Жива и въздействаща е за нас и днес епохата на Българското възраждане. Много се е писало и сега се пише за Възраждането, ала все има нещо недоизчерпано, недоизказано. Защото Възраждането създават не само големите и най-първите, тези, за които се знае, но и много други известни и неизвестни, творили неговото богатство с вдъхновение. За някои от тях все още малко знаем, за цветорезците, които ни оставиха паметници на възрожденското изкуство, символ на българското дарование.
Тежко е да се прави изкуство в края на XIX в., тежко е дори да се говори за
изкуство. Въстания и четничество. След Освобождението трудностите, с които се
сблъскват резбарите, не намаляват, а напротив – увеличават се. Новото време
поставя нови задачи и предизвиква промени. Промените обикновено имат реални,
прагматични причини – промяна на храмовите сгради, промяна във вкуса на
поръчителя, липса на средства. През първото десетилетие на XX в., опростяване на иконстасната преграда
до таблалии и столарски иконостаси. Иконостасите от по-късно време са от дъски,
с апликирана върху таблите им резба. Тези иконостаси имат за образец
иконостаса, донесен от Русия за Девическия манастир в Казанлък. Недостатък в
работата е фрагментарното решение на орнамента, който се апликира върху
боядисана дъсчена повърхност. Преобладават гладките форми и цялата работа има
столарски характер. Мотивите са едри и отчетливи, връзката между отделните
елементи в композицията понякога е механична, но в замяна на това винаги е
търсен ефектът на светлината върху орнамента.
Отминава времето на старите майстори, но не е минало
времето на цветорезците. Новите майстори, които работят току след
Освобождението, са взели усталък от най-големите стари майстори. Безспорно това
е времето, когато престават да се създават изцяло резбовани иконостаси, когато
в изкуството на дърворезбата настъпват съществени промени, но дали тези
предизвикани от естествения ход на развитието промени биха могли да се нарекат
„упадък“. Отговорът трябва да се търси в творчеството на майсторите от онова
време. В историята на Тревненската резбарска школа са записани имената на много
тревненски резбари, родени и възпитани в
този край, които проявяват творческа активност след Освобождението. Между тези
майстори следва да бъдат упоменати: Колю Петров (1841-1913 г.) от с. Късовци, Христо Дамянов (1844-1927 г.) от Плачковци, Маню Ганчев (1852-1910 г.) от с. Генчевци, Никола Касев ( 1855-1940 г.) от с. Генчевци, Тихол Марков (1864-1916 г.) от с. Горни Маренци, Петко Нейков (1868-1950 г.) и брат му Цаню Нейков (1870-1956 г.) от с. Късовци, Генчо Марангозов (1881 – 1924 г.) от с. Генчевци, Иван Касев (1881-1950 г.) от с. Генчевци и др.
Настоящото проучване е посветено на двама творци, опитали
се да въведат промени, отговарящи за новите вкусове, на новите насоки и
развитието на дърворезбата. Това са братята Петко и Цаню Нейкови Ковачеви –
обучени и работили в рамките на традицията, но надарени да надраснат
възприетото и да придадат на старото изкуство на дърворезбата нови измерения. С
уменията си и особеностите на своето художествено виждане се вписват сред
късните представители на Тревненската художествена школа.
Родоначалник на рода е Колю Нейков (стари), роден около 1820 г. Дядо Колю ковача се
захваща и с дъскорезница, и с казан за ракия. След смъртта му дъскорезницата е
купена от Дончо Чалъма от с. Пунговци. Колю Нейков се жени за Станка от к.
Джуровци (сега
с. Престой). Имат
две дъщери и един син – Нейко Ковачев.
Нейко Ковачев и съпругата му Смина имат 9 деца – три дъщери
и шестима синове – Къню, Петко, Цаню, Колю, Енчо и Михо.
Къню Нейков Ковачев (1866-1950 г.) – първороден син, помага на баща си в
дъскорезницата, но става ковач.
Петко Нейков Ковачев (1868-1935 г.) завършва 4-то отделение и тръгва с вуйчо
си Уста Колю Петков (1841-1913
г.), чиракува и се учи от
големия майстор строител и резбар.
Цаню Нейков Ковачев (05.01.1870 г. – 28.09.1956 г.) – третият син, природно даровит, като
брат си Петко се учи от вуйчо си Уста Колю Петков на тънкия резбаро-дюлгерски
занаят. Цаню Нейков продължава да учи при Петър Ганчев от с. Генчовци и при
Уста Генчо Новаков (1846-1912
г.), за да израсне като
самобитен майстор.
Другите синове – Колю е гъдулар и певец, Енчо и Михо се
занимават с ковачество.
Заедно братята си построяват къща в местността Боруна, с.
Късовци. Къщата в с. Късовци и обзавеждането й издават тяхното майсторство –
входна дъбова врата с фино изработени таблета, с ръчно направени профили, шкаф
с резбарска украса – върхушка, скрин, растителни орнаменти, булчински сандъци,
рамка за огледало, резбована с гълъби и растителни орнаменти. Резбарската
украса е от едри мотиви – рози, маргарити, гълъб и други, характерни за братята
мотиви, заимствани от вуйчо им Колю Петков.
В тази къща се раждат трите деца на Цаню и Пена Нейкови –
Николай Ц. Марангозов, поетът на Тревненския балкан, Борис Цанев и Маринка /Борис
Цанев е обущар. Синът му Цаню Борисов е химик, доцент, преподавател в
Медицинска академия. Маринка има двама сина – Йордан Борисов, учител по трудово
обучение в Добрич, и Цаню Борисов, елтехник, работил в завод „Иван Йонков“ –
гр. Трявна/. Къщата става тясна за многолюдните семейства и Цаню се преселва
със семейството си в селото на жена си Пена, с. Радевци. През 1905-1910 г.
построява къща, цял замък, оградена с каменен зид. Външната врата към
приземието, служило да ателие, украсява с резба /Внукът на Цаню Борисов
Ковачев е запазил в къщата в с. Радевци, мебелировката на спалнята – гардероб,
спалня, украсени с позлатена резба от растителни мотиви, таванът е декориран с
профилирани летви със зъбчат орнамент, като върховете на зъбчетата са също
позлатени, запазени са резбована елипсовидна рамка за огледало и две резбовани
рамки за снимки/.
Като възрастен вече, майстор Цаню временно изоставя
марангозлъка. „През буржоазното време резбарството е гладен занаят – казва бай
Цаню, - а аз издържам студент“. Нужни са му средства, за да издържа даровития
си син в гимназията в Габрово и като студент по архитектура в Германия.
Принуждава се да купи камион и с наети работници да прекарва материал от
Балкана. Когато синът завършва, бащата подхваща занаята.
Петко и Цаню Нейкови Ковачеви, природно даровити, завладени
от занаята на бащиния си род, увлечени от майсторлъка на вуйчо си Уста Колю
Петков, първоначално се занимават със строителство, но резбарството ги привлича
повече. Техният осъзнат живот започва и продължава да се върти все около
тезгяха с длетата. Инструментите наглед са прости, недодялани, с излъскани от
дълга употреба дръжки, над 40 какви ли не длета, пили, триони. Но знаят как да
ги управляват. Зад всяка добра дърворезба стоят дълги години на обучение и
опит. За да оживеят формите върху дървото обаче, е нужно и още нещо. Става дума
за вдъхновение и особен вид усещане към дървото, което, веднъж докоснато,
проговаря.
Не е леко да си творец, особено на такова изкуство. За
постигане на хармонична красота върху дървото са нужни не само остър нож и веща
ръка, но и много любов. Нужно е и безкрайно търпение да се изрежат стотиците
чертици и черти и вярно око, да се съчетаят в стилизирани фигури, за да се
превърнат в оная ефирна, сякаш
недокосната от човешка ръка плетеница, която гали окото. Откъде извира
тая красота при неуките майстори? Орнаментите достатъчно говорят. Тя идва преди
всичко отвън, от живота и природата, разбира се, пречупена през своеобразната
призма на таланта, типизирана, претворена, одухотворена. Природата им подсказва
идеите за различните форми. А дърворезбата е начин да се докоснем до природата
дори тогава, когато сме откъснати от нея. „Резбарят – казва Цаню Нейков –
трябва да се учи от природата. Да гледа цветята, птиците, животните и да се
мъчи да ги предаде на дървото… Само едно не може резбарят – казва той – да
предаде духът на цветето“.
Най-обича да изрязва гоглопур. Това е едно синьо къдраво
цвете, което расте по покривите на селските къщи, между плочите. Той обича да
наблюдава природата и от нея да подбира мотиви, което показва, че не винаги работи
по шаблон. С прякото наблюдение се обяснява голямото разнообразие на растителни
мотиви в резбата. Резбарите обичат лозовия лист и гроздето като мотиви в
резбата, макар и да са доста трудни за изрязване. „Лозовият лист се прави
трудно… като го изрежеш и лозовия лист, и гроздето, то хубаво се изплита едно
под друго. Колкото по-различно го направиш, толкова по се харесва. Трябва хем
да е красиво, хем да се познава какво е, ако е грозде, да го познаеш, че е
грозде, ружата – ружа да е“.
Цаню Нейков има свое разбиране за резбата. Той разсъждава
върху орнамента и елементите му, върху изграждането на композицията и
творческите похвати на майстора и може да се каже, че неговото разбиране
отразява разбирането на много тревненски резбари от онова време. Той намира, че
в резбата трябва да се използват само хубави изображения и затова не включва
змията в своите работи. За резбата много подходящо е изображението на гълъба,
дори „орелът, дето е такава яка и хубава птица, и тя не е по-красива от гълъба.
Гълъбът е Върхушка от огледало – споделя Ц. Нейков – най-красивото и умно
животно“.
Покрай творческото отношение към орнамента се практикува и
повтарянето, и копирането. Има случаи, когато съвсем механично се резбоват
отделните части на един симетричен орнамент. В олтарната врата на църквата в с.
Нейковци например, орнаментът е разработен така, че птиците в долната му
симетрична половина се явяват с главата надолу. Но общо взето има творческо
отношение към работата си. Фактът, че в оставеното наследство няма шаблонно повторение
на форми, няма два напълно еднакви иконостаса, говори именно за това.
В свободното си време се упражнява в решаване на
скулптурно-резбарски задачи, като търси начин да разнообрази работата си
технически и да я обогати с нови мотиви. Тънкото чувство на майстора досяга
вече върховете на многостранната симетрия – ако реже ружи и лалета, майсторът
ги огражда с огънати листа от слива или круша.
Ето например този етюд – пиле. Тук иска очевидно да
изобрази гълъб сред цветя. Тук търси и други ефекти освен резбарските, изчуква
листата и тялото на птицата със зъмба. С това към резбарската техника прибавя и
друга, характерна за кования метал. Тези технически нововъведения говорят за
буден дух, който търси да обогати своите възможности, но тясната среда го довежда
само до резултати, характерни за упадъка на резбата.
Розета за потон – акантовите листа, от които е съставена,
са много променени, напомнят дъбови листа и са рязани без усет за пластичност.
Такива листа се срещат често в работите на Цаню Нейков, но подредени с чувство
за ритъм, еднаквите елементи действат, както би действал сложен релефен
орнамент. Центърът напомня разцъфнал цвят на ружа.
В продължение на повече от половин век двамата братя
създават много творби в духа на традиционната дърворезба, но резбата им се
отличава значително от тази на майсторите през Възраждането. Почеркът на
техните длета и сега изкуствоведите могат да разчетат из църквите на много
села. Повече от половин век вдълбават своите легенди от дърво, както по
иконостаси, олтарни врати, владишки тронове, така и домашни иконостаси, рамки
за огледала и снимки, хурки, ракли. През по-голямата част от времето работят
заедно, но разбира се, имат и самостоятелни работи.
Селища, в които работят Цаню и Петко Нейкови:
- С.
Габарево, обл. Ст. Загора. Величествената сграда на църковния храм
„св. вмчк. Георги Победоносец“ според летописната книга на църквата е четвърти
поред строеж. Четвъртото възстановяване и разширяване на църквата, вътрешното й
доизграждане, изографисването, построяването на камбанарията и монтирането на
камбаните така, както е в сегашния си вид, е завършено през 1895 г. Братята
Петко и Цаню Нейкови изрязват иконостаса на църквата под ръководството на вуйчо
си Уста Колю Петков;
- Гр.
Горна Оряховица. Работят църковна резба в църквите „Св.
Георги“ (съборена
при земетресение през 1913 г.) и
„Св. Петър и Павел“;
- С.
Горна Росица, обл. Габрово. Изрязват иконостаса на храма „Св. Арх.
Михаил“. Изграждането на храма започва през 1885 г. и приключва през пролетта
на 1886 г.;
- С. Дъбово,
обл. Ст. Загора – 1900-1901 г. Изработват църковен иконостас
за църквата „Св. Георги“;
- С.
Елхово, обл. Ст. Загора. Заедно с Цаню Ганчев изрязват иконостаса
на църквата „Св. Арх. Михаил“;
- Гр. Левски,
обл. Плевен. Уста Колю Петков изгражда църквата „Св. Параскева“, осветена
през 1908 г., а братята изработват църковния иконостас;
- С. Овощник,
обл. Ст. Загора – 1897 г. Кънчо и Петко Нейкови строят църквата „Св.
Богородица“, а братята изработват църковния иконостас;
- С. Павел
баня, обл. Ст. Загора – 1922 г. Изработват църковен иконостас и владишки
трон за църквата „Рождество Богородично“;
- С. Семерджиево,
обл. Русе – 1911 г. Заедно с Иван Касев работят църковна резба и иконостас
за църквата „Св. Димитър“;
- С. Турия,
обл. Ст. Загора. За църквата „Св. Димитър“, построена от Уста Колю Петков,
изработват църковен иконостас;
- С. Хаджи
Димитрово, обл. Ст. Загора. Изрязват църковен иконостас за църквата „Св.
Св. Кирил и Методий“.
- С. Бяло
поле, обл. Ст. Загора. Изрязват църковен иконостас за църквата „Св. Арх.
Михаил“;
- С. Кочово,
Преславско. Заедно с Марко Тихолов, по план на Петко Нейков, строят
църквата „Св. Троица“ и изработват църковен иконостас;
- С. Розовец,
обл. Пловдив. С вуйчо си Уста Колю Петков строят църквата „Св. Атанасий“, в
изработването на църковния иконостас участва и Тотю Славков;
- С. Кирилово,
обл. Ст. Загора. С вуйчо си Уста Колю Петков строят църквата „Св. Св. Кирил
и Методий“.
Селища, в които Петко Нейков работи
самостоятелно:
- С.
Бежанци, обл. Разград. Довършването на църквата и изработването
на владишкия трон и църковния иконостас е неговата първа самостоятелна работа;
- С. Васил
Левски, обл. Пловдив. С вуйчо си Уста Колю Петков изграждат църквата „Св.
Св. Кирил и Методий“ и изработват църковния иконостас;
- С. Благоево,
обл. Разград. Заедно с Иван Минев и Георги Пенев строят църквата „Рождество
Богородично“ през 1892 г. Самостоятелна работа е изработването на владишкия
трон и църковния иконостас.
- С. Оризово,
обл. Ст. Загора. Заедно с Косю Колев изработват иконостас за църквата „Св.
Арх. Михаил“.
Селища, в които Цаню Нейков работи
самостоятелно:
- С.
Батошево, обл. Габрово. В самия край на XVIII в., по време на кърджалийските размирици
в Османската империя, църквата на с. Батошево е ограбена и опожарена.
Църковният иконостас на сегашния храм „Св. Димитър“, построен през 1864 г., е
изработен от Цаню Нейков;
- С. Богдан,
обл. Пловдив. През турското робство по-голямата част от селото е населена с
турско население, а българската махала е в по-недостъпната част по склоновете
на Средна гора. Днес от българската махала са останали само развалините на
земеделското училище и старата (недействаща
и разграбена)
църква. Църковният иконостас на храма, един от най-старите в района, строен
около 1850 г., е изработен от Цаню Нейков;
- С. Горско
ново село, обл. Велико Търново. Изрязва църковен иконостас без олтарните
двери за църквата „Св. Арх. Михаил“;
- С. Шипка,
обл. Ст. Загора. Изработва църковен иконостас за църквата „Св. Богородица“;
- С.
Шейново, обл. Ст. Загора. Изработва църковен иконостас за църквата
„Св. Благовещение“;
- С. Борисово,
обл. Русе. Изработва църковен иконостас за църквата „Св. Арх. Михаил“,
построена през 1868 г.;
- С. Нейковци,
обл. Габрово. Работи църковна дърворезба за църквата „Св. Димитър“. Интерес
представлява олтарната врата. Направена е така, че птиците в долната симетрична
половина се явяват надолу с главата. Олтарната врата и владишкият трон са
забележителна дърворезбена композиция от растителни мотиви, птици и дракони по
възрожденки образец;
- Изработва
домашен иконостас за къщата на Малчо Никифоров от с. Нейковци;
- С.
Скорци, обл. Габрово. Участва в
направата на иконостаса за църква „Св. Димитър“ заедно с Петър Ганчев, Иван
Касев, Цаню Ковачев, Цаню Ганчев, Ганчо Петров и Уста Драгошин Драгошинов,
който изработва царските двери;
- С. Носеите,
обл. Габрово. Изработва домашен иконостас в къщата на Кънчо Кючуков;
- С. Тодювци,
обл. Габрово. Заедно с Георги Колев Георгиев строят училище;
- Срем,
Одринско. С Къню Нейков строят къщи;
- С. Враждебна,
обл. София. По инициатива на сина си, в напреднала възраст, Цаню Нейков
изработва таван за аерогара София. Това е една от последните му самостоятелни
работи.
В гробищата на малкото с. Радевци има красив бял паметник.
На него сред венец от мраморни рози и маргарити е написано името на Цаню
Нейков. Стои паметникът в тихото селско гробище, сняг го вали, слънце го пече,
а дядо Цаню си е жив и здрав. Искал приживе да издигне паметник, какъвто той си
харесва. Поръчва си надгробен паметник в гр. Казанлък при негов приятел –
каменоделец, от бял русенски камък за него и за жена му Пена. Украсата на
камъка – рози, гълъби и други орнаменти, той изпълнява с резбарските си длета.
Шедьоври по техника, изпълнени върху камък, особено любимите му рози от натура.
Никъде не е изработвал рози и маргарити от натура така вдъхновено, затова със
самочувствие написал – изработил гълъба Цаню Н. Марангозов. Действително
лебедова песен на художника резбар. Благодарение на творчеството си през 1955
г. е удостоен със званието „заслужил художник-резбар“.
Цаню и Петко Нейкови усвояват във времето чужди идеи,
влияния от Изток и Запад, при сложните взаимодействия на традиция и модерност,
но успяват да съхранят своята културна самоличност.
Те са от онзи тип творци, които не се нуждаят от прослава.
Затова и имената им днес звучат непознато или по-скоро забравено.
В исторически план българската културна идентичност достига
многократно до нивото на върхови изяви и пореден срив, но се възражда отново и
отново на основата на съхранената в народната памет традиция и съзнание за
приемственост. Силното европейско влияние не унищожава душевността на
българина. След петвековното османско и гръцко идеологическо робство българинът
намира живителни сокове в дълбоките корени на народностната традиция. Възражда
самостойна културна идентичност, намерила израз и в архитектурата на сградите,
и в бита на гражданина, докоснал се до силата на традицията.
И в наше време проникват и се усвояват европейски влияния,
но предимно чрез бързо забогателия собственик, който има свой подчертан
инстинкт за власт и външна изява, но останал в една духовна пустош, не може да
се равнява с представителите на истинския елит, които във времето на
Възраждането и в следосвобожденския период успяват да възпроизведат влиянията,
идващи от Запада, да ги вградят в духа на народностната традиция, да генерират
духовна енергия.
Вяра Белева
Из „Известия на Специализирания музей за
резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т. 3, 2012 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.