Тревненски бУдил: За материала, инструментариума и технологията на тревненската резба в края на XIX и началото на XX век. Част II

Основни инструменти в резбарството били длетата, наричани от старите „шупотили“. „Далтите“ били предимно прави длета, използвани в дограмаджийството. В последствие комплекта длета носел наименованието „набор“. Резбарите изработвали сами длетата си чрез коване с помощта на ковачите. По-късно започнали да използват за направата им стомана от вносни пили и коси, а в началото на века вече работели с комплекти реномирани длета – английски – „Ингланд“ и немски – „Око“, „Ключ“, „Желъд“, „Два близнака“ и други. Дръжките на длетата се правели от твърд материал, обикновено габър, за да може да издържат на ударите на дървения резбарски чук. Напречното сечение на дръжките на длетата било различно – кръгло, многоъгълно, елипсовидно. Най-удобни били тези, които се стеснявали постепенно в посока към резеца – с широк и заоблен горен край и имали форма на лотосова пъпка. Длетата били три основни вида в зависимост от формата на резците им: прави, холкерни с дъговидно извит резец и ъглови „кози ножки“, чиито резец се състои от две пласкости, сключващи ъгъл между 50 и 90 градуса. С правите длета се засичало и се почиствал фона на релефната резба. Правите, но с косо срязан резец, служели за вкопаване. Полукръглите холкерни длета били основни инструменти за изпълнението на всички видове резба с изключение на геометричната. Формата им се определяла от съотношението между радиуса на извивката на резеца и широчината му по права линия. Козиножките били около 3-4 вида в зависимост от големината на ъгъла, който сключвали стените на резеца им.

Особен дял от основните резбарски инструменти били бароковите длета с извит резец. С тях се работила ажурната резба. Те се „вгъвали“, „вдавали“ и чрез този вид длета се почиствал дълбокия фон.

Интересна е терминологията на длетата. Техните названия са много, но за съжаление успях да определя вида и предназначението на 1/3 от общия им брой. Названията в повечето случаи са български, срещат се и малко турски, а по-късно и западно-европейски. Те се определят от формата на самите инструменти или от резбата, която се прави с тях, например „чабучето“ прилича на лула, козиножките носят названието си от кози крак, „зъбче“, „лъжица“, „волово око“, с което се изрязвали кръгли форми и т.н.

От правите видове е известно длетото „синопия“ или „синапия“. С него се почиствал фона „основата“ на резбата. Най-често „синопията“ била правена саморъчно от майстора от изхабена пила, защото стоманата й била доброкачествена. „Измирът“ е длето, с което се рязали прави плоскости при резбата. Той се „итакал“, „източвал“ от двете страни на широчината, в някои случаи, когато би тънък, т.е. с малка дебелина се точил само при широчината. Обикновено в литературата върху резбарството е прието да се говори, че овчарската резба се правела само с едно ножче, но всъщност, при нея се работело и с длетото „измир“. От правите длета е известно и такова с название „плоско длето“, което е по-късно.

„Изнималото“ е инструмент за дълбаене, което има резец с формата на косер. С него, както и с длетото „криво ножче“ се дълбаели чаши, копани и др. Изнималата били използвани предимно в копанарството. Подобна, но вече употребявана в резбата е „лъжицата“, която служела за копаене, изгрибване.

От бароковите видове се използвало „юрдечето“, с което се работило при получаването на вдлъбнати улейни форми. То се наричало и „гага“, защото почиствало фона, като се пъхало дълбоко в ажурната резба. „Чъбучето“ е холкерно длето. Резецът му бил доста широк с голяма извивка. „Рагочът“ или „Рогочът“ представлявал извита или права козиножка. Резецът му бил улейче с прави стени под остър или прав ъгъл една към друга. Използвал се при работата на дълбока, релефна резба, също и при ажурната. С него се почиствал дълбок фон. Той имал много тесен връх.

От състоянието и остротата на длетото зависело и качеството на резбата. За да бъде тя хубава, инструментите, с които се реже, трябвало да са остри, поради което при затъпяване се източвали. В миналото при тази операция не са използвали шмиргел. Заточването ставало най-напред на точило от камък, обикновено се започвало от най-едрозърнестото. Постепенно инструментите се прекарвали още няколко пъти на точило с по-мек камък, след това през няколко белгии от американския камък „арканзас“, като се започне с белгия с по-груба структура и се стигне до най-финната. Използвали се и белгиите от „критски камък“, но били по-малко фини от арканзасовите. Според някои информатори, длетото след точилото се заточвало на критски камък, а най-накрая на „арканзаса“. При заточването с белгиите се използвали газзи машинно масло. Накрая длетото се прекарвало на кожа – гьон, докато започвало „да бръсне“. Признак за добре заточено длето било, когато то вървяло добре по „влакната“, не се зачеквало и се гладело по дървесината. Заточването траело, докато „падне конеца“ от длетото.

Подготвеният и с изкопирани контури на резбата детайл бил закрепян върху тезгяха, наричан „скеля“ с дървена или желязна стяга. С подходящи холкерни длета с различна широчина и големина на извивката на резеца им, се засичало по изкопираните контури на резбата, като „фазата“ на резеца (външната му стена) трябвало да сключва тъп ъгъл с повърхността на детайла, който се резбова. Длетото се държало така с цел за да не се пресичат и подкопават мотивите. Засичали се само външните контури. Това засичане било по-общо.

При по-грубите и по-едри работи преди засичането на контурите се минавало грубо с козиножката около мотивите по права линия. Грубо се отнемал фона и се правело допълнително засичане около орнаментите на външния им контур. Следващият етап бил скицирането. При него се засичали и моделирали центровете на цветовете, оформяли се дръжките им. При завършване на резбата всеки един орнамент се оформял поотделно. В резбоването по принцип винаги се започвало от общите работи и се вървяло към детайла. Обикновено старите тревненски майстори възлагали на чираците си засичането, грубото снемане на фона, скицирането, а с моделирането, изпипването на работата накрая се заемали самите те.

Когато се правела резба върху по-твърдо дърво се използвал резбарският чук, който често имал цилиндрична форма. Изработвал се от твърдо дърво – габър, круша, слива. С този чук се удряло длетото в горния край. При изработването на иконостаси, по-едри мебели и тавани, отделните детайли се сглобявали чрез клинове – „чивии“ – дървени клечки или железни пирони. Понякога иконостасите, мебелите и таваните се правели от няколко вида дървен материал, което допринасяло още повече за повишаване на техните художествени качества.

Обикновено църковната резба на някои места била позлатявана и рисувана, а по-късно след Освобождението – боядисвана. Това се отнася особено за църковните двери, които по канон винаги трябвало да бъдат позлатени. Позлатяването се извършвало както в зографството. Готовата резбована повърхност се грундирвала – намазвала се равномерно няколко пъти с тънък пласт от смес на гипс и туткал. Златният варак на листове се вземал с широка и плоска дървена четка, по чието разширение в долния край бил налепен тънък слой косми. Лицето, което позлатявало, натривало четката по челото си, космите поемали мазнината от кожата му. Благодарение на това, при допиране на четката до варака, той леко се прилепял към космите й, като така се принасял до детайла с готова резба, който щял да се позлатява. Варакът, набавян от Западна Европа или Турция се рязал с ламаринен нож върху възглавничка с дървена основа, към която била прикрепена мека кожа с подходящ пълнеж. Музеят в Трявна разполага с такива инструменти – по-стари и от по-ново време. Последните са дар от Цаньо Антонов, донесени от Германия, където той специализирал резбарство. „Тумбето“ или възглавничката е от мека велурена кожа, четката е изработена от плътен картон и има гребеновидна форма.

Сокът от чесън или слаба ракия „патоки“ служели за лепило на варака. С тях намазвали грунда и след това върху него налагали варака, който натискали леко чрез почукване с инструмент, завършващ с остър животински зъб. Заглаждането на позлатената повърхност ставало с „мойре“ – гладък и фин ахатов камък със заоблен връх и цилиндрична форма, вграден в метална дръжка. Излъскването с ахата се наричало „изпердашване“. Позлатената повърхност получавала блясък. Представа за позлатяването и боядисването на резбата дават контрактите и договорите, сключени между резбарите и техните клиенти. Тези договори, регламентирали задълженията на двете страни при изработването на църковните иконостаси, амвони, светилници и други. В Етнографския институт и музей в София се съхранява контракта на резбаря Недялко Ганчев от с. Генчевци, Тревненско, за направата на темплото (иконостаса) за направата на темното (иконостаса) и три икони в църквата „Св. Троица“ в с. Радиненец, сключен на 12 март 1896 г. Ето какво се казва в контракта:

„Гореспоменатите неща ще бъдат изработени от дървен материал боядисани темното с мричмор на мермерна боя, а иконите с обикновена за икони хубава боя, дъските ще бъдат с дебелина между есин цол, между иконите ще има диреци стъргани в (обли), башлъците им ще бъдат изработени с марангоз, въобще темното ще бъде изработено по приложения тук план. Владиковият трон ще бъде преработен същия, който се намира в църквата, но ще бъде изработен с култуци марангозени и с корона и ако църковното настоятелство намери за уместно, може да го боядисат с боя, която му подобава, иконостаса ще бъде боядисан с мермерна боя и марангозена алафранга. Всичката тази работа ще бъде изработена от мой материал и се задължавам от 23 април до 30 август да я изкарам от всичко за която съ услових с църковното настоятелство да ми заплати 1375 лева сребърни. А прехраната и дървения материал и друго, каквото се окаже нужда, ще бъде за сметка на църковното настоятелство“.

Ще се спра накратко и върху въпроса на техниката, използвана в резбарството, тъй като то е пряко свързано с инструментариума и технологията. Една от най-старите резбарски техники е „гравюрата“. Първият й вид, означен с немската дума „цурайзен“ представлява леко очертаване на контурите на мотива като с молив, само че с вдлъбната съвсем плитка линия. Тази техника у нас се прилагала в овчарската резба. Работило се с длета – козиножки. „Кербшнита“ (също немски термин) е резба с вкопана над общия фон основа. Това са предимно геометрични форми. И този вид гравюра се срещал в нашата овчарска резба. За изпълнението на „кербшнита“ се работело с прави длета със скосени резци. При техниката „гравюра“ се използвал предимно мек материал – липа, чам и други.

Класическа техника в резбарството е релефът. Основни инструменти при работата върху релеф били холкерните длета, с които ставало снемането на фона. При съвременната дърворезба фонът се продълбава с бургии с ограничители. В миналото дълбочината на фона при релефната резба измервали с клечка. Релефът може да бъде нисък, наречен орелеф и висок – барелеф. Релефна резба се работила върху мека и върху твърда дървесина.

Скулптрирането като техника в резбарството също било използвано от тревненските резбари, макар и по-рядко. Среща се при изработването на амвоните – по-точно при птиците по тях и лъвовете по владишките тронове. Изработените фигури са отделени от фона и разположени тримерно в пространството. При скулптрирането се използвал материал и с мека и с твърда дървесина, като орех, липа и чам.

Единствено ажурната техника в резбарството има старинно название – „кафезна“ резба или „кафезлия“ резба. Тя е една от най-сложните резбарски техники и се работи с барокови длета. Може да бъде едностранна – лицево моделирана и двустранна – вижда се и от двете страни. Мотивите са моделирани двустранно. Ажурната резба се дълбаела върху орех.

В тревненската резба, особено в по-късната било застъпено и струговането. По този начин се изработвали предимно клони за църковни и домашни иконостаси, рамки за огледала, клонки за парапети и други. Резбарите работели на крачни стругове.

***

Прието е да се казва, че инструментите на тревненските резбари, технологията им на работа били прости, а самите майстори – неуки. Всъщност, не е било така. Наистина резбарите нямали академично художествено образование, но въпреки това се справяли с доста сложни задачи в художествено, композиционно и техническо отношение. В работата си винаги проявявали творчество и се отнасяли особено внимателно към новостите, заемани от чужбина. Те ги прилагали и изменяли в съответствие с изискванията на възрожденската тревненска дърворезба. Резбарите имали добри познания в областта на дърводелството, умеели да правят добри чертежи и проекти на това, което щели да работят. Освен това, при изработването на по-големи предмети били необходими и известни математически познания. Съвсем не е проста работа да се размерят предварително детайлите за един резбован таван или път да вградените долапи. А що се отнася до работата им в техническо, художествено, композиционно отношение, в някои случаи големите майстори достигали до съвършенство. Понеже църковните иконостаси освен своята художествена страна имат и архитектура – освен пластика представляват и архитектура, резбарите имали известни познания и в тази област. Затова свидетелства и факта, че при обзавеждането на дадено помещение с мебели, украсени с дърворезба, резбарите се справяли и съобразявали с архитектурната даденост. Направата и работата със струга, изисквали и технически познания. Знанията на майсторите – резбари из различните области на изкуството, науката и техниката били натрупани в течение на дълги години, предавали ги по наследство, учели се и се самообразовали през целия си трудов живот. Измененията, които настъпвали при дърворезбата и скулптурата в композиционно, стилово и художествено отношение след Освобождението, сложили отпечатък върху използвания от тях материал и инструменти, техника и технология. Тревненци започнали да предпочитат по-евтините и по-лесни за работа дървесни видове. Прилагали повече нови техники на работа – струговането поради по-голямото му приложение в по-късната резба. Освен това усвоили и направата на гипсови и циментови иконостаси. Някои резбари, като Уста Генчо Кънев, владеели каменоделството и били майстори на каменната пластика. Усвоили като техника щукатурата.

Понеже след Освобождението тревненските резбари работели по-прости и с по-ниска художествена стойност иконостаси и други изделия в сравнение с възрожденските, резбата била по-плитка. Ажурната техника започнала да се прилага по-малко. Оттам се наложила и по-рядката употреба на бароковите длета. За сметка на това се увеличавала работата с дървените стругове. Изводите на резбарите се чертаели върху нови видове хартия. Навлязла употребата на индигото при прекопирването.

Промените към края на XIX и началото на XX в. в резбарството при употребата на материалите, в прилагането на инструментариума, техниката и технологиите били в резултат на изменението на резбата в стилово и композиционно отношение, което се обуславяло от новите социално-икономически отношения, настъпили след Освобождението.

Катя Николова

Краеведчески сборник, посветен на 1300-та годишнина на България, 1981 г.