Поп Йовчо и неговият летопис. Част II

Безспорно поп Йовчо е заемал видно място между управляващите българската община в Трявна, за което свидетелства едно писмо на тревненските първенци от 1838 г. до първенците на Одрин за справедливо уреждане на джелепчийски сметки. Както свидетелстват много документи, без негово участие, без негова помощ и съвет не се захващала нито една селска работа. Той пръв подписва молбата за разрешение да се построи храмът „Св. Георги“ в Трявна. В неговия дом през 1842 г. отсяда търновският каза-векили Георги поп Симеонов. Той показва на дошлия по това време търновски муасалин Смаил ефенди „великия мост, който е при сахатия, какво се е порушил к падению“, моли го и успява да изтръгне от него обещание, че ще помогне мостът да се поднови от „царските доходи“. Пак той ходи в Казанлък, когато владиката е там, за да го моли да съдейства да се издаде ферман за строеж на църква в с. Стръмци.

Като иконом, вече възрастен, поп Йовчо не служи редовно в църква, а само на по-големи празници. До самата си смърт той запазва гласа си звънлив и пее най-добре сред първенците свещеници. И в богослужебната си дейност той проявява творческия си дух, като превежда няколко молитви от гръцки на славянски и преписва църковни песни, съчинени от Неофит Рилски. Той е тачен от самия гръцки владика, нещо наистина необикновено за ония времена, когато българските свещеници били подлагани на гавра. Самият Неофит в едно събрание на търновски, габровски, тревненски, еленски и други първенци казал, че „всичките попове от търновската епархия не струват колкото един косъм от брадата на поп Йовча иконома от Трявна“. Заради разрешението на един особено труден въпрос, с който търновският митрополит изпратил своя протосингел при поп Йовча, тревненският иконом, който според неговите потомци притежавал и умеел да си служи с „Кормчая книга“, е отличен от гръцкото духовенство със специална привилегия и подарък.

Освен грижата за новобългарската просвета и образование и дейното му участие в решаването на общоселски-икономически, правни и културни въпроси, другата голяма насока в обществената дейност на поп Йовчо е отпорът срещу гръцката духовна тирания. Въпреки че се ползва с уважението на търновската митрополия, той поддържа в Трявна общия дух на съпротива срещу гръцката църковна власт в борбата, която свещениците заедно с еснафите и учителите водят за български духовен глава. Негодуванието против Неофита извиква силни думи в неговия Летопис: „станаха христиените на плач и искаха да го испъдят, защото много отягчи народа – затова просеха да им се даде по язикат болгарин владика“. Заминаването на Неофита от Търново поп Йовчо отбелязва като успех на народната борба: „защото го нерачиха тукашните христиени“. Макар и общо взето сдържан, „правдолюбивия“ летописец е отразил по най-категоричен начин народната воля, нежеланието на народа да се примири с решения, които са против волята му. Долавяйки настроенията при вестта, че иде нов владика, той е записал: „мнозина не благоволяват и него, защото е грек“.

Поп Йовчо остава в историята на българската литература със своя Летопис. Първата и най-значителна публикация на част от летописа, придружена с коментар, е направил Петко Славейков. Подробно описание на летописа е дал Маню Стоянов. Пълното заглавие на поп Йовчовия труд е „Летопис и родословие“. Той се съхранява в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София. Представлява малка книжка с размери 16.5 см. на 10.5 см. Съдържа 74 листа /като от л. 65 до л. 74 листовете са празни. Само на л. 69 и на л. 74б има кратки бележки/. Подвързията е украсена и на предната, и на задната корица с изрязък от руския герб – двуглав орел с корона. Първите 16 и последните 16 листа, които са един ръкопис, са писани на хартия от по-стар тип, тънка, но грапава с воден знак цилиндър и букви, които не личат добре. Другите листове, които са вшити между първите при подвързването, са от по-нов тип хартия, по-гладка, без воден знак. Писмото е полукурсивно, подражание на църковнославянско писмо. Летописът е дело на трима души. На л. 56а с дата 18 февруари по Никола е отбелязал: „по смерти отца моего написвам аз поп Никола“, /след което е отбелязал и датата на бащината си смърт – 23 март 1855 г./. На л. 57б от ръката на поп Йоаникий, син на поп Никола и внук на поп Йовчо, е записано: „1865 април 22. Престави се отец наш поп Никола поп Йовчов“. Последното сведение, записано в летописа е с дата: 1869 май 11.

По съдържание летописът е разнообразен. От л. 1 до л. 16б е родословието – библейска хронология, чийто години са в две графи: от сътворението на Адама и преди Рождество Христово. Дадени са имената на родоначалниците, на съдиите израилеви, на съдиите, царете и князете юдейски, на царете израилени, на царете асирийски, на македонските царе, на римските кесари, на царете константинополски, на князете славянски, на князете български, на царете български, на османските султани, на цариградските султани, на руските киевски князе, на великоруските князе, на императорите великоруски, и на синовете на руските царе. Лист 17 а до л. 17б са заети с гръцки песнопения и невми. От л. 18а до л. 19б продължава родословието с имената на български князе и османски султани. При някои имена има задрасквания и бележки. Особено интересна е бележката за Йоан Шишман, която направила силно впечатление на Петко Славейков. На л. 20а е началото на евангелско четиво, което се чете на второ Възкресение на турски език с църковнославянско писмо. На л. 20б е интересният увод към летописа. От л. 21а започва самият летопис до л.58а. На л. 58б еродословното дърво, начертано от ръката на поп Йоаникия /внука на поп Йовчо/. От л. 59а до л. 62б – църковна проповед за състоянието на човешката душа след смъртта. От л.62б до л. 64а са записани „Песни за малки ученици“.

Кои са изворите на поп Йовчовия летопис? Какви са подбудите и целите на тази интересна творба?

Интересът на поп Йовчо към историята, историческата книжнина и летописите не е случаен, нито кратковременен. Летописната традиция в Трявна е стара. Известно е, че по страниците на ръкописните молитвеници, на черковни служебници, на минеи, на различни сборници, а по-късно на търговски и други тефтери мнозина са отбелязвали покрай най-важните събития в живота на фамилията си: „роди са“, „престави са“ и други кратки бележки – от кого е купен тефтерът и за колко пари, кога е поскъпнало житото, кога са минали кърджалии и др. Сам поп Йовчо не споменава, но неговият брат Койчо отбелязва на тефтера си: „1829 иуния 10: дня Тую написвам аз поп Койчо заради да са памяти какво гу намерих написану на бащина си тефтер кое лету са е женил и кой кога се е раждал“. Ясно е, че бащата на поп Йовчо иконом поп Никола е правил летописни бележки, традицията са продължили поп Йовчо, синът и внукът му и поп Койчо и неговият син. Засега известни летописци в този род са шест души, една наистина вековна традиция, която може би е по-стара. Така, че източниците на поп Йовчевия летопис не са само чутите разкази „якоже слишахом“, както пише той, тъй като авторът е ползвал летописните бележки на своя род и на други стари хора в Трявна. Не бива да се пренебрегва и богатата библиотека, за която споменахме, и възможността да ползва от чужди езици в оригинал, страстната му жажда да проучва и издирва, преписката и личните му контакти с видни възрожденци, а също и връзките на Трявна с атонските манастири, за което намираме сведения в летописа му.

Поп Йовчо започва летописа си не само като продължение на традицията на рода. Вълната на националното самосъзнаване, получила силен тласък от Паисиевата история, явно е докоснала съзвучни струни в душата му. Той пише не просто, за да задоволи любопитството на своите потомци, а като истински книжовник, който разбира, че е „потребно и полезно“ да се знаят делата на бащи, прадеди и царе. В увода, предшестващ първите събития от 1680 г., написан в истински публицистичен тон, той е изложил подбудите и целите си. Изключителен интерес представлява съпоставката на този увод с предварителната глава „Ползата от историята“ и главата „Историческо събрание за българския народ“ от „История славеноболгарская“. Без да си поставя мащабната задача на Паисий, чието име той не е дръзнал дори да спомене и поп Йовчо пише, че всичко, което се знае за миналото, се знае от писанията на летописците. /…/

Този увод, писан около един век след известната приписка на поп Стоян Кросното върху Тревненския дамаскин /съпоставката на някои данни навежда на мисълта, че поп Йовчо е започнал системна работа по летописа си около 1840-1842 г./, разкрива измененията в душевността на българския книжовник. /…/

Поп Йовчо далеч надхвърля задачата си да пише за своя род откъде и как се е заселил в Трявна. Той създава не семейна хроника, а ценен документ, който обхваща събития от 1680 до 1869 г. т.е. един период от 189 години с много и интересни сведения за Трявна, за социалните взаимоотношения, за поминъка, за просветните и културни стремления на тревненци, за събития от местен и световен характер. /…/

Забележително е умението на поп Йовчо чрез живия народен език да рисува образи и картини, да внушава мисли, които изясняват причините и следствията на големи социални явления. Така чрез повторението на някои думи той е подчертал най-характерното за Трявна през втората половина на XVII век: „на тихо място“ и „тихо живеели“, „нямало данок“ и „други данок не имали“. А това е една предпоставка за бурния разцвет на народните художествени занаяти. Наистина в летописа са споменати само десетина имена на занаятчии, между които бъчвар, бояджия, гайтанджия, терзия, тюфекчия, казас, куюмджия, кюркчия и др. Споменати са, макар и не във връзка с художествената им дейност, имената на такива големи майстори като Димитър Сергюв – строител, зографите Витан Цонюв, Витан Коюв, Йоаникий папа Витанов. Многобройни са сведенията, които сочат, че през първата половина на XIX век Трявна е един голям дори за днешните ни представи художествен център. Именно през тоя период тревненските резбари ваят от дърво най-изящните си иконостаси и слънчеви тавани, зографите изписват икони, които озаряват българските храмове от най-северните до най-южните части на днешните ни земи, тревненските дюлгери са търсени и от най-далечните краища за строеж на църкви, къщи и мостове. Тази кипяща дейност, дала богати плодове с национален принос, наистина не е пряко декларирана в летописа на поп Йовчо, но се долавя зад някои други, спокойно повествовани факти. Така, от 1819 до 1852 г., поп Йовчо отбелязва в летописа си построяване и освещаване на пет църкви в Трявна и Тревненско, включително църквите в с. Райковци, с. Енчовци и с. Фъревци. Отбелязан е и строежът на мостове, на сахата през 1814 г., на отделни къщи. За всички тия строежи са били необходими майстори, дюлгери, каменоделци, зидари, дърводелци, марангози, зографи и тези майстори без съмнение са били местни, от Трявна и Тревненско. Интересно е, че между имената на забележителните тревненски майстори се споменава и името на Христо Генюв казас, който се „преставил“ във Виена през 1850 г. Очевидно, поп Йовчо е оценял и разбирал значението на връзките на тревненската „художествена индустрия“ с външния свят. Така научаваме, че повече от двайсет години преди Феликс Каниц да отнесе тревненските резбени изделия в Музея на изкуствата във Виена, там вече името на Трявна е било известно като град на майстори – художници.

Въпреки „тихия“ живот в Трявна и равния и спокоен тон на „Летописа“, авторът остава верен на жизнената правда и отбелязва и ония прояви на тревненци, които ги сочат като непонасящи неправдата и насилията. Тия чувства у поп Йовчо пораждат и най-интересните сведения в летописа му. Политическото робство, въпреки привилегированото в известни отношения положение на селището, се чувства осезаемо. Гордото свободолюбие на тревненци, които еднакво ненавиждат националния поробител и социалния подтисник, е чудесно изявено в картинно описаната драма на чорбаджи Маню от средата на XVIII в. Когато османският полицейски началник субаша се опитва да запази злия чорбаджия от камъните на народния гняв, селяните го предупреждават: „Остави, да не и ти с ним погибнеши“. Ясно е, че в „свободното“ село Трявна, което си има своя българска селска община, мегданът е бил използван за съдилище и за място на наказание на народните мъчители.

С разпокъсани щрихи, понякога с известна сдържаност, зад която се крие натрупан народен гняв, поп Йовчо е пресъздал картината на османското владичество. В отделни моменти той се впуска в пространни описания, които звучат като истински разкази – документална проза, при която отделните случки са изведени до силни идейно-художествени обобщения: „И тогда турците много зло учинили на христиенити и напрасно за нищо убивали человеци и убирали и насибвали и коне взимали и церкови разсипвали и неисказани длини учиняли“. Като свещеник поп Йовчо не е могъл да не участва в някои прояви на верноподаничество към османската власт, наложени на селото, но те се губят в общия тон на омраза, който на места е бликнал в непривични за него ядни думи – турците са наречени „душмани“, „злобни турци“, „страшен на всички противен“ е „Русчуклийския Тръстеникли олу Смаил ага“ и т.н. Незабравими редове е оставил поп Йовчо за кърджалийските нападения в Трявна: „Во тия времена восташа разбойници многи които назоваваха дахалии и кържалии изгориха села много и дойдоха на село Трявна фев. 20:1798: в неделю мясопустную и оловиха много человеци и обраха и изгориха селото токмо четверта част оста…“.

Съпротивата на народа против чуждото робство е развълнувала перото и на сина на поп Йовчо, поп Никола, който е записал сведение за въстание от 1862 г., а внукът на поп Йовчо съобщава за минаването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. и сраженията й.

/…/

Поп Йовчо смело прехвърля мост от една епоха в друга – от втората половина на XVII в. към средата на XIX в. Така например за 1680 г. той пише: „защо други род или друговерци в това село не е имало каквото и до днес“. /…/

Летописът съдържа още много и интересни сведения – за просветния и културен живот, за войни между Русия и Турция, бунтове, примирия, природни явления, стихийни бедствия – наводнения, пожари, земетресения и др. /…/

Летописът на поп Йовчо е отдалечен около два века от най-забележителното произведение на българската летописна традиция – разказът на поп Методи Драгинов за потурчването на чепинските българи през XVII в. Той е писан няколко десетилетия след появата на Паисиевата история, когато се изявяват такива крупни просветители, като Петър Берон, Васил Априлов, Неофит Рилски и др. Но той се различава от всички значителни летописни трудове. Преди всичко това е самостоятелен книжовен труд, а не бележки или разгъната форма на приписка върху друга книга. Не е писан между другото, а е плод на съзнателна книжовна дейност на един подготвен книжовник. Като съдържание обхваща огромен период от време и отразява не едно или няколко събития, а много факти от най-различен характер. /…/

Поп Йовчо е от онези скромни културни труженици в нашата история, които полагат основите на една от основните черти в душевността на българина – любовта към знанието, към просветата. Наистина новобългарската просвета е била извикана на живот от обществено-политическите и икономически условия, необходимост за еснафа, за търговеца и пр. Но дейци като поп Йовчо превръщат необходимостта в страст, а страстта в себежертвено служене на народа.

Като истински последовател на Паисий, поп Йовчо е активен общественик, патриот, демократ. Той полага усилия за развитие на новобългарската просвета, за уреждане на училището, за пробуждане на народните маси, бори се против гръцката духовна власт. С цялата си личност той се нарежда между ония народни будители, които подпомагат развитието на възрожденския процес и по такъв начин поставят своята дейност в непосредствена връзка със заветите на Паисий.

Летописът на поп Йовчо е един от ценните ръкописни паметници от възрожденската епоха. Той е красноречив документ за необикновено силното влияние на Паисиевата история, за нейното въздействие върху народния дух. Летописът е не само извор на ценни сведения за миналото. Несравнимо по-скромен от труда на Паисий, макар че не е нито история, нито публицистика, нито патриотичен зов, той съдържа много от идеите на Хилендарския монах – дълга към опазване на бащината, активна жизнена позиция към съвремеността, дълбоко демократичен дух, изразен и в отзивчивото отношение към живота на народа, и в живия народен език. Летописът разкрива чертите на една епоха и образа на своя автор. Макар, че е писан късно и в една остаряла литературна форма, той е съзвучен с всички ония идеи в българското общество през първата половина на XIX в., които ни дават основание да наречем това време „век на просвещението“ в българското национално възраждане и в българската литература и които приобщават нашия народ към големите идеи на тогавашна Европа.

 

Вера Христова

Из „Летописецът поп Йовчо от Трявна и неговите потомци“, съставител Недко Х. Недев, 2004 г.

*Статията, която публикуваме с незначителни съкращения, е поместена в сборника „Трявна“, 1982 г.