Един от най-дългогодишните финансови министри в историята на България – Белчо Антонов Белчев е родом от тревненското село Кръстинеци. Той е бил народен представител в VII, VIII, IX Народно събрание, мажоритарно избран народен представител от Българската социалистическа партия в VII Велико народно събрание. Активно участва в разработването и приемането на Конституцията от 1991 година. Докато работи на високи държавни постове, Белчо Белчев активно съдейства за осигуряването на необходимите средства, благодарение на които са реализирани много обекти в общинската инфраструктура. Той има огромен принос за изграждането на редица промишлени, търговски и културно-исторически обекти в общината през 70-те и 80-те години на миналия век, докато заема високи държавни длъжности: строителството на МЗ „Иван Йонков” /дн. „ЕМКО“ ООД/, СЗ „Хан Аспарух” край с. Белица /дн. „ЕМКО“ ООД/, ИЗ „ЗИНОР”, реконструкция на „Аврам Стоянов” /бившия завод „Лотос”/, ДСО „Търговия на едро“, ГУМ, хотел „Трявна“, Болница и поликлиника в Трявна, новата сграда на читалище „Пенчо Славейков”, ОУ „Проф. П. Райков” и др. За безспорните си заслуги към Трявна и Тревненско през 2002 г. Белчо Белчев бе удостоен със званието „Почетен гражданин на Трявна”. А на 24 ноември 2017 г. в града официално бе открита и улица на негово име. Г-н Белчев си отиде от този свят на 29 март 2008 г.
В две поредни публикации, с известни
съкращения, публикувам едно интервю с него, взето през юни 2005 г. от Екатерина
Никова, публикувано в книгата „Историята населена с хора“ /2005 г./.
***
- Вие сте един от най-дълговременните финансови
министри в историята на България – от 1976 с едно прекъсване от година и
половина, до 1990 година. Пресмятам, че сте заел този пост на 43 г. – как се
става финансов министър на тази възраст? Какъв е Вашият път?
- Роден съм в малкото планинско селце Кръстинеци, което
сега не съществува на картата на България. То беше махала на по-голямото село Скорци,
но и големите села в Тревненския край бяха от 30-40 къщи. Родното ми място си
остава за мене най-красивото място света, независимо от това, че животът след
това ми позволи да обиколя всички континенти и да видя изключителни гледки. Не
мога да Ви опиша какво е да си там сутрин рано при изгрев слънце или вечер при
залез при вековен бук, под който тече балканска вода от каменна чешма, строена
в 1864 година. Не зная къде другаде може да се наблюдава такъв изгрев и такъв
залез, да се слуша ромоленето на водата. Селото, по мои проучвания, е създадено
в периода на падането на България под турско робство, когато българите са
бягали от полските райони около Велико Търново. По време на робството то е имало
статут на войнишко селище. Наскоро с изненада научих от професор Скорчев, който
е от известните родове от този край, че селото е съществувало девет века, значи
от още по-рано.
Селото имаше училище с две класни стаи, в които учеха 4
отделения. И двама учители - единият по български език и всички други предмети,
другият - по математика, който беше и директор. Това бяха семейство Рада и
Димитър Павлови. И до днес с изключително голямо уважение се отнасям към
паметта на тези двама мои първи учители, тъй като на тях дължа най-напред
красивия си почерк, а после постоянната ми любов към четенето, знанието,
науката.
Прогимназия завърших в Трявна, бях отличен ученик. От този
период ми остана голямо богатство - двама мои съученици, най-добри мои
приятели, с които не се разделих през целия си живот“.
- Къде живеехте докато учехте?
- На квартира, но щом се запролетеше и после до късна есен,
до снега, ходех пеша, пет и пет - десет километра по баира и през гората.
Директорът на прогимназията Борис Попалександров, човек строг и взискателен,
понякога употребяваше като възпитателно средство и пръчката. Имаше случаи,
когато и аз отнасях тази пръчка. В гимназията имах добри преподаватели,
подготовката беше добра. Като завършвах, въведоха задължителни матури по
български език и математика. Тогава пак бяхме в преход ...
- Коя беше годината?
- 1950-та. Иван Вазов не беше народен поет патриарх на
българската литература, а буржоазен писател. И каква беше изненадата, когато за
тема на матурата ни дадоха „Демократизмът в творчеството на Вазов". Ние,
разбира се, не знаехме, че академик Державин е идвал в България и, че
постановката се е сменила. Затова и никой не можа да изкара отличен. Аз имам
щастието да съм преживял три прехода..
- Съмнителното щастие.
- Родих се в Царство България, но бях едва четиригодишен,
когато се роди Симеончо, не бях още ученик, та не можах да се възползвам от
подарената единица. Помня и войната.
- Какво точно си спомняте?
- Помня усещането за тревожност. По време на
бомбардировките самолетите прелитаха над Габрово и Трявна. И понеже в нашия
край нямаше поминък, в годините на войната направо се гладуваше. Дажбите бяха ниски,
не достигаха на здравите селски момчета. Аз съм от семейство, което не е било
заможно, нямаше големи възможности, макар че съм единствен син. Баща ми не
пожелал повече деца, тъй като е бил от семейство с 11. Дядо ми, чиито качества,
казват, съм наследил, бил търговец на едро, доставчик на непрана вълна за
фабриката на братя Калпазанови в Габрово. Но фалирал по време на Първата
световна война и на баща ми се наложило да работи усилено, за да издържа
по-малките си братя и сестри. Така че отраснах в една вече бедна къща, макар
родът ми да е бил богат преди това.
- Помните ли Девети септември?
- Да, помня митингите, речите. Повече помня процеса на
национализацията и всичко, което се случи до 1950 година. Войната е най-лошото,
което може да преживее един народ. Аз, разбира се, тогава в ученическа възраст
не можех да разбера случващото се около мене. По-късно като ученик и работник
във финансите проумях много неща. И до днес историята остава любимата ми наука.
По отношение на политиката, на обществените отношения човек съзрява по-късно.
- И малцина възрастни са в състояние да видят текущите
събития като история.
- Много ми се иска с благодарност да спомена учителите си
от онова време, които силно са ми повлияли: по български - госпожа Дончева, по физика
- госпожа Джамбазова, чийто съпруг беше ликвидиран като царски офицер, но тя
продължи да преподава, и с най-голяма почит - директора на гимназията Ангел
Анчев, който създаде и укрепи Тревненската гимназия, наследила Славейков и
Славейковите принципи в образованието и възпитанието на подрастващите.
Случи се така, че в онези бурни години и аз станах жертва
на „революционната бдителност". Играех във волейболния отбор на
гимназията, а някой ми откраднал портфейла с членската карта от ДСНМ. И затова,
че не съм си опазил картата, бях изключен. В резултат, като завърших гимназия,
почвах работа на 2-3 места като касиер, помощник-счетоводител, но навсякъде ме
освобождаваха като неблагонадежден. И това ми даде повод, а и с приятелите
бяхме решили да заминем за София и да търсим работа. Благодарение на един мой
съученик, дошъл по-рано, започнах работа в хотел „България“ като
помощник-огняр.
- Интересно начало на кариера - огняро-интелигентско...
- Беше 1951-ва. На следващата година с помощта на видни
деятели на партията от моя край, които познаваха семейството ми, познаваха и
мен, бях възстановен в Комсомола и получих право да следвам. Междувременно
обаче бях вече загубил възможност да се подготвя за онова, за което мечтаех -
медицина. По-късно установих, че трудно гледам кръв и съдбата правилно е решила
друго. Висшият икономически институт „Карл Маркс" се бе вече наложил като
учебно заведение, наследник на Свободния университет. Имаше именити
преподаватели - между тях са академик Евгени Матеев, един от колосите на
теорията на балансите и планирането, академик Жак Натан, професор Кирил
Григоров, професор Димитър Димитров, виден земеделски деятел, професор Михаил
Геновски и още редица други професори и доценти, които после станаха академици
и член-кореспонденти: Иван Илиев, Веселин Никифоров, Давид Давидов, Иван
Виденов. По-късно някои от тях ми бяха подчинени по силата на служебната
йерархия.
Тук трябва да спомена и едно от най-значителните събития в
моя живот - като студент последна година се оженихме с моята състудентка от Пазарджик
Мария Христова, днес Белчева. Преди държавния изпит очаквахме и дете - синът ни
Антон се роди през 1957 година. Тогава работа се намираше извънредно трудно.
Кадрите се разпределяха по заявени от провинцията места. Тъй като не бях
софийски жител, не можеше и дума да става да постъпим тук на работа. Решихме,
че най-правилно ще е да потърсим място в родния край на жена ми. И наистина с
големи усилия и с много помощ от ръководството на Висшия икономически институт
получихме две места: тя във Велинград, в Държавна спестовна каса, а аз - в
околийското финансово управление в Пазарджик. Първият началник, при когото
постъпих на работа, бе Стефан Гарелов - бащата на известния журналист. Запазил
съм хубав спомен за неговия строг характер и взискателността му. Като се
срещнем с Иван, често си говорим за него.
- Колко е малка България, всички се познаваме и сме
свързани.
- Започнах от почти най-ниската степен в йерархията -
инспектор данъци и такси, което означаваше събирач, но и контрольор на
събирачите на данъци. За
съжаление, още при първите случаи, които ми възложиха, попаднах в смущаващи ситуации. Един ден ми
беше наредено да събера несъбраните
данъци в циганската махала в Белово. И като нямаше какво да вземем от циганите, трябваше да им
реквизираме радиоточките и някои други неща, които заедно с общинската милиция
трябваше да изземваме. Можете ли да си ме представите - как вървя из махалата,
а една тълпа цигани ме следва, ругае и проклина.
Като се върнах, да ви кажа честно,
заплаках. Викам си: затова ли учих толкова години. И на другия ден помолих бай Стефан Гарелов за каквато
и да е друга работа. Той се позасмя
и казва: „Гледам те аз, че няма да излезе от теб данъчен" - и намери една бройка
за инспектор по народното стопанство. Седалището остана същото, но назначението
беше в Пловдив и така продължих тази за мен свястна и плодотворна работа.
По време на данъчното ми стажуване можах да разбера ред
неща, които после като министър ме улесняваха извънредно много. Още това
проумях до каква степен хората лъжат и крият. Потвърди се онова, което знаех от
лекциите и от историята - българинът гледа на всяка цена да мине държавата,
убеден е, че го облагат несправедливо, винаги е недоволен и търси начин да
плати по-малко.
- Е, не е ли така с всички народи? Та кой си
плаща данъците с удоволствие?
- Не, не е така в англо-саксонските култури. Англичаните,
американците, до известна степен французите имат голяма данъчна дисциплина, хората
приемат че данъците са сред първите им задължения. Ние сме по-скоро като
южноевропейците. Този факт го изтъквах по-късно като министър през 1989-а на
експерти от Англия, които бяхме поканили да готвят въвеждането на данък върху
добавената стойност на мястото на данъка върху оборота. И тогава им казах: „Подготвяйте
такава схема, при която да не е нужно да се прилагат мерки на чиста
доброволност, а да има задължителност, която да респектира. Ние, за разлика от
вас, сме нация с трайни навици да избягваме данъчното облагане".
- Знаете ли, това е част от нещо по-голямо - от
отношенията между гражданите и държавата - взаимното уважение и доверието,
което си дължат в старите демокрации. А ние какво - Андрешко ни е любимият
литературен герой.
- Другата поука, която ми остана от данъчната практика, е,
че осъзнах силата на финансовата система за принудителното изпълнение на
политически решения. Случих се в едно богато село - Ветрен, точно в периода,
когато завършваше първата масовизация на ТКЗС-тата през 1957 година. Бяха
останали 14-15 човека по-богати, с много земя, с много лозя (там във всяка къща
се произвежда по няколко тона вино на година, част от което се крие, разбира
се, от акциз, и то успешно - с двойни стени, с двойни изби и тъй нататък). Та
те не желаеха да влязат в кооперативното стопанство. Извика ме в София
началникът на управление „Данъци и такси" и ме изпита дали знам Закона за
облагане с данък общ доход (ДОД). И ми съобщи, че се подготвя нещо ново: това
по-късно излезе като член 13 от Закона за ДОД, според който до 84 на сто се
изземваше от частния производител, занаятчия, търговец. Тогава усетих силата на
данъчните лостове за правенето на определена политика. А на другия ден във Ветрен
написах вляво данъка, който плащат хората от ТКЗС-то, а вдясно трябваше да
напиша десеторно, дори двайсеторно по-големия данък на невлезлите. Това също
повлия по-скоро да се довърши масовизацията един допълнителен лост.
- Е, как да не е повлияло 84 на сто, та това си е
наказателна мярка, запретителен режим.
- Изземват ти и това, което ти трябва за да съществуваш.
През 1958-та се преместих на работа в Пловдив. Мечтата ни бе да напуснем
Пазарджик и да се установим в по-голям град, тъй като в София, както Ви казах,
не беше възможно поради изискването за жителство.
- Това проклето жителство, знаете ли в колко
лични истории изниква?
- За Пловдив също трябваше жителство, но можеше по-леко да
се придобие. Започнах работа там, но пътувах всеки ден с влака до Пазарджик,
вечер се връщах. И точно тогава дойде зам.-министърът на финансите Георги Боков
(но не журналистът, макар и двамата да бяха от един край). Аз вече бях написал
3-4 статии и ги бях публикувал в списание „Финанси и кредит" - може би са
направили впечатление някому. Та той ми съобщи, че в Министерството се очертава
да проведат конкурс за създаване на научна група, която впоследствие да
прерасне в научен институт. /…/
Приех предложението като предизвикателство, бях силно
ентусиазиран. След като го обсъдихме вкъщи, семейството ми силно ме окуражи. В 1962
година се роди дъщеря ни Диана, а синът ни стана на пет. През 1963-та
кандидатствах и бях приет в научната група към Министерството на финансите,
която по-късно, в 1968-а, когато вече бях заместник-министър, стана Институт по
финанси и кредит с директор Георги Петров. /…/
В Института останах четири години. Работих по няколко теми,
като по една от тях - за преоценката на основните фондове - не само публикувах
статия, но и участвах в практическото извършване на самата преоценка вече като
зам.-началник управление „Бюджет" и зам.-министър. За съжаление, тя се
проведе чак през 1972-ра - когато стойността на основните средства силно се бе
отдалечила от реалната. Амортизационните отчисления бяха силно занижени и не
позволяваха да се осъществи простото възпроизводство. При тогавашната техника
трябваше да напълним четири кабинета догоре с бумаги.
През 1967-а ни се постави задачата да подготвим реформата
на цените на дребно, която се проведе на следващата 1968 година. Тогава бяха увеличени
чувствително, разбира се, със съответните компенсации. Така или иначе,
изискваше се сериозна подготовка предвид постулатите, че при социализма цените
трябва да остават постоянни. Аз бях привлечен като заместник-началник на
управление „Бюджет" и начело на група правехме разчетите заедно с Комитета
по цените, чийто шеф бе станал професор Иван Виденов. И когато реформата на
цените приключи успешно, министърът Димитър Попов ме вика и ми казва: „Науката
ще върви напред и без тебе. А аз искам да работиш реално и имам предложение да
си поемеш задълженията на заместник-началник на управление „Бюджет". Само
шест месеца по-късно отново бях извикан при министъра, той най-неочаквано
извади решение от една страница - решение на Политбюро, че не възразява да бъда
назначен за заместник-министър на финансите. Никак не го бях очаквал.
- Къде бяхте в Партията?
- От 1964 година бях станал член.
- Какъв човек беше Димитър Попов?
- За мене Димитър Попов е най-завършеният
демократ-комунист, когото съм срещал. Той беше човек с дълбоко искрени леви
убеждения, но не приемаше шаблоните и не се примиряваше с крайностите и
извращенията. По едно време я бяхме докарали дотам, че едва ли не всичко трябва
да бъде в АПК, да няма никаква частна инициатива. Той не преставаше да говори
колко това е пагубно за България, че хората трябва да се оставят да произвеждат
и че личното стопанство в крайна сметка подпомага държавата и няма нищо лошо в
това. Спомням си един случай в Хасково - бяха разорали насаждения със зеленчуци
на частни земеделци, той се дигна и отиде при Тодор Живков. Те бяха много
близки, говореха си на „ти“, от времето, когато единият от тях е бил кмет на
София, а другият - първи секретар. И след няма и седмица излезе постановлението
за развитие на личното животновъдство и растениевъдство - беше в края на 1969
година.
- Каква беше неговата история?
Той бе следвал в Свободния университет, но не го беше
завършил, тъй като бил арестуван и пратен лагер в Еникьой. След 1949 година
цели дванайсет години бе кмет на София, а после до смъртта си през 1976-та бе
министър на финансите. Един истински демократ с изключително широки разбирания,
човек, раждан за държавник. Имало е ситуации, в които аз като специалист не
мога да се справя, казусът е особен, сляза при него и той за две минути намери
нестандартно решение, което няма нищо общо с писаното в учебниците - държавническо
решение. Беше изключително уважаван, имаше особен начин на общуване с хората,
умееше много да се шегува, но не язвително, а добродушно, не разбираш кога те
премята. След едно летуване в ГДР техният министър на финансите го пита как е
прекарал, а той му отговаря с единствената немска дума, която знаел -
аусгешлосен! /Изключено!/ (Иначе знаеше добре френски.) Към работата си бе
много отговорен, готвеше се по всеки въпрос. /…/
За голямо съжаление се наложи аз да министерствам, след
като през 1973 година той получи втори тежък инсулт, последните години не бе
във форма, даже в 1974-75-та аз като първи заместник-министър четях бюджета в
Народното събрание. Но преди това за малко поработих в Плановия комитет. През
1972-ра новият председател Сава Дълбоков реши да състави екип от свои познати,
аз минавах за един от тях-познавахме се от Финансите и от отдел „Планово-икономически"
на ЦК. Попов дойде и ми казва: „Искрено съжалявам, не можах да устоя, Живков
настоява да помогнем на Савата“. Така бях назначен за зам.-председател на
Държавния комитет за планиране. За мене това беше ново поприще. Поисках среща с
Гриша Филипов и му казвам, че през целия си живот съм работил със стойностни
категории, а сега ме пращат да се занимавам главно с натурални пропорции, нещо,
което не познавам. А той: „Ако на другите се дава 5 месеца срок, на тебе - два,
и след това - бой!" А аз му казвам да почва направо с боя. И колко съм бил
искрен, мога да ви кажа, че след първите посещения в Съветския съюз установих за
себе си две неща. Едното, че за да отида подготвен на срещата, трябва за всеки
продукт да чета цялата предна нощ. Не знаех нито колко релси са ни необходими,
колко сажди, нито дори колко енергия; нито знаех какво от можем ние да дадем от
наша страна, за да се вържат балансите.
Другото, което с изненада установих, бе, че поради честите
кадрови промени у нас, в Госплан имаше специалисти, които по-добре знаеха
нашите натурални пропорции отколкото ние самите. Например, те познаваха цялото
производство на „Кремиковци": метал по метал, структура по структура, и
винаги излизаха прави за това какво трябва или не трябва на България.
- Плановият комитет беше по-високо в йерархията,
отколкото Министерството на финансите. Значи са Ви повишили.
- Да, плановата институция е номер едно в структурата на
управлението на икономиката при социализма. След това стана нещастието с
Димитър Баждаров, той загина като първи зам.-министър на финансите, много
кадърен човек. И отново ме извикаха в родните Финанси като първи зам.-министър.
Тъкмо бях започнал да попривиквам, бяха ме опознали в СССР и другите соцстрани.
През 1975-та Живков ме извика и напълно в негов стил ми каза: „Готви се, ние
знаем кой на практика ръководи Министерството, не е леко да те наложа, но имам
такова намерение". Аз го познавах вече добре. Той каза това може би и
заради тежко болния Попов, никога нямаше да посегне на него.
- Във връзка с това нека ви попитам: явно, че Тодор
Живков е имал решаващата дума по кадровата политика за висшия ешелон, но в
каква степен той беше наясно какво става в икономиката? Знаеше ли основните й показатели,
например.
- Моето усещане е, че той познаваше българската икономика в
изключително големи подробности. Обичаше да му кажеш нещата с 3 до 4 цифри. При
мен например дежурният въпрос беше какъв е бюджетният резерв. Като му ги кажеш,
можеш да си сигурен, че десет години след това, ако те повика, ще ти ги
повтори. Имаше изключителна памет. Не можеше да чете бюджет, но като му кажеш
колко са за образование, за култура, за отбрана - това знаеше и помнеше.
- Той вземаше ли самостоятелно решения в тази
област, така просто да отреже?
- Имаше случаи когато закъсвахме, това се случваше и,
независимо че всичко бе държавна собственост в ръцете на управляващите, но не
можеше да се посегне на някои пера без негово съгласие. Аз съм участник в съставянето
и главен съставител на 16-17 бюджета на България, но 4-5 пъти съм бил в
положение да ходя при него и да го моля да се намалят разходите за отбрана, за
научно-техническото разузнаване или за други области; той откликваше и
решаваше. Викаше съответните министри и им казваше, че се предлага, че трябва
де излезем от това положение, но не убеждаваше, а просто нареждаше.
- Значи той беше фактор във вземането на икономически
решения.
- Първостепенен. При него бедата беше, че много хора го
подвеждаха. Той обичаше новото, новите идеи. Който искаше да блесне пред него,
готов-неготов, лесно го запалваше. Имаше един професор Коларов, който обещаваше
да строи жилища, складове и индустриални постройки с панели от ламарина,
пълнени с полиуретан и други смоли, щеше да направи голямо строителство, бързо,
за часове да сглобява един блок. Ние възразихме, но Живков казва: „Чакайте,
нищо не сте видели още". Създаде се „Балканстрой", който по-късно фалира
със 150 милиона чиста загуба и 200 милиона долара навнесени неща, които не
можахме да използваме
- А помните ли как откривахме лекарства против рака?
- Да, и лекарства против рака. Един ден даже ми се скара,
че сме глобили директора на фабриката за порцелан в Търговище за ценови
нарушения. (Тогава за малко и цените бяха към нашето министерство). „Таман намерих
някой да направи нещо ново, и вие да го порежете." Като му обясниш,
разбираше, но нерядко залиташе. Такъв беше случаят с геоложката концесия за
нефт в Либия - и там потънаха 250 милиона долара, за които той настояваше
въпреки нашите възражения. Да се прави портрет на Живков е, разбира се,
отговорна работа. Но във външните отношения, във външната политика, откровено
да ви кажа, рядко съм наблюдавал толкова опитен обигран политически играч като
него. Има ред случаи, когато той блестящо се е справял с гафове, които или
преди това са били направени, или възникваха от политическата ситуация.
- Каква е ролята на финансите при социализма, къде са те
в икономическата система?
- Финансите са изключително важен инструмент в ръцете на
социалистическата държава. Те обхващат държавния бюджет, данъците от
населението, кредита, застрахователното дело и финансите на предприятията. Като
всеобхващащ акумулатор тя осигурява натрупването на средства и следи за тяхното
правилно използване. И все пак в условията на тоталитарната държава финансите
играят подчинена роля. За основен икономически закон се приема законът за
планомерното развитие. Неслучайно във всеки доклад на Министерството на
финансите от 1950 до 1984 година не липсва изречението, че държавният бюджет
съответства на единния план за социално-икономическо развитие.
- Кога и как се създаде финансовата система на
социалистическа България?
- Финансовата система се създава едновременно с
провеждането на редица важни мероприятия по създаването на централизирана
икономика - национализацията на индустрията, частните банки и застрахователното
дело, колективизацията а селското стопанство и така нататък. През 1949 година
делегация на Министерството на финансите начело с Вела Луканова посещава
Съветския съюз, след продължителен престой донася и превежда почти всички
наредби и закони от действащото тогава съветско законодателство в тази сфера.
- Бюджетът ли е в центъра на системата?
-Да, неговото първо предназначение е да мобилизира
паричните натрупвания - чрез него се осигурява огромна маса парични средства в
разпореждане на държавата, която ги разпределя и използва съобразно
политическите и икономическите задачи на всеки етап от развитието на страната.
- Да продължим сега с това как правехте
бюджетите на социалистическа България?
- Бюджетът е политика, той не е само баланс, чрез него се
реализират краткосрочните, едногодишните задачи, които определя управляващата партия,
нейните политика и намерения, програма; той обаче също е израз и на реалните
възможности на страната.
Да се върнем на бюджета. Предполагам, че понякога за
обикновения гражданин, бюджетът е това, което му осигурява заплатата..
- Или не му я осигурява...
Или не му осигурява заплата, събира му данъци. Но бюджетът
е от най-интересните за публиката инструменти за управление на държавата. Независимо
от това аз съм подчертавал понякога, че и в цифрите има поезия, стига човек да
може да я чете, защото пък, когато добре познаваш една бюджетна система и четеш
какво се крие зад показателите в бюджета, виждаш живота във всичките му
измерения. И днес мога по памет да ви възпроизведа един бюджет.
- Казват, че цифрите не управляват света, но
показват как светът се управлява?
- Да, абсолютно точно. Понякога са ме питали не ми ли е
скучно, но да направиш един бюджет не е лесна работа, аз съм имал денонощия
през бюджетната кампания да не спя, сам да търся решения. В условията на
социализма не се позволяваше бюджетен дефицит. Но за отделния човек, както
подчертах, е от особена важност да има разбираем бюджет. Общо взето, смяната на
разгънатия бюджет по пера и параграфи с бюджетна рамка не е за старото
поколение; по-разбираемо беше, когато съществуваше точно наименование на целите
и разходите, отколкото сега възприетите стандарти, но това са световните
стандарти. Тогава, когато се говореше за бюджет и бюджетна политика, се
разбираше, че това е по същество стойностната същност на просветата, на културата,
на спорта и на всичко, което е извън материалната сфера.
(Следва)
Интервю
Екатерина Никова
Из книгата „Историята населена с хора“, 2005 г.
Белчо Белчев 
Родната къща на Белчо Белчев в с. Кръстинеци 
Ул. "Белчо Белчев" в Трявна
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.