Размисли по повод Международния ден за опазване паметниците на културата. Кому да дирят сметка и спасение рухналите олтари на българщината?

Празничният календар /роден и международен/ прелива от празници на какво ли не, призвани, като че ли, в един единствен ден в годината, да изострят сетивата ни за това, или онова, за което рядко се сещаме. Един такъв празник е днешният - Международният ден за опазване на паметниците на културата, който се отбелязва от 1984 г. насам, по решение на ЮНЕСКО. За разлика от другите народи с богато и не толкова богато културно-историческо наследство, една дата в календара, няма да промени кой знае колко нито манталитета, нито законодателството ни. Знаем какво имаме. Но не знаем какво да го правим. Пък, ако го правим, все е недоправено. Самочувствието ни на хилядолетна нация, няма да коментирам. От десетилетия лежим на стари лаври и имидж, кърпим достойнство, но доста много от т.н. ни „паметници на културата“, ако не са занемарени и овехтели от безхаберието и всеобщата ни апатия, са реновирани по безобразен начин. Всъщност, най-малкият ни проблем е, ако например, една вековна къща или черква, са така „реконструирани“, че изглеждат като току-що построени… По-сериозният проблем са рушащите се сгради и храмове, паметници и паметни плочи, които от години ожидат някой да вземе присърце нерадата им съдба, пък и дори провокиран от една дата в календара… Днес природата си е „върнала“ повечето от тях, особено по селцата, където печално стърчат, оглозганите им от стихиите и апатията, скелети…

Та, какъв празник е днешният?! Чие съзнание, сетива и сърце провокира? Кому да дирят сметка и спасение рухналите олтари на българщината? Ни на „пазителите на старините“, ни на нас, днешните, дето немеем и слепеем пред родното за сметка на чуждото. И тая пуста алчност, дето обръща паметници в „мутренски барок“ - най-гнусното проявление на съвременния ни манталитет и народопсихология…

В този дух на мисли, не мога да не спомена /за кой ли път/, за двете красиви тревненски църкви – в Бучуковци и Фъревци, за църквата в Скорците, която от дълги години чака своя спасителен ремонт, и дано го дочака, за редица стари къщи по т.н. „Улица на занаятите“, за съдбата на Киревата къща на същата улица, за недочакалите своя 18-ти април емблематични къщи и символи на тревненската художествена школа, не само в Трявна, но и по селцата край нея… И не, че и преди не е имало ищах за новото, модерното. И не, че все сме били хаберни по адрес на богатото ни културно-историческо наследство. Но днес, глобално погледнато, сме отвъд всякакви граници, норми и дъна. Бихме дори, оглавили някой международен конкурс по безхаберие и апатия, или пък по абсурдни „спасителни“ акции за опазване на паметниците на културата. Казано иначе - завидно културно наследство с незавидна съдба. И слава Богу, че го има и другото, макар и да е песъчинка в пустинята от безхаберие – сърцатите радетели и пазители на нематериалното и материалното ни културно наследство! Слава Богу, че ги има и спомоществователите, които имат памет и сърце за паметта! Тези люде крепят българщината. Те, а не чиновниците по министерства и институции, призвани, като че ли, да списват тонове бумащина, а и често да възпрепятстват „законово“ почти всяка добра кауза. Останалото, явно не им е по силите и рухналите паметници, въпреки статута си на старини, са ярко доказателство за чиновническото безхаберие и немощ. Малцина са и собствениците на исторически и културни ценности, които милеят въпреки, за придобитото наследство, препънати най-вече във всевъзможни законови недомислия и липсата на достатъчно средства за поддръжка, ремонт и реставрация. Уви, не са малко и безродниците, които, сдобили се с някой апетитен имот, бързат да се отърват от порутената му стряха и да го преобърнат в поредния доходоносен бизнес, вместо да го спасят и съхранят за поколенията… Не маловажна е и ролята на БПЦ, като собственик на голяма част от паметниците с културна и историческа значимост, която би трябвало да е първенстваща по адрес на опазването им. Би трябвало…

Дори не искам да си представя - колко и какво от това историческо и културно наследство ще оставим на децата си. Нито пък те, доколко ще нехаят за него… Днес почти никой, не гради за хаир на душата си и за онези „следи“, нетленни във времето. Колко от утрешното ще спасим днес, предстои да се разбере след време. А до тогава – имаме още много да вършим - на дела, не на думи…

 

Галина Иванова

* Снимка: Жоро Хаджиев