Нестинарската обредност през очите на Петко Славейков

Нестинарството безспорно е един от най-атрактивните и мистични обреди в сакралната култура на българите. Според сведенията на едни от първите изследователи, сред които е и Петко Славейков, то е било разпространено в някои от селата на Югоизточна Тракия, които днес не се намират на територията на България. В началото на миналия век нестинарската обредност е маркирана в странджанските села Българи, Кости, Бродилово, Сливарово, Граматиково и Ново Паничарево. Знанието за практикуването на тази обредност се е съхранявало в нестинарските общности и се е предавало само на хора, които имат родствена връзка с други нестинари. Строго са се забранявали бракове извън общността, дори общуването със странични хора е било рядкост. Поради тези причини голяма част от обредните действия на нестинарите са останали загадка за наблюдаващите ги изследователи.

Политическите сътресения в началото на XX век налагат разрушаването на тези общности. По време на събитията около Илинденско-Преображенското въстание /1912-13 г. и 1916-18 г./ по-голяма част от населението на нестинарските села в Турция се преселило и разпръснало в българската част на Странджа и във вътрешността на региона. Така преките потомци на нестинарите поради различни причини са се разселили почти из цяла Тракия и Северна Гърция. След разрушаването на родовите общности с течение на времето част от нестинарите създават нови такива в селата и градовете, в които се преселват, като допускат до мистериите на обредността и външни хора. Така знанието за изпълнението на обредността придобива нови, по-широки измерения и в различните населени места търпи частични иновации.

Днес на територията на България нестинарството е съхранено в странджанските села Българи, Кости и Бродилово, като голяма част от обредните действия са редуцирани, а ритуалът е значително компресиран във времето. Неговото изпълнение е сведено до танца в горящата жарава, чиято подготовка е натоварена с голяма доза мистицизъм. Огненият танц несъмнено е много атрактивен, но трябва да се отбележи, че той е само една малка част от цялата обредна система на нестинарската традиция. Нестинарската игра в огъня не е атракция, а част от свещенослужение, чийто пърообраз може да се отнесе към най-ранните първохристиянски практики, извършвани в някои раннохристиянски общини, създадени в Странджа много преди налагането на унифицираните канони на Вселенските събори. Тази система от вяра и обредност още в онези далечни времена е вплела в себе си античната традиция и вяра с идващата нова християнска религия.

Петко Славейков пръв разпознава в тази архаична обредност реликти от предхристиянските тракийски култове към планинските божества, които прозират под булото на християнството, съхранили се в странджанските вярвания и до днес.

В Гърция нестинарската обредност е привнесена от изселилите се в началото на миналия век „гръкоезични“ нестинари от странджанските села Кости и Бродилово. Днес тя се изпълнавя от техните наследници. Обредността може да бъде зафиксирана в селата: Мавролевки /Каракавак/ край Драма, Мелики край Берс, Керкини /Бутково/ и Агия Елени край Серес и Лангада /Лъгадина/ край Солун. В тези села традицията е до голяма степен съхранена в пълнота и спазва хронологията, последователността и целостта на обредните действия. Акцентът при гръцките нестинари днес пада върху стриктното изпълнение на обредността, сакралната почит на свещените за нестинарите предмети и недопускането на външни хора до някои обреди, считани за тайнства на общността. Казано с други думи, ритуалните действия имат за основна цел да формират общността, като подсилят и заздравят социалните връзки на актьорите, които участват в нея. Мистицизъм почти липсва, а евентуалните негови прояви се свеждат до разказване на чудни истории с легендарен характер за старите нестинари, техните предци, живели в Странджа. Често тези легенди са свързани със сакралните топоси, останали в пределите на България, или с предмети, донесени от „прародината“.

Именно танцът с боси крака в горящите въглени е привлякъл вниманието и на първите изследователи. Пръв спира вниманието си на него Петко Славейков в три публикации: в. „Гайда“ от 1866 г., в. „Македония“ от 1870 г. и сп. „Ден“ от 1875 г. В тях той дава описание на част от нестинарския обред, на който е присъствал лично в селата Мъджура, Бродилово и Кости, като маркира и ареала на разпространение на обичая. Онова, което Славейков е описал, като обредност вече не може да бъде видяно никъде в България, затова пък много се доближава до нестинарството в Гърция. И докато в двете публикации от в. „Гайда“ и сп. „Ден“ авторът прави чисто информативно описание на онова, което е видял, то във в. „Македония“ поместеният материал е твърде провокативен и тенденциозен. Във въпросната статия Славейков, от една страна, остро критикува „гръцките владици“, като ги обвинява в тщеславие и безхаберие към миряните от „Созополската Кааза“, изпаднали в явно идолопоклонничество, а от друга – обявява нестинарите за погърчени българи, които знаят само напева на една от нестинарските песни и няколко поздрава на гръцки. Тази остра нападка към гръцкото духовенство вероятно е провокирана от конфронтациите, възникнали по време на основаването на българската гимназия в Одрин през 1874 г. Но именно в това съобщение Славейков дава още едно сведение, което охарактеризира нестинарството. Това е именно пророческата дарба, която е била основна част от функцията на обреда в миналото. Славейков пише: „В туй време, който от играющите припадне, грабват го неколцина и подир, като го свестят с приготвена за този случай вода, държащи го все на ръце, изреждат се всички с голямо почитание да му целуват честните десници, от които ще очакват всички желаемите си благословения за цел на предприятието си или за цяр на злочестините им през цялата година“.
Нестинарите единодушно са определяни от всички изследователи като квазижреческа каста, изпълняваща всички свещенодействия и носеща на хората посланията на светците и Бог. И като потвърждение на това Славейков продължава: „… през цялата година на него отиват да се молят в случай на бездъждие, той ще им предсказва за всичко, що ще им се случи; него с една дума ще почитат като помазаник от небето“. Онова, което също привлича вниманието ми като изследовател, е песента, която нестинарите са пеели: „Като се свърши целуването по най-благороден и страхопочитателен начин, понасят новия си бог към определено за него нарочно домче, като тръгват напред него двоица, един с гайдичка, друг с тъпанче, които като засвирят, други някои запяват обикновената там песен: Микро ту дино ке то Костандину“. Тази песен не е съхранена сред българските нестинари. Днес по време на нестинарските обреди в България се изпълняват четири мелодии, които са без думи. Те се свирят предимно на гайда и тъпан по време на различните части от обреда. Именувани са: „На тръгване“ или „Скопос“, „На борба“, „В огъня“ и „Нестинарско хоро“, наричано още „Костадинско хоро“. „На тръгване“ е неравноделна мелодия, в ритъм 7/8, с удължен трети дял. Тя се изпълнява при шествията на нестинарите с иконите към аязмите, конака, храма или огъня. „На борба“ музикантите свирят по време на подготовката на жертвеното животно за курбана. „В огъня“ или „Нестинарски буенек“ е мелодия в ритъм 2/4. Както подсказва и името й, се свири по време на танца в жаравата. „Нестинарското хоро“ е мелодия, която се изпълнява след обредните действия на аязмите, след запалването на нестинарския огън и след играта в огъня. В странджанския фолклор няма много песни, свързани с нестинарството. Ако трябва да бъда точен, до сега съм слушал да се пее само една – „Тудоро, Тудоро“. Песента, за която Славейков споменава, чух за първи път при гръкоезичните нестинари в Мавролевки. Тя е с епичен характер. Накратко казано в нея се пее за човек на име Малкия Константин, който отишъл на война и изоставил младата си жена на грижите на майка си. Тя пък от своя страна започнала да я товари с непосилно много работа, а младата жена страдала едновременно и от издевателствата на зълва си поради липсващия й съпруг. Тази песен е най-известната от нестинарските песни в Гърция и се пее по няколко пъти на ден по време на обредните действия. Много е вероятно в миналото това да е била и най-често изпълняваната нестинарска песен в България, която не се е съхранила след заминаването на гръкоезичните нестинари.

Славейков във в. „Гайда“ споменава, че тези, които играят боси в жарава, са наричани ищинари. В пояснителните бележки той първи търси и възможния произход на думата, като извежда нейния корен „вещина“, „вещинари“ или „знаещи“. Когато зададох въпроса за произхода и значението на думата „нестинарство“ в Мавролевки, гръцките нестинари ми разясниха, че нейният корен произлиза от гръцкия глагол за тежко въздишане, изпъшкване. Всъщност тази хипотеза предлага и антропологът Димитрис Ксигалатас в труда си „Горящите светци: познание и култура на огнеходните ритуали на нестинарите“, заради характерните за нестинарите възгласи и викове по време на танците. Проф. Валерия Фол и проф. Ружа Нейкова тълкуват произхода на нестинар от „анаста“ в смисъл на змия като образ на тракийския Дионис Загрей или от гръцката дума „в огнището“. В интервюта с по-възрастни информатори от странджанските села съм записал, че те наричат тези хора „истинари“. В диалекта на странджанци думата „истина“ или „истински“ се произнася като „нъстина“, съответно „нъстински“. Допускам, че има пряка връзка между двете думи, като в етимологията на „нестинар“ пряко е залегнал коренът „истина“, като „човек от истината“. Тук може да се открие и паралел с новозаветното свидетелство, което Иисус Христос разкрива през Пилат Понтийски: „Всеки, който е от истината, слуша Моя глас“ /Йоан 18:37/.

По времето, когато Славейков се сблъсква с обреда, все още той е в чист като служение вид. Той посочва, че във всяко нестинарско село живеят около 10-15 нестинари, които съставляват общност. Днес в България такива общности няма. Танцът в огъня е вкаран като атракция към фолклорните програми в увеселителните заведения по Черноморието и в страната. Почти няма фолклорен събор, на който да не се изпълнява игра върху жарава, независимо от мястото и времето на неговото провеждане. Още повече, този атрактивен танц в голяма част от случаите се изпълнява от хора, неприсъщи на нестинарската обредност, огнеиграчи, прилагащи илюзорни способи, позволяващи им пресичането на огнената жарава безпрепятствено, наричащи се помежду си „колеги“. Истинското нестинарство като вяра и обредност в България се изповядва само от броени на пръсти хора. Така стои въпросът и с много от останалите традиционни обреди, които са част от духовната култура на българите. Загубата на духовност се отнася и до ортодоксалното православие и исляма, които биват все по-често измествани от източни и нюейдж практики и култове, чужди на българската традиция. Това до голяма степен се дължи на глобализацията, присъща на новото време, която поставя етническата принадлежност и културната идентичност на изпитание.

 

Горан Стефанов

 

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т. 5, 2019 г.

* Оригиналното заглавие на доклада е: „Нестинарската обредност през очите на Петко Славейков. Сравнителен анализ и съвременни измерения“

Баба Злата Даскалова от с. Българи - последната истинска нестинарка

Баба Злата от с. Българи. Ритуалното й влизане в огъня както и целия празник
на деня на св. Константин и Елена, е запечатан във филма на БНТ от 1963 г.,
Етнографски музей - Бургас

Снимка: glasove.com

Снимка: glasove.com

Снимка: glasove.com

Снимка: glasove.com

Снимка: glasove.com

Снимка: glasove.com