Онтология на днешното. Стъпки в пясъка на времето…

Преди няколко дни публикувах едно предание за Стария мост край Стайновци. Тогава в интернет открих само една негова снимка, правена преди година. Благодарна съм на художника Цветан Колев, който откликна на молбата ми да направи актуални снимки на моста, който познава от детството си. "Едва го открих сред избуялата растителност - сподели той - Преди можеше да се минава по него, а сега върху снагата му е израснала цяла гора…“. Обяснимо. Колко ли хора минават оттам, за разлика от преди, когато близкото селце е било по-оживено. Необяснимо е, нашето отношение към старините и паметта. И тук не иде реч само за този мост, или за рухналата църква в Бучуковци, за която често споменавам и в групата, или за всички останали достолепни някога градежи на старите ни майстори, които тънат в „плесен и забрава“, а за низините, които обитаваме, сити сал за хляб и зрелища…

Както споделих и с Цецо Колев, тези снимки на Стария мост край Стайновци са ярка илюстрация на днешното /обобщавам съзнателно, тъй като „другото“ е капка в морето от посредственост и безразличие/. На онова, което оставяме и ще оставим след себе си на нашите потомци. Нашата Следа. Нашите стъпки в пясъка на времето… Безхаберието ли е най-отличителната ни черта, а Забравата – най-яркото ни достояние?

Тъжно, Страшно и Срамно!

 

Галина Иванова

Преди Освобождението в Плачковско, имало само два-три хана. През 30-те години на миналия век – 142 кръчми и гостилници

На мястото на бившия кафе-бар „Кремона“ в Плачковци /кв. Късовци/, някога имало хан, четем в записките на Катя Николова - дългогодишен уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство, събирани от възрастни хора и краеведи от Плачковско. По сведение на Цана Денева от Късовци, негов собственик бил дядо Иван Пандаузов, родом от същото село. Редовните му клиенти били търговци от Габрово и Трявна, пътуващи по „пътя на хазната от Русе през Г. Стоевци за Истанбул“. Собственикът упойвал с билки във виното, отседналите в хана турци с „тежки товари“. Когато гостите му се унасяли в дълбок сън, дядо Иван вземал от дисагите и сандъците им по шепа злато, поставял го в едно бакърче и го спускал в кладенеца, където се изстудявали питиетата. Посред нощ събуждал турците с „измислен хабер“, че хайдути готвят обир недалеч от хана. И те уплашени бързо го напускали…

Освобождението заварило Плачковци с две-три ханища, пише Димо Тодоров в книгата си „50 години Плачковци – град“ /2019 г./. Собственикът на първия хан се казвал Бончо Петров и бил от Горни Плачковци. След 1900 г. били открити първите хотели на гарата. Първи Петър П. Бойчев вдига гостилница – хотел, след него Тодор Ив. Текелиев от Божковци, Димитър Христов и Георги Първанов. Започнало приспособяването на къщи за гости, някои от които с гръмки имена, като гранд-хотел и др. В такъв нощувал и народният поет Иван Вазов през 1921 г. Едва през 1962 г. бил построен модерният хотел – ресторант „Балкан“. Неизвестно през коя година, на гара Кръстец отворил врати хотел „Орел“ с гостилница и фурна за обслужване на туристи, купувачи на каменни въглища и дървен материал. Той бил собственост на Косьо Христов от Хитревци, който по-късно го продал на Иван Вълчев от Трявна. Някой си „Стоян от Стара Загора“ отворил хотел „Континентал“. Усиленото строителство на хотели и гостилници-кръчми започнало след 1910 г. Така например, гостилницата на Георги Първанов се наричала „9 юни“, а гостилничари били Койчо Момчев и Димитър Галунски. През 30-те години на миналия век на площада, до моста, бил открит ресторант „Асизи“, където Атанас Буров посрещнал Жак Ме – френски евреин, представител на Минно акционерно дружество „Бъдаще“ – София.

Най-много и добре работели кръчмите, пише още Д. Тодоров, като някои от тях били и гостилници. Около 1920 г. кръчмите в Плачковско били 20 и продължавали да се увеличават. В Радевци от 2 станали 4, като „годишният оборот“ на „само една“ бил 10 000 литра вино. Кръчмите в Късовци били 2, в Стоевци – 2. През 1932 г. в Енчовци имало 8 кръчми.

През 1932 г. кръчмите и гостилниците в Плачковско били вече 142 /По сведения на в. „Пробуда“ (бр.5/15.11.1931 г.), в Трявна имало 53 кръчми при 2500 жители. За съжаление, не успях да издиря сведения за броя им по селата. В книгата си Д. Тодоров отбелязва, че през 1934 г. Плачковци, заедно с Г. Плачковци, наброява 745 души/. Създадено било и ученическо въздържателно дружество, като „въздържателите“ успели да закрият кръчми и да намалят консумацията на алкохол.

Около 1944 г. около 50 търговци имали магазини, гостилници, кръчми, хотели и др. търговски обекти. Кръчмите били около 25, а най-оборотни били тези на Тодор Ив. Тевекелиев – на гарата, на Петър П. Бойчев в Плачковци и на Пандаузови в Късовци. В различни периоди кръчмари били: Цаньо Ралев, Петър Пенчев, Косьо Бойчев, Димитър Галунски, Ради Георгиев, Иван Ненков, Йончо Ганевски, Станчо Димов, Кънчо Петков, Георги Първанов, Ганчо Тевекелиев, ЛазарГрънчаров, Къньо Станев, Боньо Станев, Добри Дамянов, Къньо Дончев Чалъмов, Иван Йончев, Бончо Колев, Петко Георгиев и др., кръчмари в Радевци през 30-те години са: Атанас Николов, Кънчо Георгиев, Иван Дончев, Атанас Македонеца – цели 30 години, Георги Ив. Христов – той бил месар и „харчел много вино“.

Виното се доставяло от Лясковец, а ракията била местно производство, снабдяването „ставало“ от Трявна. Постоянната клиентела били миньорите – врангелисти и др. местни от района, ж.п. строители – българи и чужденци, разни чиновници.

 

Подготви

Галина Иванова

На това място в кв. Късовци /старата къща с балкона/, 

преди Освобождението, 
се намирал ханът на дядо Иван Пандаузов, 
който по-късно бил превърнат в кръчма, 
а след това - в кафе-бар „Кремона“

Честит празник, плачковчани!

 Бъдете здрави и благословени, сбъдвайте и пребъдвайте!

Изглед от Плачковци, 1925 г.
Снимка: www.plachkovtsi.com

Символът на Плачковци днес
Снимка: Пламен Ковачев

Майстор Колю Фичето избрал мястото за строежа на „Гърбавия“ мост край Стайновци и начертал плана му

По предание, записано от дългогодишния уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна – Катя Николова, „Гърбавият“ мост в м. „Маньов лак“ край Стайновци бил строен в продължение на две години. Кога точно, е неизвестно. Стайновчани организирали сурвакни, после продавали продуктите на търг, а събраните средства вложили в строителството на моста.

Според преданието, сам прочутият майстор Колю Фичето избрал мястото на градежа и начертал плана му. Имената на майсторите, които го съградили, са неизвестни. Знае се само, че преди Освобождението, майстор Тодор Минев от Стайновци, водил тайфа от 15-20 дюлгери по строителни обекти главно в Сев. България. Мостът бил зидан от камък и гореща вар, и много пъти издържал на напора на водата при наводнения.

Камъните за основите и венеца на моста, били доставяни от кариерата в м. „Тавата“. Дялали ги стайновски майстори – каменоделци. Майстор Слави от к. Стойчевци ги превозвал  с шейна /плази/. Ключът на моста бил дарен от подковача на волове Колю Ковача от Трявна. Както е видно и от снимката, достолепната му снага и до днес устоява на перипетиите на времето и човешкото безхаберие…

 

Галина Иванова

Тревненски музиканти, заедно с габровци и търновци, свирят пред султан Абдул Меджид I в Габрово

„За сватби, годежи и други празници не липсвали музиканти“, разказва д-р Петър Цончев в своята монография „Из стопанското минало на Габрово“ /1929, 1996 г./. И уточнява, че в зависимост от инструмента, на който са свирили, те „носили“ и своите имена: гъдулари, кавалджии, гайдари, цигулари, тъпанари и др., а „общо“ ги наричали – „цигулари, кеменджии и чалгаджии“.

За най-стария музикален инструмент в Габровско, не се знае нищо, не е известно и кога, и откъде е донесен. По сведения на д-р П. Цончев, вероятно това е гъдулката с три струни, „като не броим свирките и кавала“. Гъдуларите били и певци и изпълнявали своите песни, „според случая“ – сватбарски, стари народни, революционни, хороводни и др. Редом с гъдуларите били и кавалджиите, а по-късно към тях се присъединили и други музиканти. Всички гъдулари в Габрово и околните села били българи, а сред музикантите с други инструменти, най-много били „православните“ цигани. Всички музиканти „имали музиканството“, като занаят и средство за прехрана, но понеже „свирнята“ им била необходима само в определени дни, през останалото време, упражнявали и други занаяти.

За музикантите от Габровско, преди XIX в., липсват сведения. А за по-близкото минало има откъслечни данни, пише д-р П. Цончев. И привежда следния пример – в тефтера на габровеца Иван Симеонов, от 1813 г., четем, че по сватбата на сина си е платил „на Пантю цигулар“ – грош и 10 пари и на „Цаню цигулар“ – 4 гроша. През 30-те години на XIX в. в Габрово имало хора, които се занимавали с музиканство, видно от едно писмо на отец Неофит Рилски от 1837 г., в което пише, че понякога слушал „мусикийский органи и цигулари“ и от друго – на габровци до Неофит Рилски, че събирали от „кеменджиите“ в Габрово песни за В. Е. Априлов.

През 40-те години на XIX в. в Търновско имало три малки групи музиканти: в Търново – х. Стоянови /баща и синове/, в Трявна – Стоян Кулата и в Габрово – „аба“ Цвятко и брат му Пенчо Караколеви. И трите групи били в роднински връзки помежду си, уточнява д-р П. Цончев и допълва, че по произход били „български цигани – православни“, които при големи сватби и празници се събирали да свирят заедно.

При преминаването на султан Абдул Меджид I през Габрово през 1846 г., габровските чорбаджии събират и трите групи да свирят „наедно“. „Образуваният оркестър, със свирнята и песните си, които се пяли и на турски, така задоволил султана, че освен бакшиша на „баба“ Цвятко, е била изпратена от Цариград, както разправя неговия внук Васил, подарък една цигулка /виолина/, украсена със слонова кост“ – отбелязва д-р П. Цончев.

Въпросните музиканти свирили на цигулки, тамбури, сантур /* трапецовидна дървена кутия и два реда метални струнодържатели. Свири се с две съвсем леки чукчета, които се държат между палеца, показалеца и средния пръст/, кларинети, тъпан и др. През 1870 г. „баба“ Цвятко умира и шеф на „бандата“ /така се наричала групата на габровските музиканти/, станал брат му Пенчо Караколев, известен като Кара Колю, със синовете си Пенчо Камбурът /бил гърбат/ и Никола. Първият свирел на кларинет, а вторият на сантур, а Пенчо – на цигулка. По това време новият „шеф“ на Габровската банда, изпратил „шуря“ си Христо Патрунчев да се учи на кларинет и ноти при завърналия се от Цариград калоферски музикант Димитър Баларя. До тогава, пише д-р П. Цончев, музикантите свирели без ноти. След като се завърнал от обучението си Христо Патрунчев, обучил Пенчо Камбурът да чете и пише ноти, а после започнал и сам да композира.

През 1872 г. от Цариград се завърнал и габровецът Пенчо Гръблев /Чауша/, който бил чаушин в оркестъра на турския казашки полк. Малко преди Пенчо Гръблев пристигнал от Сърбия „някой си чешки музикант на име Либих“, който влязъл в оркестъра на Пенчо Караколев. След тях в Габрово дошъл и немски музикант – Йосиф Файер, който „влязъл“ в музикантската група с духов инструмент „тенор“. Така, през 1873 г., в Габрово бил образуван един „много добър за времето си“ оркестър със седем инструмента – „цигулка, 2 кларинета, 2 медни тръби /флигорна и бас/, тамбура /Добри Тамбурджията/ и тъпан /Пенчо Шашът““.

Всички оркестранти изучавали нотите от Йосиф Либих, който след Освобождението станал капелмайстор на оркестъра на XI-та Орханийска дружина в Шумен, и от Христо Патрунчев, и започнали да свирят, само по ноти, модерни европейски композиции, като отделни „парчета“ от операта „Трубадур“ от Верди, разни маршове /Ловджийския, Траурния марш на Шопен/, увертюри и др. Те „нагласили“ на ноти и разни народни песни и хора, между които „Стани, стани юнак балкански“, „Къде си вярна ти, любов народна“, „Македонец жално пее“, „Вятър ечи“, „Пламна огън в Балкана“, „Хаджи Димитър“ и др.

По сведения на д-р П. Цончев оркестърът свирел и преди започването на театралните представления и в антрактите.

През 70-те и началото на 80-те години на XIX в. в Габрово имало и случаи да се погребват починали „с музиките“, докато в много български градове хората не знаели какво е кларинет, медна тръба и т.н., отбелязва още д-р П. Цончев. Може би, тук е мястото да припомня, че на погребението на сестрата на Ангел Кънчев – Иванка, по мъж – Горова, която починала на 28 юли 1877 г., свирила военната музика на първата, влязла в Трявна руска военна част – разузнавателна казашка сотня…

През 1879 г. в Габрово от Тревненската музикална група, се преселили Петко Цветков и двамата му сина – „Васил и Канстанти“. Първият от синовете изучил да свири на флигорна, а вторият – на тромбон. Тримата влизат в състава на Габровския оркестър, който увеличава състава си и достига 10 души. Това дало възможност на „бандата“ при повече събития в един ден, да се разделят на две групи от по 5 човека, за да уважат всички събития.

 

 

Подготви

Галина Иванова

Първия български оркестър, създаден от
унгарския емигрант Михай Шафран (седнал, с брада)
в Шумен през 1851 г., ОДА – Шумен.
Снимката е илюстративна

Детска волност. Родителска тревога. Калугерът - лекар

Един ден, когато баща ми * се занимаваше с второто отделение, аз бидейки ученик от първо отделение, се промъкнах незабелязано от него на задния чин, при най-възрастните ученици, които ми даваха толкова много обичаните от мен сушени ябълки, сливи и дренки. Най-възрастния ученик измъкна предпазливо из под чина калпака на един улисан в четене свой другар и ме склони да излея в него набраната в чучурчето ми вода. Пострадалият забеляза причинената му пакост и се закани да ме обади на учителя. Почнаха пазарлъци, които характеризират тогавашното материално благосъстояние на балканското население. Моите инспиратори предложиха на съученика си – за да мълчи – една патронена гилза с мастило. Той не се съгласи. Предложиха му пет пари /2 ½ ст./ - пак отказа. Поиска 10 ст. Те събраха две петачета и му предложиха едно рупче /5 ст./, което изчерпваше цялото им налично състояние. Той настояваше за цял гологан. Но отгде да вземат такава крупна за тях монета? Пострадалият вдигна ръка и съобщи произлязлото на баща ми. След като наказа прилично моите „учители“ – „деца“ по на 16 и 17 години, баща ми, за да запази авторитета си, ме изправи пред четирите отделения, прочете ми обичайното нравоучение, преви главата ми на първия чин, опъна гащите ми и ме наложи с 15 пръчки. Изревах силно при първите удари, но затихнах при следващите, тъй като болката претръпна. След тая операция, съпровождана от хоровото броене на ударите на четирите отделения, баща ми ме хвана за ухото, изведе ме из стаята и с едно грубо „марш“ ме изпрати в къщи. Хълцукайки, поех баира към нашата къщичка, но насред пътя непоносима болка парна с изгаряща сила задника ми и аз със сърцераздирателен рев се вмъкнах в двора, където уплашената ми мащеха, ме посрещна с разширени от почуда очи. Изплаках й се със задавен от хълцания глас, влязох тичешком в стаичката и захлупих глава на кревата. Лека-полека болките се уталожиха и плачът престана. В главата ми обаче зрееше мълчаливо закана за отмъщение. Издебнах залисията на мащехата си, излязох на двора, прескочих ниския и разръфан плет на съседите и се вмъкнах в плевнята им, стърчаща срещу нашия чардак. Мушнах се в сламата и през пролуките на летвите започнах да наблюдавам какво ще става в нашия дом. Чаках дълго, напрегнато и нетърпеливо. Само мащехата ми от време на време излизаше на чардака с препирки в ръка, простираше ги и се връщаше в кухнята. Когато търпението ми беше изчерпано и аз бях на път да напусна своето прикритие, баща ми се върна и след миг изхвръкна от къщи, съпроводен от гласа на мащехата ми: „Потърси го в съседите!“.

Зачаках мълчаливо. Знаех, че обхождането на дузината къщи, разпръснати по баирите и около реката, ще трае дълго. Нощта се спусна. Мракът нахлу в скривалището ми. Аз зъзнех от студ и страх. Всяко прошумяване на вятъра ме стряскаше. Детският ми инат беше на изчерпване, когато дочух глъч и шум откъм вратнята. В тъмнината съзрях баща си, попа и кмета. На нашия рид имаше всичко четири къщи. Необичайният за смълчания кът говор на пътниците разтревожи кучетата и в нощта екна тревожният им лай. От къщата на нашия съсед, разположена далеч от плевнята, се обади и мълчащият досега техен пес, с когото бях приятел. През деня не се боях от него, но сега се изплаших и треперящ, измръзнал, бързо се промъкнах у дома, където ме посрещнаха с радостна изненада. Почна разпитът. Аз мълчах. Предложиха ми да се нахраня. Отказах. Баща ми ме застави да си легна, а той с квета и попа, седнали край леглото, продължаваха пред шише сливовица да правят догадки, къде ли съм се бил спотаил…

Сутринта видях през мъгла баща си, надвесен над мен, да облага челото ми с кърпа, потопена в оцет. Бях пламнал в огън. Термометърът все още беше непозната вещ не само за селото, но и за града и температурата измерваха ту с ръка на челото, ту с устни на бузите. През деня и нощта огънят не спадна. На другата сутрин баща ми ме обви в подплатената връхна дреха на мащехата ми, обгърна около нея чердже и ме понесе като пашкул към двора. Там един селянин държеше за юларя стъкмен кон. Тънък сняг беше белосал околността. Стиснал ме в прегръдката си, баща ми възседна коня и потегли, придружен от селянина. От разговора им разбрах, че ме отвеждат при калугера в село Чакалите, който бил прочут лечител. В Трявна и Дряново нямаше лекар. Такъв имаше само в Търново, наричано тогава от всички „касаба“. Но касабата беше много далеч, а Чакалите, както от разговора разбрах, били недалеч от Дряново. Това „недалеч“ се оказа обаче на един ден път от Райковци. Възлизайки и преваляйки десетки баири, ние стигнахме едва привечер в село Чакалите /Дряновско/ и спряхме пред черквата, до която беше жилището на калугера, допряно до едностайното училище. Калугерът – свещеник и учител в селото, бе стар приятел на баща ми. Посрещна ни сърдечно. Прегледа ме. После обложи тялото ми с нещо горещо. Даде ми да пия горчива вода, в която имаше потопена билка. Вечерта и тримата преспахме в неговата малка и добре отоплена стаичка. Не ни пусна да си заминем, докато не ми спадне температурата. Той ни хранеше, подслоняваше и лекуваше, но за грижите отказа предложеното от баща ми възнаграждение. Такова възнаграждение отказа и конярят. „Грешно е на болен човек да се помага срещу пари“… В отличие от Райковци, учителят в Чакалите, по останал от турско обичай, се хранел от всяка селска къща по дежурство. Нашето гостуване, разбира се, не остана тайна за селото и то веднага го отбеляза с появилото се изобилие на калугеровата трапеза.

Калугерът, известен под името „Даскала“, не беше случаен човек. В по-късни години аз го посещавах няколко пъти в новото му местожителство – гара Царева ливада. Той бе станал прочут лечител и въпреки преследванията не само репутацията му, но и практиката му, се бяха утвърдили. Всякога, когато изкачвах дървената стълба на малката му къщичка, се сблъсквах с много чакащи реда си посетители. Той лекуваше с билки и вземаше едва по няколко стотинки за лекарствата, които сам си приготовляваше. В един дебел албум съм чел множество писмени благодарности на излекувани от него интелигентни хора. Запечата е в паметта ми благодарността на един висш банков чиновник от София, преди това лекуван без резултат във Виена.

Тоя народен лечител, на име Неофит Калчев, е роден през 1848 г. в. Орешец /Троянско/. Своите медицински знания добива от баба си и майка си, които били народни лечители; от светогорския монах Матея Петров /Матей Преображенски/, който познавал гръцката народна медицина; от йеромонах Хрисанта, дългогодишен свещеник при руската болница в Йерусалим; от народния лечител Марко Павлов от с. Чакали, където Неофит Кълчев е дълги години учител с 200 лева годишна заплата, храна и топливо. Наученото и практикуваното Неофит Калчев описа в книгата си „Лекар“ /“Народен домашен лекар. Общодостъпна книга за човешките болести и тяхното лекуване“, чието първо издание излиза през 1891 г. в Трявна. Въпросната книга и неговите „лекарствени специалитети“ му носят сребърен медал и почетен диплом на Първото българско земеделско-промишлено изложение в Пловдив през 1892 г./, която претърпя няколко издания. В тая книга е разказано и за преследванията, на които е бил подложен, както и за отличията, които по-късно получава за своята народополезна дейност.

 

1893 г.

Димо Казасов

Из книгата „Видяно и преживяно“ /1891-1944 г./, 1969 г.

 

* Тотьо Димов Казасов /1858-1916/, бащата на Димо Казасов, е учител по занятие и внук на казасина Цаньо Донин

** Действието на въпросната глава от книгата „Детска волност. Родителска тревога. Калугерът – лекар“, се развива по времето, когато бащата на Д. Казасов е учител в с. Райковци

Възстановка на стая от взаимно училище в
музей "Старото школо" в Трявна
Снимка: СМРЗИ - Трявна

Из експозицията на класната стая в Старото школо.
Снимка: Лиляна Узунова

Йеромонах Неофит Калчев -
учител и народен лечител.
Снимка: www. starotarnovo.blogspot.com

Корицата на осмото издание
на "Домашен лекар"
от йеромонах Неофит Калчев,
отпечатано в печатница
"Васил Зидаров" - Трявна през 1934 г.
Снимка: www. starotarnovo.blogspot.com

Илинден е!

 Здрави и благословени да са всички именици днес!

Честит да е храмовия празник на църквите на името на Св. Прор. Илия в Плачковци и Станчов хан!

Иконата на Св. Прор. Илия /нач. на XIX в./
е дело на зографа Симеон Цонюв и се
съхранява в Специализирания музей за
резбарско и зографско изкуство в Трявна.
Снимката е от книгата на Люба Цанева -
"Зографи от Трявна" /2013 г./

Църквата "Св. Прор. Илия" /1882-1883 г./ в Плачковци

Църквата "Св. Прор. Илия" /1867 г./ в Станчов хан

Васил Левски: Разбрах, че вървим по грешен път…

На днешния ден, когато споделяме мисли на и за Васил Левски - най-святата личност в родната ни история, когото, не случайно, нашите предци са нарекли „Апостол“, е потребно да се замислим повече за собствените си взглядове и въжделения, за онова, което случваме покрай себе си… Защото сме в дълг към паметта и онова, което ни е завещал Той на думи, и на дела… В този ред на мисли, си позволявам да публикувам два кратки откъса от разпита му пред „Нарочната“ /Извънредната/ комисия, заседавала в София от 9 декември 1872 г. до 12 януари 1873 г. Поводът за съдебния процес, а и за залавянето на Левски в Къкринското ханче /27 декември 1872 г./, е известен – обирът на хазната в Арабаконашкият проход на 22 септември 1872 г., когато започват масови арести на хора, заподозрени за връзки с комитетите на Васил Левски. Решаващи за залавянето му са и показанията на Димитър Общи, които улесняват разследващите… Апостолът е изпратен първо в Търново, а след това в София, където въпросната Комисия, след многобройни разпити /самият той е разпитван шест пъти/, изземва функциите на съд и го осъжда на смърт чрез обесване, нещо недопустимо дори по имперските закони. Смъртната му присъда е издадена на 14 януари 1873 г. и потвърдена, по целесъобразност, от султан Абдул Азис на 21 януари 1873 г. Апостолът е обесен на 6 февруари (18 февруари н. ст.) 1873 г. в покрайнините на София…

Съвсем накратко това са детайлите около залавянето, разпита и обесването му. Би трябвало да ги знаем и помним. Макар, че „прелиствайки“ няколко големи новинарски портала в интернет днес, не мернах и ред за Дякон Игнатий, както е искал да бъде запомнен и споменаван с добро в молитва, Васил Левски. „Чудо голямо!“, ще си рекат някои. Има по-важни и по-дълбоки теми. Няма! Има по-плитки и по-посредствени, безхаберни „българотворци“, чиято единствена мисъл е собственото им добруване. Точно заради това, подбрах въпросните откъси от разпитите на Левски. Няма да ги анализирам и „превеждам“ на днешнаго брата българина. Той, Апостолът, е рекъл всичко. Аршините и теглилките, оставям на вас. И делата, разбира се…

„- Къде отиде при второто ти връщане в Букурещ, какво прави и кога мина пак отсам?

- При връщането ми в Букурещ, тоя път, по силата на необходимостта, четири-пет месеца не минах отсам. Малко преди обира на хазната, заминах през Цариград по суша за Пловдив. Когато пристигнах там, от Букурещ дойде едно писмо, в което беше казано: „Хазната, която отивала за София, била обрана; поради това задържан бил някой си Димитър; ако по тоя случай се заловят и комитетските хора, ти дай знак за повдигане на общо въстание, ние ще пишем на всички войводи [и] те ще ти се притекат на помощ“. След като прочетох това писмо, аз размислих: поради това, че обирът на тая хазна е разбойничество, не намирах за подходящо да се повдигне въстание. Затова писах на намиращите се в цяла България комитети, за идването в Букурещ на такава заповед, и че понеже в случая се касае за разбойничество, няма основание за въстание. В същия смисъл отговорих и на Букурещкият комитет. След тоя отговор Букурещкият комитет искаше да ме отстрани и освободи от работа. Сетне аз реших да отида в Цариград, да потърся големи личности като вас, и признавайки престъплението и грешката, да поискам прошка и да разправя от начало до край с всички подробности положението.

- Какво ти попречи да изпълниш това си намерение?

- Възнамерявах, щях да отида в Русчук, а оттам щях да отида в Цариград, обаче между това ме раниха и ме заловиха“.

Из повторен разпит на Васил Левски, 5 януари 1873 г.

* * *

„- През [време на] тя си обиколка как намери настроението на народа и по какъв начин се приближи до всекиго?

- Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, [както] и тия работи, да се уредят чрез държавата, помощта на чужди народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда [бяха на друго мнение]. Десетте кола сено, чрез услугата на мухтарите са били записвани от юшюрджиите – петнадесет, десет овце се записваха от бегликчиите – петнадесет. Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда че ще се отърват от това зло, идваха на където ги теглехме. Това са моите впечатления.

- Не одобри ли ти тия техни мнения? [т.е. на начетените].

- Да, и аз разбрах, че вървим по погрешен път. По едно време бях дори намислил да намеря някакво средство да отида в Цариград и да вляза във връзка с властта, да разкажа теглото на народа, та дано се намери някой лек. Отдавна бях разбрал, че мнението да се обърнем към чужди държави е твърде опасно за нашия народ. Веднъж в Цариград аз имах дълъг разговор с едного на име Жеко, човек на черногореца Луковиц, от Хаджи Димитровата чета. Тоя човек ми беше казал: „Четата на Хаджи Димитра се състои от хайдути и разбойници, които ще предизвикат нещо в България. Явно е, че те са хора, които днес да на едно място, а утре не ги намираш. Българите от едно подобно преминаване на разбойници вместо полза имат вреда, защото ще излезе потера, която ще унищожи както разбойниците, така и техните неволни помагачи, които нищо не знаят. Освен това и работата ще излезе съвсем наяве“. След време в Браила думата взема един пълномощник на одеските българи. Без да ме познава, той каза: „Преди известно време Жеко идва тук и донесе един списък на четири хиляди и петстотин души българи, и съобщи, че те били уж готови, аз не можах да се стърпя [и дойдох тука]“. Жеко дойде и стоя в Цариград два деня. Но понеже е невъзможно да се запишат за два дни четири хиляди и петстотин българи, Жеко излъгал, за да изтръгне от Тошков – Миронович от Одеса хиляда-две хиляди гроша. „Жалко, че без да има нещо налице, вие сте повярвали и сте станали причина да се говори за българите“, бях казал аз“.

Из разпит на Васил Левски, 9 януари 1873 г.

Из „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд /Документи из турските архиви/“, под редакцията на проф. Александър Бурмов, София, 1952 г.

"Левски пред съда", 1954 г., худ. Калина Тасева

Дълбок поклон, Апостоле!

Право си рекъл - „От никоя страна нищо не се надяваме и никому за нищо не се молим. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия“… 

А ние право ли те разбрахме и разбираме????

Светла ти памет и упокой във вечността!

Откраднатият барелеф на Апостола,
който се намираше на Старинната улица в Трявна,
дело на скулптора Борислав Русинов,
Почетен гражданин на Трявна

 

„Масторът с българския калпак“, който впечатлява чужденците с дипломи и сам е удивен от усталъка на италианците

Преди време писах нещо по темата за усталъка без диплома на старите ни майстори – дюлгери. Съграденото от тях, или онова, което е достигнало до наши дни, е ярък пример за висотата на техните умения, познания, визия и най-вече – сърцатост. Затова и не приемам да ги наричаме „самоуци“. Макар, че някой от тях едвам подписвали името си и макар, че така ги наричали техните съвременници и изследователи, особено след Освобождението, когато старите ни майстори били длъжни да представят собствен проект и свидетелство за правоспособност, издадено от дипломиран инженер или архитект, за да упражняват занаята си. И колкото и абсурдно да ни звучи това днес, новото време дошло с нови, по-сложни и мащабни архитектурни предизвикателства, които изисквали по-високи познания и умения…

В този дух на мисли, отдавна се каня да ви разкажа две истории, достигнали до нас чрез записките на Дабко Устагенчов, синът на Първомайстор Генчо Кънев /1829 /?/-1890/, родом от тревненските колиби Генчовци. Самият той нарича баща си „самоукият архитект“, което обаче, звучи по-правдиво и достоверно, предвид факта, че до края на живота си уста Генчо пишел „лошо“, с църковно-славянски букви и често търсел съдействие от сродника си, зографа Цаньо Захариев, при съставянето на договорите, но проектите на градежите си, чертаел сам. А богатото му и достолепно архитектурно наследство, е още по-ярко доказателство за усталъка му, без академична титла. Генчо Кънев бил известен майстор, творил на границата между две епохи – Възраждането и Новото време. Той бил търсен и ценен, не само от своите сънародници, но и от чуждите специалисти – инженери и архитекти, които след Освобождението, пристигнали у нас да строят нова България. Работил и по техни проекти, но в повечето случаи „оставял“ в градежите и по нещо от себе си. Такъв е случаят със строителството на Варненската катедрала „Успение на Пресвета Богородица“ /1884 – 1886/, чийто проектант е арх. Ф. М. Маас; на Варненската мъжка гимназия /1884-1886/, строена вероятно по проект на арх. Фридрих Грюнангер; на Старозагорската мъжка гимназия /1880-1882/ по проект на арх. Лубор Байер /любопитното в случая е, че уста Генчо строил сградата по проект, изработен по подобие на този на Априловската гимназия в Габрово, проектирана и строена от самия него/… 

В своеобразните житеописания на именития си баща *, Дабко Устагенчов разказва за знаковите му срещи с двама италиански архитекти, впечатлени от усталъка и уменията на старите ни майстори, и в частност от изкусните градежи на уста Генчо Кънев. От своя страна Първомайсторът също бил заинтригуван от усталъка на италианските „каменоделци“ и приканвал своите колеги – дюлгери да „пипат като италианците“…

По думите на Д. Устагенчов, в годините след злополучния Берлински конгрес от юли 1878 г., за уста Генчо и неговата тайфа дюлгери се „отворила“ доста работа, „макар и да наводнили чужденци по строителното дело“. Когато в Търново започнал строежа на шосета, мостове и разни други здания, в старата столица пристигнали много майстори-зидари от Италия. Знайно е, че били изкусни каменоделци и ваятели. Веднъж, когато Уста Генчо Кънев минавал край Арбанаси, западно от шосето за Г. Оряховица, видял множество италианци, които работели и „пеяли“. Първомайсторът слязъл от коня си, разгледал внимателно изкусно издяланите каменни колони, капители, пиедестали, корнизи, стълбове, бордюри и т.н. и със съжаление, заключил, че нашите майстори са „доста надире“ от италианските си колеги. Още тогава започнал да „проповядва“ сред тях, че трябва да чиракуват при италианците в строителното дело. В първите години след Освобождението, той дори „молел“ възприемчивите „по тоя занаят тревненци“, да се заловят на работа при чужденците. „Гледайте в ръцете - думал той, - внимавайте хубаво, ако искате да научите нещо, да усвоите както трябва каменоделството, зидария и др.“. И се карал на подчинените си майстори-зидари, че не умеели нито да забъркат, нито да работят добре цимента. „Не ща аз само да прахосвате цимента - викал им той, а да го пипате като италианците“. Нещо повече, според Д. Устагенчов, именно баща му бил причината нашите дюлгери да усвоят изкуството на „тия чужденци“.

Паметна за Първомайстора на новото време, останала и срещата му с италианския архитект Джовани Мосути ****, който в края на XIX и началото на XX в., работил като Главен архитект на Търново. Двамата се запознали при една обиколка на „каменоломница“ в Търновско и помежду им се завързало искрено приятелство. Не веднъж арх. Мосути, споделял пред уста Генчо, че българите така „напредвали“ в строителното дело, че полека-лека щели да изместят италианците. „Така наистина и станало, но като се изминали ред години“, пише Д. Устагенчов. И все пак, чужденците били незаменими, поради което получавали и по-добро заплащане, особено при строителството на железопътните линии през Софийско поле до Цариброд и от Ямбол до Бургас… Те били и „инструктори“ на колегите си българи в строителното дело…

В годините след Освобождението, Областният архитект на Източна Румелия Пиетро Монтани **, обикаляйки „по инспекция“, изучавал работата на местните майстори. През 1881 г. дори написал статия във френската част на вестниците „Марица“ и „Филипополис“ - за „вродените дарби на нашите работници по архитектурата“. Запознал се с уста Генчо Кънев по времето, когато той „ръководил“ възобновяването на опожарената църква „Св. Въведение Богородично“ /осветена на 1 септември 1881 г./ в Стара Загора. Арх. Монтани с интерес наблюдавал направата на сводовете й. С любопитство следял работата на майсторите-зидари от Тревненско и Габровско, които правили тухлен свод между четири арки, без да се крепи и „направява“ отдолу с „някаква форма (калпак)“ – нещо, което било за него „съвсем ново“. Уста Генчо му разяснил как тухлите се лепят с хоросан полегато, във вид на елипса, която постепенно се намалява към „средището“, където най-накрая се „втиквал“ заострен камък. След като си заминал от Стара Загора, арх. П. Монтани написал въпросната статия за изкуството на българските майстори – зидари и се „отзовал“ похвално за уста Генчо Кънев, който „му се показал напълно оригинален в строежа на сводове“ и работел „изкусно и добросъвестно“. Статията „обърнала вниманието“ на пловдивския градски инженер А. Пашалери ***, който писал, че уста Генчо Кънев трябва да е македонец по произход или да е учил архитектура „нейде в странство“. П. Монтани побързал да възрази „чрез печата“ и поканил Пашалери да отиде в Стара Загора и да види с очите си Първомайстора, че той е „в местно облекло, с „български калпак“ и едвам може да си записва името“… Всъщност, инж. Пашалери не е съвсем далеч от истината, защото, макар и да нямал академично образование, от дете уста Генчо придружавал баща си, Къню Драганов, по строежите из Турция и Румъния, и попивал не само красотата и достолепието на тамошната архитектура, но трупал познания и умения, та до някъде може да се каже, че е изучавал занаята в „странство“…

За съжаление, не успях да открия статията на П. Монтани за усталъка на старите ни майстори, но попаднах на една дописка във в. „Марица“, която е отзвук от предходните две статии, за които вече стана дума и я публикувам дословно:

„Стара Загора, 23 юлий 1881 г.

С подписката на А. Пашалери, Филипополский градски инженер, на верно сте прочели на французски едно членче в 245-й брой от 8-й Юлия на в. „Филипуполис“, в което членче твърде злобно се напада областний архитект Г. Монтани, затова именно, защото вместил един дълъг член в брой 300 на в. „Марица“ от 7-й Юлий, под заглавие „l’architecture chez les Bulgares“, в който се беше постарал да представи пред света и Българската архитектура, в която той намерил нещо, което неможело да не привлече вниманието му, не в изящността на работата, но в стила, в основата, в системата на сводовете на черквите по Българските градове.

Г. Пашалери не иска да вярва, че имало и има Българска архитектура по света, за която пише Г. Монтани, по повод възобновлението на черквата Св. Богородица в града ни, на която, вследствие на войната, беше съсипан покрива от Сюлейман-пашовите гюлета. За подновление на този храм населението беше повикало мастор Генча от Тревненските колиби за туряне нови каменни стълбове и за направата на покрива на черквата; мастор Генчо, след като тури каменните стълбове, захвана стронието на сводовете и арките върху каменните стълпове и както сме виждали до сега при градение сводове, ние чакахме и в тоя случай да се употребят калъпи от дървета и дъски, да се закрепят връз яки точки и връз тези калъпи да се градят сводовете и арките на големите здания. Тук обаче мастор Генчо не работи с калъпи, но съвсем без калъпи, който е видял този вид работа, се е зачудил и естествено е тази работа привлекла вниманието на Г. Монтани, който като я видял, както и стълповете, забележил нещо искусно за Българската архитектура и то у тези Българи, които са безграмотни.

Г. Монтани като гледаше работата на тоя самоук архитект, от Тревненските колиби „Генчовци“, е изписал статията в в. „Марица“ от Стара Загора, а не е я крал, както иска да каже Г. Пашалери, или преписал от някое Французско съчинение „За Македонската Архитектура“, издадено в Париж от Палмиера, от гдето заместил думата „Македонец“ с думата „Българин“, написал този член за в полза на Българската архитектура.

Най-насетне, Г-не Редакторе, умолява се Г-нъ Пашалери да заповяда да дойде в Стара Загора да види мастора Генча как работи на черквата сводовете и арките, които Македонските мастори зидари, и те Българи, немогат никога тъй да ги работят, и да се увери, че Генчо е Българин, с Българский калпак, и че той е направил и следва да прави много черкви из Северна и Южна България.

Ф.“.

в. „Марица“, бр. 306/28.07.1881 г., НБ „Иван Вазов“ – Пловдив

 

Подготви

Галина Иванова

 

* Устагенчов, Дабко - „Принос към живота и дейността на уста Генчо Кънев“ /сп. БАН, кн. XXVI, 1923 г./ и „По-главните постройки на самоукия архитект Уста Генчо Кънев“ /ръкопис/

** Прочутият архитект Пиетро Монтани е роден в Триест, Северна Италия около 1829 г. Завършва архитектура в Париж и работи в столицата на Османската империя като придворен архитект на султана. Пристига в Пловдив през 1879 г. по предложение на д-р Георги Вълкович – директор на Дирекция на земеделието, търговията и обществените сгради. Придружен е от съпругата и едногодишната си дъщеря – Лучия. Назначен е за главен архитект на Източна Румелия. Автор е на първия Публично-административен правилник за пътеустройство на градовете и селата в Източна Румелия. По негови проекти са построени сградите на Мъжката гимназия, Държавната болница и Областното събрание на Източна Румелия в Пловдив и Девическата гимназия в Стара Загора.

През 1898 г. дъщеря му Лучия се омъжва за българския тенор Атанас Аргиров, чиято фамилия приема.

 

*** По сведения на Д. Устагенчов, А. Пашалери произхождал от бедно българско семейство в Македония. По препоръка на Д. Цанков, бил приет в училището на „лазаристите“ в Бебек /Цариград/. След това завършил кондукторска школа /за строителни техници/ във Франция и с дипломата си оттам, „сполучил“ да стане инженер в България. През есента на 1885 г., като гръцки поданик, избягал в Турция. Оттам заминал за Одеса, където станал учител по френски език и издал „най-добрия“ по онова време учебник по френски, откупен и издаден от руското министерство на народната просвета.

**** Липсват сведения за живота на Джовани Мосути (Мусути) преди да се установи в България. През 1883 г. в Търново, по проект на тогавашния Градски архитект Дж. Мосути, е издигнат паметник на загиналите за българската свобода през 1876 г. Поради това, че паметникът е издигнат на мястото, където въстаниците са обесени, той е известен също като Паметник на обесените.

През 1892 г. започва строежът на мост на река Янтра, известен като Стамболовият мост. Горната конструкция на моста от стомана и бетон е проектирана от Джовани Мосути. Изпълнението е възложено на българския майстор Стоян Герганов. Мостът е пуснат в експлоатация през 1900 г. с откриване на железопътната гара.

През 90-те години на XIX век в чест на загиналите въстаници от четата на поп Харитон в Дряновския манастир, със средства на областния съвет в Търново, е изграден паметник-мавзолей, композиран от параклис с костохранилище и пирамидален постамент със статуя, която символизира въстаник. Проектът бил изработен през 1890 г. от архитект Мосути. Полагането на основния камък става на 8 май 1895 г., а тържественото му откриване – на 4 май 1897 г. от търновския митрополит Климент. Скулптурната фигура е изработена в Рим от италианския скулптор Лука Арджини.

През 1904 г. със средства, осигурени от никополския епископ Хенрих (Анри) Дулсе, в село Гостиля, заселено от завърнали се в България банатски българи, е издигната църквата „Пресвето Сърце Исусово“. Храмът е проектиран от Джовани Мосути. 

Първомайстор Генчо Кънев
Снимка: ОДА - Габрово

Арх. Пиетро Монтани
Снимка: РИМ - Пловдив

Мъжката гимназия в Стара Загора
Снимка: РБ "Захарий Княжевски" - Ст. Загора

На заден план - църквата "Св. Въведение Богородично" в Стара Загора
Снимка: от колекцията на Николай Гичев

Катедралната църква "Успение Богородично" във Варна
Снимка: РБ "Пенчо Славейков" - Варна

Варненската мъжка гимназия
РБ "Пенчо Славейков" - Варна