150 години от гибелта на Апостола

Дълбок поклон пред светлата му памет и делата му!

 

Захарий,

Пристихнах тук. Работата ми крайно опасна. Собствено не мога да ти кажа има ли поне надежда за оздравявание. Но нейсе. Дошло до глава – ще се тегли, че където му излезе крайт. Още не съм се показал на доктора, утре отивам. Сега съм свободен и за това ти пиша. Бележката за Левски, гдето я бях изгубил, намерих я и ето сега ти пиша.

 

ЗА ЛЕВСКИ.

 

Един път (Цаню не помни коя година било) Левски бил в опасно положение, защото в Тракия открили някак дирите му и го гонели. Трябвало непременно да бяга във Влашко, трябвало да мине Дунава. От Тракия, както му било обикновено при най-опасните времена, той отишъл в Трявна. Много пъти до тогава той преминувал славянската река – тихий белий Дунав. Много пътища имало да водят за Влашко през тази река, но ни един не струвал за него, навсякъде го чакали турските касатури и проницателните чорбаджийски погледи. Навсякъде вече се носело неговото име. Портретът му се намирал в полицейските управления. На всяка стъпка искали от него тескере редовно каитено, а где можал той на всяко място да го каити? Ето защо той събрал на съвещание приятелите си от Тревненский комитет и ги питал кой път е най-безопасен, за да мине Дунава. Тревненци твърде малко могли да му спомогнат, защото в тия работи само той бил специалист. Най-после сам размислил и казал, че най-добър и безопасен път е през град Никопол, защото там имало много черкески села, които сами вардели пътят, та не пропущали никого и за това турското правителство малко внимание обръщало на този път. Но друг път Левски не бил в Никопол, та за това, нямал там някой познат верен человек и искал от тревненци да му укажат. Случило се, че никой не знаял в Никопол верен человек и се разотишли без да свършат нещо. Останали само Левски и Цаню. Левски казал на Цаня да мисли, дано някак измисли някой способ. Много се чудил и мислил Цаню, как да намерят верен человек, най-после припомнил си, че неговийт комшия уста Пеню Ошанский (1) е бил в Никопол по работа. Уста Пеню наистина не зимал участие в движението; но знаял, че се крои нещо против турците, той съчувствувал и бил человек верен, от когото не могли да се боят, че ще ти предаде. Обърнал се към него Цаню и му разправил, че един таен человек ще иска да бяга във Влашко през Никопол, та ще може ли уста Пеню да покаже там верен человек. Уста Пеню казал, че такъв приятел той има, но се бои да препоръча до него опасний человек, да не би да се улови нещо и да пострада приятелят му. Уста Пеню, като иконописец и набожен човек, боялся да земе грях на душата си за опропастявание на приятеля си, комуто, казвал той, съм ял хляба. Най-после, след дълги молби и убеждения, уста Пеню се съгласил да напише Цаню писмото, а той да го подпише. Като зел Левски писмото, не се решил да си каити тескерето в Трявна и тръгнал с коня си така. Цаню го изпроводил до вън градът в този опасен път.

Като се върнал на следующийт път Левский, ето що разправил на Цаня за своето пътувание до Никопол. От Трявна той ударил направо през селата, като не се запирал никъде. По пътят минал доста добре, защото избягвал главний път и беклеметата. Даже няколко време вървял заедно с двама турци конници, които, като му повярвали, че е протестант и книжар, разказвали му, че по тия страни вече имало много „кумита“! След малко турците потеглили къде Русчук, а той ударил направо за Никопол през селата. Като минувал близо до черкеското село Пустия, срещат го четирма души черкези, които го запрели и му казали, че той е кумита! Той се оправдавал, като им поксазвал тескерето си, но те не щели и да го слушат. Но тъй като било близо до селото, то не можали да му сторят нищо, а се задаволиле само да го заведат в селото, за да се похвалят, че хванали комита. В селото имало една стая и в тази стая го вкарали. Там Левски забележил един турски чиновник, оставен там, за да наглежда черкезите. Случило се, че този турчин мразел черкезите и като видял тескерето на Левски, че го викат Нико и че той е тудожар протестантски книгопродавец, скарал се на черкезите и отпуснал Левски, като му казал, че черкезите са кйопек – ерифлер и могат по пътя да го убият, за да му земат коня, или просто да го запират и да го безспокоят, та за това, той дал на Левски едно заптие, да го заведе до самийт Никопол. Да има за спътник заптие съвсем не било приятно на Левски, за това той настоявал да казва, че не му трябва заптие, че малко път останало до Никопол и др., но чиновника не го слушал, а дал една записка на заптието и му казал пред Левски, че от него иска този человек, че заптието трябва да го предаде в ръцете на полицията невредим и да земе обратна записка. Левски видял, че работата е опасна, но не можел да даде повод за подозрение. За това мислил през пътят да се отърве някак. Те отишли със заптието тихо до самийт Никопол. Минутата била решителна. Левски обърнал към него конят си и го попитал, къде мисли да го води. Заптието казал: „на конака!“ Левски му отговорил, че той вече не се нуждае от неговата помощ, тъй като в градът няма опасност от черкези и че той може да се върне назад. Заптието настоявал и Левски видял, че ако му отстъпи е изгубен, за това решително му казал да се върне, защото той не иска да влиза в градът със заптие, като някой престъпник. Заптието казало, че той трябва да земе расписка. Левски (според както сам после казвал на Цаня) бил готов да го нападне и да го убие, ако не се завърне, а после вече да бяга (2). Види се, че заптията прочел нещо лошо и решително в лицето на Левски, та за това простял, помислил, поискал едно меджидие от Левски и се завърнал. Било още рано след пладне, Левски трябвало да влезе в градът веднага. Той влязъл и право кондисал в един хан. Ханджията му се показал много любезен человек, разпитвал го за много работи и Левски бил задоволен от него, даже му казал, че ще излезе по чаршията да търси някои познати хора от Плевен. Отишъл Левски да търси человека, до когото бил препоръчан и след дълго тарсение намерил го в къщи. Като му казал, че е на хан и че разговарял с ханджията; приятелят го предупредил, че ханджията е турски шпионин и че довечерта непременно ще го предаде. Като узнал това, Левски се завърнал в ханът, заплатил си и казал, че ще отива за Плевен, езднал коня и се отправил в пътя за Плевен. Но като изминал градът обърнал коня, влязъл през лозята и проседял там, докато захванало да се стъмнява. По тъмнината, той после се върнал пак в къщата на приятеля си, която била накрая на градът. Там оставил коня си и с каик през нощта минал във Влашко. Така се избавил и този път. От всичко това, аз мисля, може да се види, че Турция не е спала съвсем, както обикновено предполагат и не е било лесно да се бяга и да се работи против нея.

Друг път Левски разказал на Цаня Захариев това. Случило му се от Влашко да заминува в България с други трима души, за да пренасят револвери. Качили се от Гюргево и искали да излязат на Свищов, но ни един от тях нямал револвер. На излизание другарите му се побояли да земат със себе си револверите. Той ги зел сам, запасал ги изотзад, зел в ръката си една малка чанта и като забележил, че има да излиза един юзбашия, той тръгнал подир него. Заптиите поискали му тескере, но той казал, че е слуга на юзбашията, който в това време заминал и го пуснали, но другите ги хванали. На другийт ден, той се постарал, намерил им поръчители и ги пуснали.

Такива разкази у Цаня има много.

- Не знам защо ти се видело чудно, че ти писах сведенията от тука (3). Казах ти, че тогава в джобът си намерих бележките и затова, като нямах друга работа, написах ти. Тогава бях още в гостилницата и затова не ти явих адреса си. Ще те моля недей обажда и на някои от нашите приятели за истинската моя болест (4). Не за нещо друго, а защото съм учител. А то ще се чуе. Няма да остане тайна, аз знам. Но учениците как ще гледат на мене. Пък и противницитe, знаеш ги, че да им се падне случай, ще потръбят ушите на хората. Аз не казвам на приятелите си от какво страдам. Само ти и Петков знаете. Хубаво ще бъде да остане все така, но то не може за дълго. Петков ми пише, че имало място за началник отделението (5) на место Вацова (6) и Иванчева (7). Той казва, че може да ме повикат на това място. Аз знам, че вече след това даскалъкът не е за мене и трябва да стана чиновник. По-сгодно от подобно място в Министерството на просвещението за мене няма, но то е за мене голямо; мисля, че не ще мога да го изпълнявам и мнозина ще въстанат и в журналистиката. Затова, ако има място подначалник в същото министерство, на драго сърце бих приел, ако и с по-малка заплата. Така отговорих на Петкова. Ти как мислиш по това – пиши ми непременно.

Ех, пък да можеш и ти да дойдеш в София и аз да пооздравея барем малко! Нали би било добро? Какво ти пише Петков за предполагаемото от него журналче? (8)

Тука се срещнах с румелийските степендианти. Двама са мои бивши ученици от Пловдив и не от най-добрите. Няма от тях и от всички тукашни ни един да излезе наш човек. Щом се проводи млад человек тука, във Виена, или в Чехско, на учение – няма да излезе човек, защото тука самото общество не се интересува от нищо, освен от своите дребни интереси по областите. Най-много ако се възвиси до съзнание на народност – и то е много. Ти чул ли си някой австриец да се е прославил в науката, да е извадил на яве някоя нова идея? Едно има тука: стремление към аристократичане, даже у капуджиите (9) и жадност за пари. Изобщо това не е органическо цяло; това е отвратително съединение на потъпкани воли и разсъдъци. Какво може да бъде сравнение на тукашните студенти, които си решат косите и се помадят по цял ден, като уруспии (10), които презират своите другари, защото не са облечени по модата и които книга нехващат, с братушките! (11) Там какво самоотвержение, какъв демократизъм, какво любящо сърце, чувствително особено към всеко злощастие; а тука – каква студенина и безсърдечие и какъв мискинлик. И тука, между това магарешко общество, за да има человек сила да одържи своето человеческо достойнство, или трябва да бъде вече изпечен в убежденията си и преминал в години, или трябва да е гигант. А нашите ученици нямат ни едното, ни другото. Ето защо тука изпроводен ученик, ще се завърне дурак и подъл, ако ще да има и златно сърце. Поздрави ония приятели, които са там.

Забравил съм да ти кажа, че знам кой намери парите ми изгубени в Пловдив. Те бяха двама мои другари, български учители, от които едина мой стар приятел и бивш съученик. Ако си любопитен мога с второ писмо да ти го известя. Ето честност и приятелство.

 

Прощавай Т. Китанчев

Виена, 13 октомври 1884 г.

/Писмо от Трайко Китанчев до Захарий Стоянов/

 

НБКМ БИА, ф. 100, II А 8674 а, 2 л. Оригинал. Ръкопис. Част от него публ. в З. Стоянов, Неиздадени съчинения, II, док. № 21, с. 445-447, 583-584 и като факсимиле в Т. Ташев, Л. Ташева, Захарий Стоянов. Документален летопис, с. 139.

* Източник: www.sitebulgarizaedno.com

 

(1) Уста Пеню Димитров Ошанеца, от Трявна, резбар и иконописец.

(2) От тук до края това е последната част (краят) на писмото, което носи подписът на Трайко Китанчев, намерено в архива на З. Стоянов в Русе. Първата част при публикацията на А. Е. е липсвала, в която е обръщението и датата. Тя се съхранява в архива на З. Стоянов в БИА и тук я даваме по запазения оригинал.

(3) Трайко Китанчев е на лечение във Виена през 1884 г. - страдал е от сифилис и вероятно от тази година датира това негово писмо. Това се вижда и от писмото на Лазар Попрайков до З. Стоянов, в което той съобщава, че Китанчев още не се е завърнал от Виена и че последният му пишел, че бил по-добре.

(4) За тази „истинска болест“ на Т. Китанчева пише, както по-долу, така е била се вижда и от останалите негови писма.

(5) За началник отделение в Министерството на народното просвещение в Княжеството.

 (6) Спас Киров Вацов (Табаков) (1856, Пирот – 1928, София), учител, директор на Ломската гимназия, началник отделение в МНП, директор на Софийската класическа гимназия, главен секретар в МНП, основател и директор на Метеорологичната станция, основател и председател на Българското природоизпитателно дружество, член на БКД

(7) Тодор Иванчов (Иванчев) (1858, Търново – 1905, Париж), политически и държавен деец, учител, деец на Либералната партия (радославистка), редактира с д-р В. Радославов в. „Народна правда“, директор на Кюстендилското педагогическо училище, директор на Статистическото бюро, един от основателите на Софийския университет, министър на народното просвещение в правителствата на П. Каравелов (1886), на д-р В. Радославов (1886-1887), на Д. Греков (1899), министър-председател (1899-1900, 1900-1901).

(8) Д. Петков заедно с Т. Китанчева и З. Стоянов са планирали да започнат да издават самостоятелен журнал, т.е. списание или, както сам Китанчев пише „журналче“.

(9) (тур.) - портиеритe, вратарите.

(10) (тур.) - леки жени, проститутки.

(11) Сравнение с руските студенти.

Писмото на Трайко Китанчев до Захарий Стоянов
Виена, 13 октомври 1884 г.

Барелефът на Васил Левски, дело на скулптора Борислав Русинов,
който се намираше на Старинната улица в Трявна