Иринка Славейкова – мълчаливият подвиг

Животът й прилича на приказка. Приказка за жената, която стъква огъня, готви и пере, люлее люлки и тъче на стана… И бърше сълзите си. И час по час наднича от ъгловото прозорче – не се ли задава ожиданият неин стопанин, не се ли най-после завръща от далечния Цариград? 

А копняла е тя по него още преди той да я забележи. Както много други тревненски моми тичала е до портата на бащиния си дом, когато той минава от там, надничала е през разтрогите само да го зърне тоя млад, толкова хубав, толкова весел и обичлив… А че и даскал! А казват, че и стихове пишел… Че май много моми е харесвал и закачливо възпял вече. Дали и за нея ще напише?!

Написал Петко Славейков за мома с име Иринка и не едно стихче написал. Но дъщерята на търговеца Иванчо Райков място не можела да си намери из просторните стаи на чорбаджийската къща от притеснение в деня, когато поп Йовчо и поп Кою Витанов дошли у тях, направила им Иринка кафе, седнали на миндерите и разбрала тя, че за нея ще приказват. Ще придумват баща й да я даде на младия даскал Петка. А Иринка вече е чувала, че преди това той искал, много искал дъщерята на поп Димо, но попът проводил да му рекат, че на такъв голтак няма да даде дъщеря си, какъв дом ще завърти, той още има жълто около устата си… Не за първи път му отказвали, но от тоя отказ даскал Петко се поболял… А сега дошел да иска нея. Иска ли я наистина? Целият ден продължил тоя годеж, много тежък и за даскала – чорбаджията ту скланял почти, ту се отказвал, зер каква сирмия може да има един даскал. И даскалът не можел да не сподели в писмо вълненията си с най-близкия си приятел Цвятко Недев от Габрово: “аз ту в облаците, ту в бездна възлизах и падах”, пише той. В изблика на бурната си радост от щастливия край на годежа, Славейков признава на приятеля си, че е прибързал с тоя годеж - искал да докаже на поп Димо, че е глътнал жълтото около устата си, че отмъщава за нараненото си честолюбие. Със сигурност Иринка не е знаела за това писмо, но ако го е знаела, тя би възроптала и срещу надеждите на Славейков “според мой нарав да ся погодиме”. Тя не възприема неговия “нарав” нито като характер, нито като начин на живот... Венчавката станала в отворената за първа служба, малко преди това, църква “Свети Георги”. Знаменитият книжовник и духовен първенец на Трявна поп Йовчо ги венчал в съслужение с други свещеници и е отбелязъл този факт в летописа си: “1853, 25 януари венчахме учителя Петко и Ирина”.

Същата 1953 година Иринка ражда първия си син – Иван, кръстен на нейния баща. В следващите години тя ражда девет деца – две умрели рано, остават седем - пет момчета и две момичета: Иван, Рачо, Райко, Христо и Пенчо и Донка и Пенка.

Потънал в своите литературни занимания, журналистически дейности и обществени ангажименти в Цариград, Славейков рядко си идвал в Трявна. Приблизително на всеки две години. През две години са се раждали /с едно изключение/ и децата му. За всички тях, докато са малки, се грижи майка им. “Горда и сурова балканджийка, тя тъчала и чуждо за да ги прехрани, но никога не позволявала да я окайват или съжаляват”. Не търсела помощ дори от баща си - Иринка бранела и своята чест, и честта на мъжа си и не искала хората да мислят, че даскал Петко не се грижи за фамилията си. С децата се държала строго. А каква къщовница били Иринка! От спомените за нея става ясно, че където и да е живяло семейството – в Трявна, Пловдив, София, Стара Загора и другаде, навсякъде тя поддържала безупречен ред и чистота, самата тя винаги чиста и спретната.

Много страдала Иринка от своята неграмотност. Много искала да може сама да чете писмата на Петко до нея, да може сама да му пише и споделя неволите си. Направил той опит да я ограмоти, но резултатите били слаби. И как може тя да намери време за четене, като непрекъснато в ръцете й има дете за кърмене и къща за оправяне!? Разликата между двамата ставала все по-болезнена - за Иринка било най-важно има ли храна и дрешки за децата. За нея необяснимо и неприемливо било един мъж да се занимава с нещо, което не му носи доход, нещо, което е далеч от грижите за дома и децата. За Славейков най-голямо значение имало това, което се случва с книгите, с вестниците, с школото, с борбите за църковна независимост… Тя не разбирала книжовните и поетически стремления и вълнения на мъжа си. Такова разбиране той намира у своята помощничка и сътрудничка, красивата, образована и умна Катерина Стойоглу. Десет години тя е неотстъпно до него и споделя всичките му несгоди. Скандалът бил неизбежен. Ревността на Иринка избухва със страшна сила в Стара Загора, защото там се оказват двете с Катерина в непосредствена близост. За тази връзка, която Славейков не прикривал, той бил жестоко осъждан и в семейството, и сред приятели, и в Цариградските кръгове. Той понесъл всичко и сам решил да прекрати отношенията си с Катерина, което не донесло до облекчение на положението му. Страданията на Иринка били непоносими. След преживяното в Стара Загора, пожарищата и бягствата от там по време на войната, тя непрекъснато боледувала. Станала още по-затворена и мълчалива. Страдала и от “злокачествен ревматизъм” и трудно се движела.  

Иринка Славейкова, житейската спътница на Славейков и майка на всичката му челяд, има свой път, своя съдба. Тя е майката, която не само е родила и отхранила бъдещи държавници и политици, учени и поети, тя е строгото слово в критични ситуации и нежната ръка върху пламналото чело, на нейните майчини скути децата й са слушали най-напред “приказки и песни за нечути борби и теглила и тъмни съдбини” на своя роден край. От там нататък баща им ги поема и ги изпраща да се учат в най-добрите за онова време училища. От там нататък, примерът, който те виждат и следват, е и баща им, неговата всеотдайност и непримиримост в делото за просвещението и освобождението на народа.

Семейният живот на Петко Славейков и Иринка Райкова е една драма,  неизвестна на мнозина и донякъде добре  прикрита от анекдоти за тях. Не може дори да се поставя въпросът кой е виновен или кой е по-виновен за тази драма. Всеки от тях е живял и отстоявал до края своята истина за живота и любовта. Истините им са били различни, но те са имали и една обща истина – децата, които създават да имат и желанията, и способностите да работят за своя народ, да бъда умни, културни, да бъдат човеци. И двамата са силни човешки характери, и двамата плащат висока цена за правото да живеят живота си както те го разбират и в който те осъществяват най-пълно себе си.

Иринка Славейкова остава скромна и след смъртта си. И след смъртта си тя остава в сянката на своя именит съпруг. А нейният живот заслужава и монография, и книга, и филм... И един възпев за нейните добродетели и достойнства. Защото е българка, която с мълчаливия си подвиг застава редом до личността, която даде име на цяла една епоха в културната история на България.

 

Вера Христова

 

/Настоящите кратки бележки са върху доклада, изнесен на научната конференция “Другите Славейкови”, 2013 г./

Иринка Славейкова с пет от децата си