Ръката на тревненци. Част II

Тревненският край е край на строители, обособил се като център на строителната школа през Възраждането. Прави впечатление, че зографите са били „граждани“ – все от Трявна, изявени резбари има и тревненци, и колибари, а големият орляк строители, с малки изключения, е в колибите. Кое е накарало тези балканджии да тръгнат със занаята си по белия свят? Дали тежкият селски живот, балканската почва – скъперница, която не могла да осигури препитанието им, или предаването на занаята от баща на син, от син на внук?

През турско, както в Брезнишко, Знеполе и Пиротско, така и в Тревненско населението било принудено да дана ангария при строежите на турските калета, табии и други държавни сгради. Хората, отделени за дълго време от родните си места, особено при строеж на фортове, ръководени от военни инженери – чужденци на турска служба, вадели камъни, гасели вар, събирали пясък, правели тухли и керемиди, а по-изкусните майстори дялали камъни и ги споявали с хоросан. Според спомените на Дабко уста Генчев между дюлгерите, давали ангария в Турция, бил и уста Кънчо Ганчев, както още го наричали Кънчо Тревненеца. Така го знаели и турците. Той взел със себе си съвсем младия си син Генчо в Чаталджа, а после и в Цариград. Така израснал като майстор синът край баща си, взел дори да го замества. Турците започнали да викат и на младия „уста“. Дори султанът с хората си сторил почит на тревненските строители – дошъл да види как работят бащата и синът с многобройната си тайфа. Тревненци напускали родните колиби, ходели на гурбет не само по българските земи и Турция, но и по Влашко, Персия и Русия. Първомайсторите им – „устабашиите“, още през зимата обикаляли сборовете и хората, уговаряли дюлгери, и всяка пролет, щом духнел южнякът, по Гергьовден тръгвали на тайфи по своите „мушии“ – местата, където работели всяка година. Завръшали се чак по Димитровден у дома.

Строгата еснафска етика не позволявала на дряновските и габровските майстори да работят в мушиите на тревненци и обратно. Изпращането им било празник за цялото село. Казват, че жените и майките на дюлгерите, окичвали съпрузи и синове, когато тръгват на кяр, с китка сух босилек, завързан с червен конец и с пара. Изпращали ги близките им със страх да не се разболеят и умрат на тежкия си гурбет, с надежда, че ще се завърнат през есента. По-жалостивите се разплаквали. Дали името на Плачковци не е свързано с този силен и тържествен момент на изпращане?

Тежък, нерадостен бил животът на тревненските гурбетчии – живот беден, но задружен, изпълнен преди всичко с труд, с изпитания и несгоди, свързан не само с мъка, но и с някои радости. Нерядко тайфите, които се прибирали в Трявна от кяр, били причаквани, обирани и избивани от турските разбойници по глухите боази. Затова те били принудени да се движат въоръжени. Пословична е любовта на тревненските дюлгери към родния край. Обиколили света, работили по големите градища, видели къде-къде по-засукани неща, те не само винаги се връщали в Трявна, но и пускали здрави корени в родното място, строели къщи (колиби) за синове, внуци и правнуци. Какви ли пък са били тези „колиби“? Защо са ги наричали така, като къщите им били двукатни, просторни и хубави, белнали се по баирите. Може би това наименование е останало от времето на заселването на селата около Трявна, когато първите заселници, предимно скотовъдци, струпвали набързо жилищата си сред вековните гори с материал, сечен на място. На тревненските колиби са завиждали и завиждат доста градски обитатели.

Освен добри майстори тревненските строители били умеятни къщовници и земеделци, владеели и по някой друг занаят – я бъчварство, я коларство, я дърводелство, я ковачество и др. Такъв универсален майстор бил Пеньо Хубчето от Бахреците, който правел и гъдулки.

След като се завърнали от гурбет, тревненските дюлгери работели по стръмните планински нивички, занимавали се с малкото добитък, който имали, секли дърва, изчуквали по някой и друг иконостас за продан. Дюлгеринът Йовчо Николов от к. Рашевите, който водел тайфи по Шуменско, умен, грамотен, природно-интелигентен, бил и обущар. Поправял обувките и на селяни, и на граждани. Все до него се допитвали за различни неща и закони – бил селски „адвокат“ и писар – бивало го и писмо, и прошепне да напише. Имал чувство за хумор за разлика от строгата си жена – мърморица. Все гледал с нещо да я „зачекне“, да я остави след това с нейните безкрайни тиради и да се оттегли тихичко от полесражението с хитра полуусмивка под мустак. Живял в началото на века /миналия/, той бил с напредничави разбирания. Когато синът му решил да прави нова къща, за да доведе в нея младата си булка, дядо Йовчо му рекъл: „Синко, направи си къщата в града, вече там е животът!“. Но упоритият младеж построил къщата си в усойния стар двор на Рашевите. Привързан към баира, на който израснал, останал верен на традицията. Все пак по-късно бащата излязъл прав. След двадесетина години упоритият син се заел за втори път къща да строи, но в града. И не само той единствен в Тревненско.

Строителите колибари, въпреки че живеели в затънтени краища, не се смятали за хора „второ качество“. Напротив – живеели със съзнанието, че са носители на българщината през петвековното турско робство, че в Балкана се е държала искрата на културата, просветата, изкуството и борбата. Когато веднъж на гара Бъзовец бай Петко от Свирците, един от последните известни строители, чакал влака, дошъл някакъв човек с бомбе и чанта. От дума на дума рекъл: „Как живей тоз прост народ в тоз балкан?“. Тогава старият майстор отвърнал: „Господинчо, ако не е бил тоз прост народ и тоз див балкан, ти и днес щеше да носиш чалма на главата и да говориш на турски!“.

 

***

Въпреки, че повечето месеци от годината строителите изкарвали по чужди места, на чужди къщи, те не изневерявали на балканджийския бит и душевност. Шарените черги, които си носели за завивки, им напомняли за родния край, за семейството и за земята им. Винаги ме е интересувал въпросът как са живели те, когато работели настрана. Много от тях съм разпитвала как са били облечени, къде са спали, къде са се хранели, по колко часа са работели и още много други неща. Всеки е реагирал по различен начин. „Какво пък толкова има да се каже“ – ще рече някой, друг ще отговори, че тежко и мизерно са поминували, трети ще си спомни най-вече веселите и комични страни на дюлгерското ежедневие. И наистина в зависимост от времето, през което са живели, те са усещали трудността на гурбетчийството още при самото тръгване – къде пеша, къде на коне или с каруца, а по-късно и с влака.

„Всеки награбил зюмбюля си (торба от папур) или дървеното сандъче с багажа – не е шега работа това, а цяла къща вътре – и дрехите ти, и завивките, и инструментите. След работа от тъмно до тъмно ни настаняваха да спим по плевните или недоизкараните къщи на чорбаджиите ни, а по-късно – след 9 септември, когато работехме по големите градове, някои от нашите си вземаха квартири. В зависимост от това как сме се „усвоили“ с чорбаджиите, ние си купувахме храна, а по селата хората, на които строехме, пък ни хранеха. Дюлгерската трапеза не беше богата. И все пак всичко зависеше от стопаните. Които бяха по-заможни, я овца, я теле ще ни заколят, особено по празниците. Понякога при строежа на обществени сгради ни набавяха някои продукти, ние си докупувахме, някой от нас готвеше – обикновено чирачетата. Веднъж изкипих чорбата като чираче, втори път пак, и отнесох шамарите на майстора“. Това ми разказа Цаньо Митев.

А чирачето трябвало доста време да послугува на майсторите, „докато се качи на дувара“, т.е. докато премине към калфенството.  

Дотогава то копаело пръст, носело камъни, а по-късно, след Освобождението – вар за мазилка и зидане. След Освобождението започнали да наричат калфите „работници“. Те вече зидали на „дувара“. В дюлгерската чета имало всякакъв вид работници – каменари, зидари, столари, мазачи. Всъщност всеки от тях е можел в по-голяма или по-малка степен да върши работата и на другия. Устабашията се „уславял“ с всеки чирак или калфа поотделно, на по-изкусните „въздавал“ по грош върху условената надница. И всички били длъжни да обявят докога ще работят – до края на лятото или до коситба и жътва. Когато захванели някаква голяма работа, като мост, джамия или конак, в някои случаи майсторът условвал всичката чета с еднакъв „гюнлюк“ – надница.

След Освобождението старите еснафи на строителите се запазили за известно време, но по-късно постепенно се заменили с нови форми на организация. За да стане човек майстор строител, трябвало да вземе изпит, организиран от търговско-индустриалните камари. Тревненци получавали майсторски свидетелства от Варненската търговско-индустриална камара. Дамян Бараков от к. Власатили държал през 1932 г. и практически и теоретически изпит. На практическия изпит му дали да прави бетонен трегер, да изчислява кубатури, полици и записи. В зависимост от трудността на изпитите строителите били произвеждани в „селски“ или в „градски“ майстори. Градският майстор трябвало повече да умее и да знае, имал право да наема къщи до 500 000 лева.

 

(Следва)

Катя Николова