Неизвестен Ботев четник от Тревненско, вероятно губи живота си в сражението на „Милин камък“

На днешната дата, през 1876 г., на „Милин камък“, се състои първото сериозно сражение на Ботевите четници с 200 души черкези и башибозук. Поводът да отбележим тази дата е не един, тъй като в сражението на историческото възвишение във Врачанско, сред 23-та четници *, които губят живота си за свободата на поробената си Родина, е и един непознат тревненец. Името му е споменато в записките на сливналията Никола Кючуков /издадени през 1900 г./, който е сред оцелелите Ботеви четници. Дали упоменатият „Илия Георгиев от Тревненско“, за когото не успях да открия никакви други сведения, е оживял след тежката рана в крака, получена в битката на „Милин камък“, е неизвестно, но паметта му не бива да изтлява в забвение, както и споменът за всички знайни и незнайни родолюбци, жертвали живота си в кървавата национално-освободителна епопея.

Другият Ботев четник, родом от с. Скорците, Тревненско, е Кънчо Петров Скорчев /1856-1913/, който оцелява „по чудо“ след разгрома на четата при последната й битка в района на Околчица, където пада убит и войводата Христо Ботев. За неговата съдба вече е ставало дума, затова днес ще ви разкажа за сражението на „Милин камък“ по спомените на Никола Кючуков.

* * *

СРАЖЕНИЕТО НА МИЛИН КАМЪК

След като се изкачи цялата дружина, Войновски /* Никола Войновски, родом от Габрово, военен комендант на Ботевата чета/ -  направи една бърза рекогносцировка, като след това разпореди дружината на позиции. Пространството, което ние завзехме, беше нещо като садина. Две възвишени ребра от бърдото ни закриляха от двете страни. Всичко това беше покрито с дребна мешова гора. Тая височина, която бяхме завзели, се постепенно снишаваше към юг. На запад се издигаше предното ребро, почти голо, към селото. На североизточната страна, приблизително на половин километър, се издигаше височина камениста и зъбеста.

Билото, където лежаха нашите позиции, се прорязваше от една камениста стена на изток, издигната на един, два, на места повече метра. По дължината си тая естествена ограда имаше около 500 м. Към средата на тази стена се пречупваше, където беше образувано нещо като пещера, която във време на сражението ни служеше за болница. Зад тая стена, недалече, се издигаха други гористи баири, като образуваха котловина, а долу там, сред малката равна долчина, бе разположен бистър извор с керемидена кошара отляво, и всичко това представляваше прелестта на оная живописна местност, която читателят неведнъж е имал случая да чува да възпяват и наричат „Милин камък“.

Що беше се изминало половин час, откакто бяхме се разположили на позициите си, ето че ненадейно стражата ни от западното било се нападна от няколко черкези, от които едни бяха пешаци, а други конница. Пушки, пищови загърмяха: саби и ножове зазвънтяха. Хванат беше Христо, когото читателят познава от турномагурелската градина и тутакси му отрязоха главата. Отделил се по невнимание от дружината настрана. Когато работата стана сериозна черкезите [се] очистиха.

Тъкмо тогаз съгледахме на изток покрай зъбестата височина редовна турска войска да преминава. Това беше много нещо. Близо един час се прехвърляха. При нас тишина царуваше. Всеки на позицията си мирно стоеше и чакаше заповедта „огън!“. Аз бях разположен най в край, откъм север на позицията. До мене си имах Пенчо Момчев и Гани Дряновчето /Ганчо Василев Атанасов/, а отдолу мене бяха Димитър Дишлията, х. Георги Граблаша, х. Петър /* точното име на този четник не е установено, макар че в някои публикации се споменава за х. Петър от Троян/, пък и други. Боевата линия беше 300-400 метра по дължината си.

Часът минаваше 6 сутринта, а всичко беше още кротко и мирно. Дойде при мен Ат. Ив. Чартазанов /от Г. Оряховица/ и ми шепнеше, че някакво предателство се готви, че турската войска ни била обсадила и пр. Косите на главата ми настръхнаха. Най-после да падна жив в турските мръсни ръце! О, това беше рана смъртоносна!

- Мълчи, кротувай! – казаха аз на Атанаса и се озовах в центъра при войводата, да разбера всичко онова, което се готвеше.

Вземах пушката си и слязох от позицията си край пещерата, като се покачих на едно равнище, гдето намерих 10-12 души насядали във вид на окръжност. Там бяха на първо място Ботев, Войновски, Д. Икономов, Петър Симеонов, Давид Тодоров, Катрафилов, П. Ванков и други още. Когато да се явя между другарите си и кажа първата си дума, съгледах твърде наблизо как двамина черкези си издигнаха главите из шумака като змии и се готвеха с ками и револвери да нападнат и избият ония, които в един захлас решаваха съдбата на България. В един само момент като вихър се изправих между другарите и изпразних най-бърже пушката си през рамото на Петър Симеонов, който извика:

- Уби ме!

А аз, в отговор на това, посочих им бягащите черкези, като това послужи за тревога и разбуди всички и по двете боеви линии. Огънят се откри, пушки запищяха, боят захвана. Пък аз пак полека-полека и предпазливо отидох на позицията си.

Боят беше редовен. Към 3 часа след пладне съгледах, че откъм Враца се пуши нещо като пожар. Неприятелят силно ни нападна. Правеше усилия да се втурне в позициите ни и да ни изтреби до крак. Наближаваха ни понякога на 20-30 крачки. В такъв момент гласът на х. Петър процепи въздуха:

- Братя, бог е с нас, не бойте се! Нашите братя идат ни на помощ! Напред, не отстъпвайте!

Тъкмо след това Ботев извика:

- Напред, момчета! – и като че някоя невидима сила окуражи дружината.

Неприятелят вместо напред отстъпи назад с бяг, като оставиха и значока си в наши ръце. Тогава бай Стою падна мъртъв, пронизан от няколко куршума, като стискаше със студените си ръце значока на неприятеля. Той се опрости с другари, със свобода, с отечество. Той остави миличките си дечица и жена да се надяват и до днеска за него да ги нахрани, да ги облече, да ги сгрее.

Все тогава бе, когато х. Георги Граблаша изпитваше най-страшни страдания при навечерието на смъртта. Беше ранен в двете колена и другаде. Викаше със слаб, подземен глас:

- Убийте ме, да не се мъча!

Молеше се, горкият, като призоваваше смъртта. Няколко пъти подигах пушката си да го замеря в тила и го освободя, обаче сърцето ми не позволяваше. Не се реших. Казах няколко утешителни думи, които той и не искаше да чуе, и го оставих да се бори със съдбата си.

Няколко коня, които се запасли от сутринта още, бяха убити и стояха с вирнати крака нагоре пред позицията ми. Бяха почнали да вонят. Съгледах един турчин да минава на около 100-150 крачки по една полянка, прицелих се в него и го обърнах. В същото време перото на калпака ми падна пред мен, пронизано от куршум. Паскалев ми поиска гребена си, който бе останал в мен. Когато слязох долу при него, за да изпуша една цигара, той ми казваше, че съм бил като кюмюрджия. Като почнах да му се смея, че иска гребен да се реши в боя, той каза:

- При тебе само Пенчо ли е?

- Да – му отговорих, - също и Стою, но него бог да го прости!

В това време Пенчо, който зае временно позицията ми, изпразни пушката си, като каза:

- За сметка на Стоя върви при Мохамеда! – след като се и смееше, после продължи на нас: - Като лалугерин си подаваше главата от шумата и търсеше място да си полегне, кучето, а аз му подложих от съжаление възглавница.

- Я внимавай добре – обади се другарят ми, - да не би и теб някой да поднесе такава постелка! Спаваш 300 години, ха!

- Знаете ли накъде са другите ми познати?

- Да, зная ги! Има и в царството небесно. На някои – вечна им памет!

- Я ми кажи по-подробно за убитите – го запитах аз.

- Тая сутрин бях на позиция на отсрещното било, там неприятелят съсече Христа, а преди половин час нещо, при силното нападение, Никола и Димчо /Димо Гърдев Аджаров, който според Сп. Соколов е убит на 26.05.1876 г. над с. Литаково, Ботевградско/, също паднаха убити.

- Значи досега от нашите приятели сме изпратили четворица?

- Да – утвърди Петър. – Ама славно загинаха. Колко позорно отстъпваше турската войска, червата на която са препълнени от Мохамедовия коран.

- Не, те са юнаци и заклети на корана само пред мирната и беззащитна рая, а пред ония, които знаят да мрат, за които смъртта е нищо, пред тях струват една нула. Те са страхопъзльовци и нищо не са те, позор наистина.

В това време х. Георги Граблаша молеше за капка вода. Взехме две кратуни от селянина – абаджия и изпратихме да се напълнят от извора, който се вижда долу в равнината. Абаджията донесе. Граблаша накваси устните си и пи няколко глътки. Вместо вода аз глътнах няколко зрънца барут, тъй че него ден малко по малко бях изгълтал цял фишек от барут. Пак бяха отишли селяните за вода с някои още леко ранени. След това долу в долината се чу силно изгърмяване. Погледнах по оная посока и видях, че селяните тичаха с кратунките си към шумака, а единият от ранените беше прострян с главата потънала в извора.

Разделихме се с Петър и застанах на позицията си и не след много башибозуци и аскер се появи отзаде ни и почна наново с поразяващи сили да ни напада. Куршумите като град се сипеха. Пищяха над главите ни. Тогава позицията ни стана с два фронта, като бяхме принудени въз две страни да стреляме. Съгледах там наблизо около на 40 крачки един черкезин без оръжие да се слага в шумата. Срещнахме погледите си. Приготвих пушката си и не му дадох да мръдне. Гани и Чартазанов пълнеха празните пушки и ги подаваха ту на Ненча, ту на Дишлията, като вземаха празните наново да пълнят.

- Защо се маеш да му не светиш маслото? – ме питаше Пенчо.

- Не бързай, той е в ръцете ми – му казах.

- Нека се понагледаме, че като иде при Мохамеда, да знае от кого да се оплаква.

В това време до тоя черкезин се изправи едър един турчин със запретнати ръкави, като му се караше:

- Защо стоиш да не мериш на комитите?

Тогава пушката ми светна и померих, само че във втория, както и той в мене, на когото куршумът препищя над главата и удари отзад в канарата, като се повърна и прониза Гани през кръста. Последният падна и кръвта бликна по дрехите му. Изпратихме го към превързочния пункт. Ония пък двамина турци се изгубиха.

Боят все още усилваше. Беше ужасен и от двете страни. Продължавахме тъй усилено още един-един и половина час.

Слънцето вече клонеше на захождане, когато от към нашата страна се намали огънят, като неприятелят продължаваше също тъй стрелбата разредено. Тъкмо стана. Напуснах позицията си и слязох да видя какво бе станало с познатите ми по боевата линия. Минах покрай пещерата, която ни служеше за болница. Видях там няколко души ранени, които стояха като пребити. Между тях бяха Апостолов /Георги/, Цветков /Мито/, Обретенов /Никола/, Данчев /Иваница/, Джумалиев /Атанас/. До тях, близо до боевата линия, беше и Хр. Ботев, прав и подпрян на сабята си. Лицето и очите му бяха червени, като че бе плакал. Гледаше отчаяно в пещерата. Бях до него на 5-6 крачки. До една скала видях и знамето, побито на земята, до което седеше и знаменосецът, на когото дясната ръка беше превързана с бяло платно. До него стояха с превързани ръце Васил Георгиев и Андон Куков. Що бях се изправил там, няколко куршума отлетяха из въздуха. Това беше последният вистрел на неприятеля в него дол. От тоя залп един куршум улучи главата на ранения Андон, който се прескунди няколко пъти и падна в дола, като заспа навеки. Свършено беше с него. Мозъкът му се видя.

Куруто и той беше зле ранен. Куршумът преминал през лакътя до рамото и излязъл към врата му, като отворил твърде голяма рана. На Василя раната му беше под рамото. Последният ми каза, че Петър загинал преди малко.

Съвършено тъмно беше станало. Намерих се с Андона и Войновски и прегазихме цялата линия. Намерихме труповете на Петър Паскалев /от Сливен/, Никола Бучакчия /от Габрово/, Димчо /от Калофер/ и Димитър Казаков /от Сливен/. Малко по-надолу намерихме и други три трупа и един тежко ранен в крака, който се молеше да го убием. Казваше се Илия Георгиев /от Тревненско/. Казахме му, че след малко ще го пренесем при ранените, пък продължихме към другите позиции.

Всичко 15 души бяха убитите и тежко ранените. Леко ранени, но неспособни да продължат ролята си бяха 7 души: а именно: Петър Симеонов /от Велес/, Гани /от Дряново/, Христо Стоянов /от Етрополе/, Коста Апостолов /от Свищов/, х. Костадин п. х. Димитров /от Сливен/, Цонко /Цанко Минков от с. Турия, Казанлък/ и Васил Георгиев /от Троян/. Всички възлизаха на 22 души. Тая бе загубата, оставена на бойното поле от онова сражение.

След тая проверка Войновски въздъхна, стана му мъчно, гдето нямахме възможност да дадем помощ на леко ранените барем, да им спасим живота, а ги оставихме на произвола на съдбата.

Оттеглихме се на съвещание и се решаваше въпросът, как именно можем да продължим пътя си. Бяхме блокирани отвсякъде. Предложи се, щото ранените да отвличат вниманието на турците, а ние някак незабелязано да се измъкнем. Това предложение не се прие по единствената причина, че ранените не бяха на това съгласни. Най-после се реши, щото дружината да се раздели на две части, които едновременно да нападнат. Войновски имаше една част от 80 души, в която бях и аз, а другата, състояща се от 100 души – под командата на Ботева.

Едновременно двете части потеглиха: Ботев със засук от северозапад към селото, а Войновски от противната страна. Двете части ги делеше нещо половин километър. Часът беше 10-10 1/2, когато напуснахме лагера си. Тука и най-коравото сърце плачеше, като чуваше отдире си страданията на останалите ранени, които протягаха ръце за живот, за спасение. Наистина, колко жестока беше нашата постъпка: оставихме ги на произвола, оставихме ги между ноктите на тиранина, който най-немилостиво щеше да им отплати. Но можехме ли да направим нещо за тяхното облекчение? Благоразумно ли щеше да бъде да презрем общия интерес – гласа на отечеството?

Бяхме се достатъчно отдалечили и бяхме се превалили над голата рътлина, когато неприятелят откри огън с един след други залпове. Те бяха насочени към отделението на Ботева. Последното също отговаряше с гръм. При наближаването на една корийка… няколко неприятелски залпа поздравиха и нашето отделение, от което паднаха двоица другари. Тях, разбира се, оставихме на произвола, а ние си продължихме пътя, като усилихме хода си. Наближихме неприятеля на 50-60 крачки, усилихме огъня, а след това с извадени ятагани, бързо се втурнахме през корията в атака. Обаче неприятелят още по-бързо се очисти. Намерихме само 4 души черкези. Разбира се, последните най-варварски насякохме.

По-нататък жив хванахме един ходжа, който се бе вцепенил на мястото си. Разтършувахме го. Нямаше никакво оръжие. Проговорих на Войновски да не го убиваме, на което той се съгласи, а за да не сторят това момчетата, които идеха отдире, отстранихме го на 20-30 крачки наляво. В това време гласът на Ботева процепи въздуха.

- Насам, братя!

Отправихме се по онова направление и когато се събрахме, между нас, изправен до едно дърво, съзряхме черкезин, облечен в български ямурлук. Един глас от комитите го запита:

- Кой си?

- Наши, спасения – отговори смутено.

Докато говореше това, Петър Симеонов му светна един куршум в гърдите, след което той лежеше мъртъв на земята. Намерихме в него кама, револвер и пълен патрондаш. Страхът, разбира се, беше го смразил на мястото му, тъй че никаква пакост не може да стори. Чудното е, че нему беше известна нашата лозинка – това е една тайна, която във време на бой играе много важна роля. Разбира се, ако не грозеше неговото татарско лице пред нас по далеч някак в тъмнината, неговият живот беше пощаден. След като го насякохме на части, обрахме му оръжието, завихме към североизток и излязохме на сосата, където се събра дружината, като след малко една почивка, потеглихме разредено по сосата през гъста една кория. Неприятелят не ни безпокоеше вече. След полунощ пред нас се виждаше доста надалеко голям огън.

Зората се пукаше, когато напуснахме гъсталака и стъпвахме вече във врачанските лозя, под самото бърдо Вислец /Веслец/. Там Обретенов ме достигна и твърде разтревожено забеляза, гдето липсваше необходимият порядък в дружината. Аз го успокоих, като му казах, че това е главно от силната умора и безсънието на момчетата. Те вече прекараха две денонощия без сън и почивка.

Там, пред нас, се представи бърдо и дружината засука наляво, през една козя пътека, покрай малък един водопад, който се изтичаше наляво край подножието на Веслец. По-нататък равнина, обраснала с мешови фиданки, където забихме знамето, около което се и разположихме. Разпоредихме за храна от околните кошари. Бяха опечени 5 агнета и няколко хляба. Това, разбира се, бе недостатъчно за дружината. Храната беше по-малко от наполовина, и то трябваше да се обядва с нея след 48-часово гладуване. Мислехме и да поспим там малко. Около 60 души от дружината се бяха изгубили в тъмнината през нощта, като бяха се опростили вече с дружината. В това число се забелязваха Димитър Дишлията, Димитър Икономов, Петър Ванков, Спас Соколов, Цветков, Иваница Данчев и др.

От околните хора научихме, че положението на врачанските жители било много критическо. Разправяха, че турското правителство обрало оръжието им, като и страшно клане се извършило над беззащитните наши братя от града, а също казваха ни, че турското правителство изпратило войска както от Орхание, така също и от Рахово против нас още щом като се уведомили за нашето минаване на Дунава. В това време дойде един пратеник от града, човек около 30-35-годишен, който потвърди горното за Враца, като допълни, че по-видните жители били арестувани, а също заяви, че нещо около 200-300 души жители желали да се присъединят към четата ни, обаче им липсвало оръжие. Ботев изслуша най-внимателно пратеника, страшно се възмути, като му отговори:

- За роби сте родени и роби ще измрете. Ний сме се задигнали от Румъния да идем на помощ на кого? Връщай се по същия път, по който си дошел!

Работата стана ясна. Немаше кой да ни подаде ръка и братски да се впуснем в борба против тиранина, тъй както ний си го мечтаехме и както трябваше да бъде. Централният революционен комитет в Букурещ се грижеше чрез своите апостоли да могат да подготвят робското население, щото да подаде ръка на въстаниците при минаването на Дунава, но види се, напразно.

Пред нас стоеше въпросът: как да нападнем на Враца? Х. Петър настояваше да навлезем и запалим града. Войновски забележи, че преди да се нападне, на дружината е необходимо сън и почивка най-малко 2 дена, пък знаеше се, че неприятелят ни преследва. Петър Симеонов каза, че добре би било да се върнем през Стара планина за Сърбия, затуй защото не сме намерили никаква поддръжка. Аз пък им обясних, че ако сме измамени за там, не е тъй с Тракия. Предложих да заминем за Панагюрище и Копривщица. След дълги съвещания реши се да заминем за Панагюрище, там, където скъпо знаеха да ценят свободата, там, където гореше огън и пламък, там, откъдето се чуваше ревът на топа и шумът на пушките.

И тъй, решението си остана решение. До вечерта дружината се приготовляваше за път. Почистихме добре пушките си. Време за сън и почивка не ни остана. Там близо до едно малко водопадче, откъдето се виждаше добре към Милин камък, който се намираше на юг, на около 3 часа разстояние. Аз наблюдавах оттам. От сутринта почти до пладне нашият лагер бе покрит с тъмна мъгла. Неприятелят още се мамеше и си мислеше, че ние сме на Милин камък. Те откриха там огън. Чуваше се и святкането на пушките из пред гъстата мъгла. Откъм Враца пък нищо не можеше да се забележи. До вечерта прекарахме така.

При захождането на слънцето бяхме вече на Стара планина. Войводата ни Ботев бе физически отпаднал. Краката му се бяха подбили, тялото му изнемощяло. Той не беше, разбира се, привикнал да понася несгодите на хъшлашкия живот. Толкова време без сън, пресилено пътуване, глад, убиваше духом и телом, това, разбира се, не беше лесно поносимо от кого и да е, тъй че беше вече на конец. Нито ботуши, нито цървули, нито езди, нито пеш да продължава можеше. Той се страшно възмущаваше, дето силите му го бяха напуснали и не му се подчиняваха. Но той направи напън на последните остатъци от сили и продължи.

Стоян войвода, който още при настъпването на българския бряг се разболя, оставихме там, като натоварихме един овчар да се грижи за неговото оздравяване и пазене /Това твърдение на Кючуков обаче, не е точно. Стоян войвода е убит на 18 май край с. Алтимир/.

 

 

Подготви

Галина Иванова

 

* Бел. Г. Иванова - На паметника на „Милин камък“, издигнат по повод 146-та годишнина от слизането на Ботевата чета на Козлодуйския бряг, са изписани имената на 23 четници, загинали на „Милин камък“, погребани в близкото село Мраморен. На паметника са изписани 26 имена и е упоменато, че сред жертвите на сражението има още 7 четници, чийто имена са неизвестни…  

 

Дълбок поклон пред паметта и героизма им!

Сражението при Милин камък
Източник: kartanavremeto-vratsa.org

Оцелели Ботеви четници пред пещерата на
Милин камък, служила за лазарет
по време на битката на 18 май 1876 г.
Източник: РИМ - Враца

Паметникът на загиналите на Милин камък