Ръката на тревненци. Част I

През един хубав августовски ден на 1985 г. стоях пред сарая на султаните Гираи във Върбица, Шуменско, строен от уста Деньо, украсен с хубава резба от брат му уста Кольо – майстори от близкото до Трявна село Хитревци. Знаех, че по-голяма част от тази известна сграда е изгоряла, но имаше все още нещичко запазено. Старата, избеляла от времето врата с резбовани ружички бе „заключена“ с омотана тел. Пред нея – избуяла круша дивачка, сякаш страж на руините. И все пак влязох вътре. Малко беше останало от този великолепен в архитектурно и художествено отношение дом. Хубавите резбовани тавани, полуизгнили и раздробени на парчета, лежаха паднали на пода, а нагоре, докъдето поглед вижда, се зъбеха оцелелите, но обгорели греди. Имаше нещо от дървената обшивка на стените, от долапите, над вратите, което ясно говореше, че тук е пипала ръката на тревненец. Обшивки, съобразени с волята на стопанина – мюсюлманин. Върховете на продълговатите таблета бяха заострени – и все пак много приличаха на тревненските пезулчета. Понеже оцелялото някога е било женско отделение, разпределено симетрично, в двете крила даровитият майстор бе изградил по една баня. Всяка представляваше кръгло помещение с красиво оформен купулообразен таван и дебели като на бойници стени. Да се чуди и мае човек – нима това ще остане най-трайно от цялата сграда? Може би мюсюлманската баня не само тук, но и навсякъде, като етнически и верски компонент, е играла голяма роля в живота на обитателите, затова така стабилно е градена.

Малко е писано за сарая, по-пълна представа за вида му, за резбите и вътрешната уредба придобих, след като любезните колеги от шуменския окръжен исторически музей ми предоставиха снимки. Голямо самочувствие и кураж, вяра в творческите си сили ще да са имали уста Деньо и уста Кольо, за да се заемат с такъв представителен строеж с амбициите не само да не посрамят майсторлъка си, но и да го издигнат, да пренесат тук ружите и гергините от тревненските села, а едновременно с това и да угодят на стопаните друговерци.

За майсторите на сарая не е останал никакъв спомен, няма легенда за тях като за майстор Манол. Останало е само това, което са изградили – израз на тяхното трудолюбие, творчески полет и вярност към традициите.

Никой не може да каже как са се отнесли Гираите към дарбата на братята уста Деньо и уста Кольо. Известна е обаче почитта на турците към майсторлъка и сътвореното от даровита ръка. Вероятно е да не са скъпили похвалите, като тия на Мидхат паша за църквата „Св. Богородица“ в Габрово, строена от друг именит тревненец – уста Генчо Кънев.

***

Благородна, човечна е професията на строителя съзидател. От векове по време на войните безчет сгради били разрушавани и разсипвани. Винаги след завоевателя строителят тихо, скромно и без много шум, изграждал наново разрушеното, давал път на вечния живот. Винаги той живял и работил за благото на хората, с любов и страдание градил камък по камък, тухла по тухла. Винаги е знаел своята цена, живял и работил за благото на хората, с любов и страдание градил камък по камък, тухла по тухла. Винаги е знаел своята цена, живял със самочувствието на майстор, на личност, какъвто бил талантливият Димитър Сергюв, титулувал се и се подписвал „Архитектун Димитър Сергюв“. Но всичко било с мярка. Никой тревненски майстор строител не дръзвал да надскочи боя си, да се покаже нещо повече от това, което е. Не сторил това и уста Генчо Кънев, самобитен народен архитект от ранга на Кольо Фичето, който работил със собствени проекти, създал шедьоври на българската възрожденска архитектура, а след Освобождението изградил внушителната катедрала „Св. Богородица“ във Варна, но вече по проект на инженер. Времената били нови, с други, по-различни, по-големи изисквания. Това, че уста Генчо Кънев отстъпил на инженера, на по-учения и повече знаещия, да изработи проекта, а той да бъде само негов изпълнител, не омаловажава творческото му дело на голям възрожденски майстор, напротив – тази негова постъпка откроява още една типична за тревненския строител черта – неговото благородство, душевна щедрост и далновидност. И това съвсем не е причинило никакъв душевен крах в творческата мисъл на уста Генчо Кънев. Той продължил да строи, да твори до края на живота си. Съградил още много църкви, обществени сгради и къщи. Една от най-хубавите му постройки през този период е карнобатската църква „Св. Никола“.

Не като уста Генчо Кънев постъпил другият негов съвременник и голям майстор уста Генчо Новаков. Сприхав и нетърпелив по нрав, не търпял възражения, влизал в разпри с инженерите и ги изгонвал от строежите си. Докрай държал на своето. При него се проявявала балканджийската упоритост и непреклонност на духа, верността към традициите. Но не това е най-важното. Важен е резултатът от труда на строителя. И днес църквата „Св. Димитър“ на уста Генчо Новаков в Мъглиж е една от църквите у нас с най-хубава архитектура.

Наскоро имах случай да се сблъскам с двама майстори също с противоположни характери, наши съвременници от старото поколение. Трябваше да ми разкажат някои неща за професията, да ги запиша. Изморих се да преследвам Димо Грозев от к. Престой – търся го по село, гоня го по автогарата, пък той все гледа са се изплъзне – страх го било да не пиша нещо за него, защото и без това му завиждали хората. А има какво да се напише за него. Цял живот е строил. Той е един от „персийците“ – тревненски строители, работили в Персия.

Дядо Слав Смилов от к. Малки Станчевци също дълги години е разнасял теслата и бичкията из цяла България. На него ме се искаше да разкаже не само за професията си, но и за своите дела „в ползу роду“, за обикновените си житейски дни. Изпълних желанието му. Когато отидох у тях да приказваме и да направя запис, внукът му беше приготвил касетофона си – да има и за тях. Тичах от касетофон на касетофон, спирах, пусках, но важното е, че и двата записа станаха. Направи ми впечатление милеенето на дядо Смил към родното му село, жаждата му към хубавото, към новото, артистичните му дарби. Показа ми кух пожълтели стари снимки – на тях дегизирани като артисти младежи от Малки Станчевци, и той все начело, духовата музика на селото – Смил Смилов пак там, а на големия барабан кацнало едно момченце – д-р Ботев, сегашният главен лекар на тревненската районна болница /1987 г./. Заема се и с агрономство. Създава нов сорт пшеница, подходящ за местните условия – „Смиловка“. Ами американските кокошарници – отива дядо Смил в Русе да гледа как се отглеждат модерно кокошки. Връща се на Малки Станчевци, чука, майстори. За всяка кокошка – клетка с автоматично отваряне и затваряне на вратичката, всичко е номерирано, води си тетрадка. А и голям майстор строител е. Обича изпипаното. Това личи от украсата на колоните, парапетите на къщата му в Трявна. И сега жаждата да даде нещо на хората, да им бъде полезен не го е напуснала. Неговата голяма цел е родното му село да възвърне старата си хубост и слава. Макар и на преклонна възраст, той е хукнал да прави организационен комитет за обновяване на Малки Станчевци.

 

(Следва)

Катя Николова

Паметникът на възрожденските майстори - строители на 
гаровия площад в Трявна

Една от шестте плочи с имена на възрожденски майстори - строители
от Трявна и Тревненско

Една от шестте плочи с имена на възрожденски майстори - строители
от Трявна и Тревненско