Из семейните хроники. Тревненският зограф Йонко поп Димитров

Дядо поп /поп Димитър Кънчов/ бил баща на 21 деца. Най-големият му син Йонко е моят дядо, пише в книгата си „Светлини и сенки“ /1985 г./ неговата внучка - оперната певица Надя Афеян /1917-2000 г./. Йонко поп Димитров е роден в Трявна през 1840 г. /* 1842 г./ и починал през 1919 г. Още от малък той учил при баща си иконопиство, а също и при кръстника си Йоаникий поп Витанов, един от видните представители на Витановия зографски род. Той работил дълги години, кръстосвайки България по всички краища. Оставил много хубави икони в църквата на с. Марково, а в Трявна, в „Св. Георги“ рисувал стенописи заедно с моя баща – Иван Йонков. Работил на различни места в Търновско, Габровско, Добруджа, Влашко, във Варна, Русе и др. Бил много кротък, мил човек с хубав глас, обичан и уважаван от всички. Такъв го описва и Димо Казасов в една от своите книги *. Той добре познавал семейството на дядо, тъй като известно време живял у тях, когато бил ученик в Русе. По това време дядо имал много поръчки в този град и цялото семейство живели там няколко години.

Спомням си баба Наца /Наца Цанкова Петкова (1854-1924)/, макар и смътно. Бях на шест години, когато тя почина. Но отделни моменти са се врязали дълбоко в паметта ми… Ето я седнала на одъра, застлан с шарена черга и тревненски възглавници в бяло и червено. На прозореца аленеят саксии с мушкато, а босилекът разнася свеж аромат… Сложила върху коленете си недовършена икона, която й служи за писалищна маса, тя пише. Погледът й е унесен в мисли по децата и внуците, пръснати на различни страни. Баба беше много интелигентна жена. Всяка българска или преводна книга тя поглъщаше жадно. Още от съвсем малка била позната като най-редовната посетителка на читалището. Поради умните съвети, които давала, а наричали „адвоката“ на Трявна. Още едно прозвище имала – „чучулигата“, защото пеела много хубаво. Тя шетала из къщи с песни на уста. Хората по улицата се спирали, за да я слушат. Тя родила 18 деца, някои от които умрели малки, но изгледала 12 сина и дъщери и две внучета – сираци. Семейството на баба и дядо било много здраво сплотено. Всички си помагали един другиму. Когато чичо ми Димитър /* р. 1873 г./ следвал инженерство в Швейцария, дядо и тати рисували по църкви и манастири, за да плащат издръжката му. Когато той завършил поел издръжката на баща ми /* художникът Иван Йонков (1875-1958 г.)/. Тати записал рисувателното училище, което по-късно прераснало в академия. Те двамата помагали на третия си брат Стефан /* 1878-1908 г./ да следва също в Швейцария, но той загинал много млад. Братята помагали и на сестрите си да завършат учителския институт в София, също и на децата на двете си покойни сестри – Симеон следвал в Дрезден, а Ружа в София.

Ние, децата, много обичахме баба Наца. Тя ни глезеше, правеше ни сутрин попара с препечен хляб и орехи, месеше баници и млинчета. За нас винаги имаше скътани бонбони и други лакомства. А колко беше сладкодумна, какви чудни приказки ни разказваше! За змейове, за турци и хайдути, за болярката Божана, която избягала от турците и се заселила около Трявна (селото Боженци носи нейното име). Ние с братчето ми Мишо я слушахме ненаситно, а брат ми Йонко предпочиташе своето място на една слива в двора, където между клоните си беше устроил удобно местенце. Там той четеше Майн Рид. Колко хубаво играехме на двора под сенките на старите ябълки и сливи! Как чудесно миришеше къщата на чистота, дърво, восък, плодове и сушени билки! И сега, след толкова години, като че ли все още чувствам техния аромат. Последният път, когато посетихме баба, тя подари на мен и Мишо една кошничка, покрита с шарена кърпа. Погледна ни с хитра усмивка и, когато открихме кошничката, о, радост! Вътре имаше две малки снежнобели зайчета с червени очички. И сега все още виждам светлината на фенера, който беше запалила, когато ни изпращаше на гарата. Тя вървеше из смълчаните улици, уловила малката ръчичка на Мишо… Влакът бавно се изтегли, а ние все още виждахме светлината на нейния фенер, която бавно се стапяше в нощта… Това е последният ми спомен от нея.

Една от лелите ми Райна /1883-1900 г./, пеела много хубаво и й казвали „славеят“. Но коварна болест отнела живота й едва на 17 години. Така „славеят“ замлъкнал. Замлъкнала завинаги и „чучулигата“…

 

Из книгата на Надя Афеян „Светлини и сенки“ /1985 г./

 

Подготви

Галина Иванова

 

* Бел. Г. Иванова – А ето какво споделя Димо Казасов в книгата си „Срещи, случки, размисъл“ /1971 г./ за зографа Йонко поп Димитров:

„Издънка на стара тревненска зографска фамилия, дядо Йонко в края на миналия век се пресели в Русе, за да изучи шестте си дъщери, тримата си сина и единия си внук, останал кръгъл сирак. Към неговото 12-членно семейство се присъединихме като пансионери аз и народният учител Никола Христов от Трявна.

Занаятът на дядо Йонко процъфтяваше, тъй като в Русенско се строяха много черкви от българите, заместили емигриралите турци. Със своята четка старият зограф можа да изучи дъщерите си в гимназията, единия си син /* Димитър ?/ в Швейцария, вторият /Иван Йонков/ във Висшето рисувално училище и третият в Университета /*Стефан/. Известната оперна певица Надя Афеян е дъщеря на средния му син Иван, дългогодишен гимназиален учител по рисуване във Варна.

Семейството на дядо Йонко живееше под наем в голяма турска къща от 7 стаи и кухня, разположена в средата на обширен двор. На трапезата, която се слагаше ту в широкия коридор на първия етаж, ту под сянката на старата зарзала, сядахме в точно определен час 14 души.

Баба Йонковица /Наца/ готвеше, а дъщерите й помагаха. Прислуга нямаше. Как готвеше и как се справяше с вълчия апетит на тая дружина не знам, но помня и до днес вкусните й ястия, които ние варварски унищожавахме. Баба Наца беше енергична, разпоредителна и деспотична жена. Всички й се покоряваха. Тя не търпеше безредието и непослушанието. Дъщерите си командуваше не с думи, а с очи.

В отличие от нея дядо Йонко, висок, строен и красив мъж, беше тих, мълчалив и свит човек. Строгите думи и високият тон му бяха непознати. Никога не се караше. Всякога се молеше. Винаги говореше гальовно, с ласкаещ слуха глас. Той разполагаше с една обширна, изложена на север стая, в която се намираха боите, четките и наредените около стените завършени и незавършени икони. Работеше седнал, с кръстосани нозе върху една тънка възглавница. Почваше след закуската, прекъсваше за обеда и приключваше при свечеряване.

И сега го виждам как, обърнат на изток, произнася своята утринна молитва, как се кланя пред окачената на стената икона и как почва своята работа. Бях едва 16-годишен и при това безбожник и нямах никакво отношение към изобразителното изкуство, а още по-малко към иконописното. Изкуствоведите, които проучват нашата иконописна живопис, нека имат предвид, че в построените след 1900 г. черкви в Русенско, иконите са излезли изпод четката на Йонко поп Димитров от Трявна“.

 

** В книгата си „Зографи от Трявна“ /2013 г./, Люба Цанева пише, че зографа Йонко поп Димитров, който бил добър образописец,  носи името на прочутия си кръстник Йонко Попвитанов и първоначално учи занаята при него. След смъртта му продължава да работи при баща си, а след това и самостоятелно. При по-големи поръчки, той търси помощници от други зографски фамилии. Така например, във врачанската църква „Възнесение“, работи заедно с Венко Калчов, а при някои от поръчките му в Тревненско /Стоките, Каломен, Нейковци/ - с Ангел Симеонов. Когато пораства синът му Иван Йонков, работи с него. През 1893 г. двамата рисуват стенописи в църквата „Св. Георги“ в Трявна. Йонко Попдимитров работи в Златарица, Търновско, Шабла и Красен, Добричко, а също така и във Влашко /с. Вранино/. В края на XIX в. се преселва в Русе.

Йонко поп Димитров
Худ. Иван Йонков
Снимка: СМРЗИ - Трявна

Св. Богородица Царица на трон, 1866 г.,
Йонко Попдимитров
Снимката е от книгата "Зографи от Трявна"
/2013 г./, Люба Цанева
НМБИИ - София

Икона на Исус Христос от
църквата "Св. Троица"
в с. Конаре, зографисана от
Иванчо Кънчов и
Йонко Поп Димитров, 1878 г.
Снимка: Люба Цанева