Петко Славейков – Европеецът

Не може да се отрече, че „едни от най-дълбинните проявления на европеизма в България са положени в образователните институции на Възраждането”. Ето защо нашият народ започва да „открива” себе си и Европа чрез образованието, чрез Словото. Европеизирането на българския народ започва през Възраждането. Проф. Борис Йоцов нарече Петър Берон „първият европеец в българската литература”. Уникалното, феноменалното у Петко Славейков е, че без да е завършил Бейската академия в Букурещ като Берон, той достигна сам онова ниво на образованост и култура, които му дадоха възможност да положи началата на всички основни направления в българската литература. И да бъде европеец не по-малко мащабен от Петър Берон.

Като има превид тогавашната обществена действителност, Славейков твърди, че „високото просвещение е нужно за нас, за да се освободим от чуждото влияние”. Стремежът ни към европейска образованост и култура, са добре разбрани от него, но „ни книжнината ни, ни езикът ни не трябва да се обработва съвсем по чужди образци”. Не е необходимо особено старателно да се взрем, за да видим колко наложителен днес е съветът на Славейков „да се пазим за всякога да нямаме цивилизация, която е само подражание...” Ревностен защитник на нравствените устои на българина, Славейков счита за задължително да подчертае, че това не означава „да развием неприятелско противоборство срещу чуждото образование”, но също така е и напълно прав, че от семето, останало ни в наследие, от него трябва да отвъдим “особен плод”, особен по своя характер и цел в образованието. Славейков не се притеснява да сравнява българите с другите европейски народи когато става дума за  образованието и възпитанието като най-първа потребност за развитието на човека. Училищата, книгите, вестниците, читалищата, са пътя към познанието, защото „колкото един народ е по-развит, толкоз по-добре той живее.” Той не само показва добра осведоменост, но и критичен поглед към европейските теории за връщане към патриархалното. И в такъв смисъл е сигурен, че когато търсим по кой път трябва да вървим, за да достигнем своята цел, ние имаме пред очите си другите европейски народи и тяхната история, „но имаме също така  пред себе си и нашата народна история с нейните добри страни и погрешки”. Изоставането ни от напредъка на Европа според него е явно категорично и затова трябва да използваме нейния готов опит, но това не означава, че ако „другите народи са работили и работят за нас, то ний трябва да скръстим ръце и “да чакаме от Бога печени кокошки”.

Всеизвестно е, че през последните няколко века, ЕВРОПА - названието на нашия континент е символ на модерност, на новост, на икономически и културен прогрес. По време на Възраждането и в първите години след Освобождението „европейското” се е възприемало преди всичко като мода – в облеклото и поведението.

Неистовото стремление на някои българи още от преди Освобождението да изглеждат европейци, е смешно и жалко според Славейков, защото това са хора „бедни материално и невежествени духом”, които искат да се покажат, че са нещо повече от каквото са. Да би надникнала неговата побеляла от трудове и горчивини глава из някой наш съвременен моден салон, той би казал същото – че „облеклото на тези хора е по последна мода, а животът им – подражание на европейския. Думите им са за големи работи, а желанията им клонят към високи положения… За достойнството им не питай...”. Убийствена е иронията на Славейков за тези, младите чорбаджии, както ги нарича той, които се носят по европейски без да разбират от нищо европейско. Би било твърде наивно да смятаме, че Славейковото възмущение опира до тези външни все пак белези на европейска претенциозност. Това, в което упреква тези свои съвременници и сънародници, невероятно е, жалко е, но е истина – то е упрек и към доста негови сънародници и днес. И то е, че когато те „не познават себе си и народа си... и искат да живеят не по заслугите и достойнствата си, а по примера на по-горните от тях, тогаз не ще съмнение, че всичката им деятелност ще бъде вредителна. За да усили въздействието на словото си, Славейков започва да говори в първо лице множествено число. „Вместо да вървим с народа и да споделяме всичките му нужди и лишения, вместо да му помагаме... ний оставяме народа в калът, а сами се въздигаме нагоре, като стъпваме на гърба му”. Остро, осъдително звучат думите на Петко Славейков: да разберем на какво приличаме с европейската си боя върху платното на народния живот; с искането си да се покажем европейци, ний се явяваме добри маймуни, които вършат всичко по подражание... за услаждане на зрителите – господари. 

Това, че Славейков вижда в европейската цивилизация опасност, която застрашава българските духовни устои, нашите обичаи и нрави, патриархалните форми на семеен и обществен живот, това означава единствено, че той е против криворазбраната цивилизация, така сполучливо осмяна от Добри Войников в 1871 г. същата година, когато във в. ”Македония” се появява знаменитата статия на Славейков „Петна в нашия обществен живот”. Този, наречен от някои учени „ревнив консерватизъм”, от гледището на по-висши национални интереси, според тях, а и според нас, е напълно оправдан.

От гледна точка на съжителстването ни и по-точно на жителстването ни в тази особена институция, наречена Европейски съюз, заслужава не, а е необходимо да чуем какво ни казва един от най-мъдрите български политици – Петко Славейков.

Една сходна международна ситуация днес с политиката на България през осемдесетте години на 19 век, ни дава възможност да обърнем внимание на гласа на Петко Славейков. Тогава са изострени до крайна степен русофобията и русофилството. „Да положим, казва Славейков, че не съвсем без основание се страхуваме ние за независимостта си от страна на Русия. В такъв случай какво правим и какво сме направили досега, за да се отменим от този страх? Не е ли всичко, че някои от нас се дърлят само, та викат и се оплакват, че Русия иска да тури ръка на свободата ни? Не е ли смешно това, що си позволяват някои да я заплашват, че ще й вдигнат хляба нависоко?”

Голямата болка на Славейков за наредбата на българските училища и грижата за народните учители също е в контекста на сравненията с други европейски народи, например в „съподанния” на българите гръцки народ, където „няма ни един, който да не е атински възпитаник или елински поданик”. Добре осведомен, той посочва, че в последните дни в Берлинския съвет е взето решение да се улучши честта на учителите. Става дума за заплащането труда на учителя. Законите там показват как се грижат просветените народи за тези достойни поборници на отечеството. Душевното болезнование на Славейков е за тези „клетници учители, които на Изток и особено в нашето отечество и между нашия народ са посветили живота си за нравственото и умствено възсъздание на българското юношество, в каква сиромашия минуват те живота си, ненаграждани никак съразмерно със заслугите, които приносят на народа”. Той дава за пример просветеният пруски народ, който дава пенсия на вдовиците и сирачетата на учителите, и така се грижи за тях и подир смъртта им.

Що се отнася до обществения живот и устройството на управлението ни, Славейков е категорично против тези, дето „чисто и просто копират от готово, подражават на други, без да премислят „дали чуждият калпак ще дойде тъй уйгун на главата им, както им е аресал на главата на други”. Доводът, че у други народи има институции като Сенат или Държавен съвет, не е приемлив за нас… А у нас, ако искаме да имаме силно и крепко правителство, според Славейков, то народът трябва да бъде поставен в прями отношения с него. „Машината на управлението” според него трябва да бъде колкото е възможно по-проста, по-малосложна....”

 

 

Вера Христова