- А какво ще кажете за данъците? Данъците при социализма също имаха различно място и роля?
- В условията на централизирано планиране постъпленията от
такси и данъци от населението имат изключително нисък относителен дял в общата
сума на приходи на бюджета. Например, през 1987 година общите приходи на
бюджета са 21,4 милиарда лева, от тях таксите от населението са едва 1,7
милиарда, или под 8 процента. В края на 50-те години в някои социалистически
страни се появяват призиви за премахването им. За щастие, България не се
поддава, защото да се отмени данък е много леко, но обратното - да се въведе -
е тежък социален проблем. /…/
- Но данъците, както няколко пъти подчертавах, бяха
достатъчно силен лост за провеждане на политика. По вече споменатия член 13 от
приетия през 1952 година Закон за данък върху общия доход данъчната прогресия
достига 84 на сто изземване от реализираните доходи. Ясно е на всекиго, че
такава прогресия по същество убива и ликвидира всякаква инициатива, тъй като
остатъкът не покрива дори минималната издръжка. Една в края на 70-те този данък
бе премахнат и започнаха да се създават стимули за развитие на личното
стопанство и занаятчийството.
- Имаше един особено омразен данък - ергенския, с който
се облагаха неженените, както и хората без деца. Знаех семейства, които не можеха
да имат деца, или най-страшното - бяха загубили дете - и те бяха наказвани с
ергенски данък. Какво беше това - насърчаване на раждаемостта?
- Недомислие, уравниловка, за да се направи допълнително
изравняване на доходите, тъй като ДОД се бе превърнал в пропорционален данък,
предполагаше се, че неженените имат по-малко разходи от женените.
- От Ваша гледна точка колко успешни бяха опитите да се
реформира българската икономика, които непрекъснато се правеха в продължение на
двайсетина години?
- Най-големите изменения, които настъпиха през периода на
социализма, са по отношение на разпределение на печалбата. Първоначално печалбата
се разпределяше само между бюджета и предприятието за покриването на неговите
минимални нужди, не се оставяха никакви стимули от печалбата, тя не беше фактор
за развитието а предприятието. Това бяха така наречените отчисления от
печалбата. След 1964-та почти всяка година се извършваха промени в посока на
създаването на стимулиращо разпределение на печалбата; възприеха се данъчни
форми на разпределение, създадоха се фонд РТУ /“Разширяване и техническо
усъвършенстване“/, СБКМ и други. При оформилата се организационна структура на
икономиката обединенията бяха носители на данъчната тежест, а те извършваха
вторичен преразпределителен процес.
За първи път се търсеха форми, за да се стимулира както
отделният работник, така и отделното предприятие. Тогава усетихме за първи път стремеж
към печалбата.
- Значи казвате, реформата даваше резултати?
- Да, но не докрай, защото ние си позволявахме всяка година
да променяме, да диференцираме ставките. Тъй че нямахме особени успехи в облагането
на печалбата, макар че се опитвахме. Вторият основен данък, макар и първи по
величина, е данък оборот - негов наследник е днешният ДДС. В условията на
социализма той също беше осакатен, защото беше диференциран силно - за всяка
стока имаше отделна ставка за облагане. Така действаше този закон, с хиляди
изменения, ежегодно. Единственото нещо, което аз като министър успях да
направя, беше да окрупня ставките в хранително-вкусовата промишленост, за да
мога на най-данъконосните обединения да върна част от парите за развитие. В
това отношение успях, много добре работихме с „Винпром" - построени бяха
5-6 нови завода в Сливен, Лясковец и другаде. По този начин създадохме и „Българско
пиво" - и производството на бира в страната от 120 милиона литра достигна
до 500 милиона. В рамките на окрупнената ставка се внасяше в бюджета колкото се
полага, а останалото се внасяше в един фонд, с който бях упълномощен да
разполагам; и го връщах на тези две грамадни обединения, тъй като те бяха и
най-добри платци на държавата. Една бира тогава се продаваше за 21 стотинки, а
себестойността й беше 2 стотинки.
- Бюджетът отразява като огледало и всички проблеми на
социалистическата икономика, нали? Вие, когато четяхте цифрите, сте знаел
отлично какво се случва в българската икономика през 80-те?
- Разбира се. Ето, вижте тази моя докладна записка от 17
април 1987 година до Тодор Живков и Георги Атанасов: „По някои въпроси на
ефективността на икономиката и увеличаване на преразпределителните процеси в
народното стопанство“. В нея посочвам главните причини за недостига на средства
за финансиране: въвеждането на основни фондове през Осмата петилетка
(1980-1985) на сума 28 милиарда лева в енергетиката, металургията и тежкото
машиностроене. Тези фондове не само не повишиха общата ефективност, но
продължиха да работят на дотации, когато в национален мащаб вместо да
намаляват, ежегодно нарастват. През същия период страната е принудена да
извършва преразпределение в непознати дотогава мащаби за покриване загубите от
селското стопанство. След създаването на АПК-ата дотациите за селското
стопанство достигат крупната сума от 2,5 милиарда лева. Изобщо, премиите и
дотациите рязко нарастват в сравнение с 60-те и 70-те години и достигат 3,1
милиарда лева за 1980-а и 6,4 милиарда през 1988 година. През този период
нарастват и лихвите по външните финансови и стокови заеми, техният общ обем
достига в края на същата година 1,7 милиарда лева. В същото време настъпиха и
негативни съществени промени в приходната част на държавния бюджет-отпадат 400
милиона рубли, предоставяни от Съветския съюз като безвъзмездна помощ - общо
2,2 милиарда за няколко години, рязко намаляват количествата на доставяния
суров нефт и газ, отпадат или намаляват безплатните лицензи за нови
производства във военно-промишления комплекс. Това са сериозни признаци, че
оттук нататък платежният баланс ще се влошава.
- И в резултат на това, точно в този момент бе решено да
се закрие Министерството на финансите, а Вие да заминете посланик. Но нека
преди това Ви попитам, защото все пак в тези кадрови партийни борби е учудващо,
че сте запазил поста си толкова дълго, нямаше ли мераклии за него или Вие бяхте
прекалено вътре в нещата?
-Да, наистина, аз съм бил министър на финансите при 4
правителства - на Станко Тодоров, на Гриша Филипов, на Георги Атанасов и в
двете правителства на Андрей Луканов, където бях и заместник-председател на
Министерския съвет. Искам да подчертая, че длъжността министър на финансите,
независимо от политическата система, изисква сериозна подготовка за този пост,
защото, ако може другаде да минете с чисто политически назначения, във
финансите не можете да сложите агроном или юрист.
- Но не и партийни парашутисти.
- Не и партийни парашутисти, защото е въпрос на баланс, и
финансите представляват еманация на държавата, а то значи и държавната политика
като цяло, изразена в цифри и баланси. Това налага във всички случаи човек да
има задълбочени познания. В живота си вървях напред именно като специалист. Гордея
се, че бях награден и с орден „Стара планина" I степен, независимо че бях
носител и на орден „Георги Димитров", орден „Народна Република
България", и на много други.
- Може ли да се каже същото и за хората, които работеха
с Вас в Министерството през тези години?
- Абсолютно. може да се каже същото, и ще Ви кажа защо съм
изключително благодарен на Иван Костов. Когато му предавах поста през 1990
година, се опитах да му внуша, че финансистите са особена категория хора, които
вярно изпълняват определена политика, превръщайки я в числа и баланси, в
зависимост от което получават. И най-вече, че опитът на финансист не се
придобива нито за година, нито за две, а за значително по-дълго време. Затова
го помолих да запази кадрите. За негова чест, трябва да подчертая, че запази
всички кадри, които бяха необходими, не уволни почти никого. Напротив, разви
някои дейности в съответствие с новите нужди на финансите. Е, един от неговите
наследници не постъпи точно така и... /…/
- Всъщност кога се смени матрицата за правене
на бюджетите?
- Смени се след влизането на България в Международния
валутен фонд. Оттогава системата на съставяне на държавния бюджет е различна, както
е различен и законът за изпълнението му. Бих искал тук да подчертая, че 1990-та
беше решаваща от гледна точка на участието на България в МВФ, Аз имах
възможност през цялата 1990 година да проведа три срещи с господин Мишел
Камдесю /Управляващ директор на МВФ през 1987-2000 г./*, на които бяха уточнени
както условията за приемане на България във Фонда, така и изискванията по
баланса на страната.
- Това беше след мораториума?
- Не, преди мораториума. В края на 1990-та, през октомври,
бях упълномощен и подписах влизането на България в МВФ. Това стана на редовната
годишна сесия на Фонда във Вашингтон; бях придружаван от Атанас Папаризов,
току-що назначен за министър на външноикономическите връзки във второто
правителство на Луканов, и от тогавашния председател на БНБ Иван Драгневски.
Това са хората, с които заедно подписахме от страна на българското правителство
и държавата, тъй като се искаше съгласие и на парламента. Имах щастието да се
запозная и с бъдещия президент на Европейската банка за възстановяване и
развитие, тогава в качеството му на съветник на президента Митеран, господин
Жак Атали /Президент на ЕБВР през 1991-1993 г./. /…/ За мен влизането на
България в Международния валутен фонд бе наистина събитие. Много ми беше чудно
тогава, че президентът на България Желю Желев не присъства. Предпочете друга
среща, която според него беше по-важна. Посланикът на САЩ в София бе долетял
специално за подписването.
- Да, влязохме в МВФ, но 10 години след Румъния
и май 20 след Югославия.
- Такава идея имаше, впрочем, още през 1981-ва. Тогава Емил
Христов, който беше секретар на ЦК, но и съветник Живков, настояваше извънредно
много да се направят разработки по МВФ. Спомням си един разговор от това време
с Лайош Фалувеги - министър на финансите на Унгария, а Унгария беше вече приета
в МВФ. Та той ми казва, че не е за предпочитане да си член на МВФ, защото
техните изисквания и разглеждането на бюджета са по-строги отколкото
изискванията на нашите политбюра, в социалистическите страни. Това наистина се
оказа вярно. /…/ И сега най-трудният момент при съставянето на бюджета не е толкова
съгласуването в парламента или в съответните комисии, а съгласуването с МВФ.
Разбира се, въпросът за членството тогава трябваше да се съгласува със
Съветския съюз. /…/
- Нека се върнем сега на онзи драматичен за българската
икономика момент, когато се натрупват напрежения, но се взима решение да се
закрие Министерството на финансите и Вие, министър от 11 години, сте изпратен
на дипломатическа работа.
- През август 1987 година се проведе извънредно заседание
на Народното събрание, на което Тодор Живков докладва за предстоящите
структурни промени в правителството. Тогава се реши да бъдат закрити няколко
министерства, между които и финансите. До вечерта обаче аз имах уверенията на
Станко Тодоров, на Пенчо Кубадински, че това няма да се случи. Такива експерименти
са правени само в две страни - Китай и Куба, и то несполучливи. Поисках
незабавно среща с Живков, той ми каза, че разбира загрижеността ми, но такова
било решението: „Сега ще се подчиним, а по-нататък, може би, ако е необходимо,
ще дадем заден ход". Отидох на почивка във Велинград, а Младенов /Петър
Младенов е министър на външните работи/ идва няколко пъти при мен да решаваме
къде да отида посланик. Избрах Югославия, тъй като дотогава бях водил 14 години
българо-югославската комисия по икономическо и научно-техническо
сътрудничество, познавах страната, а и мене ме познаваха във всички републики.
До юни 1988 година, когато излезе последното решение на Политбюро да замина за
Белград, имаше други три: едно - да стана министър на икономиката и планирането,
друго - да за- мина посланик, трето - пак да остана министър. /…/ Според мен, тази
реорганизация, със закриването на финансовото министерство, бе предприета под
натиска на хора, които искаха да излязат напред. Стоян Овчаров, например,
дотогава не беше особено забележим, а изведнъж стана фактор едва ли не номер
едно в Политбюро по решаване на икономическите въпроси. Без да си дава сметка,
че без това министерство по същество няма държава, и че не може да се справи и
с това.
- Та значи от един врящ казан България, отивате
в друг още по-...?
- В Югославия прекарах година и няколко месеца. Още през
септември 1989 година Петър Младенов, който беше дошъл на конгреса на
Движението на необвързаните в Белград, подробно ми разказа за замисъла, за
писмото си до членовете на Политбюро, за настъпващите промени и ме предупреди
да се готвя да се прибирам. /…/
- И така, Вие се връщате в България, Министерството на
финансите е възстановено и сядате в старото кресло...
- Да, Народното събрание отново възстанови Финансите и пак
ме избраха. Намерих България почти без бюджет - едно перо от 2,5 милиарда,
колкото бяха дотациите от селското стопанство, не беше утвърдено, наложи да
внеса в Народното събрание такова решение. В това време вече беше напреднал
процесът на растеж на външния дълг в огромни размери. Ние бяхме стигнали до
положение, когато годишно 200-250 милиона трябваше да внасяме само за
електрониката, в тежките години след 1985-та балансът в селското стопанство се
обърна - от 400 милиона положително салдо имахме 400 милиона отрицателно, или
800 милиона разрив в платежния баланс.
- Кой тогава реално ръководеше икономиката -
Валутната комисия?
- Валутната комисия се ръководеше от Андрей Луканов.
- Те не виждаха ли какво става?
- Нямаше начин, от 1984-та беше вече очевидно.
- Добре, какво са мислели, на какво са се надявали?
- Надявахме се в определена степен, че ще дойде продукцията
на заводите за тежко машиностроене, тя така и не дойде. Че ще разширят
възможностите на военнопромишления комплекс, а те на практика се свиха. Че
годините няма да бъдат толкова жестоко сушави. Незаинтересоваността в АПК-тата
си казваше думата - потреблението и частта на работните заплати се увеличаваше,
а продукция нямаше, не произвеждането, пилеенето беше достигнало грандиозни
размери.
- Значи Вие се връщате в България и поемате поста си
след падането на Тодор Живков?
- На пленум на ЦК в началото на декември 1989 година ме избрaxa
и за член на Политбюро.
- Е, значи накрая Вие получихте и партиен ранг...
- Да, за малко. През март се смени името на партията и
структурата на ръководството. Избраха ни заедно с Александър Лилов, когото пък
бяха върнали от Лондон. И аз, и Младенов, и Джуров много настоявахме за това,
защото Андрей се бе заел с всичко - като Тодор Живков. Но той нямаше неговите
умения. За мен тогава възстановяването на финансите означаваше търсене на
баланс в бюджета, който така и не можа да се постигне и аз с голямо съжаление
за първи път в живота си бях принуден да внеса за 1990 година дефицитен бюджет
в Народното събрание.
- Колко голям беше този дефицит?
- Осем процента - голям. Ами ние бяхме почти пред фалит.
Защото в 1990-а вече видимо се късаха нишките по вноса и износа със Съветския съюз
и другите социалистически страни...
- И колата летеше към пропастта...
- Винаги съм поддържал добри отношения с председателите на
Плановия комитет - Иван Илиев, Кирил Зарев, Станиш Бонев - и знаех, че вържем
ли платежния баланс, с вътрешния ще може да се справим, което е нормално за
една централизирана икономика. Тогава за пръв път усетих, че се разклаща и
платежният баланс - рязко се бе сменила структурата на задълженията. Когато
тръгвах за Югославия, бях оставил към 36 процента дългосрочни задължения, а
когато се върнах ги намерих само 4 на сто - всички останали бяха станали краткосрочни.
Краткосрочното задължение е много страшно нещо в платежния баланс, тъй като на
3-6 месеца настъпват огромни падежи на плащания. Който е бил в тази сфера, знае
- вземаш заем за да погасиш друг заем - натрупването на заем върху заем е
катастрофа. /…/ Чувствахме, че не можем да прескочим. И тогава решихме да
пътуваме за Съветския съюз, да изложим ситуацията и да помолим за 1,5 милиарда
долара дългосрочен кредит. Кацнахме на Внуково, делегацията се водеше от
Луканов, мой партньор, министър на финансите на СССР беше Павлов. /…/. Посрещнаха
ни Рижков, Байбаков и други стари познати. Разговорите водеше Рижков и той
веднага ни даде да разберем, че не така леко ще получим тази огромна сума. Два
милиарда не достигаха в края на май - началото на юни, за да се превърти
балансът. Но вече имахме някакви договорки, Христо Христов /Христо Христов е
министър на външната търговия през 1977-1986 г./ беше уговорил с Андреоти 300
милиона средносрочен кредит, а Драгневски водеше разговори с Дойче Банк за 500
милиона и преговорите бяха доста напреднали. С надежда си тръгнахме от Москва,
даже в един вестник се появи снимка, че съвсем не сме тъжни в самолета на
връщане. Но след като Рижков е разговарял с Горбачов, вероятно техните баланси
не са го позволявали. Павлов ми се обади и ми каза, че не е получил онова,
което е очаквал да получи от брейди-книжата - те чакаха някъде към 18 милиарда
долара, за да запълнят техните дупки, та там да се вмести и нашият милиард.
Прочее, Павлов ми обади, че от брейди-облигации не е получил нищо или почти
нищо. Предупредих Андрей. Това ускори процеса на обявяването на мораториума,
макар, откровено казано, аз тогава категорично да възразих, бях против неговото
обявяване. Бях поискал от Анте Маркович дълъг доклад по какъв начин той се е
справил с кризата с югославския дълг - блицпътувания по света, вземане на заеми.
- Да, ама Югославия е била член на МВФ.
- Ние - не, но и имахме възможности, тъй като не бяха
съвсем затворени линиите за комуникация с Япония, Германия, Италия, както
споменах. Трябваше да се обиколи тогава светът. И нямаше кой друг да стори това
освен Андрей, на него като че ли не му се щеше.
- Да проси... А не си ли е давал сметка какви
ще са последствията от един мораториум?
- За съжаление, изглежда не докрай.
- Професор Беров ми е разправял, че след този злощастен
мораториум, пък и обявен по този начин, като го срещали по Европа банкери,
негови лични приятели, го избягвали, не искали дори да се ръкуват с него.
- Любен са го избягвали (ние сме приятели още от моите
студентски и неговите асистентски години), а на мен дигаха телефоните и направо
ми се караха: „Защо така, нямахте ли друг начин, защо не се обадихте?" Аз
и друг път съм го казвал - в 9 часа бях извикан, когато телексите до банките
вече са били изпратени. Без за това да има решение на правителството.
- Андрей Луканов е взел решението самостоятелно.
- Да, после дълго го обсъждахме, но той не бе от хората,
които ще си признаят грешка. Мораториумът вече беше оповестен на света, връщане
нямаше и по-нататък разговорите трябваше да се водят с МВФ на тази база.
- От стола си на министър на финансите къде виждахте
България в света?
- Участвах активно в смесените комисии за икономическо и
научно-техническо сътрудничество - 15 години работих по отношенията с Югославия,
7 години с Алжир, а също и с Египет, Зимбабве и Нигерия. Имал съм много срещи
контакти по целия свят. Не мога в никакъв случай да се съглася, че България е
била в изолация. Лично по себе си съм усетил отношението към България тогава. И
до днес си спомням двете ми срещи с „желязната лейди" Маргарет Тачър.
Спомням си, че ме попита дали още произвеждаме онзи чуден конфитюр от диви
ягоди, който опитала при първото си посещение в България през 1972-ра. Аз й се
похвалих, че сме минали на много по-съвършена структура, че произвеждаме
електроника. А тя се засмя: „Ами, добре минете, но не забравяйте онова, което
можете да правите, защото това, към което сте минали, не се яде, а конфитюрът беше
много вкусен".
/…/ В началото на 70-те имаше поздравления до Тодор Живков
от Рейгън - за доброто взаимодействие между българските и американските
митници. Ние бяхме домакини на Световен митнически конгрес през 1981 година и
аз бях избран за заместник-председател на Световния митнически съвет, чийто
председател беше лорд Радфорд. Най-впечатляващите срещи бяха с Индира Ганди и
Франсоа Митеран, както и с Бутрос Гали – когато ми бе възложено да възстановим
българо-египетски отношения след 8-годишно прекъсване.
- Какво мислите за българския преход?
- Аз считам, че по време на този преход българите избраха
възможно най-лошия вариант. Не говоря само за теорията за шоковата терапия на Балцерович
(с него се познавахме от научните институти - голям финансист и учен), но аз
по-скоро съм привърженик на другата линия: за постепенно, еволюционно развитие.
Говоря за онези големи глупости, които направихме в селското стопанство като
връщането на земята в реални граници. За мен не е само грешка, но и
престъпление.
- От чисто икономическа гледна точка така е, но на
практика можете ли да си представите как 7 милиона собственици на парченца земя
щяха да се примирят?
- Тогава не бяха и чули, че ще има връщане.
- Аз мисля, че проблемът е още по-стар - та ние влизаме
в XXI век без комасация.
- При два опита - единият е при Стамболийски, другият - в
1946-та, и двата не доведени докрай.
- Като сте бил толкова години министър на финансите,
богат човек ли сте?
- Богат съм с децата си и внуците си. Колкото до
материалното -тавана на пенсията.
- Личните си финанси добре ли управлявате?
- Ако трябва да бъда откровен, тях винаги ги е управлявала
жена ми. Щом като Нушич, след като се оженил, вече нямал автобиография, така и аз,
след като се ожених, а се ожених още като студент, вече нямах лични финанси.
Екатерина
Никова
Из
книгата „Историята населена с хора“, 2005 г.
Белчо Белчев
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.