и от сърцевината му се родили четири кончета, полетели на четири страни. Две по две те се въртят около оста в средата и могат да се свият, прихлупят. Един преносим свещник, така съвършено технически изработен, без рязане, без лепене, изцяло излят от дървото, че нито може да се счупи, нито да се погуби!

Майстор Цаню Брънеков ошарил тези „оружени“, полетели на четири страни кончета. Те имат и гриви, и дезгини, и юздички. А свещникът, целият – представителен, дървен, е така чудотворен и изящен, че може да украси и средновековна царска трапеза… Защото там, в Търнов, е намерен подобен, запазен от времето, може би царски светилник от Царевец, с чашчица от желязо и около него – глави на кончета. И в Преслав, също така от желязо, е изчукан свещник с двуглаво конче – две артистично украсени със замби и точици еднакви конски глави. Напомня прабългарския амулет – двуглавото конче. А къде ли нашият възрожденски майстор е видял тази идея? Усетил я е. И я претворил от орехово дърво и поставил резба – да хвръкнат българските коне на мисълта. Защото конят е дете на слънцето, той предвожда победата. Виделина, ум, победа. И много красота, съединени с такова тънко умение, търпение и артистично майсторство на оня тревненски цветорезец от колибите, че да му се не начудиш! Ето къде големите художници – резбари са приложили овчарската резба. Но тя вече служи на едно голямо изкуство и можем да я наречем откровение…

 

Христина Милчева

Из ръкописа „Имена от българската дърворезба“

 

Отношението на тревненци към турската власт

До голямата реформа в Османската империя през 1860 г. в административно отношение Трявна е част от Килифарска нахия (Килифар махлеси Трявна). Търновска каза (околия), Никополски санджак (окръг) до края на XVII век, след това Видински санджак, Софийски вилает (област). След реформата Трявна е обявена за самостоятелна нахия (община), Габровска каза, Търновски санджак, Дунавска (Русенска) област.

До реформата през 1860 г. представител на турската власт в селището е субашът - турчин, подпомогнат от няколко сеймени - турци, и няколко махлебашии, отговарящи за отделните махали - българи, но и тогава субашът не предприема нищо, без да се посъветва с местните първенци-чорбаджии. След реформата представител на турската власт в Трявна и в околния район, влизащ в обсега на тревненската нахия, е мюдюринът (пристав).

След административната реформа през 1860 г. и в Трявна, както и в другите общини с българско население, действа нахийски съвет, с компетентност да се произнася по просветни, църковни и по въпроси от местно комунално значение. Членовете на нахийския съвет (аази) се избират от населението за една година. След 1871 г. по предложение на нахийския съвет се утвърждава от мютесарифа (окръжния началник) в Търново мухтар - селски кмет.

Високият патриотичен дух на тревненци и самостоятелността им допринасят твърде много за създаване на особено положение на селището пред органите на турската власт, до зачитане свободата на съвестта и народностната принадлежност на неговите обитатели. Заедно с габровци, дряновци, еленчени и търновци, тревненци имат смелостта да протестират енергично против издевателствата на търновския войвода - арапина Силимен ага, и да искат заменянето му с друг. За тази цел изпращат свой представител в Цариград.

Тревненци неведнъж изразяват протеста си против своеволията на някои турски фискални органи, събирачи на извънредни даждия, и искат смяната на забити и мюдюри с лошо поведение. С писмо от 18. XI. 1861 г. до търновския санджак-векили Георги Попсимеонов се моли застъпничеството му пред търновския мютесариф да не бъде изпратен отново в Трявна бившият мюлюрин Али ага без предварително да бъде взето съгласието на тревненци, „защото - обосновават се тревненци - не сме благодарни от тогози чиляка, който откак е дошел в селото ни обърнал го е на тараф /партия, страна/, както сме и толкоз пъти доказвали". Това писмо е подписано от 14 души видни тревненци.

За извоюваното благоприятно положение свидетелства и следният факт. Когато новоназначеният през 1846 г. субаш пожелава да доведе харема си в селището, тревненци решително се противопоставят. Протестират и срещу настаняването на турски войници из околните колиби след приключването на руско-турската война през 1853-1856 г.

Почти всички справедливи искания на тревненци за намаляването на някои данъци и тегоби, за извънредни наряди и повинности - са удовлетворявани от представителите на турската власт. А това, освен на авторитета на тревненци, се дължи и на умението на търновския каза, а по-късно и санджак-векили Георги Попсимеонов (1782-1881 г.) от Арбанаси, официален представител пред турската власт на българското население отначало в търновската каза, а сетне и в търновския санджак от 1821 до 1869 г., когато е пенсиониран от турското правителство.

Дали понеже има търговски отношения с тревненските чорбаджии Белчо Цанев, Никола Тодоров Бояджиолу, Никифор Хаджихристов, Кънчо Генков, Никола Чушков и други, или понеже съчувства на тревненци, Георги Попсимеонов неведнъж им протяга ръка и съдейства за удовлетворяване на справедливите им молби. Разбира се, съдействието му пред турските властници в Търново едва ли при всички случаи е било безвъзмездно, но тревненци предпочитат да дадат на него, отколкото на турските властници. Техният вроден такт и здрав разум винаги им е подсказвал как да постъпват.

По този начин тревненци успяват да отстранят каквото и да било вмешателство отвън в църковните и училищните им работи и да респектират местните органи на турската власт. Макар женен, субашът и сеймените (по-късно мюдюринът и заптиетата) живеят в Трявна на ергенски начала, а жените и децата им пребивават обикновено в Килифарево. С тази практика се съобразяват и временно пребиваващите в Трявна турски чиновници: кадия, емлякчия и интизапчия. И те нямат право да пребивават в селището с жените и децата си. Само веднъж тревненци по високо хуманни съображения отстъпват от тази своя негласно установена привилегия. Това става през 1837 г. по време на чумната епидемия. По този повод поп Койчо Икономов записва следното летописните си бележки: „1837, юний. Разбяга се Търново от чумата и войводата [мютесарифа] му Ваит бей с жените си седяха в горната махала у Цанювата Генкова къща и всичките му едби и харема му в Хаджихристовата къща /Даскаловата/. И си отиде през коледни пости на декември 1837".

До каква степен представителите на турската власт в Търново и Русе се съобразяват с независимия дух на тревненци се вижда от това, че когато турското правителство решава да намали политическото напрежение в навечерието на Априлското въстание през 1876 г. и да подчертае склонността си към отстъпки, един от турските административни чиновници от български произход - Иван Хаджиниколов Бакалов от Елена, наречен Иванчо ефенди - е назначен от дунавския валия за мюдюрин в Трявна.

За независимото положение на тревненци може да се съди и от друго обстоятелство. Никога в Трявна не е служил грък свещеник. До край време църковно-славянската реч остава за тревненци съкровен израз както на патриотичните им чувства, така и на привързаността им към верските традиции. Търновски гръцки владици те приемат в селището си само по изключение, само когато могат да извлекат от подобно посещение някаква полза. Търновският владика Матей идва в Трявна през 1795 г., за да ръкоположи Витан Цонев (наричан неправилно папа Витан Стари). През 1819 г. в града идва търновският владика Йоаникий, за да освети възобновената черква „Св. Архангел", през 1824 г. – Иларион Критски, за да ръкоположи поп Йовчо Попниколов, а през 1845 година - Неофит Византиос, за да спечели на своя страна тревненци.

 

Иван Богданов

Из „Трявна през Възраждането“, 1977 г.

Народната памет разказва. Бойчо войвода на събора в Белица

По сведения на краеведа Петър Г. Богданов, легендарният цеперански хайдутин Бойчо войвода два пъти е присъствал на тридесетдневния събор в Белица, който се провеждал през пролетта и официално се закривал на 7 май.

Първият събор, за който дошъл Бойчо войвода бил по Сирни Заговезни през 1820 г. Заедно с 20 хайдути той пристигнал в селото, като целта му била да убие тревненските чорбаджии, които след „лъчитба“ на добитъка, отивали да се повеселят на прочутия събор „Беленец“, който се провеждал по течението на р. Белица, под Михаилския хълм, между колиби Уруци и Кулов хан /сега к. Мечевци/. Там се издигал един вековен дрян, около който бил чардака на мюдюрина, от който той наблюдавал прочутия сбор.

Според записките на учителя Деню Минев от к. Улиците /главния инициатор за построяването на църквата „Св. Преображение Господне“ в Белица/, които носят дата 15 май 1898 г., днешното име Белица, произлизало от „Беленец“, което означавало сбор. По време на сбора, цялата местност /от вековния дрян под Михаилския хълм та чак до хълма под к. Уруците/, „побелявало“ от белите чадъри, които търговците поставяли над сергиите си със стоки. По-късно те били заменени с чергила. На сбора се леело руйно вино и често някои сборяни се „понапивали и падали в несвяст“, други се „посбивали“…

Цял ден чакала дружината на Бойчо войвода, скрита в м. „лома“ – срещу к. Михаилчета. След като се уверили, че чорбаджиите няма да дойдат, те решили да накажат Стойно Махлебашията от к. Уруци, на когото „ръцете и съвестта не били чисти“. Заедно с другите колибари от въпросното село, Стойно ходели с конете да продават дървени въглища в Търново. След продажбата им, той оставял конете си на другите колибари и отивал в конака, където разказвал на турската власт, че в Белица имало много хайдути, чийто главатар бил Бойчо войвода. Научил за доносите, легендарният цеперански хайдутин, решил да се разправи със Стойно. Една вечер отишъл при шурея си Колю Стоянов /Станка, съпругата на Бойчо била негова сестра/ от Уруците и още с влизането си, забил хайдушкия си нож н пода на къщата и започнал да се кара на шурея си. Така високо говорил, че чак бакърите от водника „дрънкали“. На тръгване подхвърлил, че зле ще си изпати Стойно Махлебашията.

Веднъж, когато се прибирал от Стара Загора към Белица, заедно с един турчин, който яздел хубав, охранен кон, дядо Стойно разбрал, че спътникът му носи много пари в дисагите. Когато минавали р. Тунджа, той заблудил турчина, насочвайки го не към „истинския брод на реката“, а към по-дълбокото място, вследствие на което спътникът му се удавил. Стойно хванал коня му и го откарал у дома си в Уруците. После често четял парите на „чольовете“. Жена му често му казвала: „Стойно, тези пари ще ти изядат главата!“. Така и станало…

Цял ден Бойчовата дружина се любувала на събора и гледала как Стойно късал хорото, което се виело, като „змия по росните ливади на р. Белица“. Вечерта, срещу Сирни Заговезни, с тъпани, гайди и гъдулки, Стойно бил отведен у дома му в Уруци. Още като мръкнало, хайдушката дружина на Бойчо войвода се изтеглила по долчината, обрасла с върбалак и ели, която днес минава покрай Общината и църквата, които по онова време не били построени, и заобиколили Стойновата къща. Един от хайдутите застанал на външната врата, а друг влязъл вътре. По това време Стойно бил седнал в къта до камината, а жена му, още в празничната си премяна, приготвяла храна за вечеря. Нанизът с пендарите бил на врата й. Когато зърнала неканения гостенин, който бил в „особена носия“ и въоръжен, тя бързо се навела, скъсала наниза с пендарите и ги пуснала в бракатника.

Съпругът й Стойно, още същата вечер бил „дигнат“ и отведен на хайдушкото сборище в м. Кръстец, а на домашните му Бойчо войвода рекъл, че ще го пуснат, ако му изпратят откуп от 1000 жълтици. Те отговорили, че дядо Стойно имал пари, но не знаели, къде ги крие. Хайдутите го мъчили доста, но и на тях той нищо не казал. Преданието разказва, че сложили на главата му нажежена пиростия и чак тогава Стойно им казал къде са парите, и след като сумата била занесена на хайдутите, го освободили. Скоро след това починал. Тези сведения Петър Г. Богданов, записал от Рада Грозева Грозева от к. Уруци, която била от рода на Стойно Махлебашията и живеела в същата къща, в която се разиграли гореописаните събития.

През 1851 г. Бойчо войвода и дружината му отново пристигнали на събора „Беленец“, но и тогава не успели да се разправят с тревненските чорбаджии.

 

 

Подготви

Галина Иванова

Непознатите тревненски майстори. Майстор Рали Стоянов от рода на Божколерите

Друг именит беличенски майстор бил Рали Иванов Стоянов /1886-1980/, родом от к. Армянковци, потомък на прочутия род Божколерите от Армянковци – потомствени майстори строители и резбари. Рали е син на Иван Стоянов Божков /1852-1912/ и Райка Ралева Ангелова /1860-1944/, родом от Армянковци. Иван, който също бил дюлгерин по занятие, е брат на известния майстор – строител Божко Стоянов Божков /1840-1896 г. в Котел/, който не само построил православната и католическата черква в село Зорница /старото Топузларе/, Ямболско, но изработил с дърворезба и иконостасите им. Негово дело са и училището в село Недялско /старото Автане/, Ямболско, и черковният иконостас в с. Белица /1875/. Баща им Стоян Божков /1808-1900 г./ издигнал черквите в селата Райковци /1847 г./ и Фъревци /1850/, Тревненско, джамия в Карнобат, долния мост в Трявна /Бел. Г. Иванова - Всъщност първоначално този мост е бил дървен /правен през 1863 г./, през 1870 г. бил съборен и започва направата на нов каменен мост. Според сведенията, цитирани в статията на д-р Ирина Димитрова – „Къщите и мостовете на Архитектон Димитър Сергюв в Трявна“, той бил построен под ръководството и с участието на Д. Сергюв, а в строителството взема участие и Стоян Божков/. По сведения на Петър Г. Богданов, той се занимавал и с бъчварство. Липсват сведения за прадядото на Рали - Божко Станев, роден през 1781 г., от когото има запазен само един домашен иконостас от началото на XIX в. Братът на Стоян Божков – Иван /1821-1907/ бил много добър майстор-ковач и имал „добре обзаведена работилница“ в Армянковци…

Дядо Рали Ив. Стоянов взел за съпруга Гана Цанева Тодорова /р. 1891 г./ в к. Уруците и двамата имали четирима сина – Иван, Цаню, Божко и Райко. Станал самостоятелен майстор през 1915 г. и водил тайфа от 15-16 дюлгери. Работил предимно в селата /дн. градове/ Шивачево и Твърдица, Сливенско. В Шивачево, където работил в периода 1922-1959 г., построил камбанарията на църквата „Св. Димитър“ /резбата на иконостаса и Владишкия трон също е негово дело/, сградата на Общината, много частни къщи, два хотела – на Иван и Алекси Каравелови. Във въпросното село се оженил и първородният му син Иван. В Твърдица построил хотелите на братя Бакалови, Коста Таранджиев и Георги Владов, построил над 30 къщи. Дело на дядо Рали са и „бежански къщи в бургаския квартал „Созополе“ /?/, сградите около фара на „Созополския остров“ /Св. Иван/. Работил още в селата – Стралжа, Екзарх Йосифово, Пашакьой /дн. Болярово, Ямоблско/, Хаджи балабанлии /дн. Драганци, Карнобатско/, Тас тепе /дн. Смолник, Карнобатско/, Хаджиларе /дн. Хаджиите, Карнобатско/ и др. В карнобатското село Крушово построил воденица с „францушки камъни“, която била много модерна за времето си. През 1913 г. работил в Търново – ремонтирал църквата „Св. Никола“, която била пострадала от земетресението.

През лятото на 1921 г. строи дюкяните във Вонеща вода на Иван Дончев, Недялко Кърпача /който се намирал там, където днес е сградата на Общината/, на „Кота“ от Дойновци, на Койчо Тодоров от Караджовци. Негово дело бил и дюкяна на Пенчо Недялков – Мечката /по-късно превърната в смесен магазин/ в с. Белица /Тревненско/, строен през 1922 г. Последният му градеж била къщата на Стойо Димов Витков на ул. „Украйна“ в Трявна.

Дядо Рали „работил“ и домашни иконостаси и момински сандъци – на Недялко Петров от Мечевци, на Деньо Михов Денев от Миховци, „резбарски сандък“ на Марин Малчев от к. Чифлика /до Белица/.

 

Подготви

Галина Иванова

Църквата "Св. Димитър" в Шивачево

Фарът на остров "Св. Иван" край Созопол, 1925 г.

Недьо Иванов Недев - майсторът на резбования полилей от църквата в Белица

Наскоро се разходих до църквата „Преображение Господне“ в Белица. За моя радост, благодарение отзивчивостта и съдействието на Архиерейския наместник на Трявна отец Николай Николаев, успях да разгледам и ремонтирания и реставриран храм, който след дълги години на забвение, отново отвори преди две години. Щастлива съм, че църквата, строена в периода 1863-1875 г. от личния генчовски майстор Никола Касев, все още пази и красивия резбован полилей за 40 свещи, дело на майстора - строител и резбар Недьо Иванов Недев /1868-1929/ от к. Малчевци, за когото ще ви разкажа накратко в днешната публикация. Преди доста години, когато Беличенската църква бе потънала в забвение, за първи път видях този полилей, покрит с прах, но все така красив и изящен.

По сведения на краеведа на Беличенския край Петър Г. Богданов, той бил съставен от 320 „парчета“, а дядо Недьо направил такива полилеи и за църквите в Райковци и Станчов хан. Негово дело били и „почти всички резбарски работи“ в Беличенската църква, освен иконостаса, който бил изработен от личния армянковски майстор Божко Стоянов Божков. Двата дракона и кръста на разпятието над царските двери, които днес липсват, също били дело на майстор Недьо Ив. Недев, който учил резбарския занаят в казармата. Според Петър Богданов, той изрязъл и Владишкия трон в църквата в Белица /1897 г./ и в Килифаревския манастир. Сведенията са от сина на майстора – Недьо Колев, записани в началото на 60-те години на миналия век.

Недьо Иванов бил единият от двамата майстори от Беличанско, участвали със свои „резбарски произведения“ на Първото българско изложение в Пловдив през 1892 г. Там той представил своя резбован полилей, същият, който и днес краси църквата в Белица, и бил награден с Диплом „Първомайстор на резбата“. Другият личен беличенски майстор Божко Стоянов Божков, резбовал държавния герб. Резбата с националния символ, дело на личния армянковски майстор, толкова се харесала, че била откупена от държавата. За съжаление, днес следите й се губят…

 

 

Подготви

Галина Иванова

Църквата "Св. Преображение Господне" в Белица

Иконостасът и Владишкият трон на църквата в Белица

Резбованият полилей на майстор Недьо Ив. Недев от Малчевци

Роберт колеж и формирането на българската интелигенция /1863-1878 г./. Част II

Сред възпитаниците на прочутия за времето си Американски колеж в Цариград, са и синовете на Петко Славейков – Иван и Рачо

Както по време на уроците, така и чрез голямата библиотека на Роберт колеж учениците имаха възможност да се запознаят с най-модерните обществено-икономически теории. В техни работи, писани през тези години, се цитираха О. Конт, Х. Спенсер, Дж. Стюарт Мил и др. Възпитани в консервативна семейна среда, българчетата в колежа по-охотно приемаха английския парламентаризъм, отколкото демократичните американски републикански принципи. М. Маджаров твърди, че политическият му идеал в тези години бил конституционната монархия. Години по-късно в некролог за Александър Людсканов, д-р Стоян Данев щеше да каже: „Англо-саксонският политически живот, който покойният беше изучил и внимателно следеше, остави незаличим отпечатък в неговото политическо верую дори до самата му смърт: по убеждение той беше и си остана привърженик на напредничави идеи от типа на английските либерали - особено скъпящи за личните и политически свободи".

Още по време на учението си възпитаниците на Роберт колеж заставаха в умереното крило на българското национално-освободително движение. Като правило те вземаха активно участие в църковната и просветната борба и почти никакво в революционната. Някои от тях бяха репресирани от турското правителство, но това се дължеше не толкова на активната им революционна дейност, колкото на опасенията, които вдъхваше на местната администрация всеки по-образован българин. Неслучайно още Захари Стоянов заяви в своите „Записки по българските въстания": „...Поразителен е още и тоя факт, че ни един робертколежки възпитаник не взе участие в редовете на борците за българската свобода". В по-сетнешната си политическа дейност те съчетаваха дълбокото уважение към парламентарните традиции на Великобритания с искрено русофилство, чувства, които неизбежно отведоха много от тях в редовете на Народната и Прогресивно-либералната партия (д-р Константин Стоилов, М. Маджаров, Ал. Людсканов, д-р Г. Янкулов и др.).

Учениците в колежа се приучваха към самостоятелно мислене и приложение на политическите идеи, които изучаваха, с помощта на тезите, които трябваше да развиват два пъти годишно. Много от тях бяха публикувани в българския периодичен печат от тези години – във вестниците „Македония", „Век", "Право", Източно време", сп. „Читалище" и др. Интересни бяха избираните теми. Най-голям брой от тях бяха непосредствено свързани с проблемите, вълнуващи българската колония в Цариград и цялото българско общество. Сериозно внимание се обръщаше на учебното дело (П. Горбанов „Хора за обществено дело", Училища и управлението им", „Наръчни наставления за учители"; Константин хаджи Калчов – „Учител“).

Критикуваше се политиката на чорбаджиите към учебното дело (Ст. Томов – „Котленските настоятели спрямо училищата си"), а също и една дописка на М. Маджаров. Вземаше се отношение по църковния въпрос (Георги Дацков – „За калугерството"). Публикуваха се статии на общообразователни теми (П. Димитров – „По историята на Съединените щати“), обясняваха се началата на политическата икономия (Добри Минков – „Науките и новата цивилизация“, Иван Славейков * – „Кои са източниците за обогатяване на един народ", Иван С. Гешов – „Труд. Пестенето му и подразделението му“, „Понятия из политическата икономия на Вайланда“), даваха се някои сведения по хигиенни въпроси (Ст. Панаретов – „Дифтерия“, статия на Г. Янкулов за холерата).

Учениците се стараеха да набележат задачите, които стояха пред българския народ (Найден Николов – „Търговията и необходимостта от развитието й за напредъкът на един народ“, П. Матеев – „Кои са необходимите условия за напредъка на една държава"). По-внимателно се подхождаше към въпроса за бъдещото политическо развитие на България, нещо напълно обяснимо, като се има предвид, че статиите трябваше да се публикуват във вестници, излизащи в Цариград. Имаше теми, повлияни от еволюционни идеи (Иван Славейков – „Влиянието на безнравствеността за революциите"), но и такива, в които се прокарваше мисълта, че Османската империя не може да бъде държава от съвременен тип и само спъва развитието на народите, които живеят в нея (Ю. Икономов – „Длъжностите на Господарството към поданиците и на поданиците към Господарството“).

Учениците в Цариград не стояха настрана от обществената активност на българската колония. Празнуваха тържествено деня на Кирил и Методий, който беше официален празник в училището и въвличаха в честването и американските учители. През 1868 г., под ръководството на П. Горбанов, подготвиха една пиеса, която изнесоха пред българската община. На 12 септември 1869 г. учениците от Роберт колеж основаха свое дружество, едно от първите ученически дружества в България. Според устава му „главна цел на дружеството е щото членовете му да се усъвършенстват в дружествени предприятия и обществен живот и да навикват да прекарват свободното си от редовни занятия време по един образован начин".

В дружеството се изнасяха доклади, подготвяни от членовете му, в които се наблягаше главно върху историята на България и другите балкански народи. Показателно бе, че при разпределението на докладите никой не се зае с проблеми от турската история. С част от събрания членски внос дружеството се абонираше за различни вестници, а по-голямата част предаваше на разположение на Българското читалище в Цариград. М. Маджаров споменава, че получавали всички български вестници, излизащи в империята, английски вестници, както и някои издания на революционната емиграция в Букурещ и Белград, така че можели добре да се ориентират в събитията.

През различните години председатели на дружеството бяха П. Горбанов, М. Маджаров, Ал. Людскаков и др. Дейността на дружеството не бе ограничена единствено в Цариград. Трима от учениците, които бяха принудени да прекъснат обучението си в колежа, основаха в Габрово ученическо дружество с устав, подобен на този от Роберт колеж. Други, станали учители в подбалканските градчета, поощряваха създаването на ученически дружества. През ваканциите, когато отиваха по родните си места, учениците изнасяха в местните читалища някои от темите, развивани в Цариград. През 1870 г. част от по-големите ученици станаха едновременно членове и на „Българско благодетелно братство".

Противно на очакванията на създателите си, Роберт колеж не успя да изиграе ролята, за която първоначално беше предназначен - да разпространи протестантското учение в България. Скоро след създаването му в българския печат се изказаха опасения, че протестантският прозелитизъм, дошъл в момент, когато българите се бореха за самостоятелна църква, можеше да разедини усилията им в решителния момент. В. „Македония" подчерта, че докато мисионерите откриват общообразователни училища, те ще бъдат добре дошли и изрази увереност, че българският народ е достатъчно разсъдлив, за да не обръща внимание на религиозната пропаганда.

През разглеждания период само трима от възпитаниците на колежа станаха протестантски проповедници: Ив. Сичанов, Ю. Икономов и Ст. Томов. Няколко българчета станаха протестанти, но това по-вероятно се дължеше на възможността да получат безплатно висше образование в Съединените щати, отколкото на искрени религиозни чувства. В общи линии тонът на бележките за Роберт колеж в българския печат бе благожелателен, подчертаваше се обширното образование, което българчетата получава в него. Окуражен от успеха му, през 1877 г. д-р А. Лонг бе решил да открие подобно девическо училище в Пазарджик, но войната попречи на плановете му.

Възпитаниците на Роберт колеж изиграха важна роля за разпространението на англосаксонската култура у нас. Доброто познаване на английския език им позволяваше да правят редица преводи на художествени произведения направо от езика на оригинала (Ив. Славейков - превод на трагедията на У. Шекспир „Юлий Цезар", П. Горбанов – „Песен на ризата" от Томас Худ). Ал. Людсканов сам превежда „За свободата" и „За представителното управление" на Джон Стюарт Мил, а заедно с Д. Минков – „За възпитанието" на Х. Спенсър; Петър Горбанов превежда „История на цивилизацията в Англия" на Бокл. По време на събитията от 1875-1878 г. бивши ученици от колежа изпращаха изобличителни дописки до английските вестници, а веднага след Освободителната война, преведоха памфлета на У. Гладстон „Уроци по клане“ и репортажите на Макгахан за войната.

Още в годините преди Освобождението някои от възпитаниците на Роберт колеж заеха видни постове в българския обществен живот. През 1875 г. Петко Хр. Тъпчилещов беше председател на Българското благодетелно братство „Просвещение", а на следващата година стана един от двамата секретари на читалищното настоятелство в Цариград. За известно време учители в Роберт колеж бяха П. Горбанов, Ст. Томов, П. Димитров, Иван П. Славейков, а Ст. Панаретов води там успешна тридесетгодишна преподавателска дейност. К. Стоилов беше секретар на училищното настоятелство в колежа, докато смъртта на баща му не го принуди да се върне в България. През 1875-1878 г. П. Димитров беше редактор на българската част на вестник „Зорница", а М. Маджаров участваше в списването на вестника. През 1877 г. д-р Д. Минков беше секретар на Екзархията, а едновременно с това и редактор на в. „Източно време“.

Интересно е да се направи едно изследване на професионалната ориентация и пътищата, които си избираха възпитаниците на Роберт колеж. Взели сме завършилите през периода 1868-1878 г., както и някои, учили по-дълго в колежа, но не успели да го завършат, общо около пет-десет души. Получили сравнително широко хуманитарно образование, добре запознати с обществено-икономическите теории, мнозина от тях избраха като свое призвание политическата дейност или дейността в областта на народното образование. Дипломата от Роберт колеж им даваше основание да аспирират за високи постове в изграждащия се административен апарат на българското княжество.

Най-голяма е групата на хората, активно участвали в политическите борби след Освобождението - двадесет и двама. Сред тях са министър-председателите: д-р К. Стоилов и Т. Иванчов; министрите: М. Маджаров, Ал. Людсканов, Ив. Белинов, Ив. П. Славейков, Хр. Тодоров, Ив. Пеев; окръжните управители: П. Горбанов, Д. Икономов, Т. Джабаров (Жабаров); председателят на Областното събрание и Постоянни комитет на Източна Румелия - д-р Г. Янкулов, както и секретарят на Генералния губернатор на Източна Румелия - П. Матеев; частният секретар на Ал. Батенберг и Фердинанд - Св. Тъпчилещов и секретарят на Министерски съвет по времето на правителството на д-р К. Стоилов - П. Тъпчилещов; началникът на Тайния кабинет на Фердинанд - Ст. Добрович и др. Доказателство за авторитета на колежа бе и участието на петима от възпитаниците му в работата на Учредителното народно събрание в Търново (К. Стоилов, Д. Икономов, Т. Джабаров, П. Горбанов. П. Чернев).

През осемдесетте и деветдесетте години на XIX в. деветима от завършилите колежа ученици се насочиха към дипломатическа дейност. Сред тях бе първият български пълномощен министър в Съединените щати - Ст. Панаретов; д-р Х. Бракалов  - дипломатически агент в Белград, Атина, Цариград и Букурещ; Петър Матеев - генерален консул в Одрин; Иван Д. Гешов - дипломатически агент в Белград и др.

Мнозина работеха в системата на народната просвета - дванадесет души. Сред тях имаше учители и директори на училища, инспектори и началници на отделения в Министерството на народната просвета - Васил Иванов (Золотов), Рачо Рачов, Георги Дацков, Теофил Икономов, Никола Витанов и др.

По-малко бяха военните - петима (ген. Илия Димитров, ген. Върбан Николов (Винаров), капитан Марин Маринов, адютант на Батенберг, загинал при Сливница, финансистите - четирима (Константин хаджи Калчов, Найден Николов и др.). Не бяха много и представителите на т.н. „научно-техническата интелигенция“ - петима. По видните сред тях бяха Иван Брадинов - главен инженер на Софийската област, Стефан Бояджиев - началник на строежа на редица железопътни линии и директор на Държавното средно техническо училище и др. Открихме само двама лекари сред възпитаниците на колежа от тези години.

Мнозинството от изброените прависти и дипломати бяха прависти по образование. Освен това някои прависти, учили преди това в Роберт колеж, заемаха важни постове в българската съдебна администрация: Борис Н. Бракалов - военен прокурор в София и Пловдив; Доси Икономов - подпредседател на Апелативния съд; д-р Добри П. Минков – председател на Върховното административно съдилище на Източна Румелия, главен секретар на Министерството на правосъдието, председател на Юридическото дружество в София, член на много чужди правни дружества.

Роберт колеж и преподавателите му д-р Дж. Уошбърн и д-р А. Лонг направиха огромна услуга на българския народ през тежките дни на 1876 г. По този въпрос в литературата е писано доста и няма да се спирам подробно на него. Ще посочим само, че с предаването на данните за потушаването на Априлското въстание на Едуин Пиърс, кореспондент на „Дейли нюс" в Цариград, А. Лонг възбуди анкетите на Беринг и Е. Скайлер в опустошените области и огнените репортажи на Макгахан. При пътуването си из България Е. Скайлер беше придружаван от бившия ученик и учител в колежа П. Димитров. Той го водеше при свои съученици и техните родители в различни български градове. Така американецът се срещна с Петко Р. Славейков. Добри Минков му разказа за положението в Сливенско и клането в с. Бояджик, а П. Горбанов и Ал. Людсканов му разясниха положението в Северна България след въстанието. По същото време П. Горбанов придружаваше английския пътешественик Макензи в обиколката му из българските села в Пиротско, опустошени от Сръбско-българската война от 1876 г.

След свикването на Цариградската дипломатическа конференция по молба на Скайлер, Дж. Уошбърн му очерта етническите граници на българския народ, които по-късно залегнаха в определянето на границите на двете български автономни области.

През напрегнатите месеци на 1876/1878 г. администрацията на колежа оказваше непрекъсната помощ на българите. През лятото на 1876 г. 10-15 българчета останаха в пансиона. Същото се повтори и на следващата година. След завършването на Освободителната война много българчета бяха приети с намалена такса.

Ролята на Роберт колеж и на неговата администрация не остана тайна за турското правителство. Известно време в Цариград се носеха слухове, че колежът ще бъде закрит, а учителите изгонени. Веднъж Алберт Лонг и Джордж Уошбърн с труд успяха да спасят българските ученици от саморазправата на една тълпа турци.

В първите месеци на съществуването на Княжество България правителството се опитваше да използва способностите и връзките на възпитаниците на Роберт колеж за пропаганда на националната кауза. През лятото на 1878 г. Иван Е. Гешов и д-р Г. Янкулов направиха обиколка из европейските столици, за да протестират против решенията на Берлинския конгрес. През 1880 г. Ст. Панаретов беше изпратен с неофициална мисия във Великобритания, за да проучи как би се отнесло английското правителство към едно евентуално съединение на Княжеството с Източна Румелия.

Българският народ не забрави заслугите на Роберт колеж и неговите преподаватели за българската кауза. Учредителното народно събрание в Търново изказа благодарност на Джордж Уошбърн и Алберт Лонг. Роберт колеж бе обявен за национална учебна институция и дипломата му бе приравнена към тази на българските гимназии. През 1885 г. Дж. Уошбърн, придружен от съпругата си, направи посещение в България, където бе посрещнат с изключителна топлота и сърдечност. След Съединението на България с Източна Румелия, Уошбърн отново положи всички усилия, за да защити българското дело.

През 1915 г. дългогодишният директор на Роберт колеж д-р Джордж Уошбърн почина. Народното събрание почете със ставане на крака паметта му, а народният представител Константин хаджи Калчов, бивш негов ученик, произнесе траурна реч, в която подчерта, че Уошбърн си бе поставил за цел „да помага за политическото и духовното освобождение на нашия народ и дето му се е удавал случай, не е пропускал да принесе своите ценни заслуги“. В Софийския университет се състоя траурна сесия, посветена на паметта му. В тежките дни на Първата световна война, когато продоволственото положение на България съвсем не бе за завиждане, по молба на дирекцията на Роберт колеж българското правителство му отпусна зърнени храни на довоенни цени, като предотврати затварянето му.

Роберт колеж беше създаден, за да разпространи протестантското учение сред покорените от турците народи. Скоро мисионерите трябваше да се откажат от прокламираната цел или по-скоро тя остана на втори план. Те се убедили, по думите на М. Маджаров, че „със своя прозелитизъм внасят само раздор и отслабване между християнските народности в Турция... Те се убедиха, че влиянието, което ще упражнят върху християнските народности чрез науката, ще бъде по-силно, отколкото чрез религията“. Усилията на администрацията на колежа се съсредоточиха върху разпространяването на американското и английското политическо и културно влияние.

За да постигнат целта си, мисионерите разчитаха преди всичко на елита на българското общество. През периода 1864-1878 г. вероятно не повече от 200 българчета преминаха през класните стаи на Роберт колеж, но те бяха хора, които в следосвобожденските десетилетия в по-голяма или по-малка степен щяха да определят политическите съдби на България. Знанията, убежденията, идеите, които бяха придобили в колежа, щяха да играят немалка роля в по-сетнешната им практическа дейност. Преподавателите в Роберт колеж обръщаха особено внимание на външнополитическата ориентация на възпитаниците си.

Първият президент С. Хемлин беше яростен русофоб и се бе обявил дори срещу подпомагането на българите след Априлското въстание, тъй като с това на практика се помагало на Русия. Дж. Уошбърн бе малко по-умерен във възгледите си, но и той полагаше усилия да тласне възпитаниците си към сътрудничество с Англия и САЩ и противопоставяне на Русия. Той поддържаше писмени връзки с бившите си ученици и при обсъждане на политическото развитие в България не изпускаше случай да подчертае, че Русия, „няма намерение да развива България за българите..., тя се отнася към вас, както към народите от Средна Азия", че било „просто невъзможно руси и българи да работят задружно в едно правителство" и че „единствено в Англия можем да се надяваме, че правителството ще се отнесе със съчувствие към българския въпрос".

Едва ли съветите на Дж. Уошбърн имаха реално значение, тъй като Константин Стоилов, към когото бяха отправени, се съобразяваше преди всичко с политическата обстановка, а след това с рекомендациите на бившия си учител, но те бяха характерни за възпитателните тенденции, които се прокарваха в училището.

От гледна точка на английските и американските интереси, създаването и дейността на Роберт колеж могат да се преценят като успешни. Усилията, които неговите преподаватели положиха в областта на образованието и в защита на българския народ, издигнаха моралния престиж на Америка и Великобритания в България, макар това да не доведе до непосредствени практически резултати.

От друга страна, през тези години Роберт колеж предостави на част от българската интелигенция възможност да се запознае и възползва от постиженията на западната култура. В следосвобожденските години възпитаниците му, добре запознати със западните обществено-икономически и политически учения, изиграха важна роля в оформянето на Княжество България.

 

 

Иван Илчев

сп. „Исторически преглед“, кн. 1, 1981 г.

 

 

* Иван Славейков /1853-1901/, който е родом от Трявна, учи в прочутия Роберт колеж в Цариград от 1865 до 1871 г. След завръщането си в родния град е сред основателите и пръв председател на читалище „Трудолюбие“. После е учител по френски и английски език във Враца /1872 – 1875/ и Стара Загора /1876 г./, преподава френски език в Роберт колеж /1876 – 1878 г./. Сред учениците му са петима следващи български премиери.

След потушаването на Априлското въстание през 1876 г., съвместно със Стефан Панаретов изпраща материали до английската преса, в които разказва за проявените жестокости по време на въстанието.

През 1878 г. е началник на канцеларията на търновския губернатор. През 1878 – 1879 г., е и главен училищен инспектор в Сливенска губерния. В периода 1880 – 1881 г. е секретар на Министерски съвет, а след това заема същата длъжност в Българското агентство в Букурещ. След това работи като учител – в Пловдив (1881 – 1884), София (1885 – 1886), Враца (1887 – 1888) и отново в София (1889 – 1900). От 1884 е действителен член на Българското книжовно дружество /днес Българска академия на науките/, а от 1898 до 1900 г. е председател на неговия Историко-филологически клон. Активен участник в Демократическата партия, Славейков е кмет на София по време на Съединението (1885 – 1886 г.) и народен представител (1886 – 1901). През последните седмици от живота си е министър на народното просвещение в правителството на Петко Каравелов /1901 г./.

** Подполковник Рачо Славейков /1857-1931/ е родом от Трявна. Между 1870–1872 г. учи в Роберт колеж, а след това и в гимназия в гр. Николаев. По време на Руско-турската война от 1877–1878 г. се записва като доброволец при княз Черкаски в руската армия. През 1881 г. завършва Кавалерийското юнкерско училище в Елисаветград /дн. Кропивницки, Украйна/ и на 1 август 1881 е произведен в чин подпоручик. Заминава за Източна Румелия, където служи в кавалерията. Зачислен е към 1-ви конен полк.

В навечерието на Сръбско-балгарската война от 1885 г. е произведен в чин поручик. На следващата година е произведен в чин капитан, а през 1887 г. се включва в русенския бунт, част от офицерските бунтове, поради което е осъден на смърт. На 20 февруари 1887 г. е уволнен от служба. Избягва в Русия, където през 1890 г. завършва висша кавалерийска школа в Санкт Петербург.

През 1895 г., с позволение на българското правителство, се завръща да се прости с баща си Петко Славейков. Остава в България, но му е забранено да се занимава с военна дейност и започва да превежда и пише публицистични творби. По-късно става член на Демократическата партия и сътрудничи на печатните ѝ органи. Подкрепя Вътрешната македоно-одринска революционна организация и поддържа приятелски връзки с нейния водач Даме Груев. Кореспондент е на някои френски и английски вестници, сътрудничи на руския печат. Превежда творби от английски и руски поети. На 28 юли 1913 г. е произведен в чин майор, а на 20 януари 1920 г. в чин подполковник. На 5 август 1920 г. преминава към опълчението.

 

Преподаватели и възпитаници на Робърт колеж. 

Джордж Уошбърн, мис Уошбърн, Иван Каранджулов (първи прав), генерал Върбан Винаров (втори прав), Константин Стоилов (четвърти прав), Тодор Иванчов, Петко Радомиров, Михаил Маджаров (последен прав), Иван Славейков (първи на втори ред), Стефан Панаретов (втори на втори ред), Иван Пеев-Плачков,

Снимка: НБКМ

Иван Славейков

Подполк. Рачо Славейков

След 1971 г. в сградата на Роберт колеж се помещава 
Босфорският университет

Роберт колеж и формирането на българската интелигенция /1863-1878 г./. Част I

Сред възпитаниците на прочутия за времето си Американски колеж в Цариград, са и синовете на Петко Славейков – Иван и Рачо

… В историческата литература Роберт колеж се споменава предимно във връзка с дейността на неговия президент д-р Джордж Уошбърн и на преподавателя д-р Алберт Лонг в защита на българския народ след Априлското въстание и по време на Освободителната война. Единствен Н. Начов отделя няколко страници за Роберт колеж в студията си „Цариград като културен център на българите до 1877 г.", но той само изброява редица факти, без да прави опит за анализ. В появилите се в последните години статии, разглеждащи протестантската пропаганда в България през ХІХ в., за колежа се споменава съвсем бегло. Материали за историята на Роберт колеж се съдържат в мемоарите на д-р Сайръс Хемлин. негов първи президент, и на д-р Джордж Уошбърн. Особено ценна за нас с богатото си съдържание от факти е книгата на Уошбърн.

От българските ученици само Михаил Маджаров е оставил интересни спомени за колежа. Откъслечни сведения са разхвърляни из разни лични архивни фондове, както и по страниците на възрожденския печат. Доколкото можахме да установим, една част от архива на колежа се намира в Цариград, а друга - в Съединените щати и засега не е възможно да се използва /Бел. Г. Иванова – към годината на публикуване на статията – 1981 г./. Ето защо настоящата публикация е само начален опит да се очертае ролята на Роберт колеж при подготовката на българска интелигенция, опит, който не претендира за изчерпателност и подлежи на развитие при разкриване на нови архиви материали.

В началото на XIX в. нарасналата икономическа и политическа мощ на САЩ намери израз в началните усилия за разпространяване на американското икономическо, културно и политическо влияние отвъд границите на Северна Америка. Едни от първите му представители бяха американските мисионерски дружества. През 1810 г. в Бостън беше основано мисионерското обединение "Американски съвет на мисиите", което ръководеше усилията на мисионерите от протестантската евангелска черква. Това обединение по-късно разви оживена дейност на Балканите.

Гръцкото въстание от 1821 г. възбуди интереса на американските мисионери към Османската империя. Първоначално те се опитаха да проповядват в освободените гръцки територии, но скоро се сблъскаха с мощната съпротива на православната църква и нетолерантната позиция на гръцкото правителство. Не се увенчаха с успех и опитите да се разпространи протестантското учение сред гърците, населяващи империята. Мисионерите извлякоха важни поуки от първоначалните неуспехи. Първо, прецениха, че пропагандата трябва да се насочи към народите, подложени на по-силен от гърците национален гнет, където можеше да се очаква по-голям успех. Второ, протестантската пропаганда се приспособи към местните условия, стана по-гъвкава, започна да свързва религиозния прозелитизъм с усилията за създаване на национална просвета у покорените от турците народности.

През 1838 г. Американският съвет на мисиите постави пред д-р Сайърс Хемлин (един от най-изтъкнатите мисионери в Турция) задачата „да установява индивидуални връзки, да оформя програмата си в съответствие с възможностите, които се появяват в хода на събитията, да обучава подбрани членове от местното духовенство в свещените книги и закони, да повишава образованието чрез училища и публикуване на учебници, да проповядва". Макар и в изискванията проповедта да бе поставена на последно място, изпълнението на предходните условия неизбежно щеше да доведе до разширяване на влиянието на протестантското учение.

В началото на тридесетте години на XIX в. мисионерите пренасочиха дейността си към арменците, и то главно към тези, които живееха в Цариград. Няколко десетки арменци станаха протестанти, а през 1840 г. в цариградското предградие Бебек бе открита специална семинария за подготовка на бъдещи проповедници сред арменците. За директор на училището бе назначен д-р С. Хемлин. През 1846 г. бе основана Арменската евангелска църква, с през следващата година протестантите бяха гризнати за отделен милет в Османската империя. Благодарение на натиска на британския дипломатически представител в Цариград през 1850 г. признанието бе потвърдено със специален ферман.

Първоначално протестантските мисионери не се интересуваха от българската народност в империята. Първи с българите се сблъскаха членовете на мисията в Смирна. Те подпомогнаха К. Фотинов в издаването на неговото „Любословие“, публикуваха на български език няколко поучителни брошури на библейски теми, събираха материали за граматика на български език. По същото време един от агентите на Британското и чуждестранно библейско общество, което работеше в тясна връзка с Американския съвет на мисиите, след обиколка из Балканския полуостров обърна вниманието на ръководителите си върху съществуването на многобройно българско население, което би могло да стане обект на религиозна пропаганда.

След Кримската война възможностите за разширяване на западното влияние в Османската империя се увеличиха. През 1856 г., по поръчение на Цариградската мисия, С. Хемлин замина за САЩ, за да убеди Американския съвет на мисиите да започне целенасочена пропаганда сред българите. След завръщането си, придружен от един английски пътешественик, той пропътува южните български земи, за да прецени сам доколко религиозният прозелитизъм може да разчита на успех. Първото му изненадващо впечатление беше, че на Балканите живееха много повече българи, отколкото предполагаха американците. Хемлин схвана бързо, че възможностите за пропаганда се криеха преди всичко в противоречията между българското население и гръцката църква. Той препоръчваше първа стъпка в пропагандата да бъде подпомагането на българската просвета... „Така те (българите - б. а., И. И.) ще се съгласят да получат помощ, от която иначе биха се отказали“.

Силно впечатление правеше стремежът на българите за по-високо образование: „Те ce увеличаваха бързо на юг от Балкана и проявяваха силно желание за образование - писа Хемлин. - Един български учител дойде в нашата книжарница, за да закупи брошури и екземпляри от Библията, които да използва като учебници. Той беше изхвърлил гръцкия език от училището, където преподаваше, и беше готов да приветства всяка новоизлязла на български книга".

Като резултат от оптимистичния доклад на С. Хемлин, Американският съвет на мисиите даде съгласието си и през 1858 г. в българските земи започна организирана мисионерска пропаганда. С повече съпротива се сблъска предложението на С. Хемлин пропагандата да се развива успоредно с подпомагането на просветата на българите. Точно тогава Американският съвет на мисиите не разполагаше с много средства и не желаеше да разпилява усилията си. Сред членовете на съвета си беше пробило път убеждението, че успех може да се очаква и при по-малко разходи, ако се основават не общообразователни, а религиозни училища. С. Хемлин се оказа безсилен срещу това решение и в знак на протест подаде оставката си като мисионер, макар че по-късно нито за момент не губеше връзка с Американския съвет на мисиите.

Междувременно идеята на С. Хемлин да се основе американско общообразователно училище в Цариград си проби път в САЩ, и то сред кръгове, които стояха далеч от мисионерството. Братовчедите мисионери Джеймз и Уйлям Дуайт свързаха С. Хемлин с индустриалци, които можеха да го подпомогнат материално и по-специално с богатия филантроп Кристофър Роберт. Той обеща парична подкрепа и даде веднага началната сума. Въодушевен от откриващите се перспективи, С. Хемлин се завърна в Цариград и закупи място за строеж на бъдещото училище. Турското правителство обаче категорично отказа да даде разрешение за построяване на зданието. То не желаеше да създава допълнителни предпоставки за разширяване влиянието на западноевропейските държави в страната. Три години минаха в безуспешни опити да се склони Високата порта да не пречи на строежа, но всичко бе напразно.

Постепенно въпросът за Роберт колеж се превърна в частица от големия спор на великите държави за влияние в империята. Американското посолство не оказа съществена помощ, тъй като проблемът не беше от „търговско естество", а и влиянието на САЩ в началото на шестдесетте години, в разгара на Гражданската война, бе твърде слабо, за да се разчита на успех. По-сериозна подкрепа оказаха британските дипломатически представители, които справедливо виждаха в бъдещия колеж още един канал за разширяване на английското влияние и на англосаксонската култура в Турция. Мълчаливото упорство на турското правителство се подкрепяше от позицията на руското и френското посолство в Цариград. Русия нямаше никакво желание протестантската пропаганда да намали влиянието й сред православните поданици на султана. Френските дипломатически представители на свой ред подкрепяха католическата мисия, ръководена от патер Буре.

Отчаян от непреодолимите спънки, С. Хемлин предложи на Кр. Роберт да се наеме сградата на бившата семинария за арменци в Бебек и като се възползват от прецедента за съществуване на учебно заведение на същото място, на първо време да открият там колежа. Действително този път турското правителство не оказа съпротива и на 16 септември 1863 г. бе открита първата учебна година на новия колеж. Занятията започнаха с четирима ученици - трима англичани и един американец. През следващите години броят на учениците бързо нарасна и зданието се оказа недостатъчно, за да побере всички кандидати.

За окончателно решаване на въпроса за нова сграда допринесоха няколко обстоятелства. След завършването на Гражданската война в Съединените щати американското влияние в Турция отново се засили. Един близък на С. Хемлин бизнесмен постави въпроса за колежа пред държавния секретар на САЩ, а той на свой ред отправи съответно внушение до турското дипломатическо представителство във Вашингтон. Това съвпадна с визитата на една американска военноморска ескадра в Цариград и със слуховете в турската столица, че въстаниците от остров Крит чакали помощ от Гърция, която щяла да закупи военни кораби от САЩ.

От друга страна, чрез допускане на нов кандидат в борбата за влияние в Цариград турското правителство смяташе да продължи играта си на лавиране между западните държави. Всичко това накара Високата порта не само да се откаже от съпротива, но и да издаде тържествено ираде, с което се разреши строежът на колежа и се даде право наред с турския на зданието да бъде издиган и американски флаг. На 4 юли 1869 г. бе положен основният камък на новото здание, факт, отразен нашироко в българския печат в Цариград. След две години учениците напуснаха семинарията в Бебек и се прехвърлиха в новата сграда.

Колежът бе замислен като учебно заведение от американски тип, подобен на училищата в Източните щати, може би с по-целенасочено религиозно образование. Управляваше се от специален Дирекционен съвет, но на практика цялата власт бе съсредоточена в ръцете на директора. Наречен бе на името на основателя си, като се предполагаше, че това название, което не носеше политически оттенък, ще бъде приемливо за турското правителство. Колежът беше зарегистриран към университета на щата Ню Йорк. В статута му особено се наблягаше върху необходимостта от разширена религиозна пропаганда: „Основан е и трябва да се управлява според принципите на Библията. Декларира се, че колежът ще бъде научна и учебна институция, в която Бог и неговите слова ще бъдат съответно признавани и зачитани съгласно Завета, публикуван от Американското или Британското библейско общество. Поне веднъж дневно трябва да се чете Заветът или да бъдат произнасяни молитви, а в неделни дни да се изнася Божествена служба. На нея трябва да присъстват всички ученици освен ако по наложителни причини някой е извинен от учителите".

От Съединените щати започнаха да пристигат квалифицирани учители. От особена важност за бъдещото развитие на колежа се оказа назначаването на Джордж Уошбърн като учител по философия. През 1872 г. той зае поста директор на колежа, а Хемлин остана на длъжността президент. През 1877 г., няколко месеца преди смъртта си, Кр. Роберт нареди на Хемлин да подаде оставка и на 6 март 1878 г. за президент на колежа беше избран Дж. Уошбърн. Причините за оставката на Хемлин не били много ясни. Изглежда, че Хемлин не се отличавал с особено благ нрав. Все пак може би основното бе, че той беше мисионер от стария тип, държеше твърде много на религиозното образование, на непрекъснатата пропаганда, нещо, което стесняваше обсега на влияние на колежа. Обратно, Уошбърн поставяше на първо място учебната работа, възпитанието на учениците в духа на англосаксонската култура, даваше им непрекъснато съвети в по-сетнешната им политическа дейност в родните им страни. Под умелото ръководство на Уошбърн колежът си спечели влиянието, на което се радваше на Балканския полуостров.

Постепенно колежът започна да придобива свой облик. Харвардският университет положи началото на бъдещата богата библиотека, като му подари 200 тома правна литература. Към 1871 г. библиотеката разполагаше с 5000, а през 1907 г. - с 12 000 тома. Обзаведоха се кабинетите, класните и спалните помещения. Учебната програма бе съобразена със съществуващата в американските колежи, като повече внимание се обръщаше на езиковата подготовка, наложителна поради многонационалния характер на Османската империя. Срокът на обучение беше пет години - една подготвителна и четири основни. Минималната възраст за постъпване в подготвителния клас беше десет години. Особени ограничения за горната възраст нямаше и често постъпваха 17-18-годишни младежи. По реда на годините се изучаваха следните предмети:

Приготвителен отдел: умствена числителница, школска числителница, университетска и елементарна геометрия, естествена история, физическа и политическа география, турски език, английски език, български език и френски език.

Първа година: начална алгебра, университетска алгебра, диплография (сметководство), древна география, древна история, история на Византийската империя, български език, английски език, френски език, турски език.

Втора година: геометрия, тригонометрия, инженерство, зоология, физиология и хигиена, ботаника, история на средните векове, история на новите времена, английски език, българска история и литература, славянска литература, френски език, арабска граматика.

Трета година: аналитическа геометрия, изчисления, мореплаване, физика, химия, търговско право, история на Турция, история на САЩ, творчеството на Шекспир, българска история и литература, славянска литература, френски език, арабска граматика.

Четвърта година: астрономия, математика на астрономията, аналитична химия, геология, минералогия, количествен анализ, умствена философия, доказателства от Палей (теология - б. а., И. И.), история на философията, международно право, история на цивилизацията, философия на историята, парламентарна история, славянска литература, френска класическа литература, английски език, търговска кореспонденция на турски език.

По желание учениците можеха да изучават гръцки или арменски език. През 1869 г. бе въведено изучаване и на латински език, за да могат възпитаниците на колежа да постъпват в западноевропейски университети. През 1871 г. френското правителство обяви, че випускници от Роберт колеж, получили титлата бакалавър на изкуствата, ще се ползуват с всички права завършилите френски лицеи.

Програмата на Роберт колеж имаше доста предимства в сравнение с българските училища по онова време. Неслучайно дори през двадесетте години на ХХ в. Н. Начов заявява, че според програмата си той (Роберт колеж - б. а., И. И.) държи среда между класическа гимназия и университет, тъй че не може да се сравни с никое наше учебно заведение.

През 1864 г., втората от съществуването на колежа, в него постъпи първият българин – еленчанинът Петко В. Горбанов. Както посочва Уошбърн, нито С. Хемлин, нито Кр. Роберт разчитали особено на българите като на „възможни ученици“. Заслугата за привличането им принадлежеше на д-р А. Лонг, дългогодишен мисионер, работил в Северна България и притежаващ широки връзки в българското общество. Той обърнал в вниманието на някои състоятелни българи върху възможностите, които им предоставяше Роберт колеж. Естествено в полза на колежа действаха и редица обективни фактори.

През шейсетте и седемдесетте години на века сред българите се засили стремежът към по-високо образование. Единствените училища от гимназиален тип в България бяха Габровското и Пловдивското, но и те едва ли отговаряха напълно на представата за реална гимназия. При това положение погледите трябваше да се обърнат към чужбина. Десетки българчета заминаха да учат в Москва, Петербург, Одеса, Николаев, Кишинев, Загреб, Табор, Белград и др. В този момент в столицата на Османската империя близо до българските земи се създаваше учебно заведение от европейски тип, което осигуряваше напълно достатъчно за времето си образование.

Действително в Цариград съществуваха и други подобни училища, през които преминаха доста българи - Галата-сарайският лицей, католическият Бебешки колеж и френското училище в Пера, но в тях твърде тясно се преплитаха западноевропейските възпитателни идеи и турските представи за тяхното практическо приложение. Или, както пишеше Константин Величков, ученик в лицея: „И добре, и зле сме. Друго нещо не може да излезе от съединението на два елемента, на две разпи цивилизации, както са френската и турската“. Докато в лицея турското правителство упражняваше известен контрол над учебните занятия, в Роберт колеж турският дух беше напълно изместен и доколкото се допускаше, се олицетворяваше единствено от учителя по турски език. Особено ценно за българските търговци, чиито синове постъпваха в колежа, бе обучението на английски език. В спомените си М. Маджаров говори, че баща му го пратил в Роберт колеж, защото го готвел за търговска кариера, а в Османската империя английското влияние било до такава степен преобладаващо, че и руските търговци трябвало да учат английски език.

Гърците и арменците, към които бяха насочени първоначалните надежди на основателите не постъпваха толкова охотно в колежа. Това се дължеше както на страха от евентуална протестантска пропаганда, така и на факта, че и двете народности имаха сравнително добре уредени за времето си училища и за тях Роберт колеж беше една от многото възможни алтернативи за получаване на образование, а не един от малкото пътища към него, както беше за българите.

Гърците идваха в училището главно за да научат английски език, а не за да получат свидетелства за завършено средно образование. Както казваше Уошбърн: „Те идваха само, за да опитат. След няколко урока, не оставайки доволни, напускаха“.

При това положение българчетата, които упорито се стремяха да стигнат до последния клас, започнаха до оформят облика на колежа, а с това още повече засилиха недоверието на гърците, които се отнасяха към Роберт колеж като към „българско училище“. Всичко това се отразяваше върху броя и народностния състав на завършващите. Така през интересуващият ни период българите бяха по-малко от 30% от общия брой на учениците, учили в колежа, но сред завършващите делът им бе далеч по-голям - 60%. /…/

След П. Горбанов, който беше не само първият българин в колежа, но и един от първите двама, които го завършиха, българите в колежа бързо се увеличиха. През 1865 г. те бяха 9 души, през 1867 г. - 16, 1868 г. - 41, 1873 г. - 43 и 1877 г. - 30. Повечето не бяха от Цариград и затова живееха в пансиона, където чак до Освободителната война бяха мнозинство. За увеличаването на броя на българските ученици спомогна и едно странично обстоятелство. Според замисъла на основателите на колежа усилията му трябваше да се съсредоточат сред по-заможните слоеве на населението на Турската империя. Това даваше основание да се предполага, че в бъдеще възпитаниците на Роберт колеж ще заемат ръководни постове в обществото и ще прокарват най-ефективно английското и американското политическо, икономическо и културно влияние. Ето защо бе установена твърде висока такса за обучение - 44 турски лири. За сравнение може да се посочи, че само трима от учителите с висше образование в Габровското училище получаваха годишна заплата от 114 лири, останалите - по 60 лири, а учителките - 25-40 лири.

Естествено не бяха много родителите, които бяха в състояние да плащат подобна такса. Затова повечето от учениците идваха от подбалканските и тракийските по-заможни градове и села - Елена, Сливен, Котел, Копривщица, Калофер, Жеравна, Пловдив - и произхождаха от тежки фамилии – Маджарови, Горбанови, Бракалови и др. С. Хемлин обаче прозря, че при структурата на българското общество високата такса ограничава прекомерно обсега на американската пропаганда. По негово настояване, макар и неохотно, Кр. Роберт се съгласи част от учениците, но не повече от една трета от общия брой, да бъдат приемани с намалена такса до 50 %.

Броят на българчетата в колежа зависеше и от политическите кризи, които разтърсваха империята. Най-много те бяха в първите три-четири години след Освобождението, когато редица училища в България бяха разрушени и не можеха да поемат желаещите. След 1883 г., когато Константин Иречек осъществи реформа в образователната система на Княжество България и училищата в Княжеството и Източна Румелия се увеличиха, броят на българските ученици в Роберт колеж рязко намаля.

Българчетата се учеха старателно. Според М. Маджаров това се дължеше на факта, че живеели в пансиона и се занимавали под ръководството на учителите, както и на по-здравите нравствени традиции в българските семейства. Вестник „Македония" с гордост отбелязваше изявлението на американския посланик в Цариград, присъствал на годишните изпити, че българите се проявявали най-добре в колежа в сравнение с другите народности. Това се потвърждаваше и от една запазена тетрадка-бележник на класа, завършил през 1875 г. Българите в него (Ал. Людсканов, Т. Иванчов, Св. Тъпчилещов. Г. Стефанов, Г. Манов) бяха сред първите шестима по успех.

Образованието, което българите получаваха в Роберт колеж, бе едно от най-високите достъпни в момента за тях. Самото обучение създаваше предпоставки за по-нататъшна обществена дейност на учениците. М. Маджаров говори, че още в Пловдив гражданите се отнасяли към учениците в Пловдивското училище, „не вече като (към - б. а.. И. И.) ученици от четвърти или пети клас, а като (към - б. а., И. И.) пълноправни граждани, които се приготовляваха да бъдат утре начело на обществените дейци". В не по-малка степен това важеше за настроенията на българската колония в Цариград. За възпитаване на учениците в свободомислие и граждански ангажиран дух помагаше и самата обстановка в колежа: „Макар учителите да не се занимаваха с актуална политика, но всички бяха привърженици на републиканското управление. За тях монархията бе остатък от най-мрачните времена. Те считаха, че бързият прогрес на Съединените щати се дължи главно на свободата. Тия идеи се поглъщаха от нас, подчинените на турците народности, с удоволствие".

 

 

(Следва)

 

Иван Илчев

сп. „Исторически преглед“, кн. 1, 1981 г.

Проф. Сайърс Хемлин -
основател и президент на Роберт Колеж

Индустриалецът Кристофър Роберт,
с чиято финансова подкрепа е основан Роберт колеж

Джордж Уошбърн - учител,
първи директор на Роберт Колеж

Дългогодишният мисиотер д-р Алберт Лонг,
чиято е заслугата за привличането на
български ученици в Роберт колеж

Етап от строителството на прочутия Американски колеж в Цариград
Архивна снимка

Роберт колеж
Архивна снимка

Роберт колеж
Архивна снимка