137 години от Съединението на Източна Румелия и Княжество България. Алеко Паша Богориди. Част I

От днес в шест поредни публикации ще ви запозная със спомените на Рачо Петков Славейков * за генерал-губернатора на Източна Румелия – Александър Богориди, на когото е бил личен адютант. Макар и пространни, тези свидетелства ни пренасят в зората на следосвобожденска България, когато се вихрят бурни политически страсти и интриги, и осветляват събития и личности от онази епоха, чийто манталитет и порядки, не са ни чужди и днес… уви! Тъкмо заради това, реших да публикувам публицистичната статия на Р. Славейков, която излиза в няколко поредни броя на в. „Знаме“ от 1926 г. в пълен обем, защото уроците от миналото са най-добрия ни коректив в днешното…

По случай четиридесетгодишнината от съединението на Северна в Южна България станаха тържества, написаха се хвалебни статии по вестниците и се въздадоха заслужени почести на дейците от нея епоха. Само един човек от онова време бе съвършено забравен, а именно - първият генерал-губернатор на Източна Румелия, Алеко паша Богориди. А между това тоя човек положително заслужава да се помене с добра дума, защото ако беше друг на негово място, нито областта щеше тъй скоро и тъй лесно да подчертае българския си хаpaктep, нито пък блянът за съединението щеше да се осъществи тъй скоро и благополучно, кaктo стана в действителност. Тая забрава се дължи в голяма степен на обстоятелството, че малцина останаха живи от ония, кoитo познават дейността на Богориди в същинското й осветление, а ония, които я познават, или не им понася, или пък не са навикнали да пишат. От друга страна, противниците на Богориди и четиридесет години след ония събития, и когато той вече не е между живите, не могат да спотаят злобата си към него, та и днес още сеят заблуда относно неговите достойнства и заслуги. Ето защо ние ще се помъчим, доколкото ни е възможно, да защитим паметта на тая симпатична фигура от нашия политически живот.

По онова време аз бях адютант на Богориди, последните две години от губернаторстването му, и отличавайки се със сприхав характер, създавах му доста неприятности, към които той се отнасяше с голяма снизходителност, свойствена на хора не дребнави и великодушни. Една от причините за непрестанните недоразумения беше и това, че съпругата му, една фанатизирана гъркиня, отбягваща всякакви сношения с българи изобщо до такава степен, щото дори и ние, адютантите му, не й бяхме представени. Лично аз неколкократно заявявах на Креспена, който беше нещо като частен шамбелан на Богориди, че това положение не е съвместимо със званието ни и че от него някой ден може да произлязат неприятни недоразумения. И наистина веднъж, когато щеше да идва новият гръцки консул с жена си да се представят на г-жа Богориди, Креспен ми съобщи, че съм назначен да ги посрещна, въведа и представя. На това аз му заявих, че ако предварително сам не бъда представен на г-жа Богориди, не ще мога да изпълня това назначение. Креспен ме увери, че всичко ще стане своевременно. В деня на приема аз чаках в адютантската стая и като видях, че консулът с жена си влизат в двора на конака, а Креспен се не явява, отидох без доклад в приемния салон и като намерих там г-жа Богориди, представих й се сам, казах й, че консулът с жена си иде, излязох да ги пресрещна, след кoeтo ги въведох и представих. Тая моя постъпка била взета за дързост и Богориди се оплакал на началник-щаба на милицията, полковник Детустен. Последният ме повика служебно в щаба и ми пoиcкa обяснение. След като му изложих станалото аз му добавих, че в коната не ни третират като офицери, поради което аз помолих да бъда повърнат в строя. Детустен призна моята правота, но ме посъветва да не бъда толкова взискателен и да гледам да отбивам подобни недоразумения; инцидентът нема други последствия. Икономът на Богориди, кир Яни, бе чистокръвен грък, а постоянният стражар при конака - едно пловдивско гърче; ползвайки се от покровителството на г-жа Богориди, те не бяха достатъчно внимателни спрямо адютантите, поради което след няколко предупреждения веднъж аз изтласках кир Яни от адютантската стая, а друг път стражарят отвлече няколко удара с нагайка. Имаше и други неприятности, последваха нови оплаквания, нови обяснения с полковника Детустена, нови молби да бъда върнат в строя, но и от тях не излезе нищо. Всичко гореизложено, колкото и да не представлява непосредствен интерес, аз счетох за нужно да разкажа предварително, за да се види, че не съм бил галено дете на Богориди, за да му се издължавам днес, но че това, което ще кажа, е колкото от чувство на справедливост, толкова и от съзнание, че тоя човек заслужава не охулване, а благодарността на потомството.

Бидейки млад офицер по него време, аз се увличах повече от удоволствията, отколкото от политиката и благодарение на обстоятелството, че бях адютант на Богориди и че живеех в кръг политически дейци, та бях неволен свидетел на политическите борби в Южна България, за да мога днес да кажа думата си по тях и дейците им. Няма да скрия обаче, че за по-голяма вярност и пълнота аз съм проверявал и допълвал сведенията си и от други дейци на онази епоха.

Александър (Алеко) Богориди ** е син на известния турски сановник и личен приятел на султаните Махмуда и Меджида - Стефанаки Богориди, и правнук на още по-известния Софрони Врачански. Роден е в Цариapag през 1823 г.; първоначалното си образование е получил в известната гръцка Велика школа в Куручешме, на Босфора, подир което е следвал в Люневил и Берлин. Още приживе на баща си е бил на дипломатическа длъжност в Молдавия, след което е преминал на служба в турското посолство в Лондон и най-сетне е бил и турски посланик във Виена. От това се вижда, че той е бил не само образован човек за времето си, но че е преминал и една турска дипломатическа школа, на която би позавидяли и мнозина европейски дипломати. Той е бил още и турски министър на пощите и телеграфите.

Вън от гръцки и турски, Богориди владееше превъзходно – говоримо и писмовно, френски, немски и английски. Тъй като майка мy е била гъркиня, а баща му позабравил родния си език, то и сам Богориди съвсем го не знаеше. Може да се каже, че той е бил един загубен българин, който обаче по една случайност на съдбата, изигра значителна и благотворна роля в най-новата ни история.

В дипломатичecкaтa cи кapиepa, кaктo и на другите обществени поприща, Богориди е бил един просветен и добросъвестен служител, с установени възгледи и твърд характер, които не допущат сделки със съвестта си, поради което, както в Турция, така и в Източна Румелия той е имал множество врагове.

Следващият случай от ранната му дипломатическа кариера характеризира неговото разбиране на длъжността му и неговия твърд хapaктep. В Лондон е бил турски посланик Мусурус паша, женен за сестрата на Богориди. Поради отсъствието му кamo chargé d afaires го е замествал Богориди. По него време дошъл в Лондон княз Милан и поискал аудиенция при кралицата. Понеже тогава Сърбия била още васална на Турция, на Милана било отговорено, че аудиенцията трябвало да се пoucka чрез турското посолство. той праща адютанта си в посолството, за да съобщи да му nouckam ayguенцията. Но Богориди казва на адютанта, че Милан трябвало дойде за това лично в посолството, което последният и направил. В деня на аудиенцията Богориди отива заедно с Милана в двореца, но там му казват, че съгласно протокола Милан ще влезе сам при кралицата, а Богориди ще трябва да го почака в чакалнята. На това Богориди възразява, че той не е гавазин на Милана, а е заместник на турския посланик и че трябва или и той да влезе с Милана, или веднага той ще напусне двореца. В това време влиза лорд Палмерстон и kamo се осведомил каква е работата, помолва гостите да почакат малко, влиза сам при кралицата, omgemo ckoро излиза, та поканва и двамината при нея. Съобразителността и твърдото поведение на Богориди много допаднали на турците и му отворили пътя към по-нататъшно напредване.

В началото на Освободителната война Богориди е бил турски посланик във Виена. Понеже, от една страна, русите воювали с турците за освобождаването на християните изобщо на Балканския полуостров (а mой kamo mypcku представител е трябвало да противодейства на това), а от друга страна, като сам християнин (турците не ще да имат пълна вяра в него, па може и да го заподозрат в нелоялност) - той предава делата на секретаря и заминава за Париж, дето останал да живее каmo частен човек. След свършването на войната един ден той е бил изненадан от посещението на руския посланик в Париж - княз Лобанов-Ростовски, който от името на правителството си му предложил поста генерал-губернатор в Източна Румелия. Изглежда че и самата идея за този избор ще да е изхождала от същия, който в дипломатическата си kapuepa е имал случай да се среща и опознае както неговите способности, тъй и неговия характер. На тая среща присъствала и съпругата на Богориди, която казвала на княз Лобанов: „Ваше сиятелство сте се сетили за мъжа ми само при избора за Източна Румелия, как тъй не вu e gошло на ум и за по-друг избор?". Ha koemо князът отговорил: „Pyckomo правителство има за цел в близко бъдеще да осъществи съединението на тези две области и когато mo стане, тогава ще се решава окончателно въпросът за това koй ga остане на престола“.

След като получил одобрението на Bucokama порта и Великите сили Богориди заминава за Цариград, дето султанът го приема на аудиенция, в която се е помъчил да му внуши идеята за управление на областma om гледище на mypckume интереси, за особеното покровителство на турския елемент, на koemо Богориди забелязал, че неговото назначение е ограничено от Органическия устав, който той трябвало строго да прилага. Тоя отговор съвсем не е бил по вкуса на султана и още от самото начало определя отношенията на Богориди спрямо суверенните права на турците.

Дали въпроса за феса и калпака е бил повдиган npu тая аудиенция, според kakmo uckam ga кажат някои, не е установено положително. От срещите, cu kakmo с лицаmа om pyckomo посолство, maka u с някои българи в Цариград, а най-вече с временния генерал-губернатор Столипин (който нарочно отишъл в Цариград, за да се срещне с него) той е можал да долови онова, koemo го очаква в поверената му област и ще да си е определил линията на повеgенuеmо; но kamo uсmuнсku mуpсku gunломаm moй не e uckaл ga форсира събитията, стараейки се да им даде изглед на неволно принуждение, за да не наскърби още повече сюзерена, който бе възлагал толкова надежди върху неговото назначение. Ето защо на път за Пловдив, на турcka територия (дето му се правят големи почести) той пътува с фес на глава. С него се явява той и на пограничната гара Харманли, gemo му е била устроена първата официална среща на румелийска територия начело c enuckona Гервасия, майора Николаева, Чомакова и др. Но тая среща е била така внушително враждебна, щото му дава куража да наложи приподнесения му калпак за по-нататъшно пътуване.

В свръзка с въпроса за феса нека ни бъде позволено още myk ga разкажем нещо, koemo се случи по-късно. През 1883 г. Богориди замина за Цариград, придружен от двамата си адютанти - единият поручик тогава, а сега запасен полковник Козловски, а другият - пишещият тези редове, тогава подпоручик от учебния есkаgpон. Бидейки в Цариград и нямайки си работа, ние помолихме Богориgu ga ни представи на султана. Но той категорически отказа, като ни заяви, че за да бъдем представени на султана, ще трябва да наложим фесове, което той по никой начин не желае да допусне. На въпроса защо той сам налага фес, той отговори, че е стар турски чиновник, представител на султана в Румелия и че това за него няма значение. Друг път ние го помолихме да ни издейства турски ордени, но и на това той не се съгласи. Ние обаче не можехме да се помирим с нашето бездействие и намислихме друго нещо, за което не го уведомихме предварително. Наехме едно хубаво открито ландо, облякохме се парадно, накривихме калпаците и тръгнахме от Пера за Сераскериета (Военното министерство), който се намира в старата част на града Стамбул, за да се представим на военния министър, тогава известният Осман паша (Плевенски). Като стигнахме в Cepackepuemа, ние заявихме на дежурния офицер, че съгласно нашия Военен устав ние сме длъжни да се представим на най-старшия войскови началник на гарнизона, а тъй като такъв в случая е военният министър, то сме дошли да изпълним тоя дълг. Това наше заявление направи впечатление, предложиха ни да седнем, разтичаха се ординарци нагоре-надолу и скоро ни поканиха в чакалнята на министъра, gemо ни казаха, че министърът още го нямало, но се очаквал от минута на минута, та да сме почакали. В очакване един от адютантите ни забавляваше с разговори, цигари, кафе и np. Hackopo goйge и министърът и ние веднага бяхме въведени при него. Като влязохме, ние отрапортувахме формулата на представянето си по френски, който език не беше познат на министъра; той позвъни и на явилия се адютант каза по турски да ни numa какво желаем. Понеже ние и двамата говорехме по турcku, особено Козловски - възпитаник на турския лицей, то сами му обяснихме целта на идването ни; той остана учуден и доволен от обясненията ни, разпитва ни надълго и широко за службата ни, свършили ли сме военно училище и къде, каква заплата получаваме и най-накрая ни заяви, че е останал много доволен от посещението ни и ни пожела весело прекарване на времето ни в столицата. Когато си излязохме от министъра, свитата му ни оказа още по-голямо внимание и дори часовите на главната порта, koumo npu влизането ни в Сераскериета не обърнаха никакво внимание на нас, при излизането оттам ни отдадоха селям с пушките си. Когато ние отпосле разправяхме на Богориди похожденията си в Cepackepuema u kakвo сме беседвали с министъра, той от душа се посмя на нашата авантюра.

Ходенето в Cepackepuema обаче не остана без последствие. Подupe ни пуснаха шпионин в лицето на един кавказец, бивш руски офицер, който за някакво си убийство избягал от Кавказ и постъпил на служба в турската конница. Той се оказа впрочем много услужлив, не криеше назначението си и ни оказа много услуги из града, развеждайки ни дори из турските казарми.

 

(Следва)

 

Рачо Петков Славейков

в. „Знаме", от бр. 6 /11.01 1926 г./ до бр. 13 /26.01.1926 г./

 

* Рачо Петков Славейков /1857-1931/ е роден на 15 май 1857 година в Трявна в семейството на Петко и Ирина Славейкови. Между 1870–1872 г. учи в Роберт колеж, а след това и в гимназия в град Николаев. По време на Руско-турската война от 1877 – 1878 година се записва като доброволец при княз Черкаски в руската армия. През 1881 г. завършва Кавалерийското юнкерско училище в Елисаветград, Русия и на 1 август 1881 г. е произведен в чин подпоручик. Заминава за Източна Румелия, където служи в кавалерията. Зачислен е към 1-ви конен полк.

На 30 август 1885 г. е произведен в чин поручик. В навечерието на Сръбско-българската война (1885), когато все още служи в 1-ви конен полк, е назначен за временно командващ 4-ти ескадрон от 3-ти конен полк, който командва и по време на войната. На 26 август 1886 г. е произведен в чин капитан, а през 1887 г. се включва в русенския бунт, част от офицерските бунтове, поради което е осъден на смърт. На 20 февруари 1887 г. е уволнен от служба. Избягва в Русия, където през 1890 г. завършва висша кавалерийска школа в Санкт Петербург.

През 1895 г., с позволение на българското правителство, се завръща да се прости с баща си Петко Славейков. Остава в България, но му е забранено да се занимава с военна дейност и започва да превежда и пише публицистични творби. По-късно става член на Демократическата партия и сътрудничи на печатните й органи. Подкрепя Вътрешната македоно-одринска революционна организация и поддържа приятелски връзки с нейния водач Даме Груев. Пише за вестници и списания между които „Пряпорец“, „Знаме“, „Мир“, „Демократически преглед“ и други. Пише статии и студии по военнополитически, военноисторически и литературни въпроси. Кореспондент е на някои френски и английски вестници, сътрудничи на руския печат. Превежда творби от английски и руски поети – К. Улф; Т. Кембел; Н. В. Гребел; М. Ю. Лермонтов; И. Карно и др.

На 28 юли 1913 г. е произведен в чин майор, а на 20 януари 1920 г. в чин подполковник. По време на военната си кариера служи в 1-ви конен полк и 2-ра кавалерийска дивизия. На 5 август 1920 г. преминава към опълчението.

Умира на 21 февруари 1931 година.

 

** Княз Александър /Алеко/ Стефанов Богориди /1822-1910/ е османски политик от български произход, първият областен управител на Източна Румелия (1879 – 1884). Александър Богориди е роден в Цариград и е най-малкият син на един от най-влиятелните хора в Османската империя – княз Стефан Богориди, брат на Никола Богориди, правнук на Софроний Врачански. Александър израства и е възпитан в гръцка среда, но знае български език /според Рачо П. Славейков, той „съвсем“ не го знаел/. Учи във Великата школа в Цариград и, по-късно, във Франция. Получава висше образование по държавно право в Германия. Той заема високи държавнически постове в Османската империя – член на Държавния съвет, министър на обществените сгради, пощите и телеграфите, дипломатически агент в Молдова, член на дипломатическата мисия в Лондон, посланик във Виена (1876 – 1877).

След Руско-турската война (1877–1878) и последвалия я Берлински договор, с протекцията на руския император Александър II и съгласието на другите Велики сили, Александър Богориди е назначен за главен управител на Източна Румелия на 13 март 1879 г. Свързан е с изгонените от Княжество България лидери на Либералната партия Петко Славейков и Петко Каравелов.

След абдикацията на княз Александър Батенберг през 1886 г. Александър Богориди е сред кандидатите за българския престол. Умира в Париж през 1910 г.

Алексаднър Богориди,
НБКМ-БИА, Сбирка „Портрети и снимки“

Първият Директорат на Източна Румелия, Пловдив, 1879.
Седнали: Йоаким Груев, директор на народното просвещение
и вероизповеданията,
Гаврил Кръстевич, главен секретар и
директор на вътрешните дела,
Александър Богориди, генерал-губернатор,
генерал Виктор Виталис, началник на милицията и
жандармерията,
Тодор Кесяков, директор на правосъдието.
Прави: Неизвестен руски офицер,
д-р Адолф Шмит, директор на финансите,
Георги Вълкович, директор на земеделието търговията
и общите сгради, неизвестен руски офицер

Рачо Петков Славейков,
Иван Карастоянов -
Български исторически архив –
фотографии (НБКМ-БИА С II 2206)

По повод 137-та годишнина от Съединението на Източна Румелия и Княжество България. Първородният син на Петко Славейков управлява столицата по време на Съединението

Иван Славейков е първородният син на Петко и Иринка Славейкови. След него се раждат братята и сестрите му – Донка /1855-1937/, Рачо /1857-1931/, Райко /1861-1878/, Христо /1862-1935/, Пенчо /1866-1912/ и Пенка /1870-1896/. Иван е роден на 29 октомври 1853 г. в Трявна. Преди Освобождението учи в английски колеж в Малта, а от 1865 до 1871 г. в прочутия Робърт колеж в Цариград. След завръщането си в родния град е сред основателите и пръв председател на читалище „Трудолюбие“. После е учител по френски и английски език във Враца /1872 – 1875/ и Стара Загора /1876 г./, преподава френски език в Роберт колеж /1876 – 1878 г./. Сред учениците му са петима следващи български премиери.

След потушаването на Априлското въстание през 1876 г., съвместно със Стефан Панаретов изпраща материали до английската преса, в които разказва за проявените жестокости по време на въстанието.

Непосредствено след Освобождението става член на Либералната, а по-късно на Демократическата партия. През 1878 г. е началник на канцеларията на търновския губернатор. През 1878 – 1879 г., е и главен училищен инспектор в Сливенска губерния. В периода 1880 – 1881 г. е секретар на Министерски съвет, а след това заема същата длъжност в Българското агентство в Букурещ. След това работи като учител – в Пловдив (1881 – 1884), София (1885 – 1886), Враца (1887 – 1888) и отново в София (1889 – 1900). От 1884 е действителен член на Българското книжовно дружество /днес Българска академия на науките/, а от 1898 до 1900 г. е председател на неговия Историко-филологически клон. Активен участник в Демократическата партия, Славейков е кмет на София по време на Съединението (1885 – 1886 г.) и народен представител (1886 – 1901). През последните седмици от живота си е министър на народното просвещение в правителството на Петко Каравелов /1901 г./. Като кмет Иван Славейков ръководи столицата в напрегнато време. Десет дни, след като сяда в кметското кресло, настъпва Съединението. После трябва да управлява София по време на Сръбско-българска война /1885-1886/. Линията на фронта, както е известно, не е никак далеч от очертанията на столицата на обединеното княжество. Той подпомага бързото предислоциране на войските ни, които са хвърлени по турската граница, откъдето очакваме атака след Съединението. Ала тя идва в гръб – от Запад. Сърбите са много по-близо до сърцето на България – София, и разчитат бързо да я превземат. Благодарение на създадената организация и на смелостта на българските войници, нашественикът е отблъснат и надвит. А като паметник на управлението на Славейков, остава построеният по това време български парламент.

Освен в сферата на политиката, Иван Славейков разгръща широка публицистична и преводаческа дейност. Той е сътрудник във всички издания на Либералната партия. Редактор е на вестниците „Целокупна България“, „Независимост“, „Търновска конституция“. Той е и един от основателите на вестник „Знаме“. Занимава се активно с изготвянето на преводи от английски и френски език на Р. Бърнс, П. Б. Шели, Х. Лонгфелоу, У. Шекспир, Ги дьо Мопасан и др. Използва литературните псевдоними „Малък славей“, „Барон фон Бръмбъл“, „Чуруликов“.

Иван Славейков умира на 7 май 1901 г. в София.

 

 

По Интернет

Преподаватели и възпитаници на Робърт колеж.
Иван Славейков е първи на втори ред

Изгубената Трявна

Преди време публикувах тази снимка на къщата, която се е намирала в близост до Даскаловата къща в Трявна. Съборена, ако не ме лъже паметта, през 30-те години на миналия век, заради оформянето на парковото пространство пред емблематичната тревненска къща. Тя била собственост на Деню Рачев Бояджиев /1833-1918/, бояджия по занятие. Баща му се казвал Рачо Колев Бояджиев /р. 1804 г./, а Деню бил брат на Тодор Р. Бояджиев /р. 1825 г./ - търговец на хранителни стоки и строителни материали, чиято собственост била т.н. „Къща митница“ в Трявна, наследена от сина му Алекси – участник в Балканската война.

Деню и съпругата му Неда Белчева Цанева /1840-1920/ от Трявна, имали три деца – Стефана /1852-1930/, Белчо /1865-1938/ и Тота /1869-1931/. Една от внучките на Стефана, по майчина линия, кръстена на нея, се омъжила за Никола Стоянов Гвоздиев /1879-1948 г./, родом от Синджирлии /дн. с. Веригово, община Хисаря/, който през 1934-1935 г. бил кмет на Трявна.   

А един от синовете на Тота Денева Бояджиева – Денчо /р.1888 г./ се оженил за Мария д-р Т. Мустакова /р. 1869 г. в Русе/, сестра му Тодора /р. 1905 г./ пък взела за съпруг Васил поп Христов Кондоферски /р. 1905 г./, родом от Самоков, завършил текстилно инженерство в Лиеж, Белгия /син на иконом Христо Зафиров Кондоферски, автор на дневник за Балканската война 1912-1913 г./.

 

Подготви

Галина Иванова

 

* Снимката е от фонда на Цаньо Антонов, който се съхранява в ОДА - Габрово

Трявна и тревненци през обектива на киноклуб „Мадарски конник“ – Шумен

На 16 юли 1958 г. 24-ма ентусиазирани кинолюбители от Шумен учредяват, по-точно възстановяват кинолюбителското движение в града. За председател е избран инж. Георги Димитров. Като членове на дружеството се записват Александър Табаков, Стефан Бобадов, Маргарита Начкова, Борис Балев, Богдана Милоева, Снежа Николова, Недко Попов и др. Те продължават делото на създаденото през 1926 г. кинолюбителско дружество в Шумен с председател учителят Веселин Хлебаров и секретар общественикът Крум Зелков. Неговите членове имат разнороден социален състав - чиновници, артисти, търговци, работници и немалобройна група ученици, които са приети като "спомагателни" членове. Главните цели на кинолюбителите от града са да сплотят всички, които се интересуват от кинематографа и да спомогнат за правилното разбиране на киното като изкуство.

През 1927 г. кинолюбителите от Шумен издават книжката "Киноизкуство", в която поместват статии, свързани с историята на киното, както и устава на дружеството. По обективни причини първите кинолюбители не създават филми, но за сметка на това те разпространяват с жар ползата от киното.

През 1937 г. в града възниква шуменска любителска филмова студия „Росмарк - филм". Създателите му са бившите „спомагателни" членове - Ростислав Бакалов и Марк Маркарян. Двамата ентусиасти успяват да заснемат един почти "игрален" филм, съхранен под името „Приключения в Индиана". По-късно любителската студия създава филм от три части за историческите обекти в Шуменския край. Снимат Плиска, Мадара, Велики Преслав, правят филм за Троянския манастир, за различни обичаи от Шуменско. Старите „майстори“, предават своя опит на запалените кинолюбители от града и така те в продължение на 50 години запълват своето свободно време в създаване на кинолюбителски филми. Днес във филмотеката на шуменския киноклуб се съхраняват 333 филма, като почти 200 от тях са с награди, медали, дипломи и плакети от наши и чужди конкурси. Над 600 души са получили и получават начални уроци по кинокултура в Шумен. Киноклубът е трикратен носител на Наградата на Шумен, носител на званието „представителен", лауреат на десетки награди от наши и чужди фестивали на кинолюбителското изкуство.

Политическите промени в края на 80-те години на ХХ в. дават своето отражение и върху кинолюбителите в България. След закриване на Центъра за художествена самодейност през 1992 г. представители на киноклубове от Русе, Шумен, Трявна, Варна, Белоградчик и София поставят началото на независимото сдружение ФЕДЕРАЦИЯ АЛТЕРНАТИВНО КИНО. През следващите години се присъединяват и кинолюбители и клубове от Силистра, Плевен, Карнобат, Берковица, Велико Търново, Бургас и други. Федерацията се явява наследник на всички формации, които на обществени начала са работили в областта на киното от 20-те до края на 80-те години на ХХ век - Дружеството на кинолюбителите в България, а след 1957 г. - Организираното кинолюбителско движение в България.

Историята на Киноклуб "Мадарски конник" е наситена с много факти, заслужаващи да се обобщят в една самостоятелна книга. Това не е реверанс към членовете му, а ще бъде едно заслужено признание към техния нестихващ труд. Факт е, че в годините на социализма в цялата страна се създават подобни киноклубове, но за съжаление след промените от края на 80-те години на ХХ в. в болшинството си те постепенно прекратяват своята дейност. За киноклуба в Шумен можем да подчертаем, че неговата благородна родолюбива дейност никога не е прекъсвала, неговите членове успяха въпреки кризите да съхранят своя интерес към алтернативното кино и въпреки трудностите да продължат да създават филми.

Към тази кратка визитка е необходимо да спомена и заслугите на кинолюбителите за съхраняване на нашето богато историческо минало. И ненапразно създаденият и действащ на територията на Шумен Киноклуб „Мадарски конник" включва в своя репертоар значителен брой филми с историческа тематика. Той заема своето специфично място в културния живот на града и с провеждането на Фестивал на любителските исторически филми, който в последните години придоби и статут на международен. По идея на Нико Майеров - дългогодишен председател на киноклуба, и Стефан Стоянов през декември 1971 г. в Шумен се провежда първия фестивал, който се превръща в най-дългогодишната национална кинолюбителска изява в България. От 2003 г. фестивалът прераства в международен. На него се представят филми, разкриващи различни моменти от нашата богата история. Заслугата на кинолюбителите е огромна, защото те не само заснемат отделни исторически моменти, но докато достигнат до тях, извършват и изключително богата проучвателска работа. Не са малко филмите на Киноклуб „Мадарски конник" - Шумен, които остават като единствен запазен архив, свързан с някакво събитие или личност. Затова и ние, колегите от Регионалния Исторически музей, често търсим тяхната помощ.

Кинолюбителският девиз е: „НИЕ НЕ ПРОДАВАМЕ, А ПОДАРЯВАМЕ!" Този девиз е спазен и от кинолюбителите от Шумен, които подаряват на Историческия музей в Трявна своя филм „Тревненските летописци". Филмът е създаден през 1998 г. по сценарий на тревненския зет д-р Недко Недев и Нико Майеров. Оператор е Вълчо Вълчев. Самото заглавие подсказва, че е свързан с историята на известните тревненски летописци, представители на 4 поколения. Бащи, синове, внуци и правнуци повече от 100 години не оставят перото и пишат за вечни времена историята не само на своя род, но и на родния си край. Първи от тях е иконом поп Никола. Поставил началото още от 1779 г., той води своите бележки повече от 20 години. Синовете му поп Койчо и поп Йовчо продължават неговото дело. Към летописците спадат и поп Никола Йовчев и Тодор, който, както е известно, пише своите бележки и като заточеник в Диарбекир. Четвъртото поколение летописци се свързва с имената на поп Йонко и поп Иванчо. Във филма проличава голямата проучвателска дейност, която извършват неговите автори и за която споменах малко по-горе. Въпреки, че е само 7,50 минути, филмът ни дава сведения, които за мнозина се оказват неизвестни. Още от самото му начало разбираме, че в Трявна се намира единствената в България къща с барелеф на летописец - това е къщата на поп Йовчо Попниколов (1786-1885), признат за един от най-бележитите летописци. Роден е на 19 октомври 1786 г. в Трявна. Син е на Никола Йовчев (1761-1834). Учи в килийното училище в родния си град и в гръцкото училище в Букурещ (1800-1801). Занимава се с търговия на коприна и розово масло. През 1824 г. е ръкоположен за свещеник на Трявна, а от 1837 г. е иконом. В собствения си дом открива килийно училище и е един от инициаторите за изграждане на училище. През 1810 г. започва летописна книга, съдържаща 111 страници, запълнени със сведения от най-висока стойност. Днес летописът се съхранява в Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" в София. Поп Йовчо Попниколов знае няколко езика, отличен познавач е на църковния ред и на каноническото право и допринася твърде много за съхраняването на родолюбивите традиции в Трявна и Тревненско. Умира на 23 март 1855 г. в Трявна. Личността на поп Йовчо е добре проучена. Публикувани са със съответния коментар и неговите летописни бележки и затова няма да се спирам повече на този бележит тревненец. Пестеливо, но с много художествени похвати, авторите и операторът на филма са успели да ни разкрият заслугата на тревненските летописци и да ни подадат сведения за по-голям размисъл и проучване. Във филма се споменава, че в летописните бележки на поп Йовчо името на Шумен се среща три пъти. А къде по-точно и с каква цел е споменато – това е работа на нас, историците. И наистина, запознавайки се с летописа, забелязах, че името на Шумен се свързва с началото на Кримската война, чийто край за съжаление поп Йовчо не дочаква. Срещу годината 1835 той отбелязва: „през май идва княз Меншиков в Цариград, но не се съгласиха за мир. Обяви се война и тръгна аскер през Габрово, и искаха коля и коне и салахори (ангария – б.а.) и пари и дадохме мекере (превоз – б.а.) 80 коля. През август направиха табии в Шумен и Котел, и в Търново и на Габровската планина. И много турски аскер отива към Дунава, и се събра ордия в Шумен и във Влашко, в Калафат срещу Видин и вредом по Дунав и Черно море много гемии ходят“. И след това продължава: „1854 и тази есен на 16 септември дойдоха в Трявна низами, които седяха един месец и отидоха за Шумен, и много трудно стана, защото всекидневно се искат коне и коля да носят храна до Балчик“.

Така тези кратки бележки допълват сведенията за силния военен гарнизон, съсредоточен по това време в Шумен, а летописът на поп Йовчо може да се счита за документ, допълващ историята на гр. Шумен през описваната епоха.

Кинолюбителите от Шумен правят само един филм, свързан с историята на гр. Трявна. Но те поддържат изключително добри контакти със своите колеги от бившия киноклуб, днес сдружение „Камбана“, в Трявна, което също има богата и интересна история. Създаден в края на 60-те години, Тревненският киноклуб се представя добри творчески постижения в национални и международни кинолюбителски изяви. През 1974 г., заедно с шуменския киноклуб, той е удостоен с почетното звание „представителен“, което става и повод да се установят по-тесни, дори приятелски връзки между двата киноклуба: взаимни посещения, обмяна на опит и информация, взаимопомощ при снимането и монтажа на филми и пр. Кинолюбителите от Трявна, участват редовно в организираните фестивали на любителските филми в Шумен и винаги са се връщали в Трявна с награди.

И сега шуменските кинолюбители споменават тревненските филми „И сотвори рука“ (1981), „Додето человек се счита“ (1995), „Чукала мома лешници“ (2003), „Козата на Прокор Самокишев“, „Тревненецът Стамболов“ (2006) и др. От своя страна тревненци са организатори на фестивали на кинолюбителите под мотото „Занаяти, майсторство, красота“ (1976, 1998) и „Творчество – минало, настояще и бъдно“ (2007). Тревненските фестивали стават повод шуменци да увековечат майстори на звънливи каручки, изкусни каменоделци, да бият тревога за изчезващи занаяти и т.н. А на последните фестивали представените шуменски филми „Тревненските летописци“ и „Докосване до бялата магия“, получават първа награда, а филма „Каменари“ през 2007 г. е награден от Центъра за филмово изкуство към Министерството на културата.

В заключение можем да изтъкнем, че кинолюбителското движение в България и конкретно в Шумен и Трявна, със своята разнородна дейност, представлява интерес за проучване, защото е част от богатата българска култура. Ролята на кинолюбителите се засилва и от факта, че със своите филми те документират голяма част от нашето съвремие и запазват за бъдещето действителността в един автентичен, неподправен вид.

 

Н.с. Бета Хараланова

РИМ – Шумен

 

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т. 1, 2008 г.

 

* Снимките са от книгата на д-р Ирина Димитрова „На разходка из възрожденска Трявна“, 2018 г.

Къщата на поп Йовчо, началото на XX в.,
СМРЗИ - Трявна

Къщата на поп Йовчо, началото на XX в.,
СМРЗИ - Трявна

Барелефът на къщата днес

Кратки сведения за училищата в Беличенско. Част III

НАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ „ХРИСТО БОТЕВ“ В КОЛИБИ ГЛУТНИЦИ

През 1910 г., по инициатива на Белчо Митев, Митьо Руев и Иван Василев започнал строежа на училището в к. Глутници. Към тях се присъединили и „селяните от к. Дъскари“ и от к. Иван Димов, които се притекли на помощ накрая, когато сградата била почти готова. В строителството на сградата участвали с материали, пари и доброволен труд жителите от въпросните села. През 1911 г. строежът бил завършен. Училището разполагало с една учебна стая, една учителска и малко коридорче. По-късно в училищния двор била построена още една сграда – за трапезария. Първият редовен учител Цаньо Христов от к. Войниците, бил назначен на 8 октомври 1911 г. Едва през учебната 1930/1931 г. бил назначен и втори учител, поради увеличения брой на децата. Училището в Глутниците просъществувало до 1967 г., когато било закрито поради липса на ученици. През времето на неговото съществуване, учителствали 22 души, сред които най-дълго: Косьо Ив. Тошков – 10 години и Минчо Христов – 12 г. От 1910 г. до закриването му през 1967 г., началното си образование са завършили около 380 ученици от Глутници, Дъскари и Иван Димов.

В началото на 1974 г. в сградата на училището бил разкрит Смесен магазин на ДТП – Трявна, а след закриването му, тя била изоставена и запустяла.

НАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ „ИВАН ВАЗОВ“ В КОЛИБИ РАЙНУШКОВЦИ

През 1910 г. в к. Райнушковци било построено училище, в което учели и децата от к. Маневци. Двете колибарски селища били отдалечени от Белица, поради което местните решили да построят свое училище – с по една учебна и учителска стая, и коридор. Откриването му се състояло на 1 септември 1911 г. Първият учител бил Стефан Христов, който учителствал три години. Сред дългогодишните учители били – Стефан Ангелов Кръстев – 8 г., Цаньо Радков от Трявна – 5 г., Пенчо Колев Пенчев от Мечевци – 5 г.

Поради липса на ученици, училището било закрито през 1964 г.

НАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ „ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ“ В КОЛИБИ АРМЯНКОВЦИ

В Летописната книга на въпросното училище пише буквално следното: „Не останаха надире и селяните от колибите Армянковци и съседното на него Демиевци. Като гледаха, че в селата Глутници и Райнушковци вече са открили нови училища и те се подскокоросаха. Желанието и те да си имат училище бързо идеализира не само Армянковчани, но и Демиевчени и един ден, през пролетта на 1912 г., всички като един човек, решават да си построят училищна сграда по образеца на тази в Райнушковци. Само за една седмица: камъни, дървета, кирпич и всичко е готово. За един месец училищната сграда е дигната, керемидите набавени, покрива се. Събират се след това средства за закупуване на чамов материал за дограма, стъкла, пособия, покъщнина“. Училището е открито през есента на 1912 г. Първият учител е Илия Тодоров от с. Писарево, Горнооряховско, а после учителстват и Гина Георгиева от В. Търново, Ангел Кръстев от Севлиево, по чиято инициатива, от събраните от „Сурвакня“ средства, била направена каменната стълба за входа на училището и капак за прозореца на учителската стая. Отново по негова инициатива, трудоваците от тогавашния „трудов набор в Белица“, заградили училищния двор с каменна зидария, а после били засети овощни дръвчета, цветна и зеленчукова градина.

Най-дълго време в училището учителствала Райна Константинова Косева от В. Търново – 23 г.

Поради намалелия брой ученици, на 1 септември 1960 г. училището било закрито.

УЧИЛИЩЕТО В КОЛИБИ КИСЬОВЦИ

В миналото колибарското селище влизало в състава на община Белица, а днес се води към с. Вонеща вода, Великотърновско. Училището в селото, вероятно, било „връстник“ на Беличенското. Когато точно било открито, не се знае. По спомени на учителя Йордан Величков от с. Лесичери, Търновско, който пристигнал като учител в Кисьовци през есента на 1899 г. и учителствал в продължение на 20 години, за „най-първо училище“ служела къщата на Стоян Тодоров от въпросните колиби. Учител бил „някой си“ Иван Чотков. Обучението се водело по сричната метода. Училището се помещавало в дома на Ст. Тодоров дълги години, след което, по негово настояване, се преместило в ново здание. То било построено чрез „волни пожертвования в пари, материали и труд“ от жители на колиби Рашевци, Караджовци, Кисьовци, Бойчевци, Димовци, Дръндари. Главните инициатори били Кънчо Колев от к. Караджовци, Пейчо Цанев от Кисьовци и Тодор Димов Пашата от Димовци. Първоначално жителите на Кисьовци решили да построят църква в селото, събрали и „помощи“, но понеже жителите на Уруците, „започнали“ по-рано от тях църква, кисьовчани се отказали от намерението си за храм и решили да „употребят“ събраните средства за построяването на училищна сграда. Според краеведа Петър Г. Богданов, предвид сведенията за градежа на църквата в Уруците и спомените на учителя Йордан Величков, училището ще да е било построено някъде около 1864 г. А училището в къщата на Стоян Тодоров било отворено по-рано. Учители в новопостроеното училище били – Никола от с. Плаково, Търновско, Косьо Тодоров Терзиев, Иван Ошански, Стефанов от Килифарево, Златю от Трявна, Тодор Гвоздиев от Райковци, Иван Статев от Въглевци, Христо Георгиев от Трявна, Димитър Стоянов от Трявна, Тодор Тодоров, Спас Марангозов от Раданци, Йордан Величков. Всички предмети в програмата били „въведени“ от С. Марангозов, а нравоучението – от Й. Величков.

През 50-те години на миналия век училищната сграда била „разширена“, с помощта на жителите на Караджовци и Дръндари, за да побере нарасналия брой ученици. Събират се средства и материали и с помощта на държавата, строителството било завършено в кратък срок. Новото училище било масивно, светло, с две учебни стаи, учителска, трапезария и апартамент за учителя. Девет години по-късно, на 1 септември 1959 г., училището в Кисьовци било закрито, поради липса на ученици. Сградата била предоставена на „предприятие от В. Търново“ за почивна станция, която по-късно била изоставена…

 

 

Подготви

Галина Иванова

 

* Снимките са от книгата на Петър Г. Богданов

Начално училище "Христо Ботев" в с. Глутници

Начално училище "Иван Вазов" в Райнушковци

Начално училище "Любен Каравелов" в Армянковци

Кратки сведения за училищата в Беличенско. Част II

ОСНОВНО УЧИЛИЩЕ „ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ В СЕЛО БЕЛИЦА

Местните осъзнавали и оценявали ползите от обучението и подели инициатива за построяване на сграда за училище. На 20 октомври 1886 г. „няколко селяни“ събрали и купили със собствени средства, в размер на 5000 гроша, къщата на Златю Колев, родом от к. Димиевци, която се намирала в с. Белица. После Общината и Църквата изплатили тази сума на „сговорниците“. И „след една поправка“, за която държавата отпуска 2000 лв., училището най-после се „настанява“ в собствена сграда. През август 1925 година обаче, се „захванали“ големи спорове около собствеността на училищната сграда между Общината и Църквата. По сведения на Петър Г. Богданов, дори се стигнало до там, че Черковното Настоятелство я продало на Рали Пейков от к. Маневци, който на 25 август с.г., заключил някои от стаите на училището. Едва в края на годината, на 10 ноември, с „голяма молба“, той отключил стаите, за да изнесат чиновете. Учениците обаче, нахлули в сградата и по нареждане на своите учители, насядали по чиновете и отказвали да напуснат класните стаи. Води се дело, което стигнало до Окръжния съд във В. Търново и Общината го печели. Така училището в с. Белица се сдобива с нова сграда, където се помещава до 1 ноември 1938 г., след което се мести в новопостроеното училищно здание, където функционира до закриването си през …. г. На мястото на старата сграда е „оформена“ градинка и построена автобусна спирка. По инициатива на краеведа Петър Г. Богданов, заедно с мраморните плочи на загиналите през войните от Беличенско, е поставена и табела със следния надпис:

"Тук при левия бряг на

река Белица, под к. Уруци,

бе къщата на Златьо Костадинов от к. Демиевци,

където от 1886 до 1837 г.

се помещаваше училището

в с. Белица".

А ето какво пише в Летописната книга Деньо Минев - първият редовен учител в Белица, родом от с. Скорците, който пристига в училището през 1897 г.: „Покъщнината беше мизерна. Цялото имущество на училището се състоеше от 3 маси, 4 стола, 15 чина, 2 черни дъски, две соби /печки/, 1 звънец, мастилница и перодръжка с перо, чебур за пиене на вода и печата на училището. Прислужник нямаше. Децата сами метяха училището, палеха печките, носеха вода за пиене“.

За първи път обучението в училището се провеждало, съобразно „изискванията на дидактиката и методиката“ по времето на учителя Деньо Минев, който разкрива и училищна библиотека, организира „училищно-родителски“ увеселения, които се радват на огромен интерес. Амбициозният учител обикаля и околните училища, в резултат на което, училището в Белица, станало „педагогически пункт на всички училища“ по това време по северните склонове на Тревненската планина на изток от Трявна – Белица, Ст. Хан, Райковци, Фъревци, Кисьовци, Бърдени и Поповци /Черновръх/.

На 6 ноември 1897 г. по инициатива на Деньо Минев в Белица било открито и неделно училище за възрастни с 27 души /момчета/ „ученици“. 

През учебната 1897/1898 г. в Белица идва и втори учител – Анастасия Димова от В. Търново.

През учебната 1921/1922 г. към училището бил открит Първи прогимназиален клас, на следващата година – Втори и през 1923/1924 г. – Трети. Така училището се развива, като „пълно основно“ с две степени: първоначална – от I до IV отделение /дн. клас/ и прогимназиална – от I до III клас.

За първи учител в прогимназията била назначена Дешка Ганчева от Севлиево, после пристигнала Мария Кънчева от Ст. Загора, която била и директор на училището.

В първия випуск на прогимназията завършват седем ученици: Ангел Атанасов Митев от Глутници; Цаньо Иванов Атанасов от Райнушковци; Цаньо Митев Малчев от Уруците /Чифлика/; Славчо Иванов Николов от Ошани; Белчо Христов Николов от Райковци, Павел Михайлов Павлов от Уруци и Христо Колев Христов от Армянковци. Редовни ученици били още Димо Пейчев Йовчев от Дъскарите и Георги Митев Иванов от Дръндари, които останали да повтарят класа.

На 15 септември 1961 г. към училище в Белица бил открит и VIII клас в изпълнение на нормативната уредба за задължително основно образование, в сила от 1960 г. И още през първата учебна година били записани всички, подлежащи на задължително обучение от района – общо 25 души.

По инициатива на учителя, а по-късно и директор Марин Йонов, от с. Радювене, Ловешко, който пристига в Белица в началото на 1934 г., още същата година училищното настоятелство закупило парцел за построяването на нова училищна сграда. Основният камък бил положен през март 1936 г. /по времето на учителя и директор Кънчо Найденов от с. Плоска могила, Старозагорско/, а сградата била окончателно завършена през 1949 г. по времето на директора Петър Ганчев Богданов от с. Белица, чийто са и сведенията за историята на петте училища в Беличенско. Главни майстори на градежа били – Иван Бончев от Белица, Миньо Стоев от Райнушковци и Тодор Георгиев от Маневци.

По инициатива на учителя М. Йонов, на 17 ноември 1934 г. в училището била разкрита и трапезария, която била на „самоиздръжка“ от родителите на учениците, които събирали продукти. Дело на същия учител е и единственият вестник в историята на училището в Белица, който носел името „Слънчоглед“ – орган на трапезариите в тогавашната Дряновска околия. Вестникът излязъл само в 3 броя в 1300 екземпляра, запазени в оригинал негови броеве се съхранявали в Музея на образованието в Габрово. Името на училището в Белица, също било заслуга на Марин Йонов.

На 26 октомври 1953 г., по времето на директора Петър Г. Богданов, в една от стаите на училището на първия етаж, а по-късно и в още една, било открито общежитие /за дните от понеделник до петък/, като поради липса на средства за възпитател, всеки от учителите безвъзмездно изпълнявал тази длъжност веднъж седмично. Поради нарасналия брой ученици, от началото на учебната 1958/1959 г. за общежитие била използвана /под наем/ къщата на Цаньо Колев от к. Михаилчетата, изселен в Ст. Загора. Условията обаче не били добри, поради което директорът П. Г. Богданов решил да построи общежитие. Отпуснати били бюджетни средства и разширението на училището – „удължение на северното крило“ започнало „по стопански начин“ през 1966 г. Първият етаж имал следното предназначение – сцена на салона на училището и гримьорни, а вторият и таванските стаи – общежитие с тоалетни, баня и др. С течение на времето и това се оказало недостатъчно, поради което директорът Рали Колев Марков решил да направи вътрешно преустройство, като тоалетните и банята, на втория етаж, били приспособени за спални, а на първия етаж гримьорните били превърнати в тоалетни и бани. Обзаведено било и ново помещение за „игротека“. Всичко това се случило през 1982 г.

През 1959 г. по самоинициатива, с труд на ученици и учители, начело с директора Петър Г. Богаднов, училището било водоснабдено от „личен училищен водоизточник“, какъвто още в селото нямало. Построени били и фонтани, и шадраван в двора. През същата година училището било електрифицирано и „радиофицирано“ /във всяка стая, салона, коридорите и в училищния двор бил инсталиран говорител/. Това било повод за особена гордост за Беличанското училище, което се сдобило с радиоредба в една година със Славейковото училище в Трявна.

През лятото на 1963 г. към училището в Белица била разкрита и лятна детска градина, за месеците юли и август, в общежитието в к. Михаилчетата. Учителка била Цанка Цанева Богданова от Белица, която по това време била студентка в Учителския институт за детски учителки в Ст. Загора.

През 1972 г. започнало строителството на нова кухня и столова на училището, като удължение на източното крило, с доброволен труд на ученици, училищен персонал и служители на общината в Белица. Главни инициатори били директорът Петър Г. Богданов и тогавашния кмет Цаньо Минчев. Строителството приключило през 1974 г.

През 1979 година училището вече се помещавало в „хубава, светла, двуетажна сграда“ и разполагало със 7 учебни стаи, учителска стая, дирекция, работилница по трудово обучение, игротека, общежитие, кухня и столова, спортна и географска площадка, опитно поле, салон със сцена и гримьорни и др. По-късно били закупени прожекционни апарати, киномашина, грамофони, магнетофони, телевизори, фотолаборатория и др.

През 1992 г. в училището е назначен последният му директор - Драгомир Манев от Трявна, който оставил „светла диря“ в историята на училището. Въпреки трудните във финансово отношение времена, той замислил да изгради парно отопление в училищната сграда – построена била необходимата за целта сграда, набавени били и материали – котел, тръби, радиатори и др., но поради безпаричие, обектът бил замразен за по-добри времена.

Основно училище „Васил Левски“ в село Белица е закрито със заповед на министъра на образованието и науката от 18 февруари 2000 г.

 

 

(Следва)

 

Подготви

Галина Иванова

 

* Снимките на директори и учители от училището в Белица са от книгата на Петър Г. Богданов

Основно училище "Васил Левски" в Белица

Основно училище "Васил Левски" в Белица

Днес сградата на училището в Белица едва се забелязва
от избуялата растителност

Дешка Ганчева от Севлиево - първата
прогимназиална учителка и
директор на училището в Белица
през учебната 1921-1922 г.

Мария Кънчева Ангелова от Стара Загора -
редовен прогимназиален учител и
директор от 1922 до 1934 г.

Марин Йонов от с. Радювене,
редовен прогимназиален учител
и средищен директор през учебната 1934-1935 г.

Мара Попзлатева от Трявна,
учител в училището от 1923 до 1948 г. и
средищен директор от 1945 до 1947 г., вкл.

Петър Ганчев Богданов от Белица -
редовен прогимназиален учител 1951-1952 г. и
директор на училището от 1947 г. до 1981 г.,
с прекъсване през учебната 1950-1951 г.,
краеведът на Беличенския край

Рали Колев Марков от Маневци -
редовен прогимназиален учител и
директор на училището от 1981 до 1984 г.

Стоян Стефанов Стоянов от Дряново, живущ в Трявна,
директор на училището от 1988 до 1991 г.

Драгомир Манев - първият директор на училището,
назначен след конкурс през 1992 г.
и последният при закриването му /през 2000 г./

Радка Христова Богданова от Малки Станчевци
- съпруга на Петър Г. Богданов,
редовен прогимназиален учител от 1947 до 1968 г.

Марийка Иванова Недялкова от с. Стръмци,
редовен прогимназиален учител от 1948 до 1964 г.
Ръководител на училищния хор

Беньо Бенев Георгиев от Трявна,
учител по български език и литература
от 1964 до 1975 г.

Жозефина Ангелова Бенова от с. Малчика,
редовен начален учител от 1971 до 1979 г.

Любомира Христова Любомирова
от с. Хаджи Димитрово,
нощен възпитател в ученическото общежитие
от 1973 до 1985 г.

Румяна Дабкова Малева,
редовен прогимназиален учител
по биология от учебната 1990 - 1992 г.

Людмил Мартинов Малев от Трявна,
редовен учител по история в училището

Мария Недялкова Иванова от Трявна,
редовен начален учител от 1990 г.

Пепа Милкова Костадинова от Ставерци,
редовен прогимназиален учител по
български и руски език от 1988 г.

Светла Петрова Димова от Трявна,
редовен начален учител от 1990 г.

Росица Дончева Николова от Вонеща вода,
редовен прогимназиален учител от 1992-1993 г.