Щрихи от публицистичната дейност на Дабко (Димитър) Устагенчов

Той е един от талантливите изследвачи на културното ни минало. Син е на големия възрожденски майстор уста Генчо Кънев и внук на уста Къньо Тревналията – уважаван строител и резбар.

Роден е в Трявна през 1867 г. * До III клас учи в Тревненското школо. Останал „полуграмотен, но с неустоим стремеж към знания“, уста Генчо Кънев искал да даде добро образование на сина си, да го подготви и наследи занаята му. Затова го изпраща в Габровското училище, където учител по рисуване е талантливият художник и иконописец Христо Цокев. Когато през ваканциите се прибирал в Трявна, бащата се интересувал не толкова от оценките в училище, а от чертежите и рисунките, съветвал сина си да бъде усърден в усвояването им, за да му е полезен в бъдеще. Набавял му „хубави чертежни потребности, краски и тушове“, давал му да пречертава проекти на църкви, училища. Те не можели да се сравнят с чертежите, правени от специалисти, но били придружени с нужните размери, изчисления и поемни условия, което ги правело изключително полезни за майстора. Синът обаче избира друго поприще – посвещава се на военната кариера.

През 1891 г. Дабко Устагенчов постъпва във Военното училище в София, което завършва през 1894 г. По време на военната си кариера служи в пионерните части. Уволнен през 1908 г. с чин „капитан“, а през 1920 г. е произведен в чин „майор от запаса“. Взема участие в Балканската война като командир на рота в състава на 2-а пехотна тракийска дивизия. Във връзка с дейността му като офицер в българската армия е запазен неговият ръкописен дневник, озаглавен „Осем месеца в Родопския отряд и 4-а армия през Първата балканска война“. По време на Първата световна война е офицер от полк на Македонската дивизия в Скопие. Работил е в Централното управление на Червения кръст. Бил е преподавател в Пловдивската мъжка гимназия и лектор във Военното училище в София.

В настоящото съобщение съм се опитала да добавя малък щрих към биографията на Дабко Устагенчов, като събера най-доброто от неговата публицистична дейност. Като потомък на прочута фамилия, с изяви в областта на строителството и дърворезбата, се дължи трайният му изследователски интерес към историята и изкуството. Публикува множество статии на страниците на „Периодическо списание“, „Известия на Българското историческо дружество“, в списание на Българското-инженерно-архитектурно дружество, „Сборник народни умотворения“, Списание на БАН, успешно сътрудничи на „Българска сбирка“, „Български преглед“, „Мисъл“, „Македонски преглед“, „Военен журнал“, „Духовна култура“, „Училищен преглед“, „Илюстрация „Светлина“ и др.

През 90-те години на 19 в. Дабко Устагенчов започва да сътрудничи на „Периодическо списание“. Без да е член на Българското книжовно дружество, той полага изключителен творчески труд, събира и разработва автентични материали. Първите си научни разработки публикува под псевдонима Димитър Ганчев Майсторов. През 1885 г. с други учени и художници се включва в събирането на материали за известни български строители, художници, иконописци, резбари, скулптори „(на дърво, мед, злато и сребро), леяри на камбани, печатари и др. във връзка с подготвяния пореден том на „Речник на южнославянските художници“ от хърватския учен енциклопедист Иван Сакцински, почетен член на книжовното дружество.

Едва 18-годишен е, когато се заема да напише биографията на знаменития си баща, озаглавена „Бележки по животописанието на зидаря майстор Генча Кънев“. „При написването й не срещнах никакво затруднение, пише той, защото съм при баща си и го разпитвах за всичко подробно. Ако баща ми е от ония художници, за които искате животописни сведения, то моля Ви обнародвайте пратените ми бележки“. И отбелязва: „Не зная доколко сполучливо съм написал тая си статия, и моля редакцията да поправи всичките грешки, които съм направил в стила и правописанието… Какво хубаво може да напише млад момък, свършил 5 клас…“. Трудът му е приет с благодарност, а това е безспорен успех за младия начинаещ автор. За съжаление Сакцински, който е в напреднала възраст, не успява да довърши започнатото дело и материалите, изпратени от България, остават непубликувани. Трудът на Д. Устагенчов е обнародван много по-късно под заглавие „Принос за живота и дейността на уста Генчо Кънев – виден майстор в Търновския окръг“.

Втори вариант, ръкописен и значително по-богат откъм фактология, по мнението на проф. Асен Василиев, през 1938 г. той подарява на Столарското училище в Трявна. Материалът съдържа 93 страници и е озаглавен „По-главните постройки на самоукия архитект уста Генчо Кънев“.

Изследователският интерес на Д. Устагенчов е фокусиран върху българското художествено наследство – живопис, художествени занаяти, архитектура, обект на неговите публикации са личности, оставили трайни следи в културната ни история. През 1885 г. се опитва да събере биографията на уста Кольо Фичето със заглавие „Никола Фичов – български архитект – самоук“. Тя е кратка, в нея са описани моменти от живота на майстора, както и някои от построените от него обекти. „Той ни учудва със своите капитални и доста хубави постройки, които са привлекли вниманието дори и на чужди пътешественици в страната ни. Неговото име срещаме в съчиненията на К. Иричека и Ф. Канеца, още и в някои произведения на последната Руско-турска война…“. Според Д. Устагенчов е съществувало близко приятелство между Никола Фичев и Уста Генчо Кънев, които започнали заедно строежа на беленския мост, но поради разногласия се разделили. Баща му ценял способностите на своя колега и учител и му изказвал винаги своето уважение. Въпреки някои фактологически грешки този първи опит за биография на знаменития строител намира място на страниците на „Периодическо списание“.

Д. Устагенчов проучва казасина Димо Ц. Донина, представител на една от най-известните тревненски казаски фамилии, изработвала такъми за конете на редица знатни турски и български големци, както и иконописеца Симеон Цонев – Моната. Българското книжовно дружество приема тези материали „с особено благодарение“, наричайки го драгоценно градиво за историята на нашите народни художества“. Въпреки, че ги оценява като твърде интересни, те остават непубликувани. През 1892 г. списание „Мисъл“ обнародва биографията на Сиомен Цонев. Това е може би първото задълбочено изследване, което по-късно проф. Асен Василиев използва за отправна точка при издирването на информация за този иконописец. Синът на известния тревненски зографин и цветорезец Цоню Симеонов се изявява в различни поприща – работи църковна живопис, рисува светски картини и портрети, усвоява фотографското изкуство, с което „въртял доста добра работа“. Буден и свободолюбив по дух, става знаменосец на Тревненската чета по време на Априлското въстание, взема участие в Сръбско-турската война от 1876 г., където се бие в отряда на генерал Черняев, получава Георгиевски кръст за храброст за участието си в боевете при Шипка и Стара Загора.

След Освобождението по препоръка на К. Иричек, тогава министър на просвещението, С. Цонев създава великолепни копия на стенописите в църквата „Св. Пантелеймон“ в Бояна. „От всичките му живописни произведения само те са се опазили, пише Д. Устагенчов, и краят голите още стени на българския народен музей в столицата. Обаче и те след няколко години съвсем ще се изгубят, защото подписите им вече не личат“. Интерес към другото копие проявил и подполковник Пенчо Шиваров от Трявна, което подарява на Музея в Пловдив.

Опитът за създаване на изследователски труд в областта на българското художествено наследство продължава през годините. През 1894 г. публикува „Спомен за живописеца Станислав Доспевски“. „Изящните произведения на тоя забележителен живописец, пише Д. Устагенчов, дълго време ще красят българското художество, а патриотическите му дела ще се споменуват с възхищение от гредущето поколение. На негово име заслужава да се даде почетно място в историята на народното ни пробуждане“.

Критични са отзивите му за картините на полския художник Антони Пиотровски, посветени на Сръбско-българската война. Като пряк участник художникът пресъздава сцени от най-динамичните и драматични моменти по време на войната – сраженията при Сливница и Цариброд, превземането на Пирот. Д. Устагенчов намира картините за посредствени и посочва редица грешки, свързани най-вече с облеклото и снаряжението на българските войници и офицери, които според него „възбуждат смях на военния и на всеки друг, който познава униформите на българската армия. Щом един художник е бил свидетел на една война, от неговата кисца могат да излязат най-верни картини по нея“, пише той. Изложени в Народното събрание през 1887 г., картините на А. Пиотровски, като единствени по своя род, предизвикват огромен интерес. От този период датира интересът му към унгарския пътешественик и изследовател Феликс Каниц и неговия труд „Дунавска България и Балканът“, в резултат на което се ражда ръкописът „Феликс Каниц (2.VIII.1829 – 5.I.1904 г.). Състои се от 83 страници и с него Д. Устагенчов участва в конкурс за написване на монография за живота и делото на Каниц, организиран от Маджарската стопанска централа със седалище в Будапеща. След края на Първата световна война тя се закрива, ръкописът е върнат и остава непубликуван. През 1933 г. Дабко Устагенчов го подарява на БАН.

Д. Устагенчов е автор на статии за едни от първите литографии, издавани у нас, с образите на исторически личности: „Най-първият литографиран лик из старата ни история“, „Новобългарски ликове на цар Иван Шишмана“, „Хаджи Найден Иванов (като издател на ликове“, „Един фалшив лик на св. цар Борис“.

Проучва украсата на фасадите на старите търновски църкви и оставя подробно описание за състоянието на църквата „Св. Димитър“ в началото на 20 в., като обръща внимание на останките от нейната фасадна живописна украса. Посочва, че това е единствената църква, „от която може да се черпи материал по народната ни орнаментика. Ако художникът иска да възпроизведе по фасадата на една сграда старобългарски орнаменти, нека ги заимства от същата църква. Благодарение на тия орнаменти той може да създаде нещо по чисто народен стил“.

През 1895 г. „Периодическо списание“ публикува статията „Няколко думи за народните ваяния“.

„Думата ни е за т.нар. марангоз или дърворез“, пише Д. Устагенчов. Български ваятели излизат и от Тревненско. „В старо време“ някои от тревненските зографи умеели не само църковната живопис, ала и ваянието, т.е. работели едновременно и двата занаята. Когато наемали една новопостроена църква, те се договаряли не само да изпишат иконите и зографисат стените на църквата, но и „да издялат иконостаса със златен варак и други скъпи бои“. Подобно на църковната живопис ваянието се предавало по наследство. Всеки ваятел притежавал купища планове и образци, които рисувал сам или наследявал от майстора си. Един дълъг подготвителен период, подробно описан от автора, предхождал изпълнението на дърворезбата. За целта били използвани различни по форма стоманени длета, наричани „шопотили“, изработвани от местните брадвари.

Изброявайки имената на редица изкусни ваятели от различни краища на страната, Д. Устагенчов споменава и тревненски майстори, автори на царски двери, владишки тронове, амвони, иконостаси, като Пеню Ошанеца, Димитър Дойков. Посочва две изящни творби на даровития иконописец и резбар Цоню Симеонов – разкошно резбована орехова рамка за портрет, подарена на Княз Дондуков – Корсаков, и трон, предназначен за княз Александър Батенберг при идването му в старата българска столица, за да положи клетва пред новоизбраната Конституция. Авторът посочва, че на Първото пловдивско изложение през 1892 г. това изкуство е представено твърде слабо. Споменава само, че „някой си селянин от Тревненско изпратил изящно изрязан от дърво полилей, който се повредил през дългата превозка, та не било възможно да го изложат“. Въпреки готовността на тревненското градско общинско управление да изпрати на свои разноски хора да го поправят, майсторът на полилея не се съгласил. Според краеведа Петър Богданов, един от задълбочените изследователи на беличенския край, полилеят бил изработен от Недьо Иванов от Малчевци за църквата „Преображение Христово“ в Белица, за което на Пловдивското изложение майсторът получава сребърен медал.

„Старобългарско домостроителство във Великотърновско“ е друга статия, в която се акцентира върху строителното майсторство и умение в изграждането на възрожденските къщи. „Стари къщи по чисто български стил съществуват най-много в Трявна“, пише Д. Устагенчов. Около Трявна имало хубави гори, дървата били в изобилие. При такава сгода човек с малко пари можел да издигне голяма къща. Градени от дърво и камък, оградени с високи дувари, обрасли с бръшлян и масивни порти, обковани с тежки гвоздеи, тези къщи, останали от някои стари първенци, произвеждат „чудно“ впечатление. Авторът разглежда причините за изчезването на оригиналното българско домостроителство в този край. Мнозина строители в търсене на насъщния заминават извън страната. Във Влашко и в Цариград пък са наемани да строят военни пътища, фортове, крепости. Всичко ново в областта на домостроителството нашите самоуки майстори бързали да пренесат в България. Така много от къщите претърпяват промени и постепенно изгубват първоначалния си облик, други запустяват. „Най-късно след столетие както във Великотърновско, така и по други места няма да остане и диря от старото българско домостроителство“, пише Д. Устагенчов и прави аналогия с красивия накит сокай – със скъпите месали и огърлици, носени някога от търновските болярки, а по-късно и от селянките в Търновско по сборове и в празнични дни. В началото на 19 в. този накит постепенно излиза от употреба, а след Освобождението напълно изчезва. Благодарение на художниците Иван Попдимитров и Ив. Мърквичка, рисували по натура селянки, пременени със сокай, днес добиваме автентична представа как някога е изглеждал този накит.

За една по-рядка като иконография икона – „Възпяването на Св. Климент“ от тревненската църква „Св. Георги“, съобщава в статията си „Св. Климент и св. Седмочисленици в домашната ни иконография“. Рисувана е от свещеник Димитър Попйонков от Трявна и според Д. Устагенчов подобна иконография е рядко срещана в творчеството на тревненските зографи, тъй като паметта на св. Климент и св. Седмочисленици се почитала повече в Македония. „Допреди половин столетие, пише той, когато някой иконописец от Трявна и Самоков искал да нарисува св. Седмочисленици, той вземал за образец произведенията на своите другари от Дебърската школа“.

В края на 19 в. у нас се заражда обществено движение за опазване на българските светини от революционното ни минало и Руско-турската освободителна война. Да подхранва чувството на национална гордост у българите, през 1899 г. по инициатива на Поборническо-опълченското дружество в София се създава комитетът „Цар Освободител Александър II“ с председател Стоян Заимов. Освен паметника на Царя Освободител сред решенията е било да се изгради Музей на Българското възраждане и Освобождение, в който да се съберат всички свидетелства от тази бурна епоха. През 1901 г. е обявен конкурс за архитектурен проект за сградата на музея, а условието е тя да бъде в национален стил. В него вземат участие представители на първата генерация български архитекти, получили образованието си в чужбина – Никола Лазаров, Антон Торньов, Георги Козаров и др. На участниците се препоръчва да проучат и използват архитектурни образци от църкви и манастири, в които се съхраняват великолепни иконостаси, амвони и владишки тронове от старите къщи в Търново, Арбанаси, Трявна, Елена, Габрово и др. „с изкусно направените пезули, потони, дограми, резби и други украшения“, да черпят творческо вдъхновение и мотиви от българските шевици, накити и църковна утвар. По този повод на страниците на „Периодическо списание“ Д. Устагенчов помества обширна информация относно условията, при които трябва да се проведе конкурсът, а след приключването му – протоколите на журито и всички премирани проекти, оценявани от комисия с председател професора по архитектура в Петербургската академия за изящни изкуства Александър Померанцев.

Въпреки успешния конкурс, въпреки подкрепата от страна на княз Фердинанд, руския посланик и учени, идеята не се реализира, за разлика от паметника на Царя Освободител, чието откриване през 1907 г. се превръща в едно от най-важните събития в страната. През същата година е издадена книгата на Д. Устагенчов „Цар Освободител в България“. „Посвещава се на комитета „Цар Освободител Александър II“ за неговата похватна дейност по създаването на паметниците и къщите – музеи на народното ни освобождение“, е написал в предговора авторът. С Александър II са свързани и други негови статии, сред които могат да се посочат „Цар Освободител по българския черковен въпрос“ и „По историята на църквата „Св. Димитър“ в с. Горна Студена. Строежът на църквата, започнал през лятото на 1875 г. от уста Генчо Кънев, бил преустановен с избухването на Априлското въстание. По време на Освободителната война в Горна Студена пребивава Главната квартира на руското командване. На 19 август 1877 г., макар и недовършена, църквата е тържествено осветена в присъствието на самия руски император. По негово нареждане от Русия било доставено всичко за нейното достолепие и богослужение – камбани, утвар, икони, църковни одежди, позлатено евангелие, хоругви и др.

Към многостранната публицистична дейност на Д. Устагенчов трябва да отнесем и статиите, писани по повод юбилейни  годишнини на редица видни българи, като Митрополит Климент, Раковски, Ангел Кънчев, Иван Вазов, Добри Войников и др.

В миналото редица известни личности се произнасят по въпроса за произхода на текста и мелодията на марша „Шуми Марица“ – официален национален химн на България от 1885 до 1947 г., за мястото и времето на тяхното създаване, проследяват дългия му път и литературните трансформации през годините. Сред сериозните изследвания за историята на химна са и тези на Д. Устагенчов.

Изследователският му профил включва проучвания и по военни въпроси. С подобен характер е рецензията по повод книгата за дейността на първите наборни военни комисии у нас. В нея се съдържат статистически данни за редовния военен набор през 1898 г. – брой на признатите за военна служба младежи в различни военни формирования – пехота, кавалерия, инженерни войски и флота, тяхното вероизповедание, грамотност, образование, занятие и семейно положение. Разглежда още Статистическия сборник на Княжество България, съставен от капитан И. Атанасов и издаден през 1897 г. от Статистическо-топографското отделение при щаба на армията. Това е първото подробно изследване, включващо данни за държавното устройство, географското положение, демографията, етнографията, земеделското производство и скотовъдството.

Автор е на „Книгопис за историята на Сръбско-българската война в 1885 г.“. Издирва и съставя списък на офицерите от българската войска, които са на действителна служба към 1 октомври 1906 г. На Д. Устагенчов принадлежи и първото библиографско описание на публикации с военна тематика. Към проучванията му се отнасят и биографичните портрети на видни военачалници, от които успява да публикува тези на поета капитан Константин Недялков от 15 пехотен ломски полк, на полковник Христо П. Гюлмезов, участник в Сръбско-българската война 1885 г., преподавател във Военното училище, автор на изключително популярната сред военните кръгове студия „Войната и нейната психология“, на полковник Стефан Краев и на руския генерал Андрей Зайончковски, командвал руско-румънските войски в Добруджа през Първата световна война. Заслужават внимание бележките на генерал-лейтенант Петър Меньков – военен писател, участник в две войни – Унгарската (1848-1849) и Кримската (1853-1856), озаглавени „Преселението на българите през Източната война 1853-1856 г.“. Тях Д. Устагенчов публикува на страниците на СБНУ. Редица негови изследвания намират място на страниците на „Военен журнал“, „Военно-исторически сборник“, „Народна отбрана“, „Български воин“ и др. Има обнародвани разкази във „Войнишка сбирка“.

Специален е интересът му към Българското дружество „Червен кръст“ и по-специално към международната му дейност. Д. Устагенчов е сред уважаваните и компетентни негови деятели. През 1915 г. по случай 50-годишнината на Женевската конвенция издава малка книжка, озаглавена „Градиво за историята на Българското дружество „Червен кръст“. Публикува поредица материали във „Военни известия“, „Славянски глас“, в дружественото списание „Известия на БДЧК“ и др. за приложението на Женевската конвенция на Балканите и по-специално в България. Коментира и привежда факти за нарушения на конвенцията по време на войните след Освобождението, предлага свои виждания относно клаузите и санкциите. Изнася сказки по темата във Военния клуб в Пловдив, чете лекции пред студенти. През 1936 г. със средства на фонд „Иван Евстратиев Гешов“ е издаден негов труд, свързан с прилагането на Женевската конвенция в Сръбско-българската война от 1885 г.

На Дабко Устагенчов принадлежат първите документални публикации, представящи дейността на Българското централно благотворително общество. В продължение на години издирва документацията на БЦБО. През 1896 г. публикува 10 броя документи, предоставени му от тревненеца Георги Стойчев – член на Революционния комитет в Александрия (Румъния), а по-късно и на БЦБО. Те са озаглавени „Документи по въстанията 1875-1876“, обособени са в три групи, тъй като са от три различни източници. Първата група документи (5 броя) са от 1875 г. и носят печата на БРЦК в Букурещ. Повечето от тях са свързани с името на Георги Стойчев и разкриват дейността му в подкрепа на идеята на БРЦК за въстание (Старозагорското от 1875 г.), както и дейността му непосредствено след неговия неуспех. Втората група документи са от 1876 г., подпечатани с печата на БЦБО. Учредено след потушаване на Априлското въстание, то има поделения в много румънски селища. Относно структурата на организацията освен Букурещ Дабко Устагенчов посочва клонове в Александрия, Болград, Галац, Браила, Гюргево, Плоещ, Турну Магурели. Освен Георги Стойчев сред изявените членове на БЦБО са били тревненците Павел Христов Висковски и Христо Златаров.

Публикува още: „Документи за историята на последния БРЦК в Букурещ“ (Известия на историческото дружество, кн. 7-8, 1928, с. 227-252), „Втората редакция на Политическата програма на българския народ от 1876“ (сп. „Македонски преглед“, кн. 3-4, 1935, с. 129) и др.

Заслужават внимание негови публикации, отзиви и рецензии, посветени на Освободителната руско-турска война (1877-1878) и на Българското опълчение. Първата статия излиза през 1903 г. на страниците на „Военен журнал“. През 1898 г. „Сборник народни умотворения“ отпечатва негова рецензия за книгата на подпоручик Стефан И. Кисов за действията на 3-та опълченска дружина по време на Освободителната руско-турска война 1877-1878 г. Това са не само спомени на офицер от същата дружина, но и правдив разказ за събитията от самото сформиране на опълчението в Кишинев до разпускането му, за трудния, но славен поход на опълченците, за техните подвизи и страдания. „Историята на опълчението, пише Дабко Устагенчов, представлява грамаден интерес за нашата млада армия, защото тя й напомня ред примери от храброст и самоотверженост за извоюване на народната ни свобода и независимост“. Впечатлен от книгата на българския офицер, той я препоръчва на всички сънародници, за да открият в нея „примери на пламенен патриотизъм и съзнание за дълг към отечеството си…“.

Книгата на С. И. Кисов е преиздадена през 1902 г. по повод 25-годишнината от Шипченската отбрана. В рецензията си към нея, Д. Устагенчов посочва, че авторът, запасният полковник С. И. Кисов, не е засегнал събитията, предшестващи неговото сформиране, като например ролята на БЦБО в Букурещ и дейността, която развива след Априлското въстание, чия е идеята за сформиране на опълчението и как тя е проникнала в Русия и сред българската емиграция в Румъния. Но за някои от военните действия авторът се е постарал да събере допълнителни сведения. Подробно са описани кървавите боеве при с. Джуранлий на 17-18 юли 1877), превземането на Шейновския укрепен лагер през декември същата година. Въпреки изявлението на Кисов за правдив и безпристрастен разказ Д. Устагенчов посочва някои несъответствия в представянето на едно от събитията. Докато в първото издание Кисов изтъква героизма на българите от 5-а опълченска дружина в овладяването на Шейновския укрепен лагер, то във второто издание на книгата тази роля се приписва на войните от 1-ви батальон на Углицкия полк. „Право да си кажем, пише Д. Устагенчов, ние прочетохме с гордост тоя факт в първото издание, а напразно го търсихме и във второто. И продължава: „Нищо не значи, ако в един случай българският опълченец е показал по-голяма смелост от руския войник“.

През 1928 г. като приложение на списание „Подофицерски журнал“ излиза брошурата „Генерал Столетов: като водач на българското опълчение“. Публикува още: „Шипченският проход и паметниците по неговите височини“, „Начало на гражданското управление в България“.

Всестранните му интереси намират изява и в полето на етнографските проучвания. Към приноса му в тази област трябва да отнесем статията „Жътварските задруги низ Търновско“, където изчерпателно анализира устройството на жътварските чети, организирани ежегодно специално за сезона на жътвата. За тази форма на наемен труд обширно изложение оставя и Иван Ев. Гешов, за което приносът е на Д. Устагенчов, който му предоставя свои изследвания по темата. „При всичко, че тези жътварки не представляват едно дружествено устройство в пълния смисъл на думата, пише Гешов, описанието на тяхното битие и житие е пак интересно, както е интересно опознаванието на целий ни економически живот. Желателно е у нас да се явяват по-често такива монографии, които са ценни за всички…“.

Интересът към българския фолклор го подтиква да събира народни песни и припевки. Публикува разкази, свои наблюдения и размисли от различни живописни кътчета на родината, споделя в редица пътеписни бележки: „Накрай Стара планина“ (Периодическо списание, 1894), „През долината на Огоста до Белоградчик“ (Светлина, 1904), „През Хаинбоаз“ (Военен журнал), „През Шипченски проход“ (Преглед).

Изложеното съвсем не изчерпва всичко, излязло изпод перото на Д. Устагенчов, много негови материали остават непубликувани. Но и този относително кратък преглед дава представа за една богата и дългогодишна публицистична дейност. Неговите материали са с различна тематична насоченост и се определят по-скоро като научнопопулярни. Фактът, че много от тях продължават да бъдат предмет на изследване, показва, че не са изгубили значението на изворова база и до днес.

Интересен епизод от биографията на Дабко Устагенчов е запознанството му с бъдещия голям изследовател на българското възрожденско изкуство проф. Асен Василиев. Току-що завършилият Художествената академия младеж е впечатлен от личността на полковник Дабко Устагенчов. Описва го като приятен, но строг и респектиращ мъж, с побелели мустаци, „счупени нагоре ала кайзер Милхелм“. Срещата е през 1926 г. в столичен ресторант, съвсем случайна, но се оказала съдбовна в неговия живот. Оживеният разказ на този „предан родолюбец“ за майсторите резбари и строители от големия Устагенчовски род, за неговото писмовно творчество провокира интереса на младия художник към българското изкуство и предначертава неговото бъдеще. „Съвсем ясно бе, че в тази вечер започнах да осъзнавам две академии – едната, която завърши и другата, която започваше“, пише за началото на пътя си в изкуството А. Василиев.

До края на земния си път, Д. Устагенчов живее с проблемите на родния град. Желанието му е със събраната от него богата сбирка от фотографии, скици и планове на църкви, къщи, мостове, акварели, в Трявна да бъде подреден Музей на народната архитектура, като смята за най-подходяща Даскаловата къща. В едно от писмата си до Богомил Даскалов пише: „Наумил съм си да обърна вашата къща в музей на народната архитектура във Великотърновско, като поискам изпразването на една стая и украся по стените с моята колекция… Подобен музей не е трудна работа за мен, само вий – собствениците на къщата, да не ми откажете. Тъй ще привлека посетители в Трявна, ще допринеса нещо по нейното повдигане“. Търси съдействие и от проф. Пенчо Райков: „Райков ми каза, че ще настоява да бъде откупена от правителството къщата на Славейкови, и ми препоръча за в нея да оставя своята колекция“. И двете му желания остават неосъществени, затова през 1935 г. подарява сбирката на Столарското училище в Трявна.

Дабко Устагенчов умира на 23 юли 1938 г. в София *.

 

 

Лидия Горанова

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство - Трявна“, т. 5, 2019 г.

* Бел. Г. Иванова. От смъртния акт на Дабко Устагенчов, който успях да издиря става ясно, че той е роден на 26 декември 1865 г. в Трявна, а е починал на 24 юли 1938 г. в София

Дабко Устагенчов