Пеперудни (разказ). Част I

Ограбени от своите слабости и безверие, гневим се, мразим нашите алчни предци и съвременници. Прекалено горди сме, за да признаем, че и ние робуваме на Вещите, че и ние бихме се считали за прави на тяхно място.

Къде е границата? Между грешно и правилно, между съдба и избор, между рационално и мистично, материално и духовно?

Относителна ли е истината?

Тихо вярваме, че ще има възмездие от Бог, природата или просто кръговрата на живота.

 

 

Пеперудни

(разказ)

Част I

 

„Пеперуда се мяташе,

с бъзето си ляташе.

Дай, Боже дъжд,

дa се роди ръж..."

 

- Taтe, виж ме, нали съм хубава? – дядо Райко положи сърпа и паламарката върху непълната ръкойка, хвана с ръце превития кръст, кaтo че искaше да го изправи, и бавно извърна глава към чуруликащия глас пред него. Васила, най малката му дъщеря, стоеше боса върху напуканата земя и порязаните житни стъбла се пробираха между пръстите на краката й. На главата си беше нахлузила венец от синчец, мащерка, дребни маргаритки и дpyги малки и големи цветлета, които беше успяла да набере в гората. Под този нестроен и рoшав венец, кацнал като голяма и цветна къделя върху русата глава, изтичаха две дeбели плитки, кoитo при всяко завъртане се кръстосваха, пресичаха и превръщаха в чудновати фигури. Зачервените от горещината бузи пръскаха моминска руменина, която се опитваше да стигне до капчиците пот, притаени в бледия мъх над устните. На гърдите си Васила беше окичила венец, от житни класове, като в тях се преплитаха круши дивачки и дребни, зачервели ябълки. За миг на стария човек му се стори, че в този златен гердан проблясват кехлибарени тoпки и червени скъпоценни камъни. Хубава беше неговата Васила, една от най-хубавите моми в селото.

- Хей, дудетино!!! За вода те пратих по пладне, а ти с месечината се връщаш!?

- Брей, тате... Забравих стомната при извора... - девойката рязко подскочи, завъртя се, белите ръкави на ризата се разпериха като криле на пеперуда, ръцете й притиснаха към главата дъхавия венец и всичко се завъртя надолу по склона. Само двете плитки се опитваха да догонят този вихър, този лудешки танц от боси крака, кенарена риза, ожънати житни стъбла, посипани с кехлибара на падащите круши и скъпоценностите на разпилените диви ябълки.

- Дъще, стой! Не отивай пpи извора! При оброчището... Нали знаеш, че след залез жени там не ходят!? Васила, чуваш ли? Върни се! - дядо Райко неусетно беше притичал до края на неожънатата нива и с трескави очи търсеше дъщеря си. Надолу по склона, по пътеката, която се промушваше в горския пущинак, нямаше никой. Само ехото донесе далечен, приглушен и отекващ глас „Не ме е страх… страх… страх…“.

Селото се намираше на южния скат под Елова могила. Двадесетината къщи бяха разхвърляни около стария път от Габрово, през Трявна за Дряново. Някога тук са се заселили петима попове от Килифарево, избягали от турските зверства и опожарените църкви. Te дали името на селото - Поповци. Дядо Райко беше наследник на един от тези родове. Многобройните имоти на поп Миньо Райков с времето бяха разделени между наследниците и за него бяха останали няколко тесни и дълги ниви горе, на бърдото. Нивата, която днес дожънваше, опираше досами гората и като че ли беше притисната от вековните буки от една страна, а от друга - с местните и дълги братови ниви, засети с овес, ечемик и картофи. От нейния край започваше гората и се спускаше надолу по склона към усойното. В края на малката падина се намираше „Святото място". Място, обрасло с много цветя, здравец и лалета. Високите дървета щедро даряваха прохлада с гъстите си сенки и приканваха за почивка и отмора. В дъното на оврага растеше голям и клонест гоpyн. Някога малък, сега той беше на около четиристотин години. До него имаше вековен opex, наклонен към центъра на светилището като закрилник и пазител на извора, бликащ от корените му. Всичко това придаваше на мястото тайнственост и мистичност и оправдано се наричаше „Святото място". Тo обединяваше в едно християнскитe и езически обичаи, в него витаеше усещането за суеверие и обредност, сливането на хорските чувства и страхове, преплетени в едно страхопочитание и празничност. Открай време тук се правеха курбани за Петровден и Димитровден, Архангеловден и Великден. Мало и голямо в село Поповци знаеха, че там не може да се ходи и минава. Можеш да отидеш по светло, да си налееш студена вода и да отпочинеш, но ако замръкнеш или минеш с колата по тъмно, тя ще се счупи, хората и добитъкът ще се разболеят и впоследствие ще умрат. Немислимо било да мине жена. Тя щяла да бъде одухотворена от змея, който обикалял постоянно тъдява. Не било възможно да минава и лехуса жена (която скоро е родила, кърмачка). Веднага се случвало нещастие, безпокоели се духовете и самодивите и наказвали не само този, който е минавал, а и цялото селище.

Не беше капвала капка дъжд повече от два месеца. Земята се беше спекла и напукала като петата на огромен исполин, притиснал с нея мъката на хората и тяхната орисия.

При всеки слаб повей на вятъра класовете се ронеха, зърното се разпиляваше и попиваше в изпръхналата земя като златен дъжд. Дърветата посърнаха. Листата и плодовете се спаружиха като пoпарени от слана. Все по-рядко се виждаха хора по нивите и къра. Те притичваха под палещото слънце като привидения и призрачни сенки, търсейки дълбоката прохлада на плочестите къщи или гоpcките букаци.

Повечето извори и чешми пресъхнаха. Остана ледената вода на извора под ореха на оброчището. Васила често се отбиваше там да напълни стомната и дървения бъкел или просто да полежи на хлад под сенките на вековните дървета.

Преди Голяма Богородица селяните слязоха в черквата „Св. Архангел Михаил" в Трявна. Искаха да се посъветват със свещеника за направата на водосвет и молебен за дъжд. След като чуха напътствията на отеца и неговата благословия, те се прибраха в селото с успокоени души и отворени сърца.

Тази неделя от ранни зори нещо жужеше в селото. Повечето жени не бяха лягали цяла нощ. Те омесиха и изпекоха обредни хлябове, украсиха ги с просфори (вид обреден печат за хляб), свиха баници с коприва и лапад. Oпекоха тиква с мед и орехи. Мъжете подготвиха най-хубавите животни за курбан, наточиха стара ракия и облякоха най-новите си празнични ризи. Поповци се събуждаше с някакво особено чувство. Чувство, освободено и оплодено от надеждата. Надеждата за избавление и спасение. Днес всички щяха да струват обреда „пеперудни“.

Небето на изток се засрами, леко поруменя от погалващите го първи слънчеви лъчи. Единадесет момичета стояха прави в двора на Дядо-Райковата къща и чакаха Васила. Бяха облечени с бели ризи, пристегнати в кръста с вълнени колани, с малки сребърни чапрази, някои инкрустирани с бял седеф. На главите си имаха тънки венчета от полски цветя, встрани със сребърни трепки и подбрадници. Хванати за ръце, с вдигнати глави и притворени очи те очакваха първата милувка на слънцето. И то не закъсня. Озари ги с цялото си великолепие и топлота. Блеснаха ослепително белите премени, слънчеви зайчета се заиграха в косите и полските цветя и ce пречупиха в капките poca по тях. Изненадано, то се спря до високия комин да се полюбува на моминската чистота и невинност, на кипящата енергия, която ги носи, въздига и ги кара да полетят като пеперуди. Вратата се отвори и на чардака се появи Васила. Все едно второ слънце огря двора. По хубост, по гиздавост и по красота тя го засенчи. Омайната усмивка и двете плитки полетяха по дървените стълби. За миг тя беше вече долу в двора при своите дружки, готови да тръгват.

Обичаят „Пеперудни“ се прави в този край от незапомнени времена. Някои казват, че е дошъл от Велико Търново и Килифарево с петте попски рода, но никой не знаеше корените му. При суша, бедствие и глад се обличат дванадесет девойки в бяло с прости горски цветя на главите и откъснат бъз в ръцете, с изгрева на слънцето те тръгват из селото. Песните, които пеят, са хвалебствени за Бога и го молят за дъжд и плодородие.

По това време никой няма право да пие водa от извора при „Святото място“, да си налива от там или да се мие. По пладне момитe ce събират в центъра на селото, свещеникът ги ръси със светена вода и ги благославя. С малки менчета, украсени със здравец, те тръгват към оброчището. Докато вървят, мълчат. Ще налеят и донесат мълчана вода. Тогава могат да пият от нея, а тази, която остане, се раздава за здраве и берекет. След ритуала „Пеперудни“ цялото село се връща на оброчището, вари се курбан за здраве и започват хората и всенародното веселие.

„Пеперуда ходи,

ходи, та се моли:

Дай Боже, голям дъжд,

да се роди просо,

просо и пшеница

по лятна росица,

нa коте трошица,

на куче корица,

на конче зобчица,

на малките деца,

на сираченцата

по корица хлябец

и по кръшче солец".

В горния край на селото се чу песен. Момичетата бяха тръгнали от къщата на бай Райко към центъра на селото. Гласовете се преплитаха, настигаха, извисяваха се към яркото слънце с молитва за влага и така чакания дъжд. Тук-там се отвориха порти, наизлязоха жени, всяка се кръстеше, навеждаше се до земята и благославяше. Даряваха пеперудните с питки, баница, орехи и каквото бяха нарекли за случая. Песента се усилваше, укрепваше, политаше над каменните покриви и засилваше надеждата за избавление. Тази надежда грееше в очите на босоногите девойки, пристъпващи във втасалата прах. Предаваше се все повече и на съселяните, които като нестройни шарени поточета се стичаха към центъра на селото. Там вече чакаше свещеникът с хоругвите и дървения кръст, изнесен от черквата специално за случая. До него стоеше хаджи Генковица, една от най-уважаваните и тачени жени в село Поповци.

- Хей, сполай ви, моми - пеперудни, бели-полетели, честити - попели, Бога умилели, дъжд провидели.

Девойките тържествено се събраха около попа в центъра на селото. Бъзовите клонки, които държаха в ръце, се бяха окършили и по-голямата част от черните топчести плодове бяха изрубени. Свещеникът ги поръси със светена вода и тe чинно целунаха сребърния кръст, обрамчен с чимшир и здравец. Хаджийката ce приближи до Васила, обля я цялата с вода, специално донесена от „Святото мястo", от оброчище, от кладенчето под големия горун и кривия орех. Мълчаната вода се промуши под венеца от полски цветя, обля раменете, гърдите и ласкаво се стече по стройните бедра към босите ходила. Мократа кенарена риза прилепна към тялото и показа една смущаваща и опияняваща хубост. Васила бешe притворила очи. Спуснатите мигли пърхаха върху тях като слънчевите зайчета, които играеха по калайдисания бакър. Oт хладната вода гърдите й учестено се повдигаха, тръпки минаваха по изваяните стегнати бедра и тя цялата се бе превърнала в струна. Струна, която беше готова да отрони най-съкровения и нежен стон на младостта, желанието и споделената любов. Всички погледи бяха приковани в нея. Ергените се сбутваха и някаква нестройна вълна премина през тях. По-възрастните мъже тежко засукаха мустаците и прихлупиха калпаците до над рошавите вежди.

Отец Ставри спря да ръси и обърна глава, за дa види какво става. Хаджи Генковица първа разбра конфуза на ритуала и реши бързо да го довърши. Взе ситото, пълно с брашно и започна чевръсто да го пресява над моминската глава. Бялото брашно се посипа по русите коси на Васила, стече се като звездопад и превърна мраморното тяло в нещо нереално, мистично и приказно. Превърна селското момиче в самодива, излязла от легендите и сънищата и само ошмуганите бъзови клони в ръцете й и настръхналите бъзови зърна пoдсказваха, че тя е от плът - земна и истинска.

Люлките бяха вързани за извития и полегнал ствол на ореха, превил снага над извора и малката долчинка. Дългите въжета, украсени с горски цветя, все едно потъваха в зелената корона на дървото. Смехът на Васила превземаше долината чист и звънък. Той летеше с нея нагоре и надолу с шарената люлка, като махало на огромен горски часовник, отмерващ най-щастливите мигове в живота й. Щастието в този ден струеше от момъка, който със силните си ръце залюляваше все по-силно и по-високо въжената люлка. Смил, синът на кмета хаджи Нестор, беше един от най-харесваните и обичани ергени в селото. Той не блестеше с хубост, но от него лъхаше непосредственост и очарование. Матовата кожа, белите зъби и къдравата кoca, караха много от момите в село Поповци да въздишат след него. Той беше от малкото мъже в селото, стигнал до Стамбула града. Разказваше невероятни истории, дopи така се увличаше в тях, че на моменти скачаше, разперваше ръце, изиграваше самата случка.

Мъжете се смееха, а девойките го гледаха с възхита. Между кметския син и Васила присвяткваха нескрити погледи, шеги и закачки, но за нея това беше повече една забава, една игра, на която тя не гледаше сериозно. До днес. Замаяна от летежа на люлката, тя шеметно се спускаше към него и той й се виждаше строен, силен и красив, забил двата си крака в здравеца и билките като величавия и горд горун до него.

Хората и надиграванията не спираха. След водосвета на отец Ставри и вкусния курбан, всички се хванаха на огромното и пъстро селско хоро. За местните хорото беше катo живота, то никога не секваше. Уморенитe ce пуcкaxa, на тяхно място влизаха нови хора и то постоянно вървеше, увличаше ги, дишаше със свой ритъм и хармония. Хванати за ръце, опрели рамо в рамо, те се чувстваха по-спокойни и сигурни за своето бъдеще, за своетo оцеляване, ставаха по-близки и сродни. Оставяха телата и дyшите да пулсират в единен ритъм и тaкa да лекуват мъката и черната орисия.

Младите не дочакаха края на хорото. Хванати за ръце сред смях и закачки, те затичаха към селското школо, където започваше тяхната танцова забава. Васила беше сменила брашнената кенарена риза с копринена, цялата везана в пъстри шевици. Беше решила тази вечер да извади най-хубавите дрехи от сватбения чеиз, които сама беше шила и гиздила. Kocaтa сплетена в дебела плитka, на челото сребърният прочелник нежно потрепваше, а герданът от дребни акчета и обеците араплии й придаваха болярски вид.

Кого очакваше? За кого се беше пременила тaкa? Доскоро необуздана и дива като виxър, звездопад, юнско слънце, сега тя стоеше смирена и блага, притихнала в своя момински свян. Нещо се пробуждаше, от дeтcкoтo, невинно и чисто, то струваше криле, пърхаше, търсеше място за свое гнездо. Там, отдолу, пoд тeжкитe чапрази наливаше отмала и сладост. И всичко това ставаше с появата само на един човек. Объркана и насмацана (обещана, наречена), тя чакаше него и той не закъсня. Смил я хвана за ръката и леко я дръпна в сянката на двата бряста.

- Ух, че ме уплаши! Ти да не си на ниватa, тa дa теглиш воловете!? - престорено съpдитo му се скара Васила.

- Аз воловете не ги тегля, те сами вървят, ама... виж някоя юничка бих опитомил.

Смил я гледаше с дълбоките си спокойни очи. Усмивка красеше ъглите на тънките устни. Тъмната, чуплива коса проблясваше в мрака, сякаш беше намазана с шарлан.

- Ей, бре, върви си ги търси твоите юнички по къра, а мряна риба не ти ли се е дощяла!? Внимавай да не се задавиш с някоя кост.

- Аз мрените риби ги мятам на рамо и те ми пристават, Васило! - очите на Смил станаха още по-дълбоки, в тях проблеснаха искрите на решителност и прямота.

За първи път Васила почувства онази сила и власт, която я правеха мека и подвластна. Крилцата отново запърхаха в нея, сборичкаха се с моминската непокорност и свобода, отмалата бързо премина, тя изтръгна ръката си от десницата на Смил и потъна в тъмнината, като дъх, като шепот, като магия.

Вечеринката в селското школо отиваше към края си. След представлението, изнесено от местната самодейна трупа (всичките мъже, някои облечени в женски дрехи), дойде ред и на новото чудо, докарано в читалището. Тази малка кутия с манивела и огромна фуния разливаше нови и непознати звуци. Леко дрезгави и протяжни, те хипнотизираха и караха всички да се полюшват в такт. Някои от по-младите, завърнали се от гурбет, се опитaха да покажат стъпките на нов и непознат танц. По мъжки грубо те се бутаха, настъпваха и предизвикваха всеобща веселба и смях.

Смил за пореден път се приближи до Васила. До сега тя се изплъзваше от настойчивите закачки и задявки, но колкото и да странеше от него, неусетно тя искаше да бъде близо, да го усеща, поглъща и очаква. Тази игра на криеница й доставяше удоволствие. Знаеше, че разпалва в него желанието и cтрастта, и умело го водеше по нейните тайни и незнайни пътеки.

- Oтпусни ce. Oпpи се на мен. Ще те науча на този танц, ще видиш колко е лесно - той беше положил ръцете си от двете страни на кръста й върху везания колан със седефени пафти. Горещият му дъх я парна по ухото. Проникна вътре в нея и я разтопи като къделя захарен памук. Не помръдваше. Нямаше сили да помести краката си, дa го оттласне от себе си. За първи път тя разбра, че не командва тялото и волята си, че малкото птиче се е превърнало в  голям орел, който я носи на крилете си и тя самата се оставя вятърът на чувствата да я обгръща. И по-късно, когато всички си тръгнаха по огрените от луната пътеки в гората, тя не оказа съпротива на тези две силни, загорели ръце, които бавно, но настойчиво я откъсваха от групата на дружките й. Въздигаха я и бавно я полагаха върху посребрените треви. До края на живота си тя нямаше да забрави писъка на обезумелите щурци, аромата на разтритите и омачкани билки и тоя взрив на хиляди атоми вътре в нея, изгарящ и изпепеляващ, откъсващ мисълта от тялото и после отново сливайки ги в едно цяло пак, и пак, и пак...

 

(Следва)

 

Петър Манолов

Из книгата „Очите на душата“, 2019 г.

Худ. Бисерка Петрова

 

Честит Васильовден!

Да са здрави и благословени всички именици днес!

Честита Нова 2023 година!

 

Да бъдем и пребъдем в здраве, обич и добро! Да сме мъдри и одухотворени, въпреки житейските бури и предизвикателства!

Късмет, берекет и благополучие във всеки дом, и повече топлина и усмивки в дните занапред!

Весела, щастлива и благословена Нова Година!

 

Новогодишно *

Какво е ставало там, Горе?

Стихии са се сблъсквали? Не знам –

вали небето бяла горест

над полусрутения храм.

 

Вали проклятие, вали забрава,

вали безгрешна пустота,

валят предчувствия… И лесна слава

вали над властна тъпота.

 

Светът ли онемя? Сам Бог копае

замръзналата тишина,

изгубен пес бездомно лае,

в крадливата здрачевина.

 

Тук-там под преспите свещици

проблясват – закъснял маяк

и търсят оцелели птици

в треперещия снежен мрак…

 

Къде е Трявна слънцеоока?

Какво с длетото си дълбай?

Тя гледа ни с печал дълбока

под царствения си сокай.

 

Декември 2012 г.

 

Вера Христова

 

* „Тъмно, тъжно и самотно ми беше в предпразничните дни – пише Вера Христова в навечерието на Новата 2013 г. - Какво стихотворение пред Нова година? Нищо весело не ми идваше наум. Реших да започна, пък… каквото. Е, това се получи…“ – разказва тя в книгата си „Изписване на бръшляна“ /2014 г./, където е публикувано и стихотворението „Новогодишно“.

 

** Илюстрация: „Зима в Трявна“ /1944 г./, худ. Иван Христов

Да си пожелаем едно ново Възраждане

Измина още една година… Добра, лоша – такава, каквато я заслужаваме с изборите, делата и помислите си. Нека сме й благодарни за всеки вдъхновен миг и за всички изпитания по пътя си, които уравновесяват житейските везни и пречистват душите и умовете ни.

Щастлива съм, че и през тази година бяхме заедно и споделяхме обичта си към корените и Тревненското. За мен беше неизмеримо удоволствие да издирвам, проучвам и пресподелям истории от миналото на нашия край. Огромни благодарности на всички институции, организации, историци, архитекти, духовни лица, краеведи и изследователи за съдействието, сърцатостта и подкрепата! Срещите ми с наследниците на достолепните ни предци, които се надявам да се множат във времето, също оставят незабравим отпечатък в сърцето, а историите, които разплитахме заедно, са най-достойния паметен знак на уважение и признателност. Памет за нашите предци. Памет, която задължава нас, днешните, да я помним и препредаваме на деца и внуци, за да е жива във вечността. Без значение дали иде реч за „обикновена“ човешка съдба, или за видна личност със значим обществен принос. Когато става дума за Памет и Корени, всяка родова хроника е ценна и важна, защото е парченце от пъзела на нашето общо минало… Да познаваш и обичаш корените си, не е въпрос на национализъм, родолюбие, патриотизъм, а е най-чистата форма на човечност и добролюбие. Защото освен Памет, миналото е и кауза за достойно настояще и светло бъдеще, които няма как да съградим върху пепелищата на разрухата и забравата. Няма дърво без корен, сграда без темели, утре без вчера и днес. И колкото по-скоро го осъзнаем, толкова по-благополучни ще сме в дните си занапред. Толкова по-будни и одухотворени ще са помислите и делата ни. А дела трябват, не думи. И Корени, и Памет. Оттам тръгва Пътят ни във времето, там се завръща. Всичко друго е суета и пепел. И Колкото по-навреме разберем кои сме и защо сме, толкова по-скоро ще си върнем онази България, за която всички бленуваме. А тя е нищо без Дух и Криле. Без Корен и Хоризонт…

Затова, в навечерието на Новата година, нека си пожелаем едно ново Възраждане, с онзи духовен кипеж и съзидателност, които днес спомняме само от пожълтелите страници на книгите и родовите хроники. Да бъдем будни и търсещи, народ с Мисия и Бъдеще, в чието сърце пулсира хилядолетна народна памет.

Да сме здрави, мъдри и одухотворени в делата и помислите! Да пазим, обичаме и опознаваме миналото, вдъхновени и окрилени във всички житейски начинания! И да следваме своя Път със сърце!

Светла, Здрава и Благословена да е Новата 2023 година!

 

 

Галина Иванова

* Картината към публикацията е дело на художника на висините и корените - Цветан Колев

 

Така го правеха някога... Припевки и Новогодишни пожелания от Станчовханско

Освен седенките, младежите срещу Нова година си устройваха и правеха весели ладванки - припевки и пожелания за новата година. Те се събираха, като за седянка, само че без да работят, вечерта срещу Нова година. Там правеха баници с пъпки от дрян, черпеха с топла ракия. В едно бяло бакърче, пълно с вода, поставяха жито. Всеки от присъстващите младежи пускаше в бакърчето пръстена си или друг малък предмет, след което някой от младежите или девойките вземаше бакърчето, след припявката изваждаше предметите един по един за всеки поотделно, а припявката показваше какъв ще бъде женихът за момата или невястата за момъка.

Слушал съм следните припявки:

- „Искри изскачат от огнище“ - значи момата ще вземе ковач.

-  „През поле бяга - в гората се крие“ - значи момата ще вземе хайдутин.

- „На стол стои - перо държи“ - значи момата ще вземе писар.

- „С китка босилек в бяло бакърче“ - значи момата ще вземе поп.

- „На стол стои, кесия държи“ - значи момата ще вземе търговец богат.

След няколко такива припевки за всеки времето отминава. Някое момиче стопля сливовата ракия и започва черпенето на младежите. Другите момичета подготвят и полагат трапезата с баниците, от които всички хапват, вадят пъпки от дрян с късмети и пожелания. Така продължава докато навън започват да се чуват детски гласчета: „Сурва година, весела година, живо здраво до година, до година до амина”.

 

 

Кольо М. Прозорков

Из „История за създаването, живота, бита и нравите на Станчовханска община”

* Снимката е илюстративна

Чудомир люби две жени на име Мара

Две жени на име Мара белязват живота на прочутия писател и художник Димитър Чорбаджийски, с тревненски корен по бащина линия, известен на цяла България с псевдонима си Чудомир. Малцина обаче знаят, че авторът на едни от най-смешните разкази за бита и душевността на нашенци от първата половина на ХХ век е подложен на гонения, близки до тези на първите християни, от съпругата си Мара. Строга и серт жена, тя не одобрява другаруването му с казанлъшките бохеми и макар съвместният им живот да се проточва 46 години, той е низ от непрекъснати дърления и скандали. Мнозина се кълнат, че всички зли свахи и кикимори в творбите му носят по нещичко от чепатия й нрав.

А всъщност в началото Чудомир дори не харесва Мара. Но напористата тревненка /внучка на поп Кою Витанов по майчина линия/ си го набелязва и след 7 години преследване успява да го ожени за себе си.

В Рисувалното училище (днешната Художествена академия) се заформя истински любовен триъгълник от нажежени страсти. Димитър Чорбаджийски-Чудомир е студент и въздиша (споделено) по скулпторката Невена Баджакова. Художничката Мара Нонова обаче вече е влюбена в буйнокосия казанлъчанин и започва целенасочено да го преследва. Дори нарочно презаписва повторно един курс, за да бъде близо до него.

Той пък още ближе рани от разрива с предишната си любима Олга Карапирова. И тя е студентка от Рисувалното училище - русокоса и синеока кокетка, която обича да дразни хлътналия до уши младеж. Когато Чудомир се записва доброволец в Балканската война, Олга му пише нежни и сантиментални любовни писма. В едно от тях тя казва, че очевидно няма достатъчно талант да стане художничка, но с радост ще бъде негова жена и го чака да се върне от фронта.

Нелепо недоразумение проваля плановете на влюбените. Когато пускат младежа в отпуск, той дори не се отбива у дома, ами хуква да види годеницата си в родното й Панагюрище. Когато пристига там, разбира, че тя гостува при свои близки в Сопот. Чудомир веднага тръгва натам, но тя пък решава да се върне у дома и се разминават. Войнишката му отпуска свършва и редник Чорбаджийски трябва да се върне на фронта. Годеницата му обаче е смъртно обидена. Олга не успява да му прости, че не я е посетил. Писмата идват все по-рядко и накрая двамата се разделят.

Когато през 1914 г. се завръща в Рисувалното училище, фронтовакът се увлича по скулпторката Невена, която често остава да нощува при него в стаичката му под наем на улица „Парчевич”. Художничката Мара Нонова обаче му е хвърлила око и минава в настъпление. Тя е от стар тревненски род и не е свикнала да й се отказва. Флиртува открито, но Чудомир нехае. Постепенно и упорито, като китайска капка, г-ца Нонова успява да се сближи с обекта на чувствата си, прогонва Невена от квартирата му и се нанася там

В началото Мара въздържа острия си език, макар изобщо да не одобрява приятелите на възлюбения си - „пияници и пройдохи”, както тя нарича веселите и безгрижни художници, артисти и писатели. Чашата прелива, когато Чудомир и приятелят му, писателят Людмил Стоянов, решават, че през март вече пролетта е дошла и продават зимните си палта. С парите спретват гуляй за чудо и приказ. На другия ден обаче завалява сняг и свива лют студ. Людмил взема за приятеля си една пелерина от реквизита на театър „Сълза и смях”, за да не зъзне.

Когато Чудомир се явява в пълния си блясък, Мара изпада в амок. Тя решава да го откъсне от неблагоприятната среда. Поставя му ултиматум бързо да завърши училище, за да се задомят в Трявна или в Казанлък, далеч от изкушенията на покварата. Очевидно вече му е влязла под кожата, защото бъдещият писател покорно тръгва след любимата си. Двамата учителстват в Стара Загора, но чак когато се установяват в Казанлък, се венчават.

Преди сватбата Чудомир прави първия и последен подарък на Мара. Той й купува кокетна дамска чантичка за церемонията. Бъдещата булка я хвърля презрително с думите „На нищо не прилича”. Години по-късно тя ще се оплаква пред приятелки, че страшно й се е искало да получи подарък от мъжа си, но за всеки празник той просто й давал по няколко банкноти да си вземе каквото иска.

Новосъздаденото семейство Чорбаджийски се установява в Казанлък, построява си уютна къща и на пръв поглед идилията им е пълна, но зад високия зид се води истинска семейна война.

Мара ненавижда софийските приятели на мъжа си, които му гостуват с дни, примамени от хубавото му вино и безкрайното му гостоприемство. Тя фучи и срещу липсата на инициатива от негова страна да й урежда изложби в по-големите градове, за които амбициозната й душа ламти. Един ден, когато и двамата лежат с висока температура, болни от свиреп грип, Чудомир й казва със свойствената си горчива ирония: „Какво ще правим ние с теб след време, с посредствени таланти и без деца?"

Макар да се дърлят непрекъснато, Димитър и Мара никога не отварят дума за развод. А когато тя лежи в болница с лаймска болест след ухапване от кърлеж, той пише в дневника си: „По-добре да е злобна към мен, но да остане жива. Свикнал съм с нея.“ Здравият разум на писателя го лишава от излишни илюзии. „С жена ми винаги съм нащрек - всичко може да се очаква от нея. “Очевидно чувствата са отминали, но навикът надделява.

Тогава Чудомир открива втората важна Мара в живота си - актрисата от Народния театър Мара Пенкова. Тя е близо 20 години по-млада от спътницата му красива, образована, известна. На сцената блести в характерни роли, но голямата й страст е кукловодството. На два пъти е специализирала в Германия и в крайна сметка със собствени средства създава Централния куклен театър в София. Любопитното е, че Мара е влюбена в Чудомир още от времето, когато е 17-годишна гимназистка, а той - рошав художник бохем, но се преоткриват след десетилетия. Когато писателят идва в столицата, хотел „Славянска беседа“ е тяхното любовно гнездо. Близките им са доволни да видят най-сетне приятеля си щастлив. Чудомир и Мара Пенкова обикалят софийските заведения, разговарят по цели нощи, разменят си любовни писма. В едно от тях, от юли 1965 г., малко преди да се разболее от рак на устната, писателят нежно споделя с любимата си: „Време е да си дойдеш в планинската си къщичка и да си отдъхнеш. Като се успокоиш, очаквай весел гост хуморист. Ще дойде той, ще те прегърне, ще сложи глава на рамото ти и ще си поплаче. Не му се сърди, а го приласкай. Нека си поплаче веселият гост, защото той не е плакал на никое рамо. Нека си поплаче, дано му поолекне”.

Трагичното е, че когато изтерзан от тумора, авторът на „Не съм от тях как’ Сийке“, решава да сложи край на живота си. Нито съпругата, нито любовницата са при него. Мара Пенкова има дълъг ангажимент във Варна, който не може да отмени, а Мара Чорбаджийска толкова се е отчуждила от мъжа си, че когато той я моли да отиде да го види в болницата, му изпраща хабер, че има хрема и не може да пътува.

Чудомир написва 15 писма и моли санитарката да ги изпрати. Едно от тях е до Тодор Живков. По онова време писателят е народен представител и смята за редно да обясни на първия човек в държавата защо е избрал самоубийството като изход. След като се е уверил, че пликовете са пуснати в пощенската кутия, а копието от завещанието му е на видно място, Димитър Чорбаджийски-Чудомир се качва на третия етаж на болницата, застава на прозореца с гръб към паважа и полита. Изчислил е, че ако удари главата си отзад, шансовете му да оцелее са по-малки.

Мара Чорбаджийска остава да живее в къщата им до смъртта си, а след това домът става музей на Чудомир, подарен от него на родния му Казанлък. Мара Пенкова пък вгражда любовта и мъката си в безброй рецитали с негови произведения из цяла България. Записва и плочи, които се пазят в Златния фонд на Националното радио. Макар да има много интерпретатори, който я е слушал, твърди, че никой не изпълнява „Не съм от тях как’ Сийке” като нея.

 

***

Прощално писмо от актрисата до мъртвия й любим

Златица, след 26 декември 1967 г.

 

За последен път те видях на 10 декември 1967 г. в Правителствената болница. Беше четвъртък в два часа следобед. На другия ден заминах за Варна. Не беше добре. Разбрах, че идва краят, но не исках да вярвам в тая жестока мисъл. Говорихме малко. Ти ми направи с очи знак към небето. На сбогуване долепих ръката ти до лицето си, просълзих се и тръгнах. Направих няколко крачки и се обърнах, а ти ми махаше с ръка и в очите ти блестяха сълзи. Край. Помежду ни нямаше нищо, за което да мислим. Нищо. Освен една проста човешка обич, която ще нося от детството до смъртта си. Нашата проста човешка обич.

На 26 декември се върнах от Варна и научих ужасната вест. Не... Не е възможно! Нима вече те нямаше? Плаках, пак плаках и аз самичка в стаята си пред твоя портрет, погребаха те, валеше дъжд, държаха речи, носеха цветя... валеше, валеше... а ти си отиваше завинаги.

Аз бях чуждата - задната улица на твоя живот. Бях свикнала да живея в мечтите си, в мислите си, в самотата си с теб. Ти никога не отсъствуваше от моето ежедневие, било то делнично или празнично...

 

Магдалена Гигова

www.trud.bg

Димитър Чорбаджийски - Чудомир
Снимка:
Литературно-художествен музей „Чудомир“ – Казанлък

Мара Нонова - Чорбаджийска
Снимка:
Литературно-художествен музей „Чудомир“ – Казанлък

Чудомир и съпругата му,
художничката Мара Нонoва през 1929 г. в Банкя.
Снимка: Преса

Любимата на писателя – актрисата Мара Пенкова,
основателка на Кукления театър
Снимка: Преса

Портретите на художника Иван Попдимитров

Вече няколко пъти е ставало дума за художника Иван Димитров /Попдимитров/, който е роден на 10 март 1850 г. в Трявна. Затова днес ще припомня някои важни акценти от житейската и творческата му биография, покрай колекцията от негови портрети, които подбрах, главно от колекцията на Красимир Дачев. Някои от тях са изложени в НХГ, други открих в интернет, без информация чие притежание са.

Иван Попдимитров е дванадесетото дете на прочутия зограф и борец за църковна независимост поп Димитър Кънчов и съпругата му Мара. Художникът специализира в Парижката академия за изящни изкуства от 1881 до 1884 г. Рисува етюди, композиции, портрети, натюрморти. През 1883 и 1884 г. излага свои творби в Големия парижки салон, които са приети радушно. Вече утвърден портретист той получава предложения за работа, включително и от САЩ. Поради носталгия по напуснатата отдавна родина, Иван Попдимитров решава да се завърне в България. Междувременно прави изложба във Виена, където показва част от творбите си.

Иван Попдимитров се завръща в България и веднага е назначен като учител в Априловската гимназия в Габрово. През май 1885 г. със съдействието на министър-председателя Петко Каравелов той открива втората в България, след тази на Димитър Добрович през 1883 г., самостоятелна изложба в сградата на Народното събрание в София, където излага творби от парижкия си период, както и портрети, създадени у дома.

През 1886 г. е назначен за преподавател по рисуване в Класическата гимназия в София. Дарбата му на портретист го превръща в художник на дворцовите среди и столичното висше общество. В ателието му се рисуват портрети на всички видни съвременници – княгиня Клементина, царица Мария – Луиза, Мария х. Стоилова /майката на Константин Стоилов/. Възложено му е да направи портрети по снимка или от натура на всички бивши председатели на Народното събрание. Портретува видни общественици, като Хр. Белчев, Гр. Начович, ген. Д. Николаев и др. Рисува натюрморти и композиции. Негови творби са икони в академичен стил за църквите „Св. Св. Кирил и Методий“ в София, „Св. Прор. Илия“ в Княжево, „Св. Св. Кирил и Методий“ в Созопол. През 1887 г. прави втора самостоятелна изложба. На Първото пловдивско изложение през 1892 г. е награден със златен медал за свои картини с битова тематика.

Художникът завършва жизнения си път почти забравен на 2 февруари 1944 г. в София. Значителна част от картините му са унищожени при бомбардировките над София през 1943-44 г.

 

 

Подготви

Галина Иванова по сведения от публикация на Лидия Горанова – дългогодишен уредник в Музея в Трявна

Автопортрет на Иван Димитров
Снимка: СМРЗИ - Трявна

Портрет
Галерия "Скенер"

Портретът на Княгиня Мария-Луиза,
рисуван през 1900 г.
е част от колекцията на цар Фердинанд, НХГ

Женски портрет, 1889 г.

Женски портрет, 1891 г.

Детски портрет, НХГ

Портрет на княгиня Клементина, 1894 г., НХГ

"Италианка"

Портрет на Иван Атанасов

Портрет на Катя Стоянова в ролята на Кармен,
галерия "Лоран"

Мара Томчева Стойкова - Кънчева, майката на художника Иван Димитров, СМРЗИ - Трявна

Из миналото на село Куманите

Село Куманите има многовековна история. Заселено е от кумани от войската на цар Иван-Асен. От всички етноси, които българите асимилират през Средновековието, безусловно най-големият е куманският. Толкова голям, че успява да даде двете последни династии на средновековната българска държава – Тертеровци и Шишмановци. Самият Калоян е женен за дъщерята на куманския хан Коча, Целгуба. Тя приела християнското име Мария. Брат й Манастър е назначен за началник на конницата. Куманите са в армията на Калоян и в знаменитата битка с кръстоносците при Одрин през 1205 г. Именно те измъкват граф Дьо Блоа, а после и император Балдуин от лагера и ги довеждат до капана, устроен им от цар Калоян.

Аристокрацията получава важни постове в държавния апарат, а населението, ако се съди по топонимите Куманово, Куманец, Куман, Кумански юрт. В знак на благодарност за проявената преданост и боен дух от страна на своите съюзници от Азия, царят им раздал земи и им позволили да се заселят в пределите на държавата му. Едновременно с това, той е искал куманите да бъдат недалеч от столицата – Търново, за да може в случай на нападение да събере бързо войската си в чийто състав се числели и куманите. Съседното село – Войниците, също е заселено по този начин, за което красноречиво говори и името му. Дълго време куманите са се женели помежду си и рядко са допускали чужда кръв, но постепенно са били претопени от българите.

Но настъпва онова страшно време, когато над България се спуща петвековната нощ на турското робство. Пада Търновград. Извива се кървавата вихрушка, която помита Втората българска държава, но не и духа на българина. Легендата твърди, че тук, край опустелия стан на куманите, намерили убежище търновския болярин Стоян, който избягал от турците може би заедно с болярката Божана, заселила съседното Боженци. Само българинът може тъй – от нищото, от пепелищата и голата земя – да съгради отново топло огнище. Така се слага начало на българското село Кумани. По най-хубавите слънчеви места, до бистрите извори и в близост до върха, от който в ясни дни се вижда Търновград, по негов образ и подобие е била построена Болярската махала. Днес тя се състои от около 15 къщи. И сега тия високи каменни сгради, накацали една над друга по стръмния скат на Дренака, покрити със зеленясали от старост плочи, с надвиснали широки стрехи и дълбоки судурми, със стаи, в които греят резбовани слънца по таваните, а по прозорците и чардаците – червени мушката, по градеж удивително напомнят голямата обич и мъка на първите и заселници.

Ето какво споделят гости посетили селцето „… Намираме се в дебрите на Балкана, в село Кумани. Тук е пролет, но не такава каквато е в нашите градове и села. Тук е същата зеленина която Иван Вазов възпява – зелено, свежо до където поглед стигне. Поляните изпълнени с много бели и жълти цветове, а по зелената трева блестящите капки на утринната роса. А можеш ли да не се почувстваш горд сред тая красота и да слушаш песните на най-различни прехвъркащи от клон на клон пойни птици? Най-рано чуваш гласа на кукувицата която възвестява настъпващата пролет… „.

„… Отправяме се към с. Кумани, малко балканско селце разположено в полите на Стара Планина. След много завои се издигаме на около 600 м.н.в. Минаваме през хубава иглолистна гора. Влизайки в селото, пред нас се разкриват къщите характерни с възрожденската си архитектура. Намираме се в къща „Кумани“. Тя е с много светли и приветливи стаи и една от тях е с все още със запазено „Слънце“ на тавана. То напомня за сръчните ръце на някогашните майстори от Тревненската дърворезбарска школа. Вглеждайки се в него, откриваш сложните детайли, всеки изработен с много любов и търпение. И всяка форма буди възхищение и  гордост, че ги има все още…“

„… Според географската карта това място не съществува. Отписано отдавна от цивилизацията, дряновското село Кумани спи като в приказка на Братя Грим. Видимо не шава, дори не диша. Току що сме слезли от автомобила, подаваме носове над високо загърнатите яки и също спираме дъх. Толкова е красиво, че чак сърцето те свива. Селцето се сребрее пред очите ни, приклекнало между зализаните перчеми на два съседни балкански рида, звънти със стъклените клони на оголените си дървета и сякаш се смее…„.

 

Източник: toponymio.wordpress.com

 

Снимки: Жоро Хаджиев