Писателят Стоян Цонев написа исторически роман за именития ни хайдутин Бойчо Войвода от Цепераните

Скоро излиза от печат деветнадесетата поред книга на Стоян Цонев - писател, публицист и дългогодишен главен редактор на в. „Тревненска седмица“. Историческият роман със заглавие „Самси Бойчо, вехта войвода“, е посветен на светлата памет на Иванка Дончева, съпругата на дядо Стоян, която си отиде от този свят в началото на тази година и в продължение на 60 години подкрепяше безрезервно всичките му творчески изяви.

В аванс публикуваме откъс от романа, чийто редактор е проф. Валентин Мутафчиев, както и предговора от Даниела Тодорова – Дабкова – уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна.

* * *

АКО СЕ БОРИШ ДА СИ СВОБОДЕН

Когато ръкописът за Бойчо войвода беше в ръцете ми, нямах точна представа какво да очаквам. Знаех, че трябва да ме отведе към един малко познат период от историята на Трявна - края на XVIII и началото на XIX век и, че ще иде реч за тримата братя хайдути от Тревненско - Петър, Бойчо и Георги Цеперански.

Още първите страници на ръкописа ме потопиха в мрачното време на голямото кърджалийско нападение над Трявна през февруари 1798 г. и аз заживях със страховете и неволите на тревненци от това далечно време. Увлекателен разказ, наситен с динамика и образен език, ме запознаваше с първите хора на Трявна - зографи, свещеници, хора принудени да вземат крайни решения в полза на ближните и съселяните. И след четеното за тях през годините, сега образите им сякаш оживяваха пред мен с езика на повествованието. Навлязох в тревненското ежедневие в последвалите по-спокойни времена. Заживях с тревогите и терзанията да се намери вярното решение - какъв ще да е верният път към Свободата. Преминах през тревогите в дните на Руско-турската война от 1806-1812 година, Гръцката завера през 1821 година, Руско-турската война от 1828 –1829 година, Велчовата завера през 1835 година. Дали пътят минава през Влашко, трябва ли да мине през Анадола или да следва руските войски във военните им брожения; и през Сибир ли трябва да минеш, ако се бориш да си свободен; трябва ли винаги да вземаш трудните решения, да се разделяш с близки хора като единственото възможно решение?

Още много такива въпроси и търсените им отговори, написани на емоционален, характерен за времето си език, разказа за живота на тримата братя от колиби Цепераните. Решенията, които вземат, са на фона на събития, случващи се в Трявна, в Българско, на Балканите, в Европа, та дори в далечен Сибир, докъдето ги отвежда съдбата им. В центъра на този разказ, най-ярка е личността на Бойчо войвода, хайдутувал от двайсетте до петдесетте години нa XIX в., написал, според преданието, "Закон..." - един вид кодекс на хайдушката дружина, прилаган и от Филип Тотю.

На въпроса "Кой ще е най-правилният път към свободата?" в своя жизнен път те така и не намират отговор. Малцина тогава са търсещите решение.

Разказът се позовава на много научни публикации за събития от българската и балканска история от края на XVIII и първата половина на XIX век. В основата му са записаните спомени на свидетели на събитията, съпътстващи живота на братята, публикувани от тревненеца Христо Даскалов в края на XIX век.

Книгата на Стоян Цонев е чудесно четиво за интересуващите се от историята на Трявна. Тя е възможност да се споменат непознати за някои, позабравени от други достойни имена от пантеона на тревненци.

Благодарна съм на г-н Стоян Цонев за доверието и предоставената ми възможност да съм една от първите, които четат книгата за Бойчо войвода.

Даниела Тодорова - Дабкова

* * *

Откъс от книгата „Самси Бойчо, вехта войвода“

Част втора

На три друма

 

3.

Но тази година не стана точно така. Турция и Русия воюваха от незапомнено време, московецът биеше турчина и той бягаше пред неговата сила. През декември 1827 година султан Махмуд Втори реши да се опълчи на Всерусийския император и наруши всички споразумения между тях. Обяви свещена война на Русия.

Стана лошо, както скоро не е било. Истински-ят сефер започна едва през пролетта на 1828 година. Руснаците прецапаха Дунава при ръкавите със стохилядна армия и като лавина от мокър сняг пометоха турците от Мачин до Кюстенджа, надвиснаха над Силистра и Варна. Делиорманските турци озверяха, искаха да оголят всичко около Шуменската крепост, та чак до Тузлука.

Почнаха да посичат хора и добитък, татарите, които отскоро бяха населили там, палеха християнските села. Народът заплака с Иеремиев плач и кървави сълзи. Бойчо войвода успя да прибере близките си от Арнаутлии към Котленския балкан и започна люти и неравни битки с татарите, на които вече знаеше чалъмите от Анадола. Незнай-но как, като арнаути с някакъв турски обоз, се появиха и хората на войводата Петър Цеперански. Друго си е братското рамо, че по-лесно става.

Ножът опря до кокала, из Балкана се появиха и зашетаха и други чети. Стари войводи завардиха проходите, селата и цели касаби. Руснаците обсадиха през лятото Силистра, Варна и Шумен, създаде се българско опълчение. Пред Силистра се отличил котленецът на руска служба, волентирът капитан Георги Мамарчев Буюкли. Биел се храбро като болгарский лев. Самият Цар Государ Николай Първи, за юначеството му със златна сабя го наградил. Разправят, самото Височество му я връчил, със собствената си ръка.

Но се закучи войната, Падна Силистра, първите укрепления на Шуменската крепост паднаха... но низамите се държаха. Хората от двете страни на Балкана чакаха, но само те си знаеха как се чака под надвиснал ятаган. Амен, цяла година се проточи... Но злото не идва само. Зла чума се зададе, хората се надуваха под мишница, разнесе се зловоние, рабите Божии мряха като мухи: девет братя лягаха, девет братя не ставаха. Нямаше кой и Псалтира да прочете, гинеха и поповете.... Такова зло чудо, такава напаст, никой не помнеше. Свистяха ятаганите на агаряните, свистеше и косата на онази черната, с черния яшмак.

Мило му беше на Бойчо войвода за Тревненския балкан, милееше и за хората. Кръвта вода не става, дойдоха и братята му с дружините си. Раз-тичаха се Цепераните, дяволска игра заиграха със смъртта. Разтавиха си хората от боаз до боаз, завардиха всичко от Трявна до връх Кръстец, от Мъхченща до връх Българка. Птичка не можеше да прехвръкне, камо ли пришълци или душмани. Запалиха и горите околовръст... Овардиха хората. Дали признават, Господ знае. Войводите им пазеха не само кожите и гърлата, ама повечето само кокала си гледаха.

Нещата като че ли се пречупиха и тръгнаха по едно време. Пролетта на 1829 година, по Възнесение Христово, генерал-фелдмаршал, граф Иван Дибич разби турската армия при Кюлевча. Крепостта Шумен падна и той мина Балкана с войската си, воден от войводите и балканджиите по кози пътеки. Топовете минаха по завардения от хайдутите Върбишки боаз. Иван Иванович Дибич стана граф Задбалкански. Почнаха боеве около Сливен, града на хайдушките войводи. Влезе в Северна България и генерал граф Киселов. Той държеше от Видин, та чак до Габрово. Само още Търновската касаба беше в турски ръце.

След като българите му помогнаха да вземе Созопол, фелдмаршал граф Дибич Задбалкански държеше вече цяла България до Одрин. Надвисна над Цариград и Проливите.

Да, ама... човек предполага, Бог разполага. И дали е само Бог? На господарите не им харесва твърде, когато орачите и сеячите сами тръгнат за свободата си, сами почват да си търсят водачите. Като Божие наказание срещу българските надежди, на 2 септември 1829 година се сключи мирът в Одрин. Нито дума се чу за съдбата на християните, които бяха надигнали глава срещу падишаха. Братцъй, братцъй... викаха руснаците, докато им трябваха българите. Братец, ама стана ядец! Изтъкаха си платното и ритнаха кросното.

И се юрна народът да бяга след Дибича, поради страх от заколение. Скърцаха коли, натоварени с покъщнина, деца плачеха, жени проклинаха съдбата си и виеха на умряло. Ревяха гладни, подивяли добичета, лешояди се виеха или се биеха върху разлагащи се трупове. Земята обезлюдяваше, загиваше България, орачите щяха да орат някаква гладна степ в Руската империя, изоставена от татарите. Бог да им е на помощ! Ако оцелеят след време, едва ли ще са българи...

Дибич остана през зимата близо до топлото море, докато се изтекат керваните, които изнасяха мъките и воплите на българите от Източна България. Низамите на султана уж нямаше да пречат, но и те не можеха да узаптят яростните набези на татарите срещу нещастните християни, защото само от грабеж живееха. Хората кански пищяха и търсеха помощ, хайдутите водеха неравни схватки край пътищата. Вдигна се и капитан Георги Мамарчев Буюкли с петстотин волентира, сечени, калени, бити и обарутени откъм Силистра. Хората го чакаха като от Бога проводен тям, славеха го като спасител и се соединяваха с него. Мина през родния си Котел, където с него се присъедини и Бойчо войвода, отишъл там Кера Мара да види и припознатия си побратим. Събраха се там още поборници за свобода от Жеруна и Медвен. Докато стигнат до Сливен, набъбнаха над хиляда саби.

От Търновската касаба първенците пратиха хабер, че ако волентирите тръгнат натам, българската войска щяла да нарасне до десет хиляди. Там, в старата крепост Царевец, в руините на царските дворци, щели да въздигнат свободата на България ... И да тръгнат Румелия да освобождават.

Бойчо войвода пък тръгна Алтън Трявна да освобождава, живнала малко от напастта Божия, ама доразграбена от чорбаджиите. Бяха се заканили с брат си Петра, живи фашове кожа да дерат от гърбовете им за тази работа. Той се появи изневиделица на хорото на Сирни Заговезни с четата си, водена с гайда начело. Водеше и дозор казаци на едри коне "катани" и с дълги пики. Чорбаджиите се разбягаха, уплашени от заканата, заптиетата се затвориха в конака и започнаха да стрелят. Ама хайдутин куршум не го лови! Не мигнаха и казаците, останали прави, не се разтури и хорото.

Оставиха заптиетата да избягат към Килифарската каза, не посегнаха и на чорбаджиите, поп Йовчо поп Николов се застъпи за тях. Държаха така седмица, докато уж дойде цяла сотня казаци. Нищо не дойде. Московците май притесняваха само турците, оставаха ялови народните надежди...

Чу се, че в Сливен пристигнала депеша от фелдмаршал граф Дибич Задбалкански до капитан Георги Мамарчев Буюкли: да си налягали парцалите българите, да стояли мирни, иначе Дибича срещу тях щял да обърне руските топове. За отплата. Докато се чудели какво да решат и какво да правят, пристигнала една сотня казаци да го арестуват, че като капитан на руска служба не изпълнил приказа да стои мирен, като руски офицер и царски поданик. Щели да го съпровождат чак до щаба в Букурещ, да отговаря пред генерал граф Киселов.

Братята Цеперански се разбунтуваха, тръгнаха по билото на Стара планина и през Игликина поляна слязоха в Сливен да го освобождават, без да се замислят, че в чужди сметки се месят. Докато се усетят в бъркотията, дойде и за тях една сотня казаци. Сложиха им синджирите. Тъй детински, тъй баламски, никога не бяха я правили. Пък уж печени... Петър, както си беше як и космат като мечка, беснееше от безпомощност. Георги сякаш онемя, така и до края не проумя какво му се бе случило. С дни не продума.

Косеше се най-вече Бойчо, защото беше патил и препатил, защото беше умирал до предателската река, зад която стояха братушките. Оказа се, че Иван Иванович Дибич не бил граф Иван, а фон Йохан. Пукало му на него за православните... Чу го от  казаците, които ги съпровождаха. Те бяха на коне, а нашите тътреха нозе в пепелта. Солдатите не бяха виновни, мъчеха се дори да разговарят с конвоираните. "Так приказано!" - вдигаха рамене.

- Какво бе, Бойчо? Какво ти говорят, че аз нищо не мога да откъсна? Ти си писмен, сигурно по им разбираш от приказката - не можеше да дойде на себе си Петър.

- Какво?... Чудят ни се на простия акъл. "Виноград и плодове си имате - казват, - мазите ви пълни с вино и благини, зърно, сирене, сланина, зимнина. Стока си имате, стада, коне... Разкарвате се по цялата земя на падишаха, оръжие носите. Какво искате? Ние от една "деревия", къщите ни там са все дървени, до друга не можем да отидем без разрешение на барина. Нямаме си нищо наше, и жените дори. Ако искаме свят да видим, пишем се солдати на Государя... Чудят се кого са тръгнали уж да освобождават, като ни смятат за по-богати и по-оправни и от турците...

- И аз се чудя, защо не слушах моя си акъл, ами по чуждия се подведох. Сега кой знае къде по орли и гарвани ще вървим...

- Щели и нас да съдят, казват. Като какви ще ни съдят? Като разбойници сигурно, а те на такива навсякъде насапунеио въже на врата слагат...

- На ни сега! В крайна сметка, уж с бели ризи и развят перчем щяхме да мрем, а не като кучета. Доколкото разумявам, нас по друг ред ще ни минат, няма и да ни съдят дори. Ще видим, ако не се случи нещо друго по пътя за Букурещ. Ама, виждам напред, капитан Георги Буюкли не ми се струва толкова разтревожен. Язди си белия кон, пуши си чибучката, хич не му е на онази работа. А ние влачим прангите...

Какво можеше да му отговори Бойчо, като съвсем, ама съвсем не му беше ясно в какво са се забъркали и накъде отива работата. Косеше се отвътре, като змийска кост беше заседнала мисълта в главата му, че заради него са се заплели в тази кукувича прежда. Или заради неведоми за техния простоват акъл козни и препирни.

Минаха Сините камъни, навлязоха в прохода Вратник на път към хайдушката Игликина поляна. Нагоре по стръмното, Георги започна да си спомня местата, да идва на себе си.

- Каква стана тя, бе? - проговори той изведнъж и запря. - Тука вързани, поробени от агаряните хора сме отвързвали, сега нас водят на синджир. Такава ли е Божията справедливост? Християни ни водят... Или аз съм се побъркал, или Господ иска да побърка света... Щели да ни съдят... Аз в кафез няма да вляза. Летял съм като сокол във висинето и вързан няма да вървя. Не искам някой да ме сръгва в ребрата с пиката си... Ние тука на гората и на хората сме се клели, живота си да дадем. Давам го, ако поеме грях някой християнин да ме устрели или прободе...

И седна насред горещия път Георги. Конете на казаците се разтопуркаха край тях, дойде есаулът, разтревожен:

- Что въй хотите?

- Ние не сме престъпници, Ваше благородие - опита се да му обясни Бойчо. - В тази планина ние сме се клели в Светото писание живота си да дадем за свободата, роби сме освобождава¬ли от синджира, сега вързани ни водите...

- Так приказано. Не можем въйполнит вашу просбу. Воля Его Императорского величества та-кая...

- Ние не молим - седнаха двамата с Петра до брата си Геор¬ги и наведоха глави. - Щом така е приказано, колете вързани хора...

Спря цялата сотня. Като видя суетнята, спря и първата, в която яздеше капитан Георги Мамарчев Буюкли. Отдели се от нея есаулът им, Георги Буюкли и още няколко казака. Сбраха се, го¬вориха, ръкомахаха... Буюкли слезе от коня си и отиде пеш до хайдутите, седна и той до тях. Белият му кител никак не се връзваше с прогиз-налите им от пот ризи, нацепени вече и почерня-ли от праха.

- Войводи, братя... Аз на вас трябва да ви целувам ръцете и прошка да искам, защото ви подведох, като спасител да ме чакате - опита се той да ги погледне в очите. - Мене ме конвоират на военен съд в Букурещ, могат и да ме разстрелят за неизпълнение на заповед. Аз, като офицер на Негово Величество Николай Втори не мога да ос-порвам властта му. Солдатите, низшите чинове и казашките есаули не са виновни, те са само конвойни, заповед изпълняват. Доколкото разумях, наредено им е да не ви тормозят, да пазят живо-та ви, но не могат да ви отвържат. Казано им е, че ако допуснат да избягате в гората, пак ще бу-ните и подстрекавате хората. Пък владетелите не искат бунтове, не искат народът сам да си по-сочва водачите изпомежду си. Царят Государ смята, че е от Бога поставен и иска кесаревото да е кесареву. Само той може да посочва кой, кой да е, грях е да му се противоречи и недай Боже, да му се обръща гръб...

- Много е объркано всичкото това за нашите глави, но разумяваме донякъде. Тебе, капетане, като благородие, ще те съдят по царския закон. Нас защо ще ни съдят - изказа недоумението си Бойчо, - и по кой закон?

- Не знам. Аз и за себе си не разумявам. Мога само да кажа на Негово сиятелство генерал граф Киселов, че не е грях да обичаш отечеството си. Ако е грях - нека ме разстрелят. Ако не - да ми връщат оружието, което никога не съм посрамвал и да ме отпускат. За вас - искрено вдигна рамене капитанът, - наистина не знам що ще ви чинят, но "поживьом, увидим", казват братушките. Сега ви моля, не ме оставяйте сам, може да имаме нужда един от друг. Аз, на казашките есаули обясних, че ако и да не могат да разсъждават по служба, да си спомнят, че без вашата помощ нямаше да минат Балкана, нямаше да има Дибич Задбалкански. Дължат ви уважение. Разбрахме се, че можете да се качвате в обозните коли, когато пожелаете, като човеци може да се изперете по-надолу някъде. Ще помоля и чизми да ви дадат, че с тези свински цървули не ви виждам до Букурещ. Триста версти ни чакат.

Тръгнаха пак, решиха да не създават ядове. Да се мре може всякога, но не бива да се предизвиква Божията орис. "Ой, люли, ой люли..." запяха казаците. Ведро им беше на душата, къде такава планина и такава красота в степта... Букаците вече бяха изумрудено зелени. А и бяха свикнали на малкото, само на днешния ден да се радват. "Приказано е - споделяха те, - да слушаме, да изпълняваме и да не розсуждаваме. Има кой да се грижи за нас." Те си имат бащица Государ, ами за болгарский народ, оставен на псетата, кой да се грижи?... Мислите по ги разсипвха по пътя, подпалваха им главите. Качваха се на колите отвреме-навреме.

Като превалиха вододела, казашките сотни се придържаха към коритото на Стара река. Най-добре познаваше тези места Георги Цеперански, дълги години бе шетал там с дружината си. Той предложи на есаулите да спладнят на бивак, преди да излязат от планината. Разседлаха на водопада на Кара дере, близо до руините на Старото кале. Там водата се спускаше от гребена на черна скала, сякаш излязла от недрата на земята и приличаше на сребристо-черно стъкло. Зад нея пък, оставаше ниша, която можеше да сбере половината сотня, без да я забележат. Отпред синееше бистро езерце, което отразяваше небето. Водата беше хладка, от дъното бликаше топла вода. Конете можеха да пият на воля, а мястото осторожно да се пази от дозорите.

Тука позволиха на хайдутите да нагазят, калпаците си да свалят, да си измият главите, да се изперат. Солдатите им дадоха ризи, бели гащи, чизми... Е, дори и пред прага на пъклото, пак си струва да глътнеш малко живот, към Бога да погледнеш...

Към икиндия, в полите на планината, дозорите доложиха, че отляво, откъм Еленските възвишения, има турски позиции, защото в голямата Търновска касаба, все още имаше турски аскер. Трябваше да ги избегнат, както гласеше височайшият приказ.

Но, не стана точно така. Казачетата показаха, че приказът си е приказ, но не може да трае душата православна, като види как агаряните вилнеят...

Долу в полето, по стария път сред неразораните угари, уморени добичета влачеха пет-шест претоварени с покъщнина коли, покрити с чергила. Край тях крачеха старци, жени и деца, около тях щъкаха псета, блееха ярета и шилета. Мъжете с ямурлуци водеха впряговете. Изведнъж, от един обрасъл овраг, изскочиха ездачи, които виеха като гладни чакали. Те стреляха по веднъж срещу скупващите се хора, добитък и коли, описваха кръгове около тях и плющяха с бичове. Примката се стесняваше, гаджалите наизвадиха ятагани, железата засвяткаха на слънцето... Мъжете в ревящата и пищяща купчина стискаха брадви в ръцете си, нямаше с какво друго да се отбраняват. Почваха да падат простреляни и посечени.

- Ще ги изколят така като в салхана - проплакаха вързани хайдутите. - Какво гледате бе, единоверци? Такъв ли ви е приказът? Два билюка хора сте, само като ви видят да излезете, ще напълнят шалварите... Не виждате ли че са татари, не са низами.

Излязоха напред само низшите чинове със старши. Шепа хора, които едва сдържаха конете си. Не гръмнаха дори с пищовите си само наведоха напред пиките. Конете зацвилиха и вятърът запищя в ушите им. Нямаше нужда от сечене. Онези рязани псета се развикаха: "Москов гяур, москов гяур...", търтиха, та се невидяха.

Нататък към Кесарево, Кадъкьой, Тръмбеш, Бяла и Русчук почти нямаше хора, нямаше орачи, нямаше овчари... Дим дори нямаше. Само птици търсеха гнездата си. Другото беше тревога... Какво ли ги чакаше вързаните мъже отвъд Дунава? Ами народът, който оставаше...