Дишколци били юначни и свободолюбиви по дух

В най-затънтените места на Стара планина, в сред гъсте букове и дъбове горя, в една дълбока долина, дето коля не слазат, на границата на Тревненската нахия и Енизахарската кааза, се намират разпръснати колиби, които съставляват една малла [махала], която се нарича Дишко-олу *. Тази малла, се населява от българи, известни по своя си свободолюбив дух, които често пъти събираха чети, преминуваха планината и пленяха бейските чифлици по Енизагорско, Чирпанско, Сливенско, дори и Едринлийско. Бедността на земята им, живеенето им на межда с турци, които често пъти не ги оставяха да следуват мирно селските занаяти, караше пъргавите, храбри тези момци да стават хайдути. Като център на тия хайдути служеха Ципераните. Прочут по юначеството си това време беше дядо Горан. Той никога не беше ходил с хайдутите, но той беше известен между турците под име Горан войвода. От малък още той се беше прославил по юначеството си, защото беше свалил баш пехливанина в един сбор в Сливен, неговото око дето погледнеше и удряше. Той нямаше салтанат, шишането му, което винаги светеше, беше свързано с чиршови кори, но то струваше, както се казва чилешка глава в неговите ръце, то никога не бе слъгвало. Дядо Горан беше вече остарял и не виждаше хубаво, но той пак си не оставяше шишането, той по гласа можеше пак тъй да удари, както и на младо време. На младост много пъти е викан в Търново да бие нишан, дето всички са се чудили с изкуството му мереке (Ив. Б. Хвалил се и го извикали в Т-во – на ножа острието да улучи и куршум на две да раздели. На Марно поле го направил и търновският войвода му дал чифт биволи и едно сидефлия шишане. Поискал му обаче, неговото, но дядо Горан не го дал). Юначният балканджия бил вуйчо на майката на чорбаджи Генко Петров /1753-1829/. Баща му – Петър, бил богобоязлив човек, който много се страхувал от турците, а майка му била „жена-юнак“, родом от к. Цепераните. Когато била мома, тя се отличавала с хубостта си, затова бюлюкбашията от Трявна, като я видял на събора Беленец /край к. Белица/, харесал я и поискал на сила да я потурчи, за да се ожени за нея. Когато турците „нападнали“ къщата й в Цепераните, тя се преоблякла в мъжки дрехи и успяла да избяга към Трявна. Там тя останала задълго, „дядо Петър я залюбил“ и се оженил за нея. Именития чорбаджи Генко, който спасил Трявна от нападението на кърсердарите в началото на XIX в., е първото им дете.

 

Подготви

Галина Иванова по записките на Иванка Бонева от архива на Христо Н. Даскалов, който се съхранява в НБКМ – София

 

* Някогашната Дишколска махала на Трявна, дължи името си на данъка "Диш-ак" /зъбен данък/, който християнското население, плащало на турските поробители, затова, че си „търкали зъбите, докато ядат“. В състава на махалата влизали следните колиби и махалички  – Бижовци, Бойчовци, Бочковци, Горановци, Димовци, Дойновци, Звънковци, Ивановци, Клъшка-река, Мишеморков хан, Николчовци /Пирамидата/, Първовци /Лагерите/, Райковци, Русковци, Самсиите, Сеймените, Семковци, Терзиевци, Ушовци, Хубановци, Цепераните, Цонковци.

 

** Снимка: "Хайдутин", худ. Димитър Таушански

Първото тревненско читалище – арена на непрестанни сблъсъци между основателите и „силните на деня“

Учителят Христо Н. Даскалов, разказва в спомените си за основаването на читалището в Трявна, когато вече е учител във Враца. Отива там през 1873 г. Той е сред инициаторите и основателите на първото Тревненско читалище. Записките му се съхраняват в НБКМ - София, а сведенията, които публикувам по-долу, са препис от архива му, дело на Иванка Бонева - някогашен директор на Музея в Трявна. От тях научаваме доста детайли за историята първото Тревненско читалище „Трудолюбие“ и причините довели до неговия край. Преди това обаче, припомням някои исторически факти, за които не става въпрос в записките на Хр. Н. Даскалов.

Учредителното събрание на читалището в Трявна се състои на 21 декември 1871 г. по инициатива на учителите Илия Шиваров, Христо Н. Даскалов, Кънчо Кесаров и Иван Славейков – най-големия син на Петко Р. Славейков, който току-що се е завърнал от обучението си в Робърт колеж /Цариград/. Тревненски чорбаджии, или „силните на деня“, както ги нарича Хр. Н. Даскалов - Кънчо Генков, Никола Чушков и Цаню Райков, правят неуспешен опит да провалят плановете на младите, но не успяват. После опитват да овладеят читалището, но и този им опит, е обречен на неуспех. На 6 декември с.г. е приет Уставът на читалището, който веднага е изпратен в Цариград, за да бъде отпечатан. Петко Славейков го отпечатва безплатно в печатницата на в. „Македония“ в началото на 1872 г. в 500 екземпляра.

На 1 януари 1872 г. е избрано първото читалищно настоятелство, начело с Иван Славейков – председател. След заминаването му за Цариград, поста заема Георги Тодоров, създателят на първата фабрика в Трявна, който по-късно е кмет на Трявна и народен представител. Учителят Илия Шиваров е толкова засегнат, че е пренебрегнат като кандидат за председател, че подава оставка като учител и напуска Трявна…

Сред активните дейци на първото Тревненско читалище личат имената на много членове на тайния революционен комитет и бъдещи въстаници – Васил Михалев, Цаньо Шишков, Михаил Икономов, Симеон Цонев – Моната, Цаню Захариев, Кънчо Захариев, Петър Генчев, Петър Мошев, Иванчо Ангелов и др.

Активната дейност на първото ни читалище продължава до 1876 г., когато избухва Априлското въстание. След разгрома му, местните чорбаджии се възползват от факта, че много от дейците му се укриват от официалната власт и завземат властта. Читалището обаче, започнало постепенно да замира, а капиталите му постепенно се разпиляват. След Освобождението не настъпват никакви значителни промени и така, на 29 юни 1886 г., първото тревненско читалище официално преустановява дейността си. На тази дата, читалищното настоятелство предава на Общината архивите, книгите и покъщнината си…

А ето какво споделя и учителят Христо Н. Даскалов, който е сред инициаторите и основателите на читалище „Трудолюбие“:

„Трявна, като всяко отстранено от главния път място, беше най-подходящий пункт по избягването, в случай на нужда на някой от апостолите. Казах, че бях познат с Левски още от 1867 г., но нищо не знаех по неговите планове – Левски имаше само един верен приятел – Цаня Захариев, с когото били запознати много по-отрано. Освен за организиране на частен комитет, апостолите поискаха и парична помощ за Централния комитет. Ние бехме бедни, пари се намерват у по-богатите, но от тях требваше да се крие, защо ни са пари… Левски поиска списък на по-богатите и ни каза, че той сам ще се яви пред тях, ще им иска пари за целта. Това ни изплаши… Реши се в събрание да се повикат няколко души от по-събудените хора в Трявна в дома ми, дето ще доди и сам Левски. Аз склоних, при всичко с голем страх. На 21 ноември вечерта, приготвих вечеря за Левски, Ангела [Кънчев]. „Ще имаме двама гости от Търново, казах на жена си, с които ще играем нощес префа, по която причина след вечеря ще додат и даскал Кънчо (Кесаров), Георги Тодоров (кума ми), Тодор К. Бояджиев (баджанака ми)… Левски доде сам, Ангел отишъл при роднините си… Чете ни разни писма от воеводите ни, от Каравелова, из Женева. Стояхме около два часа след полунощ, на другия ден събрахме от приятели 500 гр. и ги дадохме на Левски.

По-богатите се страхуваха да се състави комитет, те наистина дадоха пари за Левски, но това го направиха от страх. Левски ги бе заплашил с убийство и наистина в това време бе убит и Васил Козлов от Левски.

Левски сам бе отишъл при един от най-първите чорбаджии в Трявна, открил му мисията и го накарал да му даде 200 гр. помощ срещу разписка от комитета.

Вуйка ми Михал х. Икономов ми разправи, че и той събрал с Ц. Захариев около 300 гр. и ги дали на Левски, но че пак ще трябват пари… Как да се направи това - хем да се опазим от преследване, било от чорбаджиите, било от властта…

Преди шест месеца общинарите казали, че няма да позволят да се събират в училището, ако някои чапкъни би устроили такова нещо като читалище, но това не ни обезсърчи… Ние решихме с вуйка ми да направим как и да е читалище, на което тайната цел да бъде революционна. Аз отстъпих една от стаите на къщата си /Бел. Г. Иванова – Даскаловата къща/ за събиране на членовете, но де ги членовете? Вуйка ми каза, че той има свои верни приятели, които ще се запишат, ще запишат и други. Ще станем около 20 души и после полека-лека ще вървим напред. „Даже, ако щеш, ай сега да идем и положим основите му“…

Беше почти мръкнало. Бяхме малко посръбнали, тъй щото и куража ни и парите бяха много, отидохме в дюкяна на Николовците… Стойчо Стойков (Богатия) - „Кожухарчето“, даде една бяла междия. Работата не беше на шега, тука вече излизаха пари на мегдан… Но кой да вземе парите?

Ние пък, от своя страна, приготвяхме духовете, особено между младите. На 22 ноември 1871 г., неделя, се събрахме в предварителното училище. Между гражданите имаше доста от чорбаджиите, еснафите, но повечето бяха младежи, които бяха надъхани по какъвто и да е начин да се основе читалище. Произнесена бе и подходяща за случая реч… Ние, младите, настояхме на своето, поддържаха ни и еснафите, и тъй всеки, който се записваше за член, внасяше си и първоначалната помощ. Парите се трупаха на масата. Избрахме за временен касиер Иванча П. Николов. Събрахме 750 гроша. Големите пожертвуватели не дадоха нищо – нямали у себе си пари, щели да ги дадат на второ събрание… […]

Вноските на членовете се събираха редовно и нови помощи, било от местни граждани, било от страни. Читалището спечели доверието на гражданите, за да не е само сарафска кантора да събира пари, а и да се покаже, че действува нещо по образованието на гражданите, държаха се сказки по разни клонове […]“.

В записките си Христо Н. Даскалов, споменава и за едно т.н. „Главното събрание на читалището“, което се провежда през 1873 г. Тогава „назначили“ настоятелите му, без избори и без гласуване. От тогава читалищната дейност залинява и по думите му, се превъръща в „оръдие на чорбаджиите“, особено на Кесаров /Кънчо/. Парите се „давали не според устава“, а на такива лица, които „клатили шапка на силните на деня“. През 1875 г. читалищната каса разполага вече с 10 000 гроша. Под ръководството на Главния учител Димитър Поп Витанов, през същата година, е „дадено“ театралното представление - „Многострадална Геновева“, което предизвиква фурор в Трявна /Бел. Г. Иванова - пиесата е играна пет пъти на тревненска сцена, а приходите от билети са на стойност 3852 гроша. В нея участват Васил Михалев, Кънчо Захариев и знаменосецът на Тревненската чета на зографите – Симеон Цонев - Моната/.

През 1876 г. от читалищните пари „не се е кътало ни стотинка“, „защото длъжниците били хора несъстоятелни“, „а пък по-забогателите - хора на чорбаджиите, пред които не се е смеело да се помене поне за тайната и същинската цел на читалището“. Лицата, които съставляват частния революционен комитет в Трявна, събират помощи от тайните волни пожертвования и частни лица, отбелязва още Хр. Н. Даскалов. През годините 1876, 1877 и 1878, пише той – „въстания, войни и окупация, читалището останало съвсем занемарено“. А „несменяемото настоятелство“, разполага с читалищната каса „своеволно“. „Прибирали се пари от по-състоятелните длъжници и ги давали на такива, от които имали да земат и ги задържали за себе си – с една реч – оздравили своите си вземания“.

През 1880 г. е избрано ново читалищно ръководство, но „не било възможно да се тури ред“. „Първоначалните основатели“ са далеч от Трявна, а „големите печалби тогава не оставяли време на хората да мислят за просветителски цели, давали пари наистина, но не обръщали внимание какво ставало с тях“. Читалищните книги се разграбват. През 1883 г. Общинското управление, като няма пари, за да плати на учителите, „посегнало“ на читалищните пари… Единствените пазители на читалището – учителите, не възразяват „против земането на читалищната каса от общинското управление“, защото „щяло да се плати на читалищните настоятели“. Три години по-късно, читалищните настоятели предоставят на Общинското управление записите, библиотеката и покъщнината на читалището… „Какво и колко, не се знае и до днес – отбелязва Хр. Н. Даскалов. - В общинското управление няма никакви бележки по това, нито нещо от архивата на читалище „Трудолюбие“. Освен стотина екземпляра от Устава. Така печално довърши съществуването си първото читалище в Трявна“…

 

Подготви

Галина Иванова

* Снимка: СМРЗИ - Трявна

Благовещение е!

По спомените на учителя-краевед Богомил Даскалов, този ден се празнува „особено весело“. Рано сутринта се запалват „боклуците“, събрани от почистването на градините. „Облаци от дим се издигат от всички градини, а домашните, наизлезли около огньовете, наблюдават възвисяващите се облаци от дим с библейско страхопочитание, като че ли се извършва някакво тайнство, жертвоприношение“ – пише той.

На Благовещение се изпъждат змиите от леговището им, тогава змията се пробужда от сън и излиза. На тоя ден тревненци слагали на трапезата си риба, хайвер и други „полублажни“ храни. Непременно обличали нова дреха, за да ги „забележи Господ“.

Огньовете на Благовещение се прескачали от децата за здраве. На този ден, както и на „Св. 40 мъченици“ „се отива по хора и сборове“ в околността.

 

Честит празник на всички именици! Да са здрави и благословени!

 

* Снимка: https://bonafide.bg/

Хаджи Кънчо Даскалов „спасил“ тревненци от набезите на овчарите

Ръкописите на учителя-краевед Христо Н. Даскалов (1843-1917 г.), които се съхраняват в архива му в НБКМ, са безценен източник на сведения за историята на Трявна. Днес ще ви разкажа една интересна история от далечното минало на нашия край, която достига до нас, благодарение на записките на бившия директор на музея Иванка Бонева, която през 70-те години на миналия век, проучва огромния му архив. В бележките си за историята на Трявна /дигитализирано тяхно копие се съхранява и в СМРЗИ – Трявна/, той разказва преданието за заселването й, според което - след падането на Търново под турско робство през 1393 г., мястото, където и днес се намира Трявна, било „една пустиня“. „Веднъж, не се знае кога, някои овчери, като пасяли стадата си по планината, дошле и в тая долина, дето някога била Трявна, и, като намерили добра паша за добитъка си, хубава вода, река пълна с пъстърва, място отстранено, и заглъхнало и непроходимо, заселили се около църквата и възобновили селото“ – пише Хр. Н. Даскалов. В записките на Ив. Бонева, по ръкописите на Хр. Н. Даскалов, откриваме и още интересни сведения по темата, които публикувам дословно с някои добавени от мен уточнения в скоби…

* * *

Когато се превзело Търново, от там избягали по-учените, по-юнаците, по-хайдутите и се заселили в Горната махала [на Трявна]. В горната махала било балкан, не можело да го преминеш. Там те се заселили. В долната махала било лъки. На Елова могила (някои казват „Елхова могила“) една висока чука, на изток от Трявна (сега гола), обрасла с ели, се заселил един овчар и там си пасял овцете, имал си даяма [?], направил си поило на един извор и с никого не се събирал, никого не познавал, „ни на попа колач, ни на царя харач“ давал. Той не се женил никак и бил „хаймана“. Много време той си живял така по Елова могила. Един път, като си поял овцете на поилото, минал из пътя кадията и го попитал по турски: „Кои са тези овце?“. „Аз не знам турски“ – рекъл хайманата. Кадията отбирал български. Българите около кадията го попитали: „Пита те кадията тез овце, кои са?“. „Царски са“ – отвърнал хайманата. „На кой цар“ – попитал кадията. „Че знам ли аз на кой цар?! На който царува сега“. Кадията нищо не казал и заминал, когато умрял хайманата, турците дошли и засвоили овцете му, защото били царски. Царските овчари захванали да правят големи золумлуци по колибите, земали момичета и ги турчели, или ги безчестели, щото хората викнали:  „Преваре“ от тях. Против царските овчари ходили пак да се плачат в Стамбул и сполучили да преместят овцете в Балкана, но пак тези овчари слизали, след коситба от балкана и ходели до Елова могила. Това нещо го вършили с много зулум, разграждали оградите, опасвали градините и нивите, никой не можел да им се противи. Това се продължавало до 1830 г. [годината е отбелязана с въпросителна от Ив. Бонева, тъй като това събитие със сигурност се е случило доста по-рано], когато х. Кънчо от Трявна [Кънчо Хр. Даскалов (1715/18-1791 г.)] *, в награда на заслугите си, които принесъл на Алиш паша във време на войната [Руско-турската война (1828-1829)], като го прекарал през Бедек, сполучил да извади ферман от Цариград, с който се запретява на овчарите да слизат в Трявна [по-надолу от вр. Българка]. Беглишките овчари** слизали в Трявна след фермана само един път, но били изгонени от самото правителство.

От кашлата на този хаймана, както го наричаше разказвачът, овчар, няма нищо останало, никакъв белег, освен една чушма, която носи название „Хасановата чушма“. Тя, според разказа, била направена на това същото място, дето било поилото на хайманата, от някого си х. Хасана. Едни казват, че този Хасан бил кехая на царските овце, други – че кадията, който се срещал с кехаята, направил тази чушма, а трети – че я правил някой килифарски бей и всяка година провождал по няколко гроша за поправката й. При всичко обаче, че днес на Елова могила няма никакви белези от някогашен живот, но и днес околните колибари не само, но и от далечни места, идат „малджии“ (иманяри), които постоянно копаят наоколо да търсят имането на хайманата. Кърът навред е разрътен, чушмата – развалена, камъните преобърнати, „дори и Калинкин камък са обърнали“, довърши разказвачът. На въпроса ми, защо викат на този камък „Калинкин“, Антония [Антония Тихолов от к. Поповци, дн. Черновръх, който слушал тези истории от дядо си, на когото бил кръстен] ми разказа, защото там се криели едни буболечки – калинки. Като му казах съмнението си - да не би този камък да се нарича така, защото арнаутите (тъй наричаше той турските царски овчари) са откраднали момиче Калинка и там са го убили, Антония отговори: „Не е за това! Те, арнаутите, много момичета грабили и убивали, ама този камък аз го знам от дете, като пасях овцете, събирахме там калинки“.

 

Подготви

Галина Иванова

 

* В ръкописа си „Родословие на фамилията Даскаловци“ /1937 г./, който се съхранява във фонда му в ОДА – Габрово, Богомил Даскалов, син на Хр. Н. Даскалов, разказва за прапрадядо си Хаджи Кънчо Генюв – Даскала. Според записките му, той бил роден около 1715 г. Ходил на Божи гроб и бил известен сред населението, като Чорбаджи Хаджи Кънчо – Стария. Занимавал се с търговия не само у нас, но и в Цариград, Солун, Серес, Смирна, Влашко, Русия и др. За кратко време забогатял, натрупал много имоти и заел видно място сред тревненските първенци по онова време. Хаджи Кънчо управлявал Трявна, заедно с брат си Петър, през 70-те и 80-те години на XVIII в. Именно по това време, управлението на града преминало в „ръцете“ на фамилия Даскалови, отбелязва още Б. Даскалов. Хаджи Кънчо се поминал през 1791 г., а след смъртта му управлението на Трявна, поел сина му Хаджи Христо Даскалов, който построил емблематичната Даскалова къща.

** Според записките на Хр. Н. Даскалов, беглишките овчари имали право да пасат овцете си до Елова могила, но само след като се окоси и ожъне, но те не спазвали тази забрана и често пъти изкарвали овцете си още преди Петровден.

 

Елова могила, в ляво на снимката
Източник: Колекция "Павел Енчев"

 

Юначната мома Господина хайдутува в Балкана, преоблечена като мъж

Днес ще ви разкажа за юначната тревненка Господина от колиби Витанчетата, която 13 години хайдутувала из Балкана, преоблечена като мъж, без да бъде разпозната. Споменът за нея достига до нас, благодарение на архимандрит Кою Витанов, който приживе, разказал преданието за нейните подвизи на учителя-краевед Христо Н. Даскалов. Господина била хубава мома, роднина на прочутите Витановци и „дохождала“ у тях, когато дядото на поп Кою Витанов - Кою Цонюв Витанов /1772-1835/, бил още момче…

Били трудни времена. Неплодородната земя в Тревненско, принуждавала местните хора да търсят прехрана другаде: лете - в „странство“, зиме – „в занаят“. На пролет мъжете заминавали с четите на дюлгерите и „разнасяли изработеното през зимата за продан“, а жените, отивали да берат гюл „по Казанлък“, а лете – на Румъня - да жънат „по турските чифлици“, като „отнасяли“ и нещо от това, което през зимата изтъкавали: шаяк, пояси, платна, колани, подвръзки и др. Продавали ги на турците в Ески Заара, Казанлък и другаде, където се хващали на работа. Една пролет, заедно с други жени от „своите колиби“, Господина отишла в Казанлък да бере гюл. Взела със себе си и 1-2 червени пояса за продан. Докато чакали на пазара някой да ги наеме за берачки, всяка мома извадила стоката си. Един турчин, „накаръчен“ със силях на пояса, в който бил затъкнат пищов и нож, пристъпил към Господина и й поискал пояса да го види. На развален български запитал за цената. Тя му отговорила, а турчинът го взел, опасал го и си тръгнал… Господина хукнала подире му да си търси парите. Той я изгледал засмяно и с подигравателен тон я поканил у тях, за да й ги даде. Тогава девойката се хвърлила върху му, уловила го за пояса, който бил затъкнат хлабаво и го „потеглила“. Турчинът едвам се задържал да не падне, плеснал „по страните момата“ и я „щипнал“ по бузата. Господина не могла да изтърпи тази дързост и безчестие, грабнала ножа от пояса му и го пробола… Той паднал на земята, взел да псува и вика, извадил пищова и стрелял подир момата, но тя успяла да избяга. Захвърлила пояса, зарязала другарките си и успяла да се прибере у дома, на Витанчетата, без да я уловят. В къщи не казала нищо на близките си, престорила се на болна, но не минала и седмица и тя се „загубила“… Домашните й я търсили навред, но не могли да я открият. Решили, че се е върнала в Казанлък, но когато се завърнали другарките й, разбрали какво е направила, и че от тогава не са я виждали. Близките й помислили, че е побягнала в Търново и се е „приставила нейде“ за слугиня. Но и там не я открили. „Най-подир отбили грижата за нея и не я дирили вече: мислели я, или за умряла, или че се е потурчила“ – пише Хр. Н. Даскалов и допълва – „но това не било тъй“.

Тринадесет години по-късно Господина се завърнала в Трявна и отишла у роднината си Кою Цонюв. Била облечена в сукман, пребрадена с черна забрадка, така че лицето й „едвам се виждало“. Със себе си, носела само „един отварник“, пълен с „нещо си“. Останала у дядото на поп Кою Витанов само „една неделя“ и, колкото и да я питали – къде е била толкова време, почти нищо не казвала, освен, че била „ратайкиня у едни турци в Заарата“. Любопитните жени искали да видят, какво носи в отварника, но тя „по никой начин“ не давала да го развържат и все казвала, че това са даровете й за сватбата. На тръгване, извадила една кесия с жълтици и раздала на всички деца по една, а после помолила дядо Кою Цонюв да я изведе до Джуровци /дн. Престой/. Когато стигнали м. „Мандрата“ Господина му рекла: „Хайде, ти върви полека нагоре, аз ще поостана малко в гората, после ще те стигна“. Тръгнал старецът, а след малко от гората изскочил един въоръжен турчин, облечен в червени дрехи и с чалма. Уплашил се дядо Кою, но когато се взрял в него, познал „кака си Господина“. Засмял се и я повикал по име. Тогава тя му „извикала грозно“ да мълчи и да не казва никому що е видял, че иначе ще го заколи. Дала му 13 жълтици и си заминала. От тогава ни се чула, ни се видяла…

По-късно, по разказа на поп Кою Витанов, близките й научили, че след онази случка с турчина в Казанлък, когато се прибрала у дома и се престорила на болна, преправила едни стари гащи на баща си, обула ги, отрязала си косата и отишла на Цепераните при хайдутите. Никой не разбрал, че е жена. 13 години хайдутувала с тях по Балкана, без да я познаят. Когато се завърнала в Трявна била „набулена с кърпата“, за да не я видят, че е с бръсната глава, като турчин, а в отварника не били сватбените й дарове, а хайдушката премяна…

 

 

Подготви

Галина Иванова по записките на Иванка Бонева /ОДА – Габрово/ от ръкописите на Христо Н. Даскалов, чийто архив се съхранява в НБКМ – София

* Снимката е илюстративна

In memoriam. Светла му памет на Гошо Резбаря!

Днес щеше да навърши 73 години... Да си спомним за него с обич и добро, заради обичта, добротата и красотата, която така щедро даряваше приживе! Светло да му е във висините...

В негова памет припомням едно стихотворение, писано от покойната му братовчедка Калинка Пашова...

Изпод прашните пръсти,

изпод

острието на длетото

излизат кръстове,

акантови листа,

лозници,

рози.

Оплетени

във жива плетеница

върху мъртвото

дърво

те адът съживяват,

превръщат

съвършеното

във вечно.

От бяла красота

и черна

и червена

играят сенките

и върху оживялото

дърво

танцуват слепи гълъби

и врани

и изобщо гарги

всякакви.

Подскачат

те по лозовите листи,

носят в човки

гроздове

и жълъдите

падат във краката им.

Усмивката

на вече мъртвото

дърво,

последната усмивка

оживява цяла

във ръцете

на резбаря...

ВЕЧНОТО 

Щрихи из житието на Миню Шишмана и неговите синове

Един от влиятелните тревненски чорбаджии в средата на XVIII век бил дядо Миню /Димитър Шишмана/, узнаваме от записките на учителя-краевед Христо Н. Даскалов. Допреди 14-15 години, къщата му в Трявна, макар и преустройвана във времето, все още се крепеше, въпреки разрухата, на която не успя да устои и бе съборена, вместо овреме да бъде спасена и съхранена за бъдните поколения. Къщата бе известна с интересните си „рисунки“ по обшивката на сачака и с вградената в уличния й зид „Шарена чешма“ от 1762 г., връстница на Паисиевата история. Строил я чорбаджи Миню Шишмана: „Тази чешма направи чорбаджи Димитър да работи за негова душа. Който пие да рече Господ да го прости 1762” – гласи надписът върху каменната й плоча, запазен и до днес. Чешмата била с два чучура – към улицата и към двора, а върху й били „зографисани“ два лъва, вързани с верига през вратовете, които „пазели” водоизточника, а над тях се виело кръшно хоро, водено от цигулар. Предполага се, че украсата е дело на тревненски зограф, пише Даниела Тодорова – Дабкова, уредник в СМРЗИ - Трявна. През 1941 г., при регулация на уличната линия, чешмата била съборена. Сведенията за този уникален паметник, достигат до наши дни, благодарение на учителя-краевед Богомил Даскалов, който запазва плочата с надписа и прави скици на чешмата…

Чорбаджи Миню властвал в Трявна, но без неговото съгласие „нищо не се решавало“ и в Търново. Тъй като не умеел да говори добре, а и заеквал, изпращал там свой доверен човек да оповести волята му. А колко голяма била властта му в Трявна, свидетелства и следният пример, описан от Хр. Н. Даскалов. Когато субашията * в Трявна не му бил по угодата, дядо Миню нищо не казвал, но като слизал по стълбата, където винаги стояло седлото на субашията, го бутал с тояжката си, и то падало на земята. Това било знак, че влиятелният чорбаджия е „неблагодарен от субашата“ и той на часа си заминавал, без дори да продума нещо. Синът на дядо Миню – хаджи Кою, бил „най-мюлклията ** в Трявна човек“. Имал много воденици, ниви, ливади, гори и бахчи, не само в Трявна, но и по колибите. Неговите мюлкове и днес носят името му „Хаджи Коювите“. Освен това, „въртял“ и голяма търговия с Влашко, Русия, Анадола и т.н. Останал бездетен. Хаджи Кою имал брат Йончо, който бил „малко докус – векиелия“ /шашнат/, „малко идиот“. Той взел за жена дъщерята на хаджи Кънчо Даскалов /1718-1791/ - Мария, сестра на хаджи Христо, построил Даскаловата къща с резбените слънца-тавани. Бегли сведения за манталитета и „лудостта“ на Йончо Минев - Шишмана, достигат до нас, благодарение на записките на Хр. Н. Даскалов. По думите му, след смъртта на влиятелния му брат – хаджи Кою, щом се прибрал у дома, Йончо седнал в горния кът на къщата, върху възглавницата, на която стоял брат му и рекъл: „Един чорбаджия умре, други седна на мястото му!“. Когато дошло времето на лъчитбата ***, всички чорбаджии събрали аргатите си и отишли по колибите да лъчат. Йончо взел със себе си Лудия Рашо от Раданците и отишъл на Гуглювци да лъчи. Дали му един пръч, който обаче се запънал и не искал да върви. Тогава Йончо го вързал за рогата, привързал въжето за самара на Рашовия кон и препуснал към Поповци /дн. Черновръх/, което се намирало в противоположна посока. Едва, когато стигнали в Трявна, на път за селото, забелязали, че от пръча останали само рогата му… Такъв бил чорбаджи Йончо, когото местните наричали: „Луди Йончо“.

 

Подготви

Галина Иванова по записките на Иванка Бонева /ОДА – Габрово/ от архива на Хр. Н. Даскалов, който се съхранява в НБКМ

Йончевата къща в Трявна, 30-те години на XX в.
Източник: СМРЗИ - Трявна

Детайл от рисуваните пана върху дъска от
надлъжната обшивка на стрехата на Йончевата къща.
Източник: СМРЗИ - Трявна

Шарената чешма, строена 1762 г.
Източник: сп. "Нива", 1931 г.

Шарената чешма, рисунка от Богомил Даскалов
Източник: сп. "Нива", 1931 г.

Фрагмент от стенописите на Шарената чешма,
рисунка от Богомил Даскалов
Източник: сп. "Нива", 1931 г.