Казаслъкът

Казаслъкът е съвършено изчезнал занаят. Днес за него напомнят само фамилните имена на онези, чиито деди са го упражнявали. Казасите са изработвали от коприна, лен и мека вълна разни украшения: гемове, дизгини, нагръдници, подопашници и колани за коне; подвръзки с пискюли за под коленете на чорбаджийските потури; обшивки на горни мъжки дрехи, пискюли за фесове, колани за жени, кордони за часовници /беклемета/, колани и екселбанти за офицери и стражари, украсите на сокая и др.

Казасите сами си подбират вълната, коприната и лена, сами я боядисват с трайни растителни бои, след което я изпират, за да изпитат трайността на добития цвят. Изплитането на украсите става на специално станче, което се състои от две дървени части, скрепени под прав ъгъл. Железен топуз, преметнат зад изправената част на станчето, обтяга и задържа плетивото, което бавно се издърпва от двете ръце на занаятчията, пръстите на когото много бързо и с различни комбинации преплитат прикачените за тях жици. В работата взема участие цялото семейство.

Казасите обикаляли обширната Отоманска империя и пласирали произведенията си в Цариград, Смирна, Бурса, Бейрут и другаде.

Според стария и покоен учител Никола Чушков, първите и най-известни казаси са братята от фамилията Донини – Димо, Митю и Никола. Те, покрай многото „такъми“ за знатни турски големци, изаботили и такъма за коня на султан Меджида. По-късно тревненският казаски еснаф изработил и подарил подобен такъм и на княз Александър Батемберг.

Най-големият брат от фамилията Донини, е мой дядо /по баща/. Аз съм отрасъл при него и помня всичките манипулации за неговия тънък занаят. Ние вечеряхме веднага след залеза на слънцето и при стъмняване лягахме да спим. В три часа след полунощ дядо ми ставаше и почваше търпеливо да работи. Казасите бяха запазили старите си връзки с турския пазар и бързаха през зимата и пролетта да приготвят стоката си. Когато приготвеха стока за няколко конски товара, те я откарваха през Балкана, заедно с конския керван за Турция. Отсъствието им траеше дълго. Завръщането им беше за нас голям празник. Присъствал съм, когато групата се събираше в дядовия ми дом да дели печалбата. Очевидно продажбата е ставала общо. При подялбата жените напущаха стаята. Оставаха само мъжете. Аз бях ученик от второ отделение и присъствието ми не ги смущаваше. Казасите говореха тихо и мълчаливо, деляха припечеленото, което бързо се стопяваше. Почваха заемите. Те ставаха на четири очи. Никой не трябваше да знае нито сумата, която се заема, нито кой на кого я заема. Връщането на заетата сума ставаше пак на четири очи. Достойнството на длъжника свято се пазеше. Документи за заетата сума не се разменяха. Само аз бях немият свидетел на сцените от подобен характер. Легнал по корем на постланата черга, четях под дрезгавината на лоената свещ тогавашното детско списание „Звездица“ и от време на време чувах гласа на дядо си: „Димчо, хем ти пак си забрави да осекнеш света“. Аз вземах завързания към железния светилник „симистър“ /малки шпици/ и откъсвах прегорелия и увиснал фитил.

Цветущ преди Освобождението, казаслъкът още през 90-те години на 19 век бързо западна и занаятчиите - казаси изпаднаха в тежко бедствие. Тъй като по качеството на хляба махленците съдеха за благосъстоянието на домакинството, казасите прикриваха нахлулата в дома им сиромашия, като държаха хлябът им да бъде замесен от най-високото качество брашно.

Казасите живееха дружно помежду си и често се събираха на трапеза или на „сериян“ /аперитив/. Сериянът се устройваше в плодните градини или в широките дворове. Постилаха шарени черги върху тревата и сядаха по турски на тях. Жените донасяха мезето и кастерчетата със сливовицата. Кастерите – това бяха малки дървени или калаени буренца. Чаши нямаше. Всички пиеха от тясното отверстие на кастерчето и го подаваха от ръка на ръка. В съботния и неделния ден сериянът почваше по-рано и често завършваше с обща трапеза. Мъжете даваха мълчалив знак на жените си да донесат сготвеното. Пъргавите тревненки бързо подгряваха ястието на никога незагасващото огнище, изсипваха го в големи калайдисани сахани и го нареждаха на постланата вече от домакинята бохча, около която се е вече извил и шареният подръчник. Мъжете през това време вече са изпратили децата да напълнят „гънгълите“ с вино. Гънгълът беше тумбесто, сферично шише, шийката на което беше прищипната. Чаши нямаше. Всички пиеха направо от шишето. Поради прищипнатата шийка виното при пиенето бълбочеше „гъл, гъл, гъл“, от което шишето е получило и наименованието си. Тия гънгъли бяха на мода и помня, че на моя дядо виното не се услаждаше, ако не го пиеше от гънгъл.

Трявна беше малко селище. Наброяваше 2500 жители. Измежду тях около 30 семейства се препитаваха от казаслък. Освен фамилията Донини, известни са и следните фамилии, занимавали се с казаслък: Пандурски, Василичените, чорбаджи Генковите, Колаксъзите, Таховците, Момчиловците, дядо Цаню Николов, дядо Цаню Дамянов, баба Радулица с дъщерите си Мария и Рада и др. Тая численост говори за значителното място, което казаслъкът е заемал в стопанството на града, а за доходността му сочи запазената, като музейна ценност къща на Казасови, долният етаж, на която е загубил от красотата си, поради преустройството, направено от новите собственици. Премахнати са кепенците на дюкяна.

 

 

Димо Казасов

Из книжката „Трявна“, 1962 г.

Казасовата къща, заснета между 1920-1940 г.,
при проучване на проф. Петър Стефанов

Снимка на Казасовата къща в Трявна, 1961 г.

Казасовата къща днес