По повод 175-та годишнина от рождението му. Изборът на Ангел Кънчев за помощник на Левски. Част I

Както е известно, липсват конкретни документални сведения за обстоятелствата, при които Ангел Кънчев като че ли изведнъж се нарежда сред водачите на националноосвободителното движение и спечелва доверието на Васил Ив. Кунчев, Л. Каравелов и П. Хитов. Историческите проучвания, в които повече или по-малко се правят анализ и оценка на краткия му живот, не са малко по обем, но се основават само на няколко негови писма, предимно до Никола Обретенов и Панайот Хитов; на кореспонденция на Васил Левски с Теофан Райнов, Данаил Попов и Панайот Хитов, където се споменава името му; на възванието „Към българите“; на спомени на съвременници. Епистоларното наследство, останало след ранната му смърт, го представя като ерудиран, чувствителен, темпераментен българин, у когото интелектът и емоциите се проявяват в хармонично единство. Но наличието на ограничен брой автентични източници, пряко свързани с дейността му, безспорно затруднява изследователите.

Правим реконструкция на събитията, които предшестват определянето на Ангел Кънчев за помощник на Васил Левски и ролята му в структурирането на изгражданата от Апостола Вътрешна революционна организация, „въоръжени“ само с най-необходимите средства за историческо изследване – внимателно издирени документални свидетелства чрез способите, характерни за методическия инструментариум на архивистиката (архивологията) и изворознанието. Обществена функция на професионалния историк – архивист е да изследва с научни методи историческите реалии. Реконструкцията на миналото, базирана изцяло върху документални източници, води до преосмисляне на повтаряни неверни факти, резултат на готови и „единствено правилни“ мисловни модели, идеологизирани методологически и опростени историографски схеми.

Единствената публикация на Ангел Кънчев във възрожденския периодичен печат е възванието „Към българите“, отпечатано във в. „Дунавска зора“ на 28 март 1867 г., с което призовава към „Свобода – Правда – Народност“. По това време той е ученик в Артилерийската школа в Белград, а българското революционно движение става вече фактор за задълбочаващата се революционна обстановка на Балканите. На 1 януари 1867 г. Раковски издава „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято“, в който са разписани организационният принцип на изграждането на четите и правата и задълженията на четниците. Същата година в Белград Любен Каравелов, с участието на Иван Кулин и Ильо Марков, основава ново революционно средище със сходна цел – изпращане на доброволчески чети в България, и трескаво работи за популяризиране на тази борба чрез печата. Бъдещият председател на БРЦК издава и Прокламация, с която призовава българския народ да се вдигне на оръжие, и създава контакти със сръбската либерална организация „Омладина“. Привържениците на решителни действия се групират около двата организационни центъра – Върховното настоятелство, начело с Георги Раковски в Букурещ, и Българския комитет в Белград, организиран от Любен Каравелов. Намесват се и съществуващите по това време Добродетелна дружина и Одеско настоятелство. Тогава възниква и Тайният централен български комитет (ТЦБК), който обединява по-младата генерация на българската буржоазия в Румъния с лидери Иван Касабов и Пандели Кисимов. Стимулирана от руската политика, Добродетелната дружина, основана през 1853 г. от най-заможните среди на българската емиграция – братята Евлоги и Христо Георгиеви, Георги Анастасович и др., влиза в най-близко взаимодействие с революционната емиграция. Нейни представители преговарят със сръбското правителство за откриване на военна школа в Белград, финансират четите на Панайот Хитов и Филип Тотю. Революционерите около Раковски пристъпват към реализирането на неговия последен план – сформиране на Втора българска легия. Легионерът Михаил Греков разказва за честите си посещения, заедно с Христо Иванов Ловчанлията, при Левски, „който в това време беше на оздравяване от тежката операция, що му бяха направили докторите на стомаха“. Сред гостите са братът на болния – Христо Кунчев, Иван Грозев и други приятели от Легията, както и ученикът от сръбската Военна академия Ангел Кънчев. Греков свидетелства, че тогава младият юнкер изявява готовност да напусне Академията и да тръгне за България „с апостолите да се заловим с образуването на тайни общества, които ще подкопаят повече основите на турската империя“. Но Левски е категоричен – „там в България и офицери ще ни трябват, без тях нищо не можем направи. Ти не само училището да не напущаш, ами прибери, ако можеш при себе си и другаря“ [Михаил Греков – бел. В.А.]. За разговорите и споделените планове и бъдещи действия в спомените си разказва и Христо Иванов – Големия. По това време, през зимните месеци на 1867-1868 г., Панайот Хитов пише първия вариант на спомените си и предава своя опит на младите патриоти.

Очевидно под въздействието на разговорите с Левски, Каравелов и Хитов и общуването с легионерите А. Кънчев пише възванието „Към българите“. Призивът „Свобода – Правда – Народност“ много прилича на посланието „Свобода, равенство, братство“ и може да се свърже с девиза на Френската революция. Този повик е личен девиз, който в едно изречение изразява цялата философия, проповядвана от А. Кънчев. Националистическото му разбиране е силно изразено, но то всъщност е един просветен национализъм, който се ръководи от свобода и правда, а не от претенции за някакви ограничения на базата на минали исторически реалности. Възгледът „Свобода – Правда – Народност“ е с по-широк европейски характер и има директна връзка с основните символи на епохата на Просвещението. В нея националното е свързано с наднационалното. Подобни послания, които през ХІХ в. се съизмерват с разбиранията и действията на Джузепе Мацини и Джузепе Гарибалди, са характерни за масонството. Връзка, която сочи явно сходство с разбиранията за „Нова България“, „Нова Италия“, „Нова Германия“, „Нова Русия“. Безспорно влияние върху възгледите на младия юнкер има и ръководителят на Военната школа Франя Зах, близък последовател на водача на полската емиграция в Европа Адам Чарториски и неговия емисар в Сърбия. Във всички случаи личният девиз на А. Кънчев, който той предлага и за девиз на българския народ – „Свобода – Правда – Народност“, е чувствително свързан с европейското съвремие и вероятно в бъдеще се нуждае от повече обяснение. Тези основни начала, публикувани във в. „Дунавска зора“, в голяма степен са разтълкувани емоционално, по младежки, обаче зад юношеското въодушевление се крият по-сериозни основания. Скорошната реализация на тези разбирания чрез емигрантските организации „Българско общество“, финансирало първата обиколка на Левски, „Млада България“ и БРЦК, приемници на Тайния централен български комитет (ТЦБК), още веднъж показва, че отношенията се коренят в по-ранен момент. Те намират израз и във възванието на А. Кънчев „Към българите“ и цитирания по-горе девиз. Той е привърженик на тази европейско-либерална философия, която е противовес на руската политика и позицията на „старите“. Подобни европейски либерални възгледи създават неверните представи за А. Кънчев и Левски, че по някакъв начин са свързани с масонството. Всъщност фактите показват, че Левски и Кънчев не са масони, а използват рационално за освободителното движение на България либералните възгледи за свобода, братство и равенство.

Свидетелство за политическата активност на бъдещия помощник на Левски е и неговото участие в изложение – благодарствен адрес, до епископ Щросмайер от името на много „славянски родолюбци“, които живеят в Белград. Хърватският политически и културен деец Йосип Юрай Щросмайер е приятел на българския народ, спомоществовател на братята Димитър и Константин Миладинови за издаване на сборника им „Български народни песни“ (1861). През 1884 г. е избран за почетен член на Българското книжовно дружество. По време на посещение в сръбската столица на католическия свещеник е връчена подписка с дата 20 октомври 1868 г., под която стоят имената на Панайот Хитов, Недялко Жеков, Ц. Цветков, А. Стоянов, както и на „Ангел Кънчев – българин“. По това време в Белград е и легионерът Петър Обретенов, по-голям брат на приятеля на Ангел Кънчев от ученическите години Никола, факт, който по-късно ще има безспорно значение за доверието на Левски към семейството на Баба Тонка и създаването на тайния революционен канал Букурещ – Гюргево – Русе.

Според военния историк Иван Стойчев, А. Кънчев отива в сръбската столица с ясно определена цел – да получи военно образование и да се подготви за български военачалник. На 10 юни 1868 г., по време на поклонението пред тленните останки на сръбския княз Михаил Обренович, „Ангел като левент и строен момък – юнкер е бил поставен на почетен караул при смъртника“. Едва ли изборът точно А. Кънчев да бъде поставен на почетния караул, е случаен. Акцентът върху личността му да бъде единственият българин, застанал на стража при погребението на сръбския княз, го отделя от масата на останалите българи като единствен и пръв. Очевидно се е отличавал сред сънародниците си, пристигнали в сръбската столица да получат военно образование. Изборът на А. Кънчев е символ на надеждите, които му се възлагат, приема се като лансиране и чест за младия юнкер. Възможно е и мнението на П. Хитов да е имало тежест, когато се определя кой от българите да застане на почетна стража пред ковчега на Михаил Обренович. Вероятно затова, когато се връща от Табор, той отива при П. Хитов като при свой по-възрастен покровител и търси неговата финансова подкрепа. Известна е ролята на войводата за посрещането, настаняването и осигуряването на материална помощ на новопристигналите легионери. С личността на А. Кънчев добиваме еталон на очаквания подготвен български военачалник. Той се възприема не само от българите, но явно и от сърбите, като перспективен военен. Този акцент от неговата биография в Белград също в някаква степен обяснява защо по-късно Левски го определя за свой помощник. И докато А. Кънчев е на почетна стража при саркофага на сръбския княз, Л. Каравелов е арестуван по недоказани обвинения за участие в заговора и убийството на Михаил Обренович. Причините са, че организира, въпреки несъгласието на правителството на Илия Милутин Гарашанин, голяма доброволческа чета, както и откритите му симпатии към прогресивните сили на Сърбия.

А. Кънчев завършва три курса на петгодишната артилерийска школа и по здравословни причини е уволнен през декември 1869 г. с чин поднаредник (кандидат-подофицер). Връща се при семейството си в Русе, често беседва с приятелите си в читалище „Зора“, където

изнася и сказка за въртенето на Земята около Слънцето. През пролетта на 1870 г., след като се възстановява от тежкото заболяване, А. Кънчев живее в Турну Мъгуреле заедно с Левски, в дома на верния съратник на Апостола, търговеца Данаил Попов. Два-три месеца те се обучават да стрелят с пушките, купени от домакина, и в ежедневните разговори с Кънчев вероятно е ставало дума и за кръжеца около читалището, където на 8 февруари е държал сказка „върху метеорологията“, за съдбата на Ангел и Петър Обретенови, участници в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, за желанието на по-малкия им брат Никола заедно с Никола Сакелариев да постъпят във Военното училище в Одеса.

С уредената от благодетелите си Иван Чорапчиев и Стоил Попов стипендия А. Кънчев продължава образованието си в Средното областно земеделско-индустриално училище в Табор, Чехия. Изследователите са единодушни – той учи в Табор само през учебната 1870/1871 г., в първото полугодие на І курс е редовен слушател, а през второто полугодие е извънреден слушател на учебния материал за ІІ курс. Взел е всички предвидени изпити и е завършил пълния двугодишен курс на Средното областно земеделско-индустриално училище за една учебна година като първенец на курса. На 11 май 1871 г. е общата снимка със съучениците му и преди края на учебната година напуска Чехия.

През юни А. Кънчев вече е в Белград, където престоява около два месеца, среща се с П. Хитов и най-вероятно и с Л. Каравелов, с Ильо Марков и Жельо Чернев, както и с бивши съученици от Военното училище. С други думи, той се връща при познатата му от следването в Артилерийската школа българска революционна среда на старите войводи, както и Каравелов, и възстановява връзките със сръбските си приятели. От 3 юли е известната разписка, с която получава от войводата две австрийски жълтици. Но изпадналия в „крайна нужда“, както сам пише в писмо от същата дата до съученика си Иван Данев в Табор, не бърза да се отправи към дома, а очевидно някаква важна причина го задържа твърде дълго в Белград. По това време тук е и Любен Каравелов, с когото, както вече бе отбелязано по-горе, се познават още от 1867 г. В периода април – август 1871 г. е същинската работа на Каравелов по издаването на спомените на Хитов. Племенникът на войводата Атанас Хитов свидетелства, че авторът и редакторът прекарват заедно „коджа време“ – единият разказвал, а другият си водел бележки. Въпреки че нямаме конкретни документални свидетелства за лични срещи с Каравелов, допускам, че при посещенията на Кънчев в дома на войводата тримата са разговаряли по най-важните въпроси, които са вълнували българските революционери – как да се използва международната ситуация в Европа за освобождението на отечеството. Според Н. Обретенов „дългото стоене на Ангел Кънчев в Белград… беше във връзка с комитетския уставо-проект.

 

(Следва)

 

д-р Веселина Антонова

Из сборника „150 години вътрешна революционна организация“, РИМ – Плевен, 2020 г.

 

Ангел Кънчев /11 ноември 1850 г. - 5 март 1872 г./
Фото-изд. Гр. Пасков, 1935 г.
Източник: НБ "Иван Вазов" - Пловдив

Български ученици в Табор, 11 май 1871 г.
Източник: в. "За буквите", бр. 60/2020 г.