Тревненски бУдил: Разговор с художника Димитър Казаков

Докато подреждах архива на Вера Христова, попаднах на един нейн разговор, замислен като интервю, с големия художник Димитър Казаков – Нерон. Срещата им се състои на 27 декември 1983 г. в София, а статията излиза във в. „Балканско знаме“ на 27 януари 1984 г. /бр. 12/. Озаглавена е „Димитър Казаков: „Художникът – това е неговото детство“. Открих броя в Градската библиотека в Трявна и сърдечно благодаря на Стефка Тодорова и Мариана Георгиева за копието от публикацията. В статията за окръжния вестник на Габрово, Вера е включила съвсем малка част от „разговора“ си с Казаков и доколкото разбирам, предварително е пратила писмо с въпроси. Днес предлагам на Вашето внимание целият текст, дословно свален от Вера от магнетофонния запис. Постарах се да го преведа в по-четивен вид, без да редактирам и променям стилистиката на изказа, и без да спестявам нищо… И въпреки, че познавам бегло характерологията на големия художник, донякъде и неговото титанично изкуство, след този „разговор“, който по-скоро е под формата на величествен монолог, за пореден път се възхищавам и прекланям пред професионализма на Вера, която е съумяла да устои на титаничния сблъсък с този вселенски Човек и Творец. Не съм убедена, че на нейно място бих довършила това „интервю“. Не само заради тона, не дори и заради унизителните, на моменти, забележки, а просто, защото е непосилно да побереш в тесните словесни рамки на думите подобна вселена от смисли, символи и светове… Вселената Казаков. Но Вера го е сторила. И, като изключителен журналист, публицист, човек на перото и на духа, е оставила събеседника си да води и насочва разговора, така че днес, четейки тези редове, да успеем да се докоснем до най-съкровените светове и бесове на големия Казаков, да го усетим и прозрем през призмата на собствения му аз. Неповторимо усещане. От първо лице…

Днес публикувам първата част от „разговора“ на Вера с Казаков, който по думите й е - „есе на фона на музика“, което завършва с думите: „Мисли, предизвикани от журналистка от окръжния вестник в Габрово. Текст, музика и изпълнение - Казаков“. Самото интервю, очаквайте в следващата публикация.

Разговор с художника Димитър Казаков – Нерон

Димитър Казаков: Сега ще излезе един текст, един конспект. Един конспект за Казаков ще излезе. Една схема геометрична. Всъщност ако в тая геометрия не се ориентирате… Книгата „Дон Кихот е още жив“, чете ли?

Вера Христова: Още не съм.

Димитър Казаков: Ами прочети я. Идваш при Казаков без да си чела книгата. Ами при кого идваш фактически? При Дечко Узунов ли, или? При един смахнат, нали? Без книгата как да разговаряме, мисля, че сте на някакъв етап. Кой е философът Казаков. Нали затова съм във конфликт с тия изкуствоведки и нямам доверие, не мога да накарам нито писател, нито изкуствовед за това, което ти предлагам /В. Хр. Предложи ми преди да включа магнетофона да напиша книга „Детството на Казаков“/. Трябва да го направи един чужд човек, непокварен от тази мръсна интелигентска култура. Създавам музика и поезия. Това е вече отделно, моя работа.

/В. Хр. Пуска магнетофонен запис. Чува се музика – негово изпълнение на дудучката и някакви ударни ефекти/. Можеш да си запишеш. Имаш ли касетка? Чува се пиано и саксофон и други инструменти. Започва текст на фона на музиката:

„Приносът ми в изобразителното изкуство е прекалено ясен и поучителен. Той завършва опитите на значими таланти по нашата земя до съвременните няколко имена. Той, приносът ми, е и ще бъде поучителен за родолюбие. Като съдържание от изворите на нашето наследство. Черпих култури, от които създадох култура живопис. Представих по всички континенти на земята и получих овации и голяма чест да съм един българин във фондацията на модерното изкуство в Париж.

Години наред срещах съпротивата на хора със средни възможности, които утежняваха пътя на развитието ми и опетняваха чистотата на един тъжен, тих и кротък човек. /В. Хр. на фона на тия думи той вметва: „Не такъв, какъвто… виж какъв съм тих, кротък, нежен човек“/… селянин, който живота постави така, че да овладее цялата земеделска практика на личното земеделско стопанство преди 44-та година. Селянинът, носил пръскачка за лозе, вървял след ралото, сякъл гора, правил листница, женал и вършал с диканя, копал нивите от изгрев до залез слънце, с почти детските си ръце, но с мъжествен дух в здраво, топчесто тяло. Пъргав като пружина, тичащ сред добитъка по сипеи и баири, поляни, гори дъбови, къпал се по деретата с вода, идваща от мелниците караджейки, които бяха шест действащи и пет пустеещи. Някои сринати до земята, други стърчащи, където гонехме прилепите и се люлеехме по мелничното водно колело /В. Хр. пита ме - какво ще пиеш: уиски, водка, изброява и друго, моля за чай/. Чешмите на Царски извор бяха много, с буйна вода, с големи чучури, страхове от партизански гонения, нощни блокади, мъртви хора с клатещи се глави сред ритлите на каруца с един кон – пребити от стражарите. Конни надбягвания, сборове, читалищни театри, седенки при нощен огън есен, гонене от пъдарите и плач сред горите, когато загубим кравите и телетата. Селянинът Казаков - днес планетарно явление, фокусът, който обобщи хилядолетното наследство и направи една съвременна култура, която е подчинена на духовното, особено ясновидно усещане за бъдещето, в което той е и ще бъде водеща личност, лишен от лицемерен фалш, уродлива скромност и чист като спомена за едно разкошно детство. Детство на дете, останало без баща в годините на войната, когато се носеха на нозете налъми. Брат ми, днес най-значимият скулптор на скулптура /В. Хр. през това време казва: „Не Величко Минеков, това говедо, или Далчев…/ с личен остенък водеше кравите при оран и се губеше малък из браздата изморен и сърдит, че аз държа плуга отзад и командвам. Така и до днес, той се отдръпна тъжен при творбите си. А аз, събрал мъка и тотални качества като творец, искам разплата от света, който прекали с унижение… И днес, 1983 г., с неловки признания и колебливо смътен респект към личността ми, ще изгният във гроба много творци, но брат ми ще възкръсва непрекъснато с творчеството си, защото аз нося мисията на закрилата за него, за себе си и за България.

Казаков.

Текстът, предизвикан от изкуствоведка от вестник… окръжен град Габрово, 1983 г. Казаков. Музика. Текст, музика и изпълнение на Казаков“.

Вера Христова: Само, че не съм изкуствоведка, а журналист и Ви писах това.

Димитър Казаков: Няма значение. Те тия изкуствоведки пък кой знай какво са. Ти няма да правиш изкуствоведски материал за Казаков. За човекът Казаков. И сме земляци, имай на предвид. /В. Хр. - Не съм нито писала, нито казала, че съм от Горнооряховско, от къде знае?/ От един край сме. Това има голямо значение. Разбра ли сега. Ще направиш една книга. По тоя текст. /Чете от поемата „Казанлъшката гробница“/. Но не винете ме за уродливата /?/ измама на съд сложете…

Виж сега стилът. Тука става въпрос за нещо друго. Тука става въпрос за траките, за астрал, задгробие, това е Египет. Тука е съвсем друг текст, това не е текста, който ние ще правим… ВИЖ КНИГАТА… Един разказ, мелниците… Не и този текст, това е конспект. Аз имам разкази, дядо Мойсей, това-онова…

То нескопосно, вие сте по-професионално… с писателско перо. В разказа не ми върви, аз се занимавам с поезия. Ще чуете втората част на „Тракийската гробница“. Траките, там, където не е останал нито един ред, нищо не се знае абсолютно, имената не се знаят, аз реставрирах имената, създадох всичко.

Вера Христова: На Радко Радков познавате ли… /пресича ме/.

Димитър Казаков: Абе, махни го Радко Радков, той направи един боклук по… Радко Радков е попски поет. Един поп взема едно расо, отива в манастира, чете, прехвърля, разбираш ли, импровизира. Отиваш на тракийската гробница, вземаш писанията, написани за траките, прехвърляш… Няма написано за траките. От къде да ги прехвърля. От къде да вземе? И когато пиша: „Облачета, облачета, облачета, направиха едно филмче с облачета. Той е попски писател, то не е лъжица за неговата уста това, траките, бе ти знайш ли какво е траките, бе? Слушай сега текста. Той краде и импровизира. Гениален?... Поп, не бог.

Втора част на Казанлъшката гробница

Нева: Сред гори вековни аз раснах, във водите пенливи на Тунджа се къпах във смях, по бреговете със пясък играх, на войните раните пресни превързвах… във страх, но непрестанно живях, на колесницата гонех конете в галоп, мъжественост търсех, но бях нежна като сърна, пеех при мъка, при радост безнадеждно търсех във мрака свойта звезда. Залези мрачни изпращах, посрещах зората със светли очи, през прозрачни воали, надиплени тъкани, копринени дрехи, в огледалото на отразените мои черти изниза се времето, отпечатало дните на детство, приятелство, радост, игри. С грижовност и предана обич Варва, твоя борбен живот с клетва приех, мой светъл олтар си за мен, племенен вожд, мой любим и съпруг… младостта остана толкова кратка нейде встрани, а сетне съпружеските дни съдбата покоси и този миг на краткост, като олово ми тежи, че знам ли изповед ще нрави ли се на боговете, дали ще право нам дадат наново в други светове да срещнеме се, където обич ще властва там в семейните черти, но знам си аз, друг ще бъде там живота – ни болка ще да има, нито насладата ще бъде толкова голяма. Горчивото ще липсва, но, но и сладко ще да няма. Водата нито ще да е за жад, нито въздухът на сладост ще да е богат, ни злато ще да се цени, нито земята за посеви някой ще бразди, очите ще да виждат всичко, но разсъдъкът ще липсва. Мирът ще бъде вечен, войната ще отсъства. Радост няма там да има, защото болката ще липсва. Милувка никой няма да цени и само божественият дух в своя усърден ред в едно сърце ще ни държи, та слети един в друг радостта единствено ще бъде низ широтата на безкрая. Лечебните води ще вливат се във мъртвите потоци, където рибите в реките ще измират, мътните потоци зажаднелите ще пият, заприщеният бент смрад и тиня. Не, че кладенчови ручейчета няма да текат, но тогава от общи лодки хората ще трупат се в едно и ще пият. Подобно вани ще къпят се, но слънцето ще виждат рядко, а боси им крака земята няма да докосват, че кривите им стъпала лишават се от свод във бавно ходене, отречени от земния си ход, наказани от зашеметени ум, разумът песните ще да измести, мегданите наместо хора, празничност и радости, консервени кутии ще дрънчат, продухвани от ветровете сред голи тръни и боклук. Мегданите крайселски опустели, пусталък прощават се от древен спомен. Любовта кат гола сврака във снега, та многодетството безплодие. Семейното огнище не прогърмя студена светлина, децата лишени от игри, над книгите садизъм ще ги държи, че по… в учебните си клетки, НАКАЗВАТ ТЕ И СЕБЕ СИ, и своите сеячи, превърнали се в усърдни палачи /В. Хр. казва: „за учителите“/. Там звънкаха някога копия, стрели, лъкове, езда на гривести коне, във блясъка на златни съдове дочувах припева на колесници, край извора девойки се тълпяха при момци във редици на молитвен ритуал. Тъй в обръч дните се чертаха, а детските игри кънтяха далеч от облачния прах,… /В. Хр. Включва друг магнетофон с музика, която е много силна и заглушава първия запис/. После: Поета: Аз влагам своя… да пиша редовете и следвам техния оазис. Подмамен към далечни времена с изпепелени сводове, с резбовани на миналото дните, където прежната ми обич е стаена в ковчези на вечност непрогледна. Прекрачил прагове със знака на далечни слънца, отново поредно прероден, дойдох в този гневен ден да браня ни от смрадливата порочност, да славя жертвеното време. Че до купола на страж препращат ме на сърцето спомените, но духът на лъчите, сега преравям стари спомени, където няма здрач на миналото дните, където яздил съм своя сън утеха, в прежността на траките откривам изплъзна се от мен долитащият прежен лъч, но желанието да следвам своя път неотклонно, той окриля и той със сигурност чертае образи, съзирам сцени, долавям реплики и имена, дочувам стонове на тъжност, сред полъха омая този мрак… Лишен от глухота, налучквам тези осезания, и вярвам в многослойността на собственото си дарование. Боговете аз зачитам кат лечение и в девствени гори, когато съм и в молитва пред…, че добротата с могъща свян от мен не се лишава и следва стъпките на прежните ми спомени /В. Хр. Пуска музика от другия магнетофон и пак не се чува добре/.

(Следва)

Вера Христова