Български строителни обичаи и обреди

През XIX и началото на XX век в обичайната система на българите строителните обичаи и обреди заемат важно място. Те са дял от специализираните трудови обичаи, извършвани във връзка с конкретна трудова дейност.  През разглеждания период в състава на българските традиционни строителни обичаи и обреди са представени и „трите пласта на българската обичайна система: паганистичен /* паганизъм - изразява идеята за съществуването на много богове, т. е. многобожие/, битово-християнски (междинен) и канонично-православен“. […] Основните обредни комплекси, свързани с изграждането на традиционното жилище, са осмислени на основата на първите два пласта, което е доказателство за древните и трайни традиции в областта на българското жилищно строителство.

Сложен е строителният процес, който съпровожда изграждането на българското селско жилище. В него се преплитат мироглед, обичаи и обреди, свързани със строителството, и натрупан творчески опит, реализиран в конструктивното и планово-обемното изграждане на жилището. Строителната обредност разкрива сложните взаимоотношения между човека и обкръжаващата го среда, която по същество е (изхождайки от стариността на строителната обредност) усвояване на тази среда от човека. Тя е, тъй да я наречем, „духовната обвивка“ на целия строителен процес, средство, с помощта на което част от пространството постепенно придобива статут на жилище.

Строителната обредност при българите включва няколко обредни комплекса. Те могат да бъдат разгледани, първо като начини и средства за усвояване на избраното за застрояване пространство и, второ – в неговото превръщане в пространство за лично (респективно на семейството и рода) обитаване.

Първият обреден комплекс е свързан с избора на място за строеж на нова къща. Отделянето и ограничаването на тези места представлява сложен процес на целенасочено подбиране и своеобразна селекция на определени части от обективното пространство, върху което ще се изгради жилището.

Изборът на място за бъдещия градеж е свързан с традиционните представи, знания и вярвания за отделни части от пространството и е ориентиран към щастливото преминаване на живота в новия дом. Съществена роля играят представите и познанията, които се изграждат на рационална и ирационална основа. Мястото, върху което ще се изгради жилището, трябва да бъде носител на определени положителни качества, свързани с наличието на живот, които му придават привилегирована автономност.

Годни за строителство на нов дом се считат местата с благоприятно изложение и здрава почвена основа. Добре е новото жилище да се изгради в двора на бащината къща, в близост до нея върху основите на старата семейна къща или стопанска сграда, т.е. върху места, предварително обитавани от човека. Местата, които носят белега на човешкото присъствие, според народния мироглед имат положително отражение върху бъдещия строеж.

Определянето на местата, върху които не може да се изгради ново жилище, е свързано с установени негативни признаци. Такива места от пространството се осъзнават като „нечисти“, свързани с действието на свръхестествените сили. Места, върху които не е протичал уседнал живот. Непригодни за строителство на нова къща са нехигиеничните, и труднодостъпни за човека места. Избягва се строителството върху основите на запустяла къща или в близост до нея, до запустял кладенец и воденица, стар харман, синур, върху места, където е пролята кръв или са погребани хора. Отстъпването и неспазването на тези забрани, според народния мироглед води до болест или смърт на някои от членовете на семейството. В случай, че избраното място не е наситено с достатъчно положителни елементи, то те символично се осигуряват с помощта на гадания. За да се оздрави и предпази мястото, а оттам и семейството от болести и нещастия, в Западна България го „лекували“ по особен начин. „… Вземат именно „неначенатата“ или „мълчана“ вода и турят в нея всякакви бурени и билки, брани на Еньовден: между тях са т.нар. „самодивски“ или „омайни билки“ – иглика, вратика, кумунига, чемерика, росен и тинтява. Водата в медника се покрива с нов чист месал, а медникът се слага насред новото гумно. През нощта, в тайно време, бабата сипва вода от медника в изкопаните като ограда на селището копки и заклева самовили, юди, змейове, и други дихания да бягат от това място. Завърши ли обиколката, бабата дохожда на мястото, гдето ще се копае яма за къщата и там сипва водата наоколо със същото заклеване“.

Във Видинско, Врачанско, Ловешко върху центъра или краищата на бъдещата постройка поставят съдове с вода. Ако сутринта водата е чиста и неразлята, мястото се определя като добро за строителство.

Позната обредна практика е поставянето на зърно върху местата, определени за строеж. Непокътнатото до сутринта или в определения срок зърно предопределя добрия избор на мястото.

В обичайно-обредната система при строеж на къща определено място заемат вярванията за „стопан“ на мястото. В Добруджа, Разградско, Врачанско, Родопите съществува практика мястото, върху което ще се строи новото жилище, да се посипе с пепел от огнището. Мястото се определя като пригодно за строителство, ако пепелта остане непокътната. По следите, оставени върху пепелта, се определя „стопана“ на мястото – животно, птица, влечуго и др.

В усвояването на част от пространството проличава способността на човека да се „ориентира“ точно в средата, да преодолява определени препятствия, да реагира адекватно на въздействащите отвън сили. Той не просто консумира, а въз основа на своя мироглед преработва онова, което природата му предлага, за да може да го усвои по качествено различен начин.

Трябва да се отбележи, че поставянето на съдове с вода и посипването с пепел и зърно се практикува в избора на място, където преди това не е имало строителство. Целта е да се окаже обратно въздействие върху природната среда и да се приобщи част от неусвоеното пространство към човека.

Особеност на обредната практика при избора на място за нов дом е нейната продължителност във времето. Започвайки най-често вечерта, резултатите от нея стават известни на другата сутрин или след определен срок от време. С увеличаването на срока на гадаенето се намалява вероятността от положителния изход, но се увеличава неговата ценност. По същество това е идея-прогноза, предвиждане на очаквания в по-далечно или по-близко бъдеще положителен резултат. Избраните средства за гадаене – пепел, вода, зърно и др. – притежават в традиционните представи устойчива семантика на благополучие, плодородие и щастлив живот и имат определена предохранителна и очистителна сила.

В резултат от класификационния подход на местата, върху които предстои да се изгради ново жилище, се приписва определено съдържание. Чрез тях се моделират най-общите граници на бъдещото жилище. Извършва се първичното хоризонтално отделяне на част от пространството и неговото социално определяне.

След избора на място първият съществен момент в строителната дейност е свързан с поставянето на основните камъни на бъдещото жилище. Маркирането на ъглите и очертаването на рамката на къщата се извършва с помощта на дървени колчета, между които е опънат червен (по-стара практика) или бял вълнен конец. Вълненият конец очертава четириъгълната рамка на жилището. Чрез него за пръв път се поставя рязка граница между неусвоеното и предстоящото да се усвои пространство. Освен това, според народните представи, вълненият конец притежава силата да пропъжда злите сили, като ги задържа на границата на очертаното от него пространство.

Широко разпространено е вярването, че животно става стопан и пазач на постройката. Жертвеното животно – овен, овца, агне, петел, кокошка – се коли върху източния десен камък. То може да се заколи и върху мястото, определено за праг на къщата. С кръвта се напръскват всички основни камъни (Родопи, Пирин, Пловдивски, Видински окръг). В Родопите с кръвната диря очертават четириъгълната рамка на бъдещото жилище. Костите на жертвеното животно се заравят под основния камък. По-стара практика е заравянето на цялото животно под основния камък. […]

С кръвта се очертава повторно (след конеца) пространствената рамка на жилището…, което според народните представи става недостъпно за външни зли сили.

Успоредно с такава древна по форма и светогледна основа обредна практика, каквато е жертвоприношението, до 40-те години на XX в., съществуват и християнски варианти. В отделни случаи кръвната жертва се заменя с безкръвна – поставянето на шишета светена вода, зехтин, пари и др. под основните камъни. Това е резултат от многовековното културно и религиозно напластяване, от многовековното взаимопроникване на паганистични и християнски мирогледни представи и практики. Обаче чести са случаите, когато кръвната жертва е придружена от атрибутите на безкръвната с цел постигането на по-добър краен резултат. Още повече, че в обичайната система на българите „християнските практики… никога не се смятат единствени и достатъчни за постигане на желания резултат“.

Като начало на строежа на къщата се приема поставянето на основните камъни. Те определят четириъгълната рамка на жилището. На ограничения от основните камъни четириъгълник се приписва известна символична организация с признаци „вътрешен“ – „външен“ (дом-недом), което позволява да се разграничи пространството. […]

Полагането на основните камъни се съпровожда от интересни обреди. „Трябва да се отбележи още, че у нас, когато се положат четирите основни камъка, наречени темели, те се поръсват с вода и най-старият мъж от къщата ще поседне на всеки от тях. Това е очевидно магия за траен живот и задържане на домакинството. На мястото, където ще бъде огнището, се закопава, след поръсване с неначетена вода, в която са натопени споменатите бурени и билки, една плоча; след поръсването бурените се закопават под плочата и огнището се смята недостъпно за лошите духове“. В Родопите основният камък се полага от главния майстор, най-стария мъж в семейството или момче с живи родители. Стопанинът на къщата сяда върху основния камък, „за да насяда злите сили и срещи“. Практикуват се съвместно отпиване (стопанин и майстори) и поливане с вино на основните камъни. Най-често главният майстор изрича кратка благословия, насочена към благополучното завършване на строежа.

Вертикалното изграждане на селското жилище (след темелите, прага, стените) завършва с покриването на къщата. Обичаят, свързан със завършването на дома, е разпространен из цялата ни етническа територия. Строителният обичай е познат под наименованията викане, такия, молитва и др. Описание на обичая „викане“ е записан в Севлиевско.

„Щом майсторите турнат билото, т.е. най-горната дървена греда, която съставя върха на зданието, туй значи, че работата е преполвена и затова е справедливо да имат малка почивка… Казва се, че тъй му е адетът. Всички дюлгери насядват около устабашията, запушват си лулите и приказват едно-друго. Идва при тях стопанинът и той сяда, носи ракия или вино. Всеки дюлгерин, преди да пие, казва благопожелания за господаря. После стопанинът подава голям пешкир и го дава на устабашията, като казва: „честит подарък“. Черпенето се повтаря и всички му честитят подаръка. После устабашията подава пешкир на някой по-устат дюлгерин. Той взима подаръка и отива до кръста, който специално е направен от дъбово дърво, обръща се с лице към селото, взема с дясната ръка подаръка, а с лявата се опира в хълбока и почва да пее с монотонен провлачен глас“.

В Средните Родопи страните на кръста се украсяват със зеленина и цветя – в Средна Западна България и Странджа с клонче от плодно дърво, а в Североизточна България с венец от цветя. Кръстът при новострояща се къща е еквивалент на космическото дърво и маркира центъра на дома – микрокосмос. Освен това с поставянето и украсяването на кръста е свързано следващото действие с обреден характер – строителната благословия. Тя има постоянно и устойчиво съдържание. Структурата й включва две части. Първата обхваща обръщението към майсторите и обявяването на подаръка, а втората – благопожелания, които се развиват от общото към конкретното. За архаичния обреден характер на строителната благословия можем да съдим по речитативния начин на изпълнението.

Заедно с темелите и прага, покривът е третият елемент от вертикалната схема на жилището. Ритуалната маркираност на тези елементи не е случайна и може да се свърже с представите за вертикалното устройство на света. […]

Обредните практики, които съпровождат хоризонталното и вертикалното изграждане и отделянето на жилището, се извършват на определено пространство и през строго определено време.

Поставянето на темелите започва на нова месечина и в строго определени дни. Според народните представи строителството на нова къща трябва да започне в „леки“ и „щастливи“ дни, което е част от условието за благополучното протичане на строежа. Строителството започва в понеделник или четвъртък (Родопите). В Кюстендилско строителството може да започне в понеделник, сряда, петък. Някои дни се определят като „тежки“ само да определен вид работа. Например разпространено е вярването, че сряда е „тежък“ ден за покриване на къща. Вярва се, че поставената в този ден слама върху покрива на къщата след известно време изгаряла.

В Ямболско строителната благословия, с която се бележи благополучното завършване на жилището, се изрича в неделя.

Разбира се, селското жилище се определя не само от пространствените и времевите параметри. То е тясно свързано с основния социален микроколектив – семейството, което води до развитието и утвърждаването на определени социални, възрастови, междуполови и родствени отношения. В този смисъл последният обреден комплекс е насочен към утвърждаване на новото жилище и структурата на махалата и селището.

Последното звено от строителните обичаи включва няколко обредни комплекса, с които се отбелязва окончателното преминаване на „недома“ в „дом“, т.е. извършва се преходът към пълното усвояване и превръщане на жилищното пространство в „микросвят“ на човека.

Окончателното приобщаване на човека към новото му жилище е обредното влизане, запалването на огъня в новото жилище и „тронясването“ на къщата.

Преминаването от стария в новия дом е един сложен и трайно установен ритуал, при който рационалните и ирационалните действия се преплитат. В най-общ смисъл това е своеобразна проверка на качествата на новия дом, необходим за щастливото протичане на семейния живот.

Начинът на влизане в жилището предвижда различни обредни ограничения с определен времеви и продуциран характер. Обредната практика показва, че влизането в нова къща се извършва на нова месечина, в дните понеделник, четвъртък или неделя, които според народните представи са най-добри за подобно начинание. Редът на влизане също е строго регламентиран. Пръв в новата къща влиза най-възрастният член на семейството, който полива прага с вода и разхвърля около огнището жито и дребни монети. Символиката на това обредно действие е ясна. Животът в новата къща трябва да „тече като по вода“, хамбарите да бъдат пълни с жито, а семейството богато. След най-възрастният влизат по-младите членове от семейството в последователност, която се определя от социалния им статут. Редът на влизане върви по линия на семейната йерархия: глава на семейството – останали възрастни членове, стари, млади, женени, неженени, което имало своето значение и смисъл в по-нататъшното усвояване и обитаване на жилищното пространство. В по-късното развитие на тази практика се наблюдава замяната на човека с животно. Най-често това са петел или куче. Те първи пристъпят прага на ненаселената къща, следвани от хората. В този случай домашните животни са ритуален двойник на човека, а митологичните корени на това обредно действие могат да се потърсят в най-стари исторически пластове.

Усвояването на жилищното пространство, свързано с неговото „оживяване“, е в тясна връзка със запалването на първия огън в новото огнище. В обредната практика на българите първият огън се запалва от най-стария мъж или жена, от младо момче или момиче (могат и заедно), или от кума и кумата на семейството. Най-често огънят върху новото огнище се разпалва от въглените на старото огнище (от огнището на старата къща). След запалването на огъня, стопанката разчупва над огнището пита и окачва на веригата бакър с храна, която предстои да бъде приготвена. След това кани жените от три къщи, които посипват около огнището брашно и опитват от готовото ястие. Новият огън се поддържа от едно денонощие до 40 дни.

Обредното запалване на първия огън може да се разглежда като разпалване на „свой“ огън. С оживяването на огнището се преминава още един етап от усвояването на жилището, осъществено по линията на приемствеността между огъня на старото и новото огнище. Така се осъществява непрекъснатост на живота на рода, верижност на поколенията, независимо от смяната на жилището. Със запалването на огъня, огнището се превръща в център на семейния живот, в място, което е източник на топлина и светлина. По обреден начин се приготвя първата храна, с което се символизира идеята за изобилие и богатство на новия дом.

Последният етап, който бележи окончателното приобщаване на жилищното пространство към човека, е тронясването на къщата. С настъпването на първите дни от зимния период (около Димитровден), новодомците канят съседи и роднини в новата къща. Стопанинът коли животно „курбан“ за къщата. Най-често това е овен, овца, петел, кокошка. Жертвата се коли до плодно дърво, до темела или върху огнището на къщата. Коленето на курбана става на нова месечина и в хубави дни, като понеделник или четвъртък. Костите на жертвеното животно се заравят в темела или под новото огнище. С кръвта от животното се поръсва торището, за да са плодородни през следващата година нивите.

В някои селища на Родопите и Дебърско се забелязват два етапа на социално приобщаване към жилището. При първия се канят най-близки роднини и съседи, а при втория, който е след време – цялото село.

Съвместният обред има подчертано социален смисъл. Чрез обредната трапеза домът се включва в сферата на основните социални отношения семейство – роднини – съседи и по този начин става социалното утвърждаване на новото жилище и на неговите стопани. В този смисъл съвместната трапеза е обреден акт от най-висш социален порядък.

През разглеждания период строителната обредност все още заема съществено място в традиционната обичайна система на българите. Предпоставката за тяхното продължително запазване е голямата жизненост на стария и с дълбоки корени в българския народ дюлгерски занаят. Важно е да се подчертае, че през посочения период строителните обичаи и обреди на българите показват много голямо единство в цялата етническа територия и независимо от някои регионални отлики, общоетническите черти са силно подчертани и характерни за този дял от традиционната обичайна система.

 

Из книгата „Българската селска къща от края на XIX и началото на XX век“, Багра Георгиева, Иван Николов, Снежина Димитрова, БАН, 1987 г.  

* Снимката е илюстративна.

Източник: Дигитален архив на ИЕФЕМ - БАН, Британска библиотека