Васильовден е!

 Да са здрави и честити всички именици днес!

* Иконата на Св. Василий от 1898 г. от църквата "Св. Георги" в Трявна

Честита Нова 2026 година, будни тревненци!

Бъдете здрави, заобиколени от обич, доброта и благодат!

Да се множат радостните мигове в дните Ви занапред и поводите за гордост, вдъхновение и удовлетворение!

Бъдете сити духовно и жадни за нови хоризонти и стремления! И нека онзи пламък, що не гасне, озарява пътя ни към всеобщото добруване в обич, мир и единение!

Дрянови клонки вместо елха, детски хитринки за подарък и ладванки

Начало на годината е нещо условно. Колкото да се сили детската наблюдателност да види новото що ни носи 1 януари, каквито и сравнения да прави с природните явления на 31 декември и 1 януари, нищо реално не се осезава да се променя, но цял свят говори и твърди, че нова година е дошла, като нова дреха, нови обуща у детето и детето си самовнушава и илюзията става пълна, то в 12 часа на 31 декември усеща като, че ли лъхва нова струя въздух свеж, нови души в околните, а и у себе си… ново всичко навеваше радост.

Посрещане на новата година става на 31 декември. През деня момчето отива с другари в близките гори, отсича дрянови клончета, накичени с жълтеникави едри пъпки и ги донася в къщи. Тук домашните му трескаво приготовляват яденето. Който кихне тая вечер получава подарък някой, обещан по-рано. Някой хитри деца нарочно смъркат в носа си прах от тютюн, чер пипер или друго раздразнително за носа вещество, за да спечелят обещаната премия, обаче това по изкуствен начин кихане, не се счита за валидно.

Щом часът посочи 12, всички събрани скачат, даже малко тържествено оплашени и си подават ръка и поздравяват за идване на новата година; децата скачат формално от радост, настъпва кулминационната точка на екстаз… Подаръци, грижливо крити до тогава се раздават на децата, сурвачките се откачат и почва сурвакането на старите, които заплащат с пари. Сурвакането става така: момченцето удря със сурвачката по гърба на някого и казва:

„Сурва, сурва година, весела година!

Голям клас на нива,

пълна къща с коприна,

червен грозд на лоза,

жълт мамул на леса.

Пълна кесия на шия,

червена ябълка в градина,

живо и здраво до година,

до година, до амина“.

Сурвакарите изреждат всекиго едного и всеки е длъжен да даде макар и по петаче на сурвакарина, който събира парите и ги поставя в овесената му на шия кесия.

При огнището пък момичета и по-възрастни момчета заравят в пепелта клонки от дрян и наричат бъдещи пожелания, ако клонката пукне, значи ще се сбъдне нареченото за някого.

На присъмване децата тръгват от къща в къща по махалата да сурвакат комшии и роднини, които също тъй ги даряват с пари. Привечер на 1 януари децата „грохнали“ от умора за сън, се прибират в къщи, прочитат си спечелените пари в кисийката и ги предават на майка си за харчение, от които пари ще си вземат по малко, докато се свършат… А кога ли се свършват детските пари. „От мойте пари“ искат децата цяла година и не се изчерпват.

По колибите посрещането на новата година, както и самия ден, става по-особено. Ергени и моми се събират на ладвания. Събрани моми и ергени вземат котел, наливат топличка вода, разбъркват трици и всякой пуща своя пръстен. Една невеста изважда един пръстен, на когото е, него е прокобено предварително щастието:

„Ладо ле, Ладо – момиче младо,

на стол седи с перо пише“.

- Седни булка, подай пръстен.

Изважда се пръстена на тая мома, на която се извади пръстена, ще вземе „писар“.

Пак се пее наново:

- „Из дол бяга цървул стяга“ – хайдутин.

- „Искри изкачат из кузничка“ – ковач и пр.

Селянчета момчета се събират на групи и тръгват на сурвакня и под прозорците и пред вратите викат: „Сурва-а-а!, Сурва-а-а!, Мяууу! Кукуригууу! Бу-у-у! Бау-бау!“ и пр. Звукове, които за неопознатия с тоя обичай звучи на ухото твърде странно. Даряват им наденици, сланина, каквото има в къщи. Групата събира и пари и вечерта си ги споделят. Възрастни мъже тоже ходят по суркани и събират големи суми, които се събират в специални каси. От сумите на такива сурвакни… е съградявано черкви, училища или др. общополезни работи.

Опитване късметя с пари на карти, томбола и др. азартни игри, са нововъведени обичаи.

 

 

Богомил Даскалов

Из ръкописа „Празници и обичаи“, ОДА - Габрово

* Рисунка "Коледари".

Източник: ПГСАГ "Ангел Попов" - В. Търново

Чаровни тревненци

Дядо Йонко беше личност. Без добро образование, но с характер и самочувствие. През 50-те години на миналия век помня, че продаваше риба. Разнообразна, прясна, в кошове пред дюкяна на улицата. Качета с риба чакаха на студено в дълбоката маза под старата ни къща. Вътрешна стълба водеше от дюкяна към „черната“ кухня. Тъмна, без прозорци, с врата към двора и към стаята на баба и дядо под стълбата за втория етаж.

Като чукнеше църква следобед, настъпваше „ракиено време“. Приключваше се работа, след като биеше църковна камбана – по-рано зиме и по-късно лете. Дядо се качваше по стълбата от дюкяна, вземаше шишето с ракия от „черната“ кухня. В хубаво време сядаше до масата на двора. На теферич. Опъваше бузи, за да смукне ракия от одялкана дървена цивка, обвита с парцалче, за да се задържи по-добре. Дядо дръпваше ракия два-три пъти. Имаше си мярка. Цивката имаше един отвор и на всяко дръпване пускаше по малко и спираше.

Дядо Йонко беше сладкодумец. С удоволствие разказваше за детските си „подвизи“. Бил умен, но буен и непослушен хапак. Фога. По време на детството му бучките захар били деликатес. Криели ги от децата. Намерел ли ги, дядо измъквал бучки от семейните запаси и с приятели отивал на малкото изворче. Пускали бучките в мъничкото езерце, в което се прецеждала водата. За да пият „сладка“ вода. Следвал „отрезвяващ“ бой. Най-често с пръчка.

Поотупвали му гащите и като белажосвал /правел бели, пакости/ в училище. Докато играел с децата, счупил прозорец. Даскалът му нахлузил черчевето на врата и го изпратил вкъщи. В очакване на „възпитателни мерки“ от „ощастливените“ си родители дядо се подсигурил – пъхнал един калпак отзад в гащите. Нищо, че намалявал „възпитателния“ ефект.

По времето на соца имаше различни критерии за благоденствие. Например за социално благополучие се считаше да се „уредиш“ с карантия – шкембе, черен дроб. Деликатеси. Докато преди войнота на площада пред часовника дядо одумвал с приятели недолюбван, опърничав тревненец: „Остави го Митю Терсенето – ядят карантия“. Демек – „слаба ракия“, или по купешки: „Човекът е с нисък социален статус“.

През Трявна открай време към 5 ч. следобед, минава пътнически влак за София. С прехвърляне в Горна Оряховица или в Дъбово. Директна връзка няма. От горната махала до гарата в долната се стига за петнайсетина минути, нека е половин час. Да, ама ходенето в София е събитие. И дядо разказваше как през 30-те години брат му, чичо Петър, се задава към 11 ч. по Гърбавия мост с голям чемодан /куфар/. Идва от горната махала. Спира в кафенето на чаршията.

- Къде, бай Петре? – гризе любопитството еснафа.

- В София отивам.

- Не си ли тръгнал раничко за влака? Още е обед?

- Нека да съм навреме. Аз да го чакам. Той да не ме чака – дълбокомислено отвръща чичо Петър.

Стабилна жизнена философия. Която не допуска излишен адреналин.

От горния край на тревненското училище започваше красива двуетажна къща. С приятна заоблена форма, тя завиваше по главната улица към часовника. Собственикът й е бил бай Пенчо, заможен тревненски търговец.

В миналото тревненки раждали в къщи. „Бабували“ им опитни жени, които израждали детето. Та бай Пенчо чакал отроче. Жена му Райна раждала. Стопанинът стоял в коридора зад голям стъклен портал. Мъжете не се допускали по време на раждането. Чували се стенанията и виковете на родилката. Бай Пенчо, притеснен кършел ръце в коридора и „разбиращо“ проронил: „Пащал съм го, Райне…“. Обичта винаги е състрадателна.

Бай Кольо Зипата беше дългогодишен хижар. След Девети септември в Трявна е имало нужда от нови, партийни ръководители. Ама много комунисти няма. По-късно стават бол. Както обичаше да се шегува татко:

- Трявна е град герой.

- Защо бе, Йордане? – изникваше логичният въпрос.

- Ами дал е най-много партизани след Девети септември.

И правят бай Кольо началник. Оглавява малка топлоцентрала, близка до гарата. Идва комисия от София. Проверяват парните котли. Протоколът завършва със заключение: „Котлен камък няма“. Бай Кольо го прочита и парафира: „Да се достави“. Няма „няма“.

Леля Йонка беше известна тревненка от стар търговски род. Съпруга на чичо Доктор. Така близките наричахме един от най-успешните и доказали се лекари в Трявна. Семействата ни бяха много близки. Дългогодишни, добри приятели, те си помагаха безкористно. Кой когато и с каквото може. Леля Йонка и чичо Доктор живееха в най-хубавата от по-новите къщи в Трявна – голяма, модерна, функционална. Първият етаж – с огромна тераса и лекарски кабинет с отделен вход. Просторен втори етаж. В двора имаше голям дрян и страхотна кумбалка /жълта слива, джанка/, която раждаше жълто-оранжеви едри плодове, почти колкото дребна йововка. И всичко това на пъпа на Трявна, на стотина метра от главната улица.

Преди Девети чичо Доктор е бил съдружник и акционер на успешна тревненска трикотажна фабрика. Затова къщата на лекаря „фабрикант“ е отнета и превърната в детска градина. Докато я върнат, семейството живееше под наем в долната махала.

Леля Йонка беше еталон за съпруга и домакиня. Тъй като чичи Доктор беше сърдечноболен, почиваше и се възстановяваше с въдица в ръка. Запален риболовец. В Трявна, както споменах, на Средния мост риба почти нямаше. Беше избягала от замърсената вода, изливаща се от няколко предприятия.

Първата спирка до железопътната линия към Горна Оряховица е Стайновци. Къщите – високо над спирката, реката – чиста, пълна с риба. Чичо Доктор често обикаляше местните вирове. С влака до Стайновци и после на сгъваемото столче край някой вир. Леля Йонка – винаги плътно до него. Даже с въдица в ръка.

По онова време все още много от жените бяха само домакини. Гледаха къщите и децата. Всичко в дома трябваше да е „ком ил фо“ /изрядно/: чистота, подготовка на чеиза – плетене, шиене. Всичко се изпипваше. Майка дори гладеше долното бельо, правеше ръб на гащетата като на панталоните. За кулинарията да не говорим. Вкусни домашни гозби. Ех, понякога намирисваше на изгоряло. Туршиите и сладката развихряха въображението и стимулираха конкуренцията. Едно е сладко от обикновените червени малини, друго – от белите. Сладкото на леля Йонка от едрите дренки в двора им беше забележително. Бистро, с прекрасен рубинен цвят и пикантна, кисело-стипчива жилка.

Конкуренцията беше най-видна на благотворителни събития – балове, вечеринки… Разиграваше се томбола с торти. Майсторлъкът на тревненки се проявяваше най-често в украсата им. Леля Йонка беше безспорен фаворит. Често украсяваше тортите си с рози – разноцветни и толкова „истински“, че ти идваше да ги помиришеш.

Понеделник е пазарен ден в Трявна. По тротоара на площада пред часовника лелки и по-рядко чичковци от селата подреждаха изкушенията си – плодове и зеленчуци според сезона, яйчица и сланинка – непрекъснато. Тук-там пърхаше някоя вързана ярка или петел. Често се появяваше и сергията на Оката. Продаваше и рекламираше различни прахчета. Тревненци се майтапеха с неговите обяснения:

- Как действат прахчетата за бълхи, Ока?

- Хващаш бълхата, сипваш от прахчето в устата й. Веднага умира.

Продавачки се настаняваха и по тротоарите на улицата пред църквата. Почти до пресечката към къщата на леля Йонка и чичо Доктор. Естествено, лелките подреждаха стоката така, че да лови окото. Най-отгоре слагаха най-хубавите и едри ябълки, по-дебеличката и розова сланинка. Леля Йонка правеше по няколко тура на пазара. Хареса ябълките на някоя баба. Спира. С две ръце хваща подредените най-отгоре и ги слага в паланцата. Докато бабата реагира „Ама, Йонке…“, леля Йонка отсича: „Мери, мери, стигат ми толкова“. Бабата отново подрежда стоката. След половин час леля Йонка спира отново пред бабата: „Ще взема още малко“. И историята се повтаря.

Балканджиите са находчиви. И колибари, и граждани. Честни и свестни. И местните тревненци, и „присадените“. Бате Славко беше от последните. Дошъл беше от Елена и работеше в „Енергото“. Дъновист, с дълга равно подрязана отзад коса. Живееше в къща на високото над гарата – далеч от останалите по онова време. Всяка сутрин посрещаше слънцето с флейтата. Душа човек. Отзивчив и безкрайно честен. Отдавнашен татков познат. Преди да дойде в Трявна, живеел в колибата на лозето ни над Елена, но не си позволявал дори да опита гроздето. Освен ако дядо не му оставял няколко чепки в купичка на чердака.

Спомням си тези хора с топло чувство и… завист. За всичко, с което са допринесли за чара на Трявна.

 

Проф. Валентин Мутафчиев

Из книгата „Минало и бешело“, 2020 г.

* Снимка: Пазарът в Трявна, 1956 г., Държавен архив

Стефановден е!

Здрави, честити, благословени, заобиколени от обич, доброта и красота да са всички именици днес!

Весел и усмихнат празник и Св. Стефан да ни пази и закриля в делата и помислите!

* Иконата на Св. Стефан от 1893 г. е част от иконното богатство на църквата "Св. Георги" в Трявна 

Честито Рождество Христово!

Бъдете здрави, обичани и благословени във всички житейски посоки! Светли и усмихнати празници на Вас и на Вашите близки! И нека добрите дела, помисли и вдъхновения, съпътстват дните Ви занапред!

Здрави и честити да са и всички именици днес!

* Иконата на Рождество Христово, дело на неизвестен тревненски майстор - зограф от 19 в., е част от експозицията в Музея на иконата в Трявна

Срещу Коледа (разказ)

Настъпила бе пролет. На широкия двор у Минка Сиракът имаше такъв хубав припек, щото всичките домашни бяха излезли там да се постоплят. На една страна седеше Минковица, потънала в куп дрипи и вехти дрехи, които чистеше и кърпеше, а около й се търкаляха децата с вик, смях и крясък. Майката бе си прехлупила забрадката, да я не блещи слънцето и шиеше пъргаво, без да дигне очи. Тя бързаше да свърши тая работа по-скоро, че да се залови след обяд да прекопае градината.

По едно време пътната врата се хлопна и Минко влезе в двора, с чувал на гърба, който и сложи полека на земята и изсипа из него едно сиво прасе на пет-шест месеца. Животното изквича, подскочи и се залута на сам нататък.

- Я, Боже! Минко, от где зема туй прасе?! – попита очудена Минковица и стана бързо.

- Купих го, отвърна усмихнат той и си поглади мустаките.

Децата се развикаха „тати купил прасе“ и подскачаха около него весели и зарадвани до небеса.

Сиракът беше беден човек с добра съпруга и три дечица – Бойко, Маринка и Ненчо. От как се е задомил, ето осем години, а пък днес пръв път купува прасе, да си заколи за Коледа.

Друг път кога месеше хляб, Минковица не отсяваше брашното – да спори; но сега тя започна да го отсява, да падат малко трички, които да забърква с вода и сурватка на прасето. След месец Минко му скова кочина, и го запре вътре, да не рови из двора, а децата земаха от бабини си плява и му послаха да лежи на сухо и меко. Всичката челяд гледаше прасето, като очите си, и му се радваше, като на писано яйце по Велик-ден.

Къде средата на лятото само да погледнеш в тяхната градина зад къщата. Оная ми ти зеленина, а из нея сума тикви, желати, бели, зелени, една из друга по-едри и по-хубави. Тук-там стърчат и високи стръкове кукуруз с дългокоси, неузрели мамули. Всичко това бе посяла Минковица за прасето. Децата сал късаха и хвърляха тиквите в кочината му, а то ядеше, растеше и тлъстееше.

Играят ли си дечурлигата на улицата, виж най-малкия му син, Ненчо, захваща да се хвали, че имат прасе и, че ще го заколят за Коледа. Обадеше ли се някой „ха, ний имаме, ем по-голямо от вашето“ и той кипваше от яд и биле почваше да го замеря с камъни. Ако някой път това галено дете се разплачеше нещо, майка му го веднага замиряваше, щом го заведеше при прасето и му кажеше, че ще му опече за Коледа една мръвка.

Веднъж заваля дъждец и Сиракът извади прасето и го окъпа на капките. И да видиш радост от децата наоколо. Друг път му се виде, че прасето е увесено и болнаво и той прати да му светят вода у поп Михови. Не щеш ли, като го поръсиха с нея дваж-триж и то се посъзе и стана немирно и грухливо, както по-напред.

 

II

Хаджи Димо минаваше за един от най-първите хора в Z. и него прекарваха хората Дядо Хаджия. Той бе ходил един път на Божи-гроб, два пъти на Св. Гора и три пъти на Св. Ивана Рилски. Главния му занаят бе лихварството: земеше ли някой от него 100 гроша, те ставаха след три-четири години 1000 гр. Вехти записи и пожълтели тевтери у него, колкото искаш.

Хаджи Димо бе в турско време един от най-първите и най-почитаните хора в града. Где го тогава? – Все при турците. – Кой да издава българите? – То Кой да скуби сиромашта? – пак той! Дядо Хаджия е преден човек и сега. Той минава за глава на една от партиите в града, и като такъв до него се допитват за всяка политическа работа току-рачи всички чиновници, кметове и граждани. Най-интимните му другари бяха Мировия Съдия Икономов и адвокатина Севилов. Първият бе човек безграмотен и нещо по-вече, едни дела той решаваше криво, просто от невежество; а други решаваше пристрастно, само и само да угоди на някого. Неговите престъпления не излизаха на бял свят, защото нямаше кой да донесе на началството му за тях и защото никой не правеше апел от страх на големи разноски и дълги протакания. Втория кога пазареше да води некое дело, казваше нисичко: „ти дай по-множко, че да има и за съдията…“.

Когато Хаджи Димо се увери, че неговия глас вече се чува, той намисли да спусне нещо на двамата си приятели, та да осигури някой и друг от своите платени и просрочени записи, останали още от турско време. Намислено и свършено. Две години напред неговите искове се признаваха за основателни в съдилището и му се даваха скоро испълнителни листове за тях. Не се минаваше неделя да не туряше той запор на имуществото на някой сиромах. Колко люти клетви се сипеха върху му!

В числото на пострадалите от Хаджи Дима хорица бе и нашия Сирак, комуто той продаде нивата и лозето срещу 253 лева бащин дълг. Един ден Дядо Хаджия го повика при себе си и му каза, че ще му прости двайсеттех лева, които остава да дължи, ако му работи дванайсет дена и ако му насече три кола дърва. Минко склони и извърши всичко, па си рече на умът: „Слава Богу! Отървах се от тоя изедник!“.

 

III

Настана зима, студена, ветровита, много по-лоша от друга година. Къде края на Декемврий на вред се белееше дебел сняг, който на времене преставаше, на времене валеше на едри парцали. Дърво и камък се пукаше от студ.

Многоочакваната Коледа вече наближи, оставаха само три-четири дена. Захвана се коленето на прасетата. Днес тук, утре там ще се зачуе силен квик и ще замирише след малко на запалена четина. Като влезеш в някой двор, що да видиш: в тесен трап гори буен огън, а на пламъка се пърли заклано прасе, което обръщат двамина, запъхтени и почервенели от горещина. На около се натрупали домашните и помагат усмихнати и зарадвани до немай-къде.

И Минко Сирака ще коли тая зима прасе, ала той не бързаше още, защото сега бе се отворила за него доста работа. Той колеше чуждите прасета. „Тате, кога ще заколим прасето?“, запитваха го всяка вечер децата. „Не бързайте, татювото, отвръщаше той, нека остане една нощ до Коледа, че щом го заколим, и на сутринта да запечем една мръвка“. Горките дечица! Те очакваха с нетърпение да видят тяхното прасе заклано.

Доде 24-й Декемврий – ден срещу Роджество Христово. В Минкова двор гореше голям огън и на близо лежеше току що заклано прасе, над което бяха се надвесили бащата, майката и децата и му скубеха четината по гърба.

- Ех! Че пък хубава четина! – обади се Сиракът.

- Ще я сменим у чифутите за тамян и пипер, отвърна Сирачката.

- Не! За захар ще я сменим, мамо, развикаха се Сирачетата ухилени и весели до небеса.

Щом издумаха това малките, пътната врата се хлопна и в двора навлязоха съдебния пристав, един полицейски стражар, Хаджи Димо и неговия слуга Ганчо с човал под мисцата…

Мъжът и жената останаха като гръмнати; те се сетиха веднага, че не са дошли за добро тия хора в къщата им и като ги изгледаха плахо, престанаха да скубят четината на прасето. Децата пък се зазяпаха в неочакваните гости и се зачудиха, защо са дошли сега у тях.

Без да се бави много, съдебният пристав провери самоличността на Минка Сирака и му напомни, че трябва да плати на Хаджи Димо двайсет лева, остатък от дълг; и то още тоя час; инак ще се тури запор на някое движимо имущество, което би се намерило в двора му.

- Бе, Дядо Хаджи, че какво има да дириш от мене? – обади се нажалено Сиракът. – Не ми ли продаде нивата и лозето за бащин дълг?! Не ти ли работих толкова?! Нали се отъкмихме още преди три месеци?!

- Хайде, хайде, не ща аз много приказки, каза с престорен гняв Хаджи Димо, ами извади да платиш двайсет лева, че имам да ги зимам и толкос.

- Дядо Димо, хаджия човек си! Ходил си на Божи-гроб толкова пъти, смили се, какво правиш, че е грехота от Бога!

- Грехота е, Дядо Хаджи. Господ гледа от горе! – обади се със сълзи на очите Минковица.

Хаджи Димо се стори, че не чува, какво му говорят и приближи до пристава, комуто каза нещо на ухото. След това той кимна с глава на Ганча, който заграби закланото прасе и го тури бързо в човала. Минковица заплака с глас, падна на земята и захвана да си скуби косите и да кълне всякак Дяда Хаджия. Разплакаха се заедно с нея и децата и завикаха „оле, тате, земаха прасето!“. Най-големия се спусна тичешком подир Ганча и го улови за гащите, но стражарина го дръпна за яката и го отхвърли на страна.

Сиракът стоеше на мястото си, като закован, без да продума нещо. Очите му бяха се напълнили със сълзи, и челюстите му сякаш бяха се сковали. Той тъкмеше да се спусне и да отърве прасето, но като си помисли, че за такова противене един селянин лежи в затвора, въздържа се и захълца, като жена.

На часът се събраха сума съседи да видят, каква е тая олелия у тях. Едни заловиха Минковица, а други децата и започнаха да ги мирят. Най-много ревеше малкия Ненчо.

 

* * *

През нощта, навръх Коледа, малко време след черковните камбани, изведнъж настана живост из целия град. На много къщи прозорците светнаха и улиците се препълниха с хора, които бързаха за черква. Навред блещукаха фенери и скърцаха обувки по отъпкания сняг. Само у Сиракът беше глухо и невесело; само те не отидоха в черкова.

 

Дабко Устагенчов

Габрово, 1890 г.

 

* Разказът е публикуван в сп. „Мисъл“, бр. 3, 1894 г.

Коледна магия. Павилионът на „Чучура“ – любимо място за танци и забави през миналия век

Може би малцина знаят, че проектът за павилион-бюфет на „Чучура“ – едно от емблематичните места за танци и забава на тревненци в началото на миналия век, е дело на прочутия архитект Дабко Дабков, който е родом от Трявна. Той дарява проекта си за павилиона, а за изработката му са нужни 5000 лева. Повече подробности за инициативата на Дружеството за културно економическо повдигане на Трявна, научаваме от доклада на г-жа Даниела Дабкова – уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство, озаглавен „Щрихи към историята на Трявна от края на XIX и първата половина на XX век“.

Набирането на средствата, според запазени квитанции на Дружеството, започва още през 1912 г. Отзовават се редица членове и граждани, но с началото на войните, става ясно, че хубавата идея не може да бъде реализирана и събраните средства са върнати. Павилионът на „Чучура“ е завършен едва след 1918 г. и постепенно се превръща в любимо място за вечерни забави. През 1933 г. Дружеството предвижда да инсталира и лятно кино с два мощни радиоапарата, че дори и изграждането на „въздушна линия“ за пътници от „Чучура“ до ловния парк „Св. Илия“ – съвместно с ловджийското дружество…

На мястото на павилиона, доста по-късно, е изграден ресторант с градина, във възрожденски стил, проектиран от арх. Стефан Олеков, родом от Габрово, но с тревненски корен по бащина линия. Ресторант „Чучура“ също бързо се превръща в любимо място за забава и танци на тревненци и техните гости. Днес и тази емблематична постройка, уви, вече я няма…

И все пак, оцелелите фотографии от онова време, както и рекламният филм за Трявна от 1928 г., са съхранили духа и атмосферата на „Чучура“ до наши дни. Днес, с помощта на AI, добавих празнична реалност, макар че Коледно-Новогодишните празници, със сигурност не са се провеждали точно там, но пък мястото „оживя“ и доби виталност, макар и хипотетична…

И понеже е време за равносметки и пожелания – нека бъдем здрави и все така будни и одухотворени! Да обичаме Тревненското и да го гордеем и в настоящето – с мисъл, сърце и дела за бъдещето!

Весели и усмихнати Коледно-Новогодишни празници!

 

Подготви 

Галина Иванова

Христо и Богомил Даскалови и поредицата „Трявна в миналото“

Христо Никифоров Даскалов (1843-1917) от Трявна е дългогодишен български учител, книжовник и общественик, който живее и твори на границата между две епохи – преди и след Освобождението. В свободното си време Даскалов се занимава с издирване и записване на различни фолклорни, исторически и други свидетелства, засягащи на първо място миналото на родното му селище Трявна, но и за други места, където просветителят е живял и работил. Неговият син Богомил Христов Даскалов (1876–1944) наследява привързаността на баща си към учителската професия, а също и страстта му за събиране на материали от историографията и етнографията. Богомил наследява и огромния документален архив на покойния си баща, в който е съхранена по-голямата част от творчеството му.

Христо Н. Даскалов проявява интерес към историята и етнографията още от ученическите си години (50-те години на XIX в.), вероятно под влияние на някои от неговите учители като например небезизвестните просветители Петко Р. Славейков (1827 – 1895) и Христодул Костович Сичан-Николов (1808 – 1889).

Христо Н. Даскалов е автор на един обемист ръкопис, озаглавен „История на Трявна“, съхраняващ се днес в личния му архивен фонд №129 от колекциите на Българския исторически архив (а.е. № 166, л.5 – 137). И до днес този ръкопис остава непубликуван. Въпреки това, той отдавна е в научна експлоатация от редица автори, които по един или друг начин се занимават с проучване на тревненското минало. Трябва да се отбележи, че освен този ръкопис, който има обособено начало и край, сред архивното наследство на стария Даскалов, в същата архивна единица, се срещат и фрагменти от други сходни ръкописи, някои дори и припокриващи се по съдържание с части от споменатия текст.

Като мотив за започване на работа по ръкописите, свързани с тревненската история, Христо Даскалов подчертава в уводните си думи на първия ръкопис следното: „Ако има нещо, за което най-малко да се знае за наший народ, то е негова домашен живот в време на робството, неговите сношения с околните му народи и с неговите господари – турците. Ако да беше се завзел някой преди 70-80 години поне да позапише нещо, то щяхме да имаме пак доста сведения от миналий си живот“. Даскалов е провокиран от нравите на българите след Освобождението да се „гнусят от старите си селски обичаи, храна, дрехи и др.“, поради факта, че са „захванали да се цивилизуват“, да пристъпи към своето начинание. „Подбуждан от това завземам се, макар [накрат]ко да напиша всичките предания и раскази, които съм слушал било в детинство, било по-после от по-стари, с което изложение ще запозная читателите с живота само на мойът роден градец Трявна“. Сред архивните листове се открива един, носещ заглавието „Конспект за заселването на Трявна“, който представлява по-скоро план на съдържание на евентуална пълна история на родното му селище. Какви са били намеренията на Даскалов за начините на популяризация на неговите сбирки от етнографски и исторически материали, не може да се каже със сигурност. Едва много малка част от тях той успява да издаде приживе по страниците на „Сборника за народни умотворения, наука и книжнина“ и списание „Българска сбирка“.

Конволютът от ръкописи на Христо Даскалов, обединени от общата тема - историята на Трявна, са предадени срещу откуп на Архивния отдел към Народната библиотека още през 1928 г. от сина му Богомил. Тези материали също служат за вдъхновение, но и като основа, за бъдещите издания на Богомил Даскалов, посветени на тревненската история. През 20-те години на ХХ в. Б. Даскалов се отдава на усърдна книжовна дейност, а особено и след като се пенсионира през 1927 г. Подобна е и съдбата на неговия баща, който, след оттеглянето си от учителското поприще, се посвещава още по-пълноценно на книжовните си трудове.

„Verbavolant, scriptamanent“ или „Думите отлитат, писаното остава“: с тази латинска сентенция Богомил Даскалов полага  началото на поредицата „Трявна в миналото“. Сред мотивите си той изтъква, че историята на Трявна не е позната за читателите, а написването ѝ би събудило интерес не само у тревненци, но и у „всички просветени българи“. Неуспешните опити да се създаде комитет, който да издава свидетелства за миналото на селището, са още един стимул за предприемане на начинанието. Началото на поредицата е положено през 1924 г. Замисълът на серията е да излиза периодично, под формата на малки книжки, по-скоро брошури, поради неголемия обем на повечето, с популярен характер. „По частна инициатива, с вяра, че ще намерим подкрепа в българското общество предприемаме издаване материали от „Трявна в миналото“, откъслечно, а не компактно, поради липса на материални средства.

„От приема и указаната помощ ще зависи издаването на бял свят огромния събиран от 1849 г. до днес материал по миналото на градеца ни“ споделя Б. Даскалов в своето обръщение към читателите.

Първата книга излиза от печат на 15 септември 1924 г. под името „Пазарът“. В нея е представен кратък увод за заселването на Трявна, въпрос, разглеждан многократно в записките на Христо Даскалов, но акцентът е върху развитието на стоково-паричните отношения в селището през османския период. От задната корица на съчинението се разбира, че е готова за печат и втората книжка – „Левски в Трявна“, която е отпечатана през същата 1924 г. (15 декември). В нея са използвани сведения на някои стари тревненци, сред които и починали към момента на издаване, но отново и записки на Христо Даскалов. През 1925 г. от печат излиза „История на Тревненската черква „Свети Архангел“ по инициатива на настоятелството на църквата. Автор, или по-скоро съставител, е Богомил Даскалов, който използва за пореден път сведения, събрани от баща му, автентични документи на членове на фамилията, които имат роля в развитието на храма, а също и собствени сведения, които е открил. За тази книга не е отбелязано да е част от поредицата никъде по страниците ѝ. На гърба ѝ са посочени вече споменатите първи две книжки от поредицата, които могат да се намерят в Трявна от същия автор. По-късно обаче при следващите издания Б. Даскалов ще причисли и историята на тревненската черква към серията „Трявна в миналото“ под № 4.

Третата част от поредицата „Роза и индустрията ѝ“ е отпечатана през м. април 1926 г. В нея акцентът е върху един от поминъците в Трявна, какъвто е производството на розово масло, характерна култура за подбалканските селища. На гърба ѝ е отбелязано, че книжка № 4 е вече публикувана и е посветена на църквата, а от печат предстои да излезе № 5: „Читалището“. Същата книга е отпечатана през септември 1927 г. Тя е фокусирана върху читалищното дело в Трявна, но същото така и върху историята на първата обществена библиотека в селището, както и някои културно-просветни дружества. Шестата брошура „Петко Рачов Славейков“ излиза през м. ноември, същата 1927 г. В нея акценти са версията за евентуален произход на знаменития просветител от Трявна, както и дейността му като тревненски учител, но и други моменти от биографията на дееца. Старият Славейков е преподавател, но и близък приятел на Христо Н. Даскалов и семейството му.

Книжка № 7 „Копринарство“ от 1931 г. представя един от основните поминъци в Трявна – производството и търговията с коприна. На задната корица на това издание, където обичайно в другите части на поредицата се съобщава коя е следващата готова за печат книга, под № 8 се споменава „Кържалии (дааали) в Трявна“. Издание от поредицата „Трявна в миналото“ със същото заглавие излиза едва през 1938 г. под № 1015. На задната ѝ корица са изброени всички издадени към онзи момент книги от поредицата (общо 10), както и цената на всяка от тях. Според последователността под № 8 трябва да е отпечатана книгата „Ангел Кънчев“. Най-вероятно повод за изданието е 60-годишнината от смъртта на революционера през 1932 г. Понастоящем не се откриват никакви сведения за книга с това или подобно заглавие да е отпечатана от Б. Даскалов през тази или следващите години. Още през 1922 г. обаче същият автор издава кратката брошура „Ангел Кънчев: 5 март 1872 г. – 17 март 1922 г.: Кратки сведения за живота, дейността и самоубийството на революционера“.

По структура тя напомня доста на бъдещите книжки от поредицата „Трявна в миналото“, макар и в нея да не е упоменато нищо в тази връзка. Би могло да се предположи, че към 1932 г. авторът е имал намерения да преиздаде или допълни своето произведение. През същата тази година Б. Даскалов издава своя кратък исторически разказ „Райчо“, като на гърба на книжката, която не е обявена за част от тревненската поредица, са отбелязани други издания, които могат да се намерят от автора. На първо място е спомената брошурата „Ангел Кънчев“ с цена 2 лв., а след нея са изредени излезлите дотогава части от „Трявна в миналото“. Под № 8 е отбелязана „Църквата „Свети Архангел“. Друго тълкуване на разминаването е, че Б. Даскалов в един момент причислява първата си брошура от 1922 г. също към поредицата, защото се свързва тематично с нея, а и към момента на издаване на останалите книги тя все още е в продажба. Цената от 2 лв., която е най-ниската поради обема от 15 стр., подсказва, че става дума за едно и също произведение. Деветата книжка от поредицата е посветена на стогодишнината на Тревненското училище (1836–1936) и излиза през м. септември, 1936 г. Тя е далеч по-обемна от останалите (80 стр.) и се доближава по формат до кн. № 4 (История на Тревненската черква „Свети Архангел“). От предисловието ѝ се вижда, че инициативата за изданието принадлежи на учителския съвет, който иска да ознаменува юбилея и се обръща към Б. Даскалов. Още на корицата е отбелязано, че съчинението е базирано на записките на Христо Н. Даскалов, а съставителството принадлежи на Богомил. Тези материали на стария Даскалов са също част от споменатите вече ръкописи по историята на Трявна. На гърба му, където са предходните броеве от серията, под № 8 отново е записана книга със заглавие „Ангел Кънчев“ с цена от 2 лв. Последната 10-та част вече бе маркирана по-горе и се отнася до кърджалийското време в Трявна. Десетте части са обнародвани в продължение на дванадесет години. В архива на Б. Даскалов е запазен подробен списък от 20-те години на ХХ в., по-конкретно вероятно от 1926 г., в който са изредени отпечатаните към момента, подготвените за печат, но и замислените от него произведения от различен жанр. Сред тях се откриват над 40 заглавия, предвидени към поредицата „Трявна в миналото“, без посочена конкретна номерация, което означава, че тя ще бъде определена в процеса на подготовка и публикуване. Както се вижда от датировката на отпечатаните книги, първите шест от тях са издадени от Б. Даскалов, докато записките на баща му още са у него. След 1928 г., когато те са предадени на Народната библиотека, Богомил е имал вече заготовки за бъдещите си издания. От разглеждания списък се вижда например, че книги като „Копринарство“, която е отпечатана през 1931 г., и „Кържалии“, която излиза през 1938 г., са готови още през 1926 г., т. е. преди Богомил да предаде по-голямата част от записките на баща си на Народната библиотека през 1928 г. Тъй като въпросният списък не е публикуван до момента, съответно и идеята за нереализираната част от поредицата е непопулярна. В настоящата статия ще бъдат изнесени заглавията на неиздадените книжки, над които Б. Даскалов е работил. В хода на работа бе извършена съпоставка с наличните материали в архива на баща му Христо Н. Даскалов, вследствие на което разсъждението би могло да се продължи в зададената вече линия, че за основа служат материали за историята на Трявна, събирани и записвани от Даскалов – баща, които синът му допълва и подготвя като отделни кратки брошури, част от серията „Трявна в миналото“. Не за всички заглавия обаче се потвърждава информацията, че Богомил ползва материали от бащиния си архив, а по-скоро сам събира сведенията.

От списъка се научава за следните книги от серията, които Даскалов – син не успява да издаде до края на живота си: „Рударство“; „Училищни сгради“; „Иконопиство (Зографлък)“; „Марангозлък (резбарство)“; „Казаслък“; „Чорбаджи Генко“; „Търговия“; „Заселване“; „Учение и учители“; „Поддържане училищата, благодетели настоятели и бюджет“; „Сборове“; „Чорбаджилък и чорбаджии“; „Хаджии и Хаджилък (Пътните бележки на хаджи Николи Икономов и на хаджи Цаня Димов)“; „Строителство (архитектура)“; „Облекло“; „Домашен живот – нрави и обичаи“; „Обществен живот“; „Политически живот“; „Възстанието в 1876 г.“; „Бойчо войвода“; „Хайдути“; „Капитан Никола“; „Ангел Кънчев“; „Занаяти“; „Земледелие“; „Поминък“; „Ученическо дружество“; „Музика – Йонко (Янко) Мустаков“; „Театър“; „Бележити тревненци“; „Старини"; „Пещери“; „Могили – черковици - пътища“; „Стари типове“; „Анегдоти“. В архива на Б. Даскалов се откриват и други ръкописи, които вероятно биха могли да се причислят към поредицата, макар и също неотпечатани.

За затрудненията по регулярното издаване на поредицата подсказва фактът, че те не са отпечатвани в една и съща печатница, дори и невинаги в Трявна. Някои от книгите са финансирани от различни дружества, юбилейни комитети или настоятелства, дарители. Липсата на финанси е и една от най-вероятните причини Христо Даскалов да не предприеме голяма инициатива за разпространение на своите писания, предвид че след 1900 г. той се издържа единствено с пенсията си.

В периодичния печат за поредицата се виждат някои положителни отзиви. Например за появата на поредицата по страниците на „Църковен вестник“ се казва следното: „Господин Богомил Даскалов, учител от Трявна, син на покойния стар учител Христо Никифоров Даскалов, е почнал уреждането на малка библиотека под общо заглавие „Трявна в миналото“. Реклами за новите книги се откриват по страниците на редактираните от Б. Даскалов периодични издания като например в. „Ехо от Трявна“ и „Тревненски общински вестник“ през 30-те години на ХХ в.

Тъй като самият Богомил Даскалов не е професионален историк, а по подобие на своя баща, а и на много други просветители през епохата, се отдава на събирането и издаването на различни материали с краеведски характер, е напълно естествено произведенията му да не претендират за високо научно съдържание.

Материалите, които Даскалови събират, могат да се причислят към онази група съчинения, които до известна степен изпълняват двойна функция – от една страна на опит за историческо проучване, а от друга - те са и тип извор, тъй като събирането на сведенията е от първа ръка – главно от съвременници на периода, които споделят своите познания или спомени за миналото. Тази е една от характерните особености на етнографските материали, което дава основание да се причислят баща и син Даскалови към групата на първите български етнографи след Освобождението, макар и без да притежават нужното образование. В един от своите ръкописи самият Христо Н. Даскалов споделя: „Няма нищо по-трудно от това да се завземе човек да пише за едно минало събитие, само по устните сведения на съвременниците: сведенията ще бъдат тъй противоречащи едно но друго, щото е твърде мъчно да се отдели истината от лъжата, действителността от фантазията“, от което става ясно, че той ясно осъзнава колко субективна е информацията, която представя. В част от поредицата са обнародвани някои автентични документи, съхранени у фамилия Даскалови. Такива могат да се открият например в книгите „Роза и индустрията ѝ“; „Петко Славейков“; „Копринарство“; „Тревненското училище“ (1836–1936) и др., което допълнително подчертава значението им не само за краезнанието, но отчасти и за историческата наука.

Заключение

Христо Н. Даскалов задава основата за написване на история на Трявна, която синът му Богомил Хр. Даскалов ползва, но и усърдно допълва. Богомил е и този, който пристъпва към реализиране на идеята за това тя да достигне до читателите. Поради различни фактори той е принуден да раздели събраните материали за тревненската история на отделни съставни части, вследствие на което се появява поредицата „Трявна в миналото“.

Днес отделните части на серията са се превърнали в библиографска рядкост. Включително в най-големите библиотеки в България невинаги могат да се открият накуп всички броеве, и то в добро състояние. Вместо да обобщавам какво значение за историческата наука има разгледаната поредица, отправям призив към институциите, а и към потенциални дарители, които биха допринесли за това историята на Трявна да бъде издадена, така както Христо и Богомил Даскалови са я подготвили – в пълния ѝ обем, към който да се включат отново излезлите части от поредицата, но и материалите за още много аспекти от миналото на възрожденското селище, които отлежават в архивите. Едва тогава, когато тя стане достъпна за изследователите, а и за обикновените читатели, ще могат обективно да се оценят нейните качества и историческа стойност.

 

 

Д-р Владимир Терзиев

СУ „Св. Климент Охридски“

 

Из сп. „Библиотека“, бр. 1/2025 г.

Христо и Богомил Даскалови в една от одаите на
Даскаловата къща в Трявна.
/снимката е визуализация, генерирана с АI/