Забвението

Непосредствено след Освобождението за много поборници, опълченци, революционери, не се споменаваше. Те не получаваха заслужената почит. Сред тях бяха и сестрите на Ангел Кънчев. Потънали в пепелта на забвението, останалите две живи сестри на революционера – Кина и Стояна /Иванка вече е починала/, преживяваха несретни дни в Русе. Но имаше и честни люде, които познаваха това семейство и неговите заслуги към Родината и не можаха да се примирят с неговото тежко положение. Пръв народният поет Иван Вазов издигна глас за бедственото положение на Кънчевите сестри /“Едната се скита из Румъния по чужди врати – пише той, - а по-малката след смъртта на брата си, който беше единствената им подкрепа, оттам гола и боса по улицата, прибра я една циганка и днес се намира... Да го кажем ли? Тя се намира в публичен дом, облечена в червени ханъмски гащи...” (1)/. Бедственото им положение занимава и съвестта на Захари Стоянов, който най-отблизо познава Кънчевия род. В предисловието на своите „Записки по българските въстания“ той пише: „Има ли милост за всеки чувствителен човек, когато старият баща на Ангел Кънчев умря на път и се погреба без свещеник? Когато двете му сестри киснат в калното блато на вертепа, скитат се гладни и боси? Да кажа ли нещо по-чувствително? Вярвам, че ще се наскърбите за минута поне, но не се стряскайте. По-малката сестра на Ангел Кънчев, момиче на 15-17 години, се намираше през 1800 година под стряхата на една циганка, съдържателка на публично заведение, а по-голямата й сестра си оплаква дните във Влашко… Като, че ли народът, за който са се жертвували се е потурчил?“.

Гласът на Вазов и Захари Стоянов намира топъл отзив в редица българи, които пишат писма до Народното събрание и княза и настояват да им се помогне. На първата редовна сесия на 28-то заседание на Народното събрание, проведено на 13 ноември, се поставя за разглеждане съдбата на двете сестри.

След оживени дебати, се отпуща пенсия от 30 лева на Кина Кънчева, като не се взема предвид, че и другата сестра е обречена на глад.

Преди споменахме, че втората сестра на Кънчев, Иванка е починала. Тя е родена в Трявна. Била е омъжена за Димитър Горов, деен член на Гюргевския революционен комитет преди Освобождението. Подпомагала е дейно съпруга си, по подготовката на четите, които са минавали в България. Участвала със сестра си Кина в изпращането на Ботевата чета на кораба „Радецки“ от Гюргево до румънското пристанище Бекет. Двете сестри пренасят прощалното писмо на Христо Ботев до съпругата и детето му. Арестувани от румънските власти те вплитат писмото в косите си, опазват го и го предават на Венета. Иванка Кънчева е била куриер и на българския революционен комитет и е пренасяла революционната поща от Гюргево до Русе и обратно.

Димитър Горов и Иванка Кънчева преминават Дунава с руските войски и се установяват за няколко дни в Русе. По-късно успяват да се доберат до Трявна. Горов продължава с руската военна част, аташиран към командира на Троянския отряд – генерал-лейтенант Павел Петрович Карцов, като предводител и преводач, при когото остава до края на войната.

Иванка, заболява тежко, едва дочаква навлизането на руските войски в Трявна. С последни сили тя се изправя на прозореца и изрича: „Доживях да видя България свободна!“ и издъхва. Забелязана от руски офицер, тя е прибрана и тържествено погребана в двора на църквата „Св. Георги“ в Трявна.

Кина Кънчева продължава своята революционна дейност, прехвърля често Дунава, поддържа връзки с българските офицери – детронатори и русофили. Към края на 1836 г., тя влиза във връзка с Букурещкия революционен комитет на русофилите, начело с майор Петър Груев и капитан Радко Димитриев. Пренася нелегални писма, позиви и органите на емигрантите – „9-ти август“, „19 февруари“, „Да се разберем“ и др. През време на русенския бунт на русофилите от 1887 г. взема дейно участие. С Наталия Каравелова, Анна Стоманякова, Николинка Кръстенякова, Петрана Узунова, организират акция против местния „диктатор“ – префекта Димитър Мантов в Русе.

През 1888 г. Кина се омъжва за капитан Александър Кесяков – болградски българин. Офицер на руска служба, той остава след Освобождението да служи в българската войска и стига до чин подполковник. На 18 ноември 1889 г. им се ражда дете, което кръщават на вуйчо му Ангел. Семейството на Кина Кънчева започва що-годе по-сносен живот. Ангелчо расте под топлите грижи на родителите си. В лицето му се възражда спомена за Ангел Кънчев. Не само по име, но и по характер младият Ангел прилича на вуйчо си. Радостта на семейството обаче, е кратка. Александър Кесяков почива през 1895 г. Кина Кънчева остава вдовица с невръстно дете. След завършване на Русенската гимназия Ангел Кесяков постъпва в Софийския университет, където следва славянска филология. /…/

Зачестяват години на несгоди и горчиви сълзи. Кина е принудена да търси препитание по чужда работа. Огорчението на двете сестри расте. Кина Кънчева обикаля живите революционери – съратници и взема от тях следното удостоверение: „Подписаните генерал Кирил Ботев и Стоян Заимов, жители Софийски, Никола Обретенов и Сия З. Стоянова и Петрана Обретенова – жители Русенски, Сава Пенев и Никола Славков – жители Свищовски, удостоверяват, че госпожа Кина Кънчева Кесякова – сестра на покойния Ангел Кънчев, беше членка на БРК – гр. Гюргево през времето от 1872 до 1876 г., т.е. до тръгването на четата на Христо Ботев за България и, че през всичкото това време тя пренасяше на комитета от Румъния до Русе патрони за револвери. Това удостоверение й се дава, заверено с подписите ни пред нотариуса, за да й послужи, гдето й стане нужда и за добиване на пенсия. 17 ноември 1908 г.“

Кина Кънчева отправя молба до Цар Борис, с която моли да и се подобри материалното положение, но молбата остава без уважение. Тя се обръща към свои близки в София да направят необходимото, за да се даде ход на молбата й, но уви… „частните заявления не докладват на царя, понеже той няма време и да иска да ги разглежда“ – отговаря познатият й Теодор Иванов с писмо от 27 ноември 1928 г.

Тогава Кина Кънчева подава молба до председателя на 22-то обикновено народно събрание на 29 януари 1929 г., с която моли: „Господин Председателю,

Подписаната съм сестра на известния революционер Ангел Кънчев и вдовица на запасния подполковник А. Кесяков. От приложените тук документи се вижда, че съм била активна членка на Българския революционен комитет в гр. Гюргево от 1872 до 1876 г. Мъж ми, зап. подполковник Ал. Кесяков, по народност българин, до Освободителната война 1877-1878 г. беше на руска служба като офицер, а след освобождението на България остана на българска служба, където достигна до чин подполковник.

Същият се помина през 1895 г. като пенсионер за изслужено време с 909 лв. Тия 909 лв. са единственият ми приход, с който се издържаме аз, сестра ми (неженена) и син ми. От приложеното медицинско свидетелство се вижда, че и тримата сме болни и имаме нужда от чужда прислуга.

Господин Председателю, за участието ми в революционния комитет през време на земеделското управление поисках от Народното събрание да ми отпуснат поборническа пенсия, обаче такава ми се отказа, понеже съм получавала наследствена пенсия, но за да не ме оставят съвсем без награда за признатите ми заслуги (след направената проверка), отпуснаха ми 5000 (пет хиляди) лева помощ.

Вие, господин Председателю, ще прецените в сравнение с другите, които също са рискували живота си като мен за свободата на България, за която, както е известно, нашето семейство даде най-добрия си член - брат ми Ангел Кънчев, дали съм възнаградена аз, болната ми малоумна сестра Стояна, която се умопобърка при вида на застреляния ми брат на русенското пристанище, като сме оставени в дълбока старост да живеем само с пенсията за прослужено време, наследена от покойния ми мъж.

Днес вдовиците на руските офицери, които са участвали в Освободителната война като мъжа ми, получават повече пенсия от мен, която освен качеството си на жена на офицер от Освободителната война, съм самата поборница и сестра на революционер. Каква полза за мен и сестра ми, че в София и Русе са нарекли улица на името на брат ми и че недавна в Русе празнуваха много шумно 50 години от героичната смърт на брат ми, когато ние, сестрите му, бяхме забравени и оставени да мизеруват!

Ако е нуждно да се показва пример за народна непризнателност на младото поколение, то можем ние да бъдем показвани за такъв, обаче днес при засиленото патриотично възпитание на младежта това не бива да се допуска! Огорчението и разочарованието на нас, двете старици, е голямо, още повече, че в края на миналата година, като венец на всичкото ни нещастие, бяха извадени от собствената ни зидана гробница костите на покойния ми мъж подполк. Кесяков и на мястото му поставени останките на един починал, забогатял напоследък русенски гражданин!

Въпреки всичко това, ние пак не губим вяра, че можем да бъдем съвършено забравени и изоставени от обществото.

Господин Председателю,

в заключение на гореизложеното Ви молим, след като се провери истинността на всичко това, то да се подобри участта ни, за да може и последните на живота ни дни да твърдим, че има правда на този свят, в частност в нашата хубава страна, за свободата на която работихме брат ми, мъжът ми и аз. Имайки предвид сегашното ни крайно мизерно положение, Вие ще прецените и каква да бъде помощта - дали една поборническа пенсия, независимо от тази за изслужено време, или една по-чувствителна еднократна парична помощ за мене и сестра ми.

31 януари 1929 г. гр. Русе

С дълбока почит за сестра ми Стояна Кънчева и мен.

Подписала Кина Кънчева (2)”.

И тази молба остава неудоволетворена.

На 30 ноември 1932 г. Кина Кънчева почива в Русе.

Стоянка Кънчева /* която при вида на мъртвия си брат полудява от ужас и получава нервно разстройство за цял живот/ – старица на 65 години, е принудена да прекарва последните си години по ханища, докато заболява тежко и почива през май 1939 г. в Русенската болница.

В едно свое писмо от 1933 г. до брат си Стефан, д-р Пандурски, братовчед на Ангел Кънчев, пише за съдбата на своите близки роднини:

“Кина Кесякова умре миналата година на около 90 години, друга сестра, по-малка от нея, Стояна е още жива, но немощна и стара, потънала в мизерия заедно с племенника си Ангел Кесяков (46 г.), изживява последните си дни на една скромна пенсия, поради братовото си заслужило име.

Покойната ми братовчедка Кина, също и син й Ангел са били хора странни, независими характери, горди в душата си, но скромни до обезличаване. Ангел е около 45 г. или над тази възраст. Не се занимава с нищо, но доколкото ми се простират сведенията, доста начетен. Последното обстоятелство обаче никого не ползува... и него самия. Нещо подобно на Златя Димитров Златев и по-лошо (3)”.

Единствен пряк наследник на семейството на Ангел Кънчев е синът на Кина, който не се женил и не оставя потомство (4).

Унижени, пренебрегнати, трите сестри на Ангел Кънчев – Кина, Иванка и Стоянка – не преставаха да се борят и да вярват в светлото бъдеще на своята Родина. Техният подвиг, гореща любов към родината и проявен героизъм, оставят светла диря в съзнанието на тревненци и целия български народ.

 

Илия Маринов

 

Из юбилейното издание на в. „Тревненски зов“ /2 октомври 1970 г./, посветено на 120-та годишнина от рождението на Ангел Кънчев. Статията е допълнена с цитати от публикацията „Трагичната съдба на семейството на Ангел Кънчев“ от Милчо Игнатов - (1), (2), (3), (4).

Иванка Горова

Кина Кесякова

Ангел Кесяков