Тези дни излезе от печат поредната книга на писателя Стоян Цонев - "Да бъде истина". Публикувам предговора към нея, в качеството си на редактор на изданието, с дълбокото убеждение, че във всяка житейска история, е закодирана поне една общочовешка истина, която си заслужава да бъде съпреживяна, дори и само заради онзи духовен катарзис, тъй потребен в днешните залутани времена...
Светлопис за люде и съдби
Не знам защо дядо Стоян, както го наричаме всички ние, колеги и
приятели, избра точно мен за редактор на тази си книга. Не се чувствам уютно в подобно
амплоа, макар че познавам писателския му талант и стил на писане, а и
житейската му философия и щения. Признавам, доста се колебаех дали да приема предизвикателството,
но сметнах, че му дължа поне това, колкото и да не ми е по мярка. Преди 25
години, като Главен редактор на в. „Тревненска седмица“, именно дядо Стоян ме
покани за репортер. Няколко години по-късно, колелото се завъртя и аз поех
вестника, но и до днес, продължаваме да се обръщаме един към друг с: „Шефе“…
Истината е, че покрай дядо Стоян, добих безценен журналистически, а
и житейски опит, за което съм му благодарна и до днес. На него и на покойната
Вера Христова, дължа почти всичко, което натрупах като потенциал, включително и
човешки. А писането, както многократно имах възможност да се уверя във времето,
наистина е призвание за малцина. Другото е графомания, която днес е по-изобилна
и агресивна от всякога. В противовес на тази пошла тенденция, винаги са ме
респектирали и вдъхновявали стойностни автори с даровито перо и голямо сърце, които
въпреки колизиите на днешното, докосват, въздигат и будят чрез слово, мисъл и
дух и най-закърнелите човешки сетива и емоции. В тях е и Словото, и Светлината.
Тези автори са орисани на вечност, вероятно не в своето време, но техните
истории, в които се преплитат дълбоки житейски истини, смисли и хоризонти,
списват летописа човешки. А всяка една съдба, колкото и незначителна да е тя, заслужава
да бъде разказана, препредавана, съхранена, защото е миниатюрна брънка в
колелото на времето. Миниатюрна, но не и маловажна, щом е поела живителната
глътка въздух и сама по себе си, вече е предопределена за вечност. Някои съдби оставят
ярки следи в човешкия летопис, други преминават през времето, като комети, но едните
и другите СА и светът Е, именно с тях и заради тях.
Дядо Стоян е сред онези автори, които притежават дарбата да владеят
Словото - да одухотворяват чрез думите всяка една история, до която се докосва
талантливото им перо. И да ни я препредават готова за духовен катарзис и
равносметка. Затова и книгите му, включително и тази, са светлопис за люде и
съдби. Макар, че не рядко Светлината в тях отстъпва на Мрака, Възхищението на
Погнусата, Радостта на Тъгата, Болката на Страха, така както е било от прастари
времена, а и винаги ще бъде. По-важно е, че лъчите на надеждата, озаряват и в
дълбините на ада…
Колкото до Истината, онази, която ожидаме и издигаме до Върховен
абсолют, ако и да я има, тя се открива на малцина. Така, както сме многолики
ние, хората, съшити от добро и зло, така роим и своите истини. Вероятно и не
всекиму е потребно да я дири, защото простите истини по-лесно се побират в
калъпа на днешното. Пък може и точно те да са панацея за човешкото…
Разлиствайки книгата-равносметка на дядо Стоян, ще съпреживеете
неговата истина. И може би, освен житейската му биография, побрана в поредица
от знакови, за собственото му алтер его, истории, ще откриете и посланията,
бляновете, страховете и щенията на възвисения духом човек, който все още, макар
и примирено, дири зарите на надеждата и истината, но вече не заради себе си, а
заради благото и просперитета на своя род и народ. Ще стигнете и до катарзиса и
равносметката – личната и онази, която би следвало да пречисти сетива,
ценности, битиета…
„Да бъде истина“ – зове дядо Стоян от висините на своята зрялост,
достатъчно необременена от личното, за да не губи нишката с началата и
корените, ожидайки възраждането на онзи Дух, който ни е въздигал и крепил през
вековете. Там е Всичко. Останалото е суета и пепел. Дух без устои, който обрича
на гибел всеки избор, всяка съдба, всяко утре. А на нас ни е потребен онзи, Другият,
който е „подобие на Бога“, на „божественото в човека“, за когото говори и Хегел.
Него дирим още от Адама, орисани, по Сизифовски, да търкаляме битиета и съдби в
безкрайния кръговрат на времето. Нему дължим и Словото, и Истината, и Светлината…
Галина Иванова

Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.