Тревненски бУдил: Истинската история на "мистичното" тревненско село

Как възникнало изоставеното днес село Рачовци,
което си имало свой „цар“ и заровено имане

Около 1800-та година в търновското село Асеново живеели Рачо Петров, жена му Рада и двете им деца – петгодишният тогава Петър и тригодишния Спас. Били заможни, имали хубава нова къща и два вола. Животните били хрисими и охранени. С тях Рачо изкарвал прехраната на семейството. Като коне ги карал, седнал в каруцата. Нарочил го турският бей и започнал да му праща хабер по два пъти на годината ангария да му отработва. Не след дълго, бея се заканил да му вземе воловете и продължавал да го тормози и преследва. По това време много хора се изселили от краищата, където робията, теглилата и мъченията, дошли много повече от търпимото. Тръгвали в неизвестна посока да търсят късмета си и никога не се връщали. Следи и спомени оставяли на новото място както те, така и синовете и внуците им.

Било невъзможно и за Рачо Петров да остане в Асеново. Жена му Рада била много привързана към него и децата. Вечерта решили да бягат. Млад бил Рачо, не му се мряло. Станал рано сутринта, сложил децата в колата. Хвърлил две черги, за да ги завие. Скрил под чергите един бакър и два хляба. Не забравил и брадвата. Всичко друго в къщата било на мястото си. По нищо не трябвало да личи, че домът е напуснат. Тръгнали на изток, но изведнъж кривнали на запад. И бързали колкото могат по-далеч да замръкнат, да не узнаят бягството им, да не ги настигнат преследвачи. Привечер стигнали в с. Царева Ливада. Дострашало ги да останат, тъй като имало доста хора. Опасявали се да не би сред тях да има и турци. И отново потеглили. Изминали около два километра и пред тях се открили хубави обширни ливади. Това били т. нар. Нончеви ливади. Спрели и се установили тук за известно време. Не е ясно как Рачо „присвоил“ и узаконил тези ливади, но впоследствие те станали собственост и землище на с. Рачовци. И моят дядо притежаваше 15 декара от тях. Тук косяхме и като малки пасяхме животните от Рачовци. Сеното им беше меко като памук. Около 1950 г. ливадите бяха отчуждени и застроени. В тях се настани военно поделение, което и съществува и днес, като складово поделение, охранявано от цивилни служители…

Мястото, на което се установила Рачовата фамилия било притегателно, но ги измъчвало безводие. Дерето и извора били доста далеч. Затова те решили да търсят друго, по-подходящо място. Впрегнал Рачо воловете, натоварил багажа и семейството отново тръгнало на път. Пристигнали в с. Бижовци и се настанили над селото. Тук прекарали няколко седмици, но не им харесали хората от селото. Били студени, свидливи и завистливи. Затова решили да напуснат и това място. Впрегнали пак воловете и отново потеглили на път. След като изминали около километър пред тях се открила хубава ливада. От двете й страни имало изворна вода. Тази ливада и до днес носи името Рачова ливада. Тук живеело будно и заможно население – потомци на някогашните царедворци и вестоносци, заселени след падането на България под турско робство. Щом разбрали за пристигането на бегълците, мъжете се притекли на помощ. Отсекли дървета и направили малко жилище за новопристигналото семейство, както и малък обор за воловете. Жените донесли провизии и храна. Тук семейството прекарало зимата. Мястото обаче било много високо, духал силен вятър. Затова, щом пукнала пролетта, Рачо решил за последен път да смени местожителството си. Предварително обходил околността. Останал възхитен от мястото, в което е разположено днешното село Рачовци. Имало хубава студена вода, малко дере, красиви ливади и около тях много гори. Пристигнали тук и положили основите на селото. Построили къща от камък и дърво, покрита с плочи. Основите й още стоят. Построили си и плевня, която по-късно преустроихме в казан за ракия. Пред нея оформили и хубав харман. Тук се родила дъщеря им Велика. Започнали да обработват и земята наоколо. Децата им пораснали, задомили се и дали трите основни рода на селото, което през 1912 г. наброявало 120 души.

Най-големият син на Рачо Петров е Петър Рачев Петров. Той си направил къща в средата на селото. Бил смел, енергичен и много трудолюбив. Титулували го за цар на селото. Бил известен в района с името Петър царя. Титлата „цар“ се предавала в рода от поколение на поколение и достигнала до наши дни. Петър разпределял имотите на селото. Разбира се най-хубавите ниви и градини останали негова собственост, а впоследствие станали собственост на хората от неговия род. Взел си жена от с. Скорци на име Петрана. Родили им се пет деца, а именно: Пенчо, Недьо, Миньо, Рада и Велика.

Интересна е историята на Миньо Петров – Царя /1841-1919/, който си построил къща в долния край на селото, където извирала изворна вода. На мястото на извора направил малък кладенец, който съществува и днес. Оженил се за Велика от с. Скорци и им се родили 12 деца. Четири от тях починали, като малки. Спомням си една интересна история покрай Миньо Петров, която ще се опитам да Ви разкажа накратко. През 1877 г. била обявена Руско-турската война. Русите минали Дунава и една войскова част се отправила към Търново. Турските началници напуснали града и побягнали към Турция. Миньо Петров бил мобилизиран и изпратен в Търново да откара бея и багажа му. Отишъл той и натоварил багажа. Вероятно имало и друга кола, с която пътувал бея. Задачата била, да го откарат в Южна България, за да е по-близо до Турция. Вечерта ги заварила в местността „Солищата” под тревненското село Войници. Тук спрели да пренощуват. Събудил се Миньо Петров през нощта. Гледа всички спят. Впрегнал воловете в колата и право у тях. Разтоварил я. Намерил наниза на жената на бея от 30 жълтици (пендари). Смъкнал и другия багаж и открил и едно гърне с жълтици. Никой не го потърсил. Животът бил по-мил и скъп за бея. Заминал без багаж. Баба Велика скрила наниза и жълтиците в моминския си сандък под ключ. Обрекла наниза на бъдещата си снаха. По-късно им си родил син, когото кръстили Недялко. Когато той се оженил за Цана Петкова Тачева от с. Куманите, на сватбата баба Велика викала наниза на снаха си. Често Цана го носила на гърдите си, особено като ходела в Трявна. Но не могли дълго да му се радват. Баща й, Петко Тачев, взел заем, който трябвало да се изплати в определен срок. В противен случай щели да му вземат къщата. Заложили наниза на дряновския чорбаджия Станчо Хаджи Димитров, докато съберат парите. Петко Тачев събрал парите, но като ги занесъл, чорбаджията отказал да върне наниза. Така Цана се простила с него. Доста време дядо Миньо се чудил, къде да скрие гърнето със злато. Синът му Недялко започнал да си попийва и дядо Миньо се притеснил, че ако синът му го намери, може да пропилее жълтиците за пиене. През последните дни от живота си казал пред някого, че ги е закопал под прага на къщата. Тези негови думи се предавали от поколение на поколение и стигнали до наши дни. През 1995 г. дошли иманяри и съборили всички каменни стъпала, водещи до новата дълбока маза на Недялко Минев. По-късно разбрах, че това били неговия правнук със свои приятели, но нищо не открили.

Спомням си още една интересна история от миналото на нашето изоставено днес село. През 1878 г. в къщата на Рачо Петров, наследена от внучката му Рада, нощували турци, който бягали към Южна България. Около 1970 г. баща ми научил от тревненеца Боньо Матев, че турчин идвал в Трявна и разказал това, което научил от своя прадядо, предавано от поколение на поколение и стигнало до него, а именно, че неговият прадядо с група турски войници, нощували в къща, намираща се на 50 метра от „Радин кладенец” в с. Рачовци. През нощта под прага на входа на къщата закопали гърне с жълтици. През 1996 г., вероятно през нощта, иманяри разкопали пред входа на старата, изоставена къща на Рачо Петров. Около разкопаното намерихме парчета от глинен съд, а на улицата открихме план на къщата и означено на него мястото на съкровището. Вероятно са го открили, но кои са иманярите и до ден днешен не знаем.

Пенчо Пенчев

Из „История на село Рачовци“, 2009 г.