Писателят Стоян Цонев събра в книга-равносметка своята Истина за житието, за тленното и нетленното

Тези дни излезе от печат поредната книга на писателя Стоян Цонев - "Да бъде истина". Публикувам предговора към нея, в качеството си на редактор на изданието, с дълбокото убеждение, че във всяка житейска история, е закодирана поне една общочовешка истина, която си заслужава да бъде съпреживяна, дори и само заради онзи духовен катарзис, тъй потребен в днешните залутани времена...

Може да си закупите книгата от редакцията на в. "Тревненска седмица" и от книжарница "Хоби".

* * *

Светлопис за люде и съдби

 

Не знам защо дядо Стоян, както го наричаме всички ние, колеги и приятели, избра точно мен за редактор на тази си книга. Не се чувствам уютно в подобно амплоа, макар че познавам писателския му талант и стил на писане, а и житейската му философия и щения. Признавам, доста се колебаех дали да приема предизвикателството, но сметнах, че му дължа поне това, колкото и да не ми е по мярка. Преди 25 години, като Главен редактор на в. „Тревненска седмица“, именно дядо Стоян ме покани за репортер. Няколко години по-късно, колелото се завъртя и аз поех вестника, но и до днес, продължаваме да се обръщаме един към друг с: „Шефе“…

Истината е, че покрай дядо Стоян, добих безценен журналистически, а и житейски опит, за което съм му благодарна и до днес. На него и на покойната Вера Христова, дължа почти всичко, което натрупах като потенциал, включително и човешки. А писането, както многократно имах възможност да се уверя във времето, наистина е призвание за малцина. Другото е графомания, която днес е по-изобилна и агресивна от всякога. В противовес на тази пошла тенденция, винаги са ме респектирали и вдъхновявали стойностни автори с даровито перо и голямо сърце, които въпреки колизиите на днешното, докосват, въздигат и будят чрез слово, мисъл и дух и най-закърнелите човешки сетива и емоции. В тях е и Словото, и Светлината. Тези автори са орисани на вечност, вероятно не в своето време, но техните истории, в които се преплитат дълбоки житейски истини, смисли и хоризонти, списват летописа човешки. А всяка една съдба, колкото и незначителна да е тя, заслужава да бъде разказана, препредавана, съхранена, защото е миниатюрна брънка в колелото на времето. Миниатюрна, но не и маловажна, щом е поела живителната глътка въздух и сама по себе си, вече е предопределена за вечност. Някои съдби оставят ярки следи в човешкия летопис, други преминават през времето, като комети, но едните и другите СА и светът Е, именно с тях и заради тях.

Дядо Стоян е сред онези автори, които притежават дарбата да владеят Словото - да одухотворяват чрез думите всяка една история, до която се докосва талантливото им перо. И да ни я препредават готова за духовен катарзис и равносметка. Затова и книгите му, включително и тази, са светлопис за люде и съдби. Макар, че не рядко Светлината в тях отстъпва на Мрака, Възхищението на Погнусата, Радостта на Тъгата, Болката на Страха, така както е било от прастари времена, а и винаги ще бъде. По-важно е, че лъчите на надеждата, озаряват и в дълбините на ада…

Колкото до Истината, онази, която ожидаме и издигаме до Върховен абсолют, ако и да я има, тя се открива на малцина. Така, както сме многолики ние, хората, съшити от добро и зло, така роим и своите истини. Вероятно и не всекиму е потребно да я дири, защото простите истини по-лесно се побират в калъпа на днешното. Пък може и точно те да са панацея за човешкото…

Разлиствайки книгата-равносметка на дядо Стоян, ще съпреживеете неговата истина. И може би, освен житейската му биография, побрана в поредица от знакови, за собственото му алтер его, истории, ще откриете и посланията, бляновете, страховете и щенията на възвисения духом човек, който все още, макар и примирено, дири зарите на надеждата и истината, но вече не заради себе си, а заради благото и просперитета на своя род и народ. Ще стигнете и до катарзиса и равносметката – личната и онази, която би следвало да пречисти сетива, ценности, битиета…

„Да бъде истина“ – зове дядо Стоян от висините на своята зрялост, достатъчно необременена от личното, за да не губи нишката с началата и корените, ожидайки възраждането на онзи Дух, който ни е въздигал и крепил през вековете. Там е Всичко. Останалото е суета и пепел. Дух без устои, който обрича на гибел всеки избор, всяка съдба, всяко утре. А на нас ни е потребен онзи, Другият, който е „подобие на Бога“, на „божественото в човека“, за когото говори и Хегел. Него дирим още от Адама, орисани, по Сизифовски, да търкаляме битиета и съдби в безкрайния кръговрат на времето. Нему дължим и Словото, и Истината, и Светлината…

 

Галина Иванова