Царските двери в църквата „Успение Богородично“ във Велико Търново и творчеството на Станю Марангозина

След Търновското земетресение през 1913 г. оцелелите икони и дърворезбени части от всички църкви в енорията на Асенова махала са прибрани в храма „Успение Богородично”. През 30-те години на XX в. повечето са монтирани на нов иконостас, други са скрити в олтара и на емпорията. Сред тях има истински шедьоври на пост византийското изкуство - като уникалните двери от разрушената църква „Св. Петка” от края на XVII в., пазени на емпорията на храма. Макар да са плод на един доста по-късен естетически възглед, царските двери на иконостаса също заслужават внимание. От пръв поглед могат да се отнесат към продукцията на тревненските резбарски ателиета от XIX в.         Състоят се от две почти равни по размери части: овален фронтон и две долни пана, като рамката между тях пресича бинията точно в средата, формирайки силуета на равнораменен кръст. Характерното луковично оформление на фронтона на дверите, очертан от змиевидните люспести тела на два дракона с разтворена паст, подпрели лапи върху рамките над паната, срещаме например при дверите от църквата „Успение Богородично” в Ловеч (от средата на 30-те г. на XIX в.) или във фронтона на дверите в търновската църква „Св. Никола” (от същото време); в по-усложнен вид - в дверите на църквите в Преображенския, Килифаревския и други манастири. Най-близката аналогия с нашите олтарни врати обаче откриваме в дверите от търновския митрополитски храм „Св. ап. Петър и Павел”, прибрани след земетръса в Археологическия музей в София.

Митрополитската църква още от XIX в. се радва на завиден интерес от страна на учените; във фокуса на вниманието обаче са архитектурните преустройства и етапите в изпълнението на стенописната украса, а за иконостаса почти не се пише. В публикациите на арх. Павел Койчев и на Богдан Филов срещаме фотография на част от интериора в храма отпреди бедствието през 1913 г., където ясно се виждат дверите в естествената им среда. За този иконостас П. Койчев пише с възторг, отнасящ се изключително до големия кръст на венчилката, като накрая обобщава: „Тука смело можем да кажем, че повечето от формите на иконостаса, особено дъгата над царските врата, самата врата и рамките за малките икони под кръста, са от чисто български характер” В своята докторска дисертация за Митрополитската църква „Св. апостоли” (1992) Зарко Ждраков отнася изработката на целия иконостас към края на XVII в. - каквато е и датировката на Б. Филов, който обаче уточнява: „сегашната му главна врата е прибавена много по-късно и датира от втората половина на XVIII век”. Цитирах атрибуциите на тези двери поради тяхната прилика с тези от иконостаса на храма „Успение Богородично”, които досега не са били обект на научен интерес - разликите са незначителни и можем да приемем, че и двете са създадени по едно време, в едно и също резбарско ателие. По стилови белези бих ги отнесла към втората четвърт на XIX в. - което обаче автоматично повдига ред въпроси. На първо място: за кои храмове те са били първоначално предназначени? Едната възможност е дверите да са били изработени едновременно с цел да се подменят овехтелите двери на иконостасите в Митрополитската църква и в енорийския храм на Табашка махала. И за двете църкви обаче не разполагаме с информация за ремонти или преобразувания в интериора през 30-те години на XIX в., нито впрочем и за останалите долномахленски църкви. Повечето са подменили (поне частично) иконостасите си и иконните комплекти още към края на предишното столетие. Едва през 50-те години позамогналият се табашки еснаф, както и другите търновски занаятчийски сдружения, предприемат усилена обнова на градските храмове - но през първата половина на XIX в. единствените откъслечни сведения, достигнали до нас, се отнасят до плачевното им състояние. Така например пострадалата от кърджалии църква „Св. Димитър” - „до 1856 г. била разкрита и полусрутените й стени са стърчели в въздуха; по-сетне била покрита от Табашкия еснаф”; чак през 1854-56 поръчали на Иван х. Василев отделни икони за храмовете „Св. Георги” и „Св. Петка” (там дори се изписва голяма стенописна реплика на старата патронна икона на св. Параскева Римска). Що се отнася до „Св. апостоли”, през 1846 г. Найден Геров, възмутен от нехайството на тогавашния митрополит Неофит, възкликва: „Митрополийската церква, която е безпрестанно пред очите му, намира са на такова състояние, дето е гнус на човека да погледне в нея, не прилича извътре нито на плевник, и после искат Владиците да ги почита народът и да ся благодари от тях”.

Храмът „Успение Богородично”, от своя страна, към средата на века поглъща солидни средства: през 1843 стъкмяват малка пристройка за школо, а през 1856 г. изграждат сградата на новото българско смесено училище, като едновременно с това ремонтират и покрива на църквата. Относно интериора на храма през същата година Васил х. Стоянов - Берон отбелязва: „Вътрешната повърхност на зиданите й стени е покрита с бяла варена мазанка и не съществуват никакви изображения на светии. Кубето й е тоже развалено и таванът й е нов и от дъски”. Темплонът никъде не се споменава. Естествено, не съществува правило царските двери да се изработват едновременно с цялата иконостасна конструкция. Не е нужно дори при направата им да се спазва същия стилистичен код; напротив - бидейки композиционен и литургичен център на темплона, те се явяват и негова декоративна поанта, средоточие на репрезентативните акценти в общата конфигурация. Обичайна практика е настоятелствата да успеят да заделят средства не за цял иконостасен комплект, а само за нови двери, които майсторите-марангози изрязвали през зимните месеци, затворени на топло в ателиетата; напролет са ги пренасяли и монтирали на място. Нашият случай се усложнява от обстоятелството, че става въпрос за митрополитски и енорийски храмове — сиреч не е невъзможно двете църкви едновременно да са „освежили” иконостасите си с нарочно поръчани нови двери - но много по- голяма е вероятността всяка от тях, по различно време, да се е сдобила с двери, първоначално изработени за някоя долномахленска църква (и впоследствие прибрани в енорийската „Успение Богородично”) или за някой от десетките храмове в селищата в диоцеза на обширната Търновска митрополия (и монтирани на иконостаса на „Св. ап. Петър и Павел” преди 1910 г., откогато е снимката). Безплодно е да се гадае.

Сега да пристъпим към въпроса за авторството. Движейки се по линията на стилистичните аналогии, забелязваме как постепенно се уплътняват контурите на една хипотеза, свързана с името на Станю Марангозина. Такова име не фигурира в книгата на Асен Василиев за възрожденските майстори. В монографията „Тревненско резбарско изкуство” (1962 г.) Димитър Друмев отбелязва участието на Марангозина в изработването на иконостаса в търновския храм „Св. Николай” и направената от него олтарна врата за църквата на Килифаревския манастир. Две десетилетия по-късно Иванка Бонева, по онова време уредник в Музея за резбарско и зографско изкуство в Трявна, обобщавайки на данните от изпратени до църквите в цялата страна анкетни листове, от документи в архивите на Трявна и Габрово и наличните до момента публикации, изработва Справочник с именни, поселищни и предметни показалци. Там Бонева конкретизира работата на Станю Марангозина в търновския храм „Св. Николай - централни олтарни врати, потвърждава авторството му на Килифаревските двери и допълва списъка с още негови произведения: „царски двери в старата църква на Преображенския манастир", иконостас за Плаковския манастир, а също: резбовани тавани, стайни долапи и домашни иконостаси. Тук за първи път името на резбаря е обозначено като „Станю Нейков Марангозина от к. Армянковци, род. ок. 1770 г.”. Следващата стъпка прави след още 20 години (през 2000 г.) потомъкът на Колю Фичето арх. Николай Тулешков. В доклад на юбилейната конференция за големия строител и в редица публикации той подробно изследва връзката между Никола и Станю. Оказва се, че майката на Никола Фичев /Гана/ е родом от „дюлгерскорезбарския род Божкови, преселници в село Марча от Белишките колиби Армянковци. Тя е била родственица на армянковеца Станю Марангозина” /Бел. Г. Иванова – негова сестра/. И по-нататък: „през 1824 година, вече като калфабашия, Фичев започва да работи при роднината си Станю Марангозина от село Армянковци в неговото търновско ателие”, а през 1830 г. продал къщата си в Дряново и се установил с домочадието в Търново. „Тези години младият калфа посвещава главно на изучаването на резбарството и дограмаджийството при талантливия белишки марангоз Станю. Дабко Уста Генчов отбелязва, че „в работата си той е бил много точен, акуратен и изработените предмети го издавали за един вещ майстор дюлгерин”. Освен работата си при Станю, практикувана предимно през зимните месеци, през лятото Никола Фичев продължавал да работи по строежи заедно с някой си „уста Велю от дряновските колиби”. Можем да допуснем, че младият Никола е учил занаята, помагайки при изработването на иконостаси, както и на предмети като изброените в каталога на Иванка Бонева таван за търновското с. Велчево, врати на долапи в дома на Папазите в габровското с. Димиевци, домашен иконостас за с. Чифлика, Великотърноновско. Двамата обиколили доста селища - и ако се доверим на думите, приписвани на Колю Фичето, по време на тези пътувания в душата му се е трупало онова недоволство от скучните архитектурни стереотипи, което след време ще акумулира поток от гениални, напълно новаторски идеи. („Със Станя сме ходили къде ли не и какви ли не църкви съм виждал навсякъде едни прави ъгли и стаи като кутии. Скучна работа, ти казвам. А божиите дела са по-така, неведоми са, красота му трябва на чиляк кога общува с Оня горе“). Арх. Тулешков предлага хронологична възстановка на живота и делото на Никола Фичев, според която той бил „препасан за майстор по време на дюлгерския тестир от 1833 година”. През 1835 г. довършил черквата в Преображенския манастир, през 1836 — храма „Св. Никола“ /“Св. Николай“/ в търновския квартал Варуша. Следват пет загадъчни години в биографията на Фичев, които авторът възстановява, базирайки се на неизвестен дотогава краеведски ръкопис от Белица: „През следващия петгодишен период името на Никола Фичев е споменато само веднъж в сметководната книга на Преображенския манастир за 1839 г. като майстор, наел изработката на иконостас за съборната черква. За този иконостас обаче в един Белишки ръкопис се твърди изрично, че е бил работен от Станю Марангозина, както впрочем още и иконостасите на „Св. Никола“ и „Св. Богородица” в Търново, на съборната черква в Плаковския манастир и царските двери на Килифаревския т.е. на всички ранни черкви, градени от Никола Фичев. Като се има предвид, че информатор на автора е бил внук на Станю и самият той резбар, нямаме причина да се съмняваме в достоверността на написаното. Още повече, че досега авторството на тези творби е неустановено, нещо което е рядкост за Търновско, където резбарите обикновено се знаят. Можем спокойно да твърдим, че като строител на тези черкви Фичев е наемал и изработките на иконостасите им в съдружие със стария си приятел и родственик Станю. И несъмнено през зимните месеци той е работел заедно с него. Това съдружие според Белишкия ръкопис е продължило до 1848 година, след което Станю е започнал да работи самостоятелно”. Тук съмнение поражда единствено последното твърдение. Ако приемем, че Станю, принадлежащ към поколението на майката на Никола Фичев, е роден около 1770 г. (според Ив. Бонева) - към 1848 г. той би следвало да е достигнал солидната възраст 78 г. и едва ли е продължил „да работи самостоятелно”; по-вероятно това е годината на неговата кончина, след която Никола, който дотогава е участвал и в оформянето на общата конструкция на темплата за своите храмове, се отдава изцяло на строителна дейност. Очевидно незапознат с изследванията на Тулешков и с името на Марангозина, през 2003 г. по свой път проф. Любен Прашков открива сходството между иконостасните двери в ранните Фичеви църкви. Детайлно анализирайки конструктивните и стилови особености на дверите в „Св. Николай”, той пише: „Това е трайно отработено, завършено решение, което се повтаря не само в страничната врата, а и в иконостасните двери в църквата в Преображенския, Плаковския, Килифаревския манастир, строител на които е Никола Фичев, а и в иконостасите и царските двери на други църкви в Северна България”. В монографията си за търновския катедрален храм „Рождество Богородично” Елена Налбантова безусловно приема тезата на Тулешков, подкрепена от изкуствоведския анализ на Прашков, и обобщава: „Тези конкретизации позволяват в историята по създаването на новия облик на храма „Рождество Пресветия Богородици” да се впише освен името на Колю Фичето и това на Станю Марангозина”.

Сега да се върнем към дверите в „Успение Богородично” и видим доколко имаме основание да впишем в историята и на тази църква името на Станю Нейков Марангозина. Ето как се ситуира във времето съвместната работа на Никола Фичев и Станю Нейков:

- 1824 до 1830 г. - Никола (р. 1800 г.) е калфа в ателието на Станю (р. ок. 1770);

- 1833 г. - Никола става майстор-дюлгерин и следващите две години е башкалия (майстор без собствена практика) при уста Димитър Софиянлията. През 1835 г. поема самостоятелно довършителната работа в Преображенския манастир;

- 1835-36 г. - Никола е башкалия при първомайстор Иван Давдата. През 1836 г. довършва храма „Св. Никола” в Търново и изработва иконостаса в съавторство със Станю;

- 1837-1840 г. - “работа с брациговци и самостоятелно в Тракия, Одрин и Истанбул, а през зимата в Търново, в съдружие със Станю Марангозина - дърворезба и дограмаджилък”. За този период е установено, че Никола и Станю изработват иконостаса за Преображенската църква през 1839 г.;

- 1840-1847 г. - Никола работи в Търново и Търновско в съдружие със Станю Марангозина (вер. поч. 1847-48 г.) и уста Велю. От този период датират иконостасите на храма в Килифаревския манастир (ок. 1842), на ц. „Рождество Богородично” в Търново (ок. 1844; както установи Ив. Гергова, „Станю темплоделец и Николай темплоделец” са записани като спомоществователи от Търново за книга, издадена в Цариград в превод на Иларион Хилендарски) и този в ц. „Св. Илия” на Плаковския манастир (ок. 1845), който вероятно е последното творческо дело на Станю.

Следователно пълноправният тандем между стария марангоз и бившия му ученик трае само едно десетилетие. Той се формира около 1836 г. при изработването на иконостаса за храма „Св. Никола”, когато Станю Нейков е бил уважаван майстор на солидна възраст (около 65-66 годишен) и несъмнено с огромен опит и професионален престиж, базиран на многодетен труд из Търново и епархийските селища и манастири. През следващите десет години творческите му изяви следват мощния ритъм на Фичевата креативност. Следователно, ако приемем хипотезата за авторството му на дверите в „Успение Богородично” и тези от Митрополитската църква, те биха могли да бъдат отнесени към по-ранен период - преди 1836 г. Основание за това ни дава стиловият анализ на тези две творби. Конструктивната им схема е пределно ясна и несравнимо по-семпла в сравнение с все по-усложняващата се архитектоника на дверите, изрязвани през последното творческо десетилетие на Станю Нейков. „Кръстът”, образуван от пресичането на бинията с ръба, разграничаващ фронтона от долните пана, е почти равнораменен и отчетливо доминира над оформените от него четири части с еднаква ширина и височина. През късните години на съдружие с Никола Фичев тази проста схема претърпява трансформации, засягащи изпърво централната зона на дверите, а впоследствие - и целите пана. Пространството на фронтона, очертано между телата на ламите, винаги се запълва с ажурната плетеница на цветни стъбла и клонки, като между тях, в стеснената горна част на “луковицата”, се вписват малките медальони с ликовете на пророците Давид и Соломон, и този декоративен код остава неизменен, но след 1836 г. между фронтона и паната с Благовещение се вмъкват още две тесни, издължени полета, украсени с флорални мотиви (в иконостасните врати в Преображенския манастир), така че напречното рамо на „кръста” се утроява. В двери за „Св. Николай” фризовете непосредствено над паната с медальоните се декорират с по три релефни кубета, всяко с по 3 прозореца - така тази зона се оформя като архитрав, подпиран от четири колони, между които се вписват фигурите от Благовещение. В началото на 40-те години тази тенденция към архитектурен илюзионизъм окончателно надделява - виждаме как в релефната украса на долните части резбованите архитектурни елементи (църковни кубета, колонки и аркади) с подчертани триизмерни параметри тотално доминират над флоралната орнаментика (в Килифаревските двери). Ако дотук наблюденията ни са верни, бихме могли да атрибуираме като дело на Станю Нейков Марангозина и дверите на още един иконостас, обозначаван като произведение на неизвестни резбари от Тревненската школа: тези от църквата „Успение Богородично” в Ловеч. За нас те са важни, тъй като най-тясно се родеят с конструктивните и стилови характеристики на ранните двери от търновската долномахленска енорийска църква и от митрополитския храм. Времето на изработването им обаче е знаменателно - обновата на ловешката църква завършва през 1834 г., което означава, че иконостасът датира най-рано от следващата година. Ще припомня, че съвместната работа на Марангозина с уста Колю Фичето в „Св. Никола” започва непосредствено след това време. Следователно можем да приемем, че ловчанските двери бележат края на един спокоен, плодотворен жизнен цикъл, през който резбарят стриктно се е придържал към собствените си балансирани естетически формули, успешно приложени и в произведения като дверите от „Св. ап. Петър и Павел” и „Успение Богородично” в Асенова махала, а самите те са изработени в самото начало на 30- те години на века.

Епохата на безметежно възпроизводство на едни простички, утвърдени пластически схеми приключва от момента, в който старият резбар се оказва въвлечен в мощната орбита на бившия си калфа — двойно по-младия, кипящ от идеи и енергия, гениално надарен строител и скулптор Никола Фичев. Следва задъхано десетилетие на експерименти с форми и конструктивни решения в иконостаси, повтарящи бароковата динамика на тройната Фичевска кобилица - и в царски двери, чиято повърхност се огъва в триделния архитектоничен ритъм на сградите, създавани от уста Колю. И тъй - до края.

 

Елена Попова

ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“

сп. „Проблеми на изкуството“, кн. 1, 2011 г.

Иконостасът на старата църква в
Преображенския манастир 

Олтарната врата на старата църква в
Преображенския манастир

Иконостасът на църквата в Плаковския манастир 

Олтарната врата на църквата в
Килифаревския манастир 

Олтарната врата на църквата "Св. Никола"
във Велико Търново

Олтарните двери на църквата
"Успение Богородично" в Ловеч

Царските двери на Станю Марангозина в
църквата "Успение Богородично"
във Велико Търново

Част от иконостаса на църквата "Св. Никола" във В. Търново,
работен, според Димитър Друмев, между 1837-1839 г.
от тревненски резбари, между които и
Станю Марангозина от Търново