За децата от една отминала епоха. Горчивините ни бяха постоянни, радостите – редки

В днешният празничен ден, връщаме лентата на спомените към далечната 1895 година, за да се опитаме да съпреживеем детските неволи и радости на онази отдавна отминала епоха. По сведения на Димо Казасов *, по онова време, възпитателната метода на Възрожденското училище, е вече отшумяла, но възрастните хора, копнеели по фалагата /дървен уред за стягане на краката при бой с пръчка върху петите/, камшика, опозорителната дъска, букаите, черненето на лицето и др. Към края на XIX в., тези „възпитателни средства“ вече не се прилагали в училище, но в замяна на това, пише Д. Казасов, родителите използвали едно не по-малко болезнено средство за „наставления“ – паренето с коприва по ръцете и босите крака. „То най-много ни безпокоеше, когато се къпехме без позволение в близкия вир – споделя той. – Тъкмо, когато най-много се забавлявахме, от невиделица ще се появи родителят на някой от нас и ще му отнесе дрешките. Щеш не щеш, срам не срам, гол се връщаш в къщи. Там стръкът с коприва ще нашари голото ти телце и в замяна на краткотрайното банско блаженство, ще ти поднесе болка и горчивина“.

От „забранените забавления“ най-голямо удоволствие на децата, доставяло ловенето на риба в „пълноводната някога Тревненска река“. „Боят, който беше неотменна отплата за измокрените ни и скъсани дрешки, никога не успяваше да ни отклони от това удоволствие – пише още Д. Казасов и добавя – „Ние скитахме не само по реките, но и по горите и поляните за гъби, ягоди, лешници, диви круши и диви череши“.

Неизменна част от детството по онова време били и детските игри, като „най-остра и жестока“ била играта „бой с турци“, при която момчетата от двете големи махали – Горната и Долната, се разделяли на два враждуващи лагера, всеки от които претендирал, че е български, а не турски. „Маневрите“ се разгръщали по околните баири. За оръжие малчуганите използвали прашка „за хвърляне на камъни“. „Нямаше победители и победени, но имаше разкървавени глави и контузени тела – спомня си Д. Казасов. – В къщи пострадалите се налагаха с нравоучения, придружени от обичайния бой с пръчка…“.

В училищния двор децата играели на „прескочи кобила“, а на улицата на „дама“, „чилик“, „орехи“ и „гвоздей“. За първите две игри вече е ставало дума в една статия на Христо Н. Даскалов, а що се отнася до играта на „орех“, то тя се състояла в следното: „известен брой орехи“, наредени в шепа, се хвърляли на разстояние в една малка полусферична дупка. Ако попадналите в нея орехи били тек, вземал ги играчът при дупката, ако били чифт, той давал на хвърлящия толкова орехи, колкото са попаднали в нея. „Гвоздеят“ бил „по-аристократична“ игра, с която се забавлявали по-заможните момчета, като съученикът на Димо Казасов - Алекси Златев, син на текстилния фабрикант Златев **, който единствен ходел „с пари“ в училище. Според правилата на тази игра, върху един забит в земята гвоздей, играчът слагал пара /обикновено 2 ½ или 5 стотинки/. Останалите играчи „мерели“ от голямо разстояние парата с орехи и, който успеел да я „свали“, вземал парата, а орехите, които не улучели „мишената“, оставали за притежателя й.

„Градецът беше тих, хората – хрисими, животът – оскъден – споделя Д. Казасов. – Босите крака, кърпените дрехи и обуща бяха всеобщо достояние. Горчивините ни бяха постоянни, радостите – редки. Нямахме ги в училището. Липсваха ни и в къщи. Всички ни наставляваха, гълчаха, биеха“… Но имало и дни, в които тогавашните деца, били истински щастливи. Затова ги чакали с нетърпение, за да „вкусят от това, което хората и тогава, и днес“, наричали „радост“. А тя се случвала в празничните дни: събора по Архангеловден, когато получавали по някоя дребна играчка; Нова година, заради петачета и рупчета, спечелени от сурваки; Заговезни с „хамкането“ на твърдата като камък орехова халва; Великден с червените си яйца и домашно приготвените, макар и корави, колачета /козунаци/; Гергьовден, заради шумните нощни походи в гората за букови клонки, с които окичвали дворните порти.

В празничен ден, стиснали рупче в ръчичка, децата дълго се колебаели какво да си изберат – симид или забучено на клечка захарно петле. По онова време в Трявна нямало сладкарници. Две жени, приготвяли у дома си петленца, кошнички и бастунчета от захар и ги продавали в неделен ден пред черквата, а в останалото време – у дома си. Имало една халваджийница, в която албанци приготвяли халва от тахан и орехи, и двама тревненски бозаджии, които с ведро в ръка, разнасяли стоката си из града. В някои бакалници продавали нахут /леблебия/ и стафиди, които на именни дни замествали днешните бонбони. Децата с нетърпение очаквали близките си да се върнат от гости /на Имен ден, ходели само възрастните/, заради скътаното в „похчето“ /кърпичка/ лакомство.

С огромен копнеж посрещали топлото пролетно време, за да събуят най-после тежките кундури и да хукнат боси из уличния прахоляк, да газят в реката, да се скитат по баирите и да играят любимите си детски игри, за които вече стана дума по-горе. Още по-очаквана за учениците била лятната ваканция, за да се „юрнат“ по реки, баири и гори, далеч от грижите на домашните си…

 

Подготви

Галина Иванова

 

 

* Цитираните спомени са от книгите на Димо Казасов – „Видяно и преживяно /1891-1944/ (1969 г.) и „Някогашните наши градове“ (1975 г.)

** Алекси /Алекса/ Златев (1886-1925 г.), син на фабриканта Димитър Златев и правнук на уста Димитър Ошанеца – майсторът на Даскаловата къща. Завършва право в Лозана. Жени се за дъщерята на Богомил Даскалов – Пенка

*** Използваните снимки от архива на фотографа Никола В. Сърнев, са илюстративни

Отново за панаира

Тези дни започва поредното издание на традиционното, ежегодно зрелище - Тревненски панаир. Празничната програма на Общината е добра, но и днес думата ми е за съпътстващата "атракция" с т.н. сергии. Няма да се уморя да споменавам нещичко по темата с ясното съзнание, че очевидно няма да се намерят местни управници, които да ревизират неговата визия в унисон с духа на Трявна, с който толкова се гордеем и то не без основание. Само, че този Дух, с днешна дата, е по-скоро рекламно клише и тук-таме нещо повече. Уви, времената са такива, нравите също, пък и щенията на тревненци. Въпреки това е жалко и смутно да поддържаме традицията и в това отношение. Да привикваме, да не ни пука, да се носим по течението на неизбежното повседневие, което обема всичките ни възприятия и чертае взори, не за висини, а за още по-тъмни бъднини.

Трявна е специален град. Колцина от нас го осъзнават, отвъд тривиалните клишета?! Колцина си дават сметка какво сме имали, кои сме били и кои сме сега?!
И не, не съм против това градът ни да си има свой празник! Но нека той да му е по мярка. Мярката, която преди стотици години са ни задали нашите предци. Всеизвестен факт е, че занаятите са прославили Трявна. Те са разнесли славата й и извън пределите на България. Те са нещото, което пълни града ни с туристи и го въздига и днес. И как, в този ред на мисли, панаирджийските сергии кореспондират с всичко това?! Как увеселителните атракции за малки, ситуирани в парка с паметника и паметните плочи на именитите ни дюлгери, се вписват в тази иначе широко рекламирана възрожденска визия на Трявна?! Как панаирджийските сергии, резонират с духа и визията на НГПИ "Тревненска школа", наследник на прочутата ни Тревненска художествена школа /за сведение на незапознатите по темата - сградата на националната ни гимназия по изкуствата се намира в самото "сърце" на панаира/?!
Мога още дълго да продължа с риторичните въпроси, но мисля, че и тези са твърде широко поле за размисъл за настоящите ни и бъдещи управници. И дано доживея деня, в който Трявна ще има достоен празник. Такъв, какъвто й подобава. Не веднъж сме го коментирали, но и до момента всичко си остава на "казана дума". Дума, която в миналото е тежала повече от всякакви подписи и документи. А днес не чини нищо...
Знам, че единомислието в тази посока е почти невъзможно, но усилията си заслужават. Въпреки "мантрите", че видите ли трябвало да има за всеки вкус по нещо. Не мога да се съглася с тази логика на мислене, макар и да знам, че днешните тревненци, по манталитет и достояния, с много малки изключения, са далеч - далеч от своите именити предшественици. А не мога да се съглася, защото да живееш в Трявна, е привилегия! Да я носиш в сърцето си - задължава! Точно заради това е важно не само да сахраним атмосферата и духа й, но и да развиваме и надграждаме постигнатото с МИСЪЛ и СЪРЦЕ за Трявна и Тревненското! И всякакви компромиси и безхаберие в тази посока са пагубни, не само за днес, но и за утре...

Галина Иванова

Жените със сокай на Мърквичка /допълнена/

В книгата си „България“, която излиза от печат през 1915 г. в Лондон, сър Франк Джеймс Фокс (1874– 1960), роден в Австралия журналист, войник, писател и активист, живял във Великобритания от 1909 г., разглежда подробно историята на България от нейното създаване, византийския период, годините на възход, падането под турско робство, Освобождението, войните от 1912-1913г., по време на Първата световна война и др. Изданието е на английски език и е богато илюстрирано от двама художници - Иван Мърквичка и Ноел Покок. Сред илюстрациите откриваме и картината на Мърквичка, озаглавена „Старинна носия на балканджийските жени в Габровско“. До момента не бях виждала тази негова творба. Познато ми беше единствено широко тиражираното фотокопие на картината му „Жена със сокай от Боженци“. Всъщност, Мърквичка рисува два портрета на жена със сокай от Боженци, пише Илия Пехливанов. И двата, доколкото виждам и от книгата на Ф. Фокс, са изобразени в профил. Любопитен факт, по думите на г-н Пехливанов е, че съпругът на младата жена от познатия ни портрет, не давал „моделът” да е обърнат с лице към художника и затова Мърквичка я изобразил в профил. За съжаление оригиналът на тази картина изгаря по време на американските бомбардировки над столицата през 1944 г. Нейно цветно копие е публикувано в книгата на Петър Цончев - „Културното минало на Габрово”. Каква е съдбата на картината от книгата на Франк Фокс, не ми е известно. А картината е интересна и поради факта, че сокаят краси главата на доста възрастна жена. В изследването си за традиционния тревненски женски накит за глава – сокай, който се отнася към Габровския тип сокай, Даниела Тодорова – Дабкова от Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна, пояснява, че той „красял главите на омъжените жени и се поставял на главата на булката в понеделника след сватбата“. Сокаят се носел от омъжената жена до задомяването на първия син, когато се давал на снахата. Ако жената имала само момичета или била бездетна, можела да си носи сокая до дълбока старост. Но според Петър Цончев, цитиран от г-жа Дабкова, „по-старите жени, народили по няколко деца, са преставали да носят сокая, както и да се кичат с цветя.” Покривали главата си с кърпа, която забадали с игла, наричана „бод”.

Любопитен факт е, че пълен комплект на Тревненски сокай /който се отнася към Габровския тип сокай/ днес се пази само в Даскаловата къща в Трявна.

***

Съвсем случайно, понеже ме заинтригува съдбата на картината на възрастната жена със сокай, се разрових в интернет и открих още две картини, идентифицирани като творби на Иван Мърквичка. Публикувам ги тук, макар че едната, от аукционната къща "Сотбис", не ми изглежда твърде негова работа.

И все пак... интересно!

 

 

Подготви

Галина Иванова

Фотокопието на познатата картина на
Иван Мърквичка - "Жена със сокай от Боженци",
унищожено по време на американските бомбардировки
над столицата през 1944 г.

"Старинна носия на балканджийските
жени в Габровско"
на Иван Мърквичка
от книгата на Франк Фокс",
издадена в Лондон през 1915 г.

"Майка с дете", худ. Иван Мърквичка, ок. 1888 г.
Снимка: Аукционна къща "Сотбис", Лондон

"Българка", худ. Иван Мърквичка, 1901 г.
Снимка: Arthouse Hejtmánek

Смоленският епископ Тихон, който е родом от Трявна, ръководи Софийската духовна семинария в най-тежките години на политически натиск и репресии

Ректор на Софийската духовна семинария, през периода 1946-1971 г., е Смоленският епископ Тихон със светско име Тодор Койчев Казасов. Той се ражда на 5 август 1901 г. в Трявна в семейството на Мария и Койчо Казасови. Тодор има трима братя – Никола, Панайот и Ангел, и две сестри – Елена и Кина. Детските и юношеските си години прекарва в Русе. През 1917 г. постъпва в Софийската духовна семинария, която завършва с пълно отличие и пръв по успех през 1923 г. След това се записва като студент в новооткрития Богословски факултет при Софийския държавен университет. След дипломирането си, от 1 октомври 1930 г., е учител по богословие в Пловдивската, а впоследствие и в Софийската духовна семинария. На 14 март 1931 г. приема монашески образ, като избира за свой небесен покровител Свети Тихон Задонски. На 1 септември 1936 г. е назначен за учител-ефимерий и библиотекар при Пловдивската духовна семинария, където работи до 15 януари 1939 г., когато става протосингел на Ловешката митрополия. На 7 януари същата година Ловешкият митрополит Антим, възвежда йеромонах Тихон в архимандритско достойнство, а през 1940 г. новият вече Ловешки митрополит Филарет, командирова своя протосингел в Швейцария, където архимандрит Тихон слуша лекции по богословие в Бернския университет. От 1 януари 1942 г. той става протосингел на Варненската и Преславска митрополия, а на 30 май 1946 г. е хиротонисан в епископско достойнство с титлата Смоленски епископ в храм-паметника „Св. Александър Невски” в София от гостуващия тогава у нас, по случай 1000-годишнината от упокоението на Св. Йоан Рилски, Московски и Всерусийски патриарх Алексий І. От същата тази 1946 г. до 1971 г., непрекъснато в продължение на 25 г., той служи успешно като ректор на Софийската духовна семинария. От 1972 г. до смъртта си той остава като епископ на разположение на Българската православна църква. Отива си от този свят на 3 март 1978 г. в София.

Интересни сведения за тази свята духовна личност откриваме в една статия на проф. д-р Георги Бакалов, поместена във в. „Семинарист“, бр. 3/2008 г., писана по повод 30-годишнината от кончината на епископ Тихон. Познанството им датира от времето, когато в сградите на Пастирския богословски институт край Черепиш се мести Софийската духовна семинария. В уточнение ще споменем, че в годините между двете световни войни, край Черепишкия манастир „Успение Богородично“, са построени сгради и храм към тях за духовно училище. В тях се помещава най-напред Пастирско-богословският институт, а временно (1945-1947 г.) там се приютява и Софийската духовна семинария след бомбардировките над София през Втората световна война, когато и сградите на семинарията са заети първо от военна болница, а сетне и от ръководството на съветските армейски части у нас. През 1950 г. комунистическата власт окончателно отнема сградите на Софийската духовна семинария в столицата и премества слетите междувременно две семинарии (Софийска и Пловдивска) в Черепиш. Учениците са заточени в сгради с лоши битови условия в закрития Пастирско-богословски институт. По сведения на Димитър Валачев, дядо Тихон ръководи единственото средно богословско училище на Българската православна църква в най-тежките години, когато църквата, по образец на сталинските репресии в Русия, е притискана от всички страни. Кандидат-семинаристи се отклоняват чрез заплахи. А епископ Тихон – достоен човек и духовник, устоява въпреки политическия натиск и клопките от страна на Държавна сигурност, и с достойнство носи архиерейската корона и жезъл.

През 1950 г. тогавашното правителство настоява пред Св. Синод той да бъде отстранен от длъжност, заедно с няколко високоерудирани учители – Александър Илиев, д-р Иван Тутеков, архимандрит Горазд, магистър Харитон Попов – носители и проповедници на българските национални идеали. След кончината на Врачанския митрополит Паисий, при избора за нов митрополит, с най-много бюлетини е епископ Тихон, но вездесъщата Държавна сигурност „оказва давление“ и той е принуден да се откаже от митрополската катедра по „здравословни причини“.

Семинарията в Искърското дефиле продължава да развива дейност до 1990 г., когато с министерско постановление Софийската духовна семинария се връща в своите сгради в София. От тогава старите сгради на семинарията, където получава образованието си голяма част от българския клир, а и хиляди български богослови, тъне в разруха. Особено тежко е състоянието на църквата „Св. Климент Охридски“. Едва през март 2022 г., с молебен, отслужен от Врачанския митрополит Григорий, започва възстановяването на семинарския храм…

Епископ Тихон взема дейно участие в работата по преместването и подготовката на пансиона към Пастирско-богословския институт край Черепиш за настаняването на семинаристите от Софийската духовна семинария. Той е „навсякъде“ по думите на проф. Бакалов – на гаровия перон, където пристигат вагоните със семинарското имущество, книгите от богатата семинарска библиотека, столовата, спалните помещения. „Въпреки енергичните му разпореждания и малко сприхавия му нрав, дядо Тихон създаваше впечатление на благ и високоинтелигентен архиерей, който умееше да води и светски разговори, както и да общува с обикновените хора от района“ – пише в спомените си проф. Бакалов. Всички са впечатлени от „синовната грижовност“ към майка му, която преживява последните години от живота си при него. „Бях запленен от великолепния му глас и архиерейско служение, в което вземах участие като иподякон“ – спомня си още проф. Бакалов. И допълва, че 50-те години на миналия век са трудни за Църквата, но храмът се изпълва с богомолци, както от околните селища, така и от София. Дядо Тихон обичал да се разхожда из семинарския парк, който поддържа с огромна обич. Често пъти компания му правят учители, служители, гости от София, както и бащата на проф. Бакалов – библиотекар на семинарската библиотека. Неизменен спътник на дядо Тихон е старото му, „тромаво“ куче Лиса, към което старецът е много привързан.  

Проф. Бакалов постъпва като първокурсник в Семинарията през есента на 1957 г. Спомня си, ректорът като строг и респектиращ човек, който много държи на добрите нрави и порядки в повереното му учебно заведение. Строго наказва пушачите, преглежда „съмнителните“ писма от момичета и държи на „опрятния вид“ и уроците за поведението на християнина в обществото. „Бащинското“ му отношение към семинаристите се проявява по време на празници, когато им позволява „отпуск до Мездра“, иначе „строго забранена зона за семинаристите“.

„Никога не чух язвителни коментари от неговите бивши и настоящи ученици в близо 25-годишното му ректорство в Семинарията – пише в заключение проф. Бакалов. – В моите спомени дядо Тихон си остана образцов монах, благ учител, строг възпитател и начетен богослов. Чувах, че Черепишката семинария вече не е същата след неговото оттегляне и го вярвам. Угасна тихо в синодалната палата и до сега съжалявам, че научих твърде късно за неговата кончина и не можах да го изпратя в последния му път. Дано Бог успокои душата му, защото малко са клириците на Българската православна църква, които са дали толкова много за духовното израстване и образование на нейните възпитаници“.

По собствената му воля, отразена в завещанието му, епископ Тихон е погребан в Черепишкия манастир, в гроба на майка му.

 

 

* Подготви Галина Иванова по сведения от Държавен архив – Русе, Димитър Валачев и проф. д-р Георги Бакалов

Тихон, Епископ Смоленски
Снимка: ОДА - Русе

Смоленският епископ Тихон произнася слово в семинарския храм
Снимка: в. "Семинарист"

Дядо Тихон със семинаристи от II и III курс, Черепиш, 1959 г.
Снимка: в. "Семинарист"

Снимка: dveri.bg

Храм "Св. Климент Охридски" край Черепиш
Снимка: София Вълнеева

Възнесение Господне /Спасовден/. Пет едноименни храма, градени от тревненци

На Възнесение Господне /Спасовден/ ще ви припомня кратки сведения за няколко църковни храма, градени от тревненци, които днес честват своя патронен празник.

Църквата „Св. Възнесение“ в русенското село Писанец, чийто градеж вероятно започва преди 1868 г. Проектът й е дело на Архитектон Димитър Сергюв, родом от к. Бучуковци /ок. 1790–1792 г. - 1864 г., в някои проучвания се посочва 1805-та за година на раждането му/ и е последната му творба, тъй като големият тревненски майстор умира около 1864-1865 г. и църквата е довършена от неговия не по-малко талантлив ученик – уста Генчо Кънев от с. Генчовци /1828/29-1890/. По сведения от книгата на арх. Милен Маринов – „Храмовете на Архитектон Димитър Сергюв“ /2023 г./, иконостасът на храма, по всяка вероятност, е дело на тревненски майстори. Иконите са дело на поп Димитър Кънчов от Трявна, рисувани през 1849 г. През 1902 г. друг известен тревненски зограф Йонко поп Димитров – син на поп Димитър Кънчов, изписва целия храм.

Дело на уста Деню Славков /Славов/ от Околиите, Тревненско, е църквата „Св. Възнесение“ /1885 г./ в с. Темниско /дн. Първомайци/, Търновско. Любопитното е, че в селото има още една църква, която носи името „Св. Спас“, но тя била построена в някогашното село Сергювец /дн. Първомайци/.

Именитият тревненски майстор – строител и резбар уста Никола Касев, родом от с. Генчовци /1855-1940/, гради църквата „Св. Възнесение“ в ямболското село Оман през 1892 г.

Уста Павел /Павли/ Колев /1838-1936/ от к. Бижевци, ученик на уста Генчо Кънев, построил църквата „Св. Възнесение“ в шуменското село Мараш. Постройката била завършена през 1897 г. Името на майстора й е неизвестно, макар, че проф. А. Василиев е категоричен, че това е Уста Павел Колев от Бижевци. Този предполагаем негов градеж се различава стилово от останалите му постройки.

Друг именит, но не толкова познат днес тревненски майстор Петко Иванов Рашков /1872 – 1920 г./, родом от к. Големи Станчовци, построил през 1908 г. църквата „Св. Възнесение“ в бургаското село Загорци. Тя била изградена по проект на архитект от Бургаското окръжно инженерство, чието име не е запазено. Майстор Петко си позволил „някои изменения от първоначалния архитектурен план“, най-същественото, от които е, че вместо обикновени необработени камъни от кариерите край селото, основите и стените на църквата били изградени от чисто гранитни дялани камъни от землището на село Довруклии, Ямболско (днес село Правдино, община Стралджа), което оскъпило строежа… Липсва информация чие дело е иконостаса в църквата, който по сведения на Хр. Милчева /в очерка й „С роза над ухото“/, също бил дело на нашия майстор…

 

Подготви

Галина Иванова

 

* На днешния ден своя имен ден празнуват Спас, Спасимир, Сотир и производните им женски имена, свързани със старинната дума "спасител". Денят е и празник на хлебари и сладкари. Честит празник!

Иконата "Възнесение Христово" /1826 г./,
дело на зографа Кръстю Захариев, ХГ - Казанлък
Снимката е от книгата на
Люба Цанева - "Зографи от Трявна" /2013 г./

Църквата "Възнесение Господне" в
русенското с. Писанец на Архитектон Димитър Сергюв,
довършена от уста Генчо Кънев
Снимка: Люба Цанева

Иконостасът на храма в с. Писанец

Стенопис в църквата в Писанец

Църквата "Св. Възнесение" в Първомайци /Търновско/,
дело на уста Деню Славков

Църквата "Св. Възнесение" в ямболското с. Оман,
градена от уста Никола Касев

Църквата "Св. Възнесение" в шуменското с. Мараш,
вероятно е дело на уста Павли Колев

Църквата "Св. Възнесение" в бургаското с. Загорци,
дело на майстор Петко Иванов Рашков

Честит празник на българската просвета и култура и на славянската писменост!

Вероятно, мнозина будни тревненци знаят, че авторът на химна на българската просвета - „Върви, народе възродени“ Стоян Михайловски, е зет на поборника с тревненски корен - Георги Петрович – Чохаджията /1833-1922/. Той и съпругата му Теодора /1845-1927/ - една от сестрите на търновския търговец-кожухар Хаджи Николи х. Костоолу Кабзаманоолу, приятел и съратник на Чохаджията, имат две дъщери – Райна /1866-1962/ и Богдана /1868-1959/, родени в Букурещ. Именно голямата им дъщеря Райна, по онова време вдовица, се омъжва за видния български писател, общественик и политик Стоян Михайловски, но не оставят свое потомство. Синът им Никола умира като бебе. Повече интересни факти и сведения за Г. Петрович и потомците му, очаквайте скоро. А днес припомням някои факти около стихотворението на Ст. Михайловски, превърнало се в химн на българската просвета. Музиката е дело на Панайот Пипков, а текстът е публикуван за първи път в сп. „Мисъл“, кн. 9–10, 1892 г. със заглавие „Кирил и Методий“ и подзаглавие „Проект за български всеучилищен химн“.

На 11 май 1901 г. песента „Върви, народе възродени“ е изпълнена за пръв път в Ловеч като празничен химн за възхвала на делото на Кирил и Методий и на българската просвета. На 24 май 1902 г., песента се подема и запява от всички училища в страната. След 9 септември 1944 г., в духа на тогавашната идеология, са променени някои стихове в оригиналната творба, премахнато е споменаването на Бога и апостолите, а цели строфи са напълно премахнати от читанките. Едва през 90-те години на миналия век, е възстановена възможността за цитиране на оригиналния текст. По традиция на ученическите празници, се изпълняват само първите шест от общо четиринайсетте строфи на стихотворението.

* * *

Кирил и Методий

/оригиналният текст на стихотворението на Ст. Михайловски/

 

„Върви, народе възродени,

към светла бъднина върви,

с книжовността, таз сила нова,

съдбините си поднови!

 

Върви към мощната просвета!...

В световните борби върви

от длъжност неизменно воден —

и Бог ще те благослови!

 

Напред! Науката е слънце,

което във душите грей!

Напред! Народността не пада

там, дето знаньето живей!

 

Безвестен беше ти, безславен!...

О, влез в историята веч,

духовно покори страните,

които завладя със меч!..."

 

Тъй солунските двама братя

насърчваха дедите ни...

О, минало незабравимо,

о, пресвещени старини!

 

България остана вярна

на достославний тоз завет —

в тържествованье и в страданье

извърши подвизи безчет...

 

Да, ро̀дината ни години

пресветли преживя, в беда

неописуема изпадна,

но върши дългът си всегда!

 

Бе време, писмеността наша

кога обходи целий мир;

за всесветовната просвета

тя бе неизчерпаем вир;

 

бе и тъжовно робско време...

Тогаз балканский храбър син

навеждаше лице под гнета

на отоманский властелин...

 

Но винаги духът народен

подпорка търсеше у вас,

о, мъдреци!... През десет века

сé жив остана ваший глас!

 

О, вий, които цяло племе

извлякохте из мрътвина,

народен гений възкресихте —

заспал в глубока тъмнина;

 

подвижници за права вяра,

сеятели на правда, мир,

апостоли високославни,

звезди върху славянски мир,

 

бъдете преблагословени,

о вий, Методий и Кирил,

отци на българското знанье,

творци на наший говор мил!

 

Нек' името ви да живее

във всенародната любов,

речта ви мощна нек' се помни

в славянството во век веков!

 

 

Честит да е най-светлият български празник на всички учители, ученици, абитуриенти, на хората на духа, науката, перото и културата! Да са здрави, все така сърцати и одухотворени! Да сбъдват и пребъдват! Светли хоризонти!

Иконата на Св. Св. Кирил и Методий от 1866 г.,
притежание на църквата
"Св. Архангел Михаил" в Трявна,
е дело на Цоню Симеонов
/иконопис и дърворезба/.
Снимка: "Зографи от Трявна" /2013 г./,
Люба Цанева

Стоян Михайловски и съпругата му Райна (вляво),
д-р Кръстев и жена му Рада.
Снимката е от книгата на
Здравко Дафинов „Автентичният д-р Кръстев“

Георги Петрович - Чохаджията,
тъст на Ст. Михайловски
Снимка: ОДА - Русе

Благодетелната фамилия Киселички от Кюстендил

Тези дни случайно попаднах на историята на едно видно кюстендилско семейство, увековечено в картините на Владимир Димитров – Майстора и свързано с Трявна чрез родовите корени на съпругата – д-р Радка Петрова Ковачева, по мъж Киселичка. По сведения на Държавен архив – Кюстендил, тя е родена в Трявна на 23 август 1882 г. Средното си образование завършва в Русе през 1899 г., където по всяка вероятност се преселват родителите й. След това /1899-1900 г./ е учителка в с. Ени махле, Добричко. По-късно, през периода 1905-1909 г., е актриса в Народния театър в София. През есента на 1911 г. се записва за студентка по медицина в Женева, Швейцария. Завършва висшето си образование през 1914 г., а дипломата си получава през 1917 г. Междувременно, през юли 1914 г., се омъжва за Милан Христов Киселички от Кюстендил. Като лекар, тя практикува частна практика от септември 1919 г. в Кюстендил, а през 1931 г. й е призната специалност "Акушерство и гинекология". Отначало д-р Киселечка упражнява лекарската си практика вкъщи, а през 1923 г. обзавежда самостоятелен лекарски кабинет в новопостроената къща на ул. "Цар Михаил" № 5 в Кюстендил и там работи до пенсионирането си. Взима участие в туристическата дейност заедно с мъжа си и членува в някои обществени организации. Отива се от този свят на 30 април 1968 г.

По-изчерпателни и подробни са сведенията в ДА – Кюстендил за съпруга й Милан Киселички, роден на 13 юли 1885 г. в Кюстендил, в чиновническо семейство. Той завършва основното си образование в родния си град през 1899 г., а средното - в Софийската класическа гимназия през 1903 г. През есента на същата година се записва, като студент в Юридическия факултет на Софийския университет. Поради участие в манифестация за запазване на университетската академична свобода през 1905 г., е изключен за една година от висшето учебно заведение. През 1906 г. се записва отново в Юридическия факултет, но през януари 1907 г. е изключен завинаги поради участието му в „освиркването на цар Фердинанд при откриването на Народния театър“ и е въдворен по административен ред на временно жителство в Кюстендил. Същата зима, отново по административен ред, е изпратен в Босилеград за преглед от извънредна наборна комисия и взет войник за около 20 дни в 22-и пехотен полк в Дупница. След това заминава за Швейцария, където се записва студент в Юридическия факултет на Женевския университет, който завършва през есента на 1908 г. Завръща се в България през ноември същата година и веднага е взет войник и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево, Софийско, за една година. След отбиването на военната си служба Милан Киселички постъпва на работа като учител по френски език в VII-а прогимназия в София, където преподава до май 1910 г. По това време защитава държавен изпит по право и през лятото на същата година постъпва в Кюстендилския окръжен съд като стажант - съдебен кандидат без заплата. От 25 януари 1911 г. е адвокат в Окръжния съд до края на юни 1948 г., когато излиза в пенсия.

През 1912 г. Милан Киселички е мобилизиран в 13-и пехотен полк и взима участие в Балканската и Междусъюзническата война /1912-1913 г./. През 1913 г. при с. Злетово попада в плен заедно с други войници от полка и като военнопленник престоява в Белградската крепост до сключването на примирието през септември 1913 г. След завръщането си в България, Киселички продължава адвокатската си професия. През 1915 г. отново е мобилизиран в 13-ти пехотен полк и е изпратен на фронта до края на войната. През декември 1915 г., като „избран защитник“, защитава пред VII-и военнополеви съд поручик Тодор Илиев Пилев, ротен командир от Кюстендил, който бил подведен под наказателна отговорност за нарушение на военната дисциплина и осъден на смърт. При защитата на делото Киселички разкритикувал действията на някои военноначалници в службата. След приключване на делото в щаба на полка е получена заповед от началника на дивизията за разжалване на Киселички като подпоручик и отнемане на офицерското му звание. Но командирът на полка не изпълнява заповедта.

След демобилизирането му през есента на 1918 г. Милан Киселички продължил адвокатската си професия в Кюстендилския окръжен съд до усложняването на международната обстановка през 1939-1940 г. През февруари 1941 г. за трети път е мобилизиран и изпратен в щаба на VII-а дивизионна интендантска област в Дупница, където престоява до края на юли 1941 г. От началото на май 1919 г., наред със свободната си адвокатска практика, Милан Киселички е непрекъснато юрисконсулт в Кюстендилската община до края на 1942 г. с месечно възнаграждение. След започването на адвокатската си професия през 1911 г. е избран за подпредседател на читалище "Братство". През 1913 г. отново е преизбран, но честата мобилизация през военните години му пречат за по-активна изява. След демобилизацията му от армията през 1918 г., е преизбиран за заместник-председател още няколко пъти. Когато е поставен въпросът за преустройството на читалищната сграда, Киселички е избран и за член на строителния комитет. Паричните средства за преустройството на читалището не достигат, затова той заедно с останалите членове на настоятелството, полага усилия за събиране на помощи и дарения. През 1924 г. става член на туристическото дружество "Осогово" и наскоро след това е избран за негов председател. Когато се замисля построяването на туристическа хижа в Осоговския балкан, той е инициатор за избирането на подходящо място. През 1927 г. започва строежът на сградата, който е завършен през 1928 г., със средства на градската община, Министерството на земеделието, Централния съвет на Българския туристически съюз, с дарения от разни обществени организации и частни лица. За строителството и обзавеждането на хижата Милан Киселички дарява повече от 100 000 (сто хиляди) лева лични средства. За да бъде хижата достъпна за масово посещение, по негово настояване, едновременно със строителството й, се извършва и трасиране на шосето от с. Богослов към хижата. Милан Киселички взема дейно участие в проучването на водоизточниците за водоснабдяването на града с питейна вода и участва в инициативния комитет за електрификацията на града през 1927- 1928 г. Той се включва и в инициативата за набирането на средства за фонда за строеж на общинската електроцентрала при с. Гърляно. През 1939 г. подарява на кюстендилската държавна болница сумата от 500 000 лева за строеж на гръдоболно отделение. През същата година подарява на хижа "Осогово" още 125 000 лева за основното й преустройство. Дарява и сумата от 5 000 лева на туристическото дружество в Дупница за постройка на електроцентрала при хижа "Скакавица" в Рила. През ноември 1944 г. Милан Киселички дарява и 30 000 лева на Кюстендилската градска община за отопление на бедни граждани. През септември 1944 г. изготвя „саморъчно завещание“, с което дарява цялата си къща в центъра на Кюстендил в полза на Общината за построяването на детски дом, но след отчуждаването на половината от къщата му по Закона за едрата градска собственост и след възобновяване на туристическото дружество "Осогово", подарява останалата част от къщата си на дружеството за туристически дом, като опрощава и сумите по обезщетението на отчуждената част, за да разполага дружеството с цялата къща. До 1926 г., както сам пише, е безпартиен и не взема участие в политическия живот на града. Същата година става член на Демократическия сговор и поради съперничество между местните водачи, е избран за председател, без да е кандидатствал за длъжността. Твърде скоро обаче, Милан Киселички разбира, че „Сговорът не е политическа организация за общонародно добруване, а е средище на дребнави борби“. И само след 2-3 месеца, като Председател, напуска демонстративно членството си в Сговора. От този момент до края на живота си през 1973 г. /19 май/, остава безпартиен. След 9 септември 1944 г., по недоказани обвинения за фашистка дейност, е заличен от списъците на адвокатите и, когато се пенсионира по старост /1949-1950 г./, по същата причина, е лишен от пенсия. След много труд, неприятности и напрежение Киселички, доказва своята невинност и пенсията му е възстановена след 1960 г. Въпреки понесените огорчения и лишения, той дарява цялото си имущество на държавни учреждения и организации.

 

 

Подготви

Галина Иванова по сведения на Костадин Стоянов /ДА – Кюстендил/

 

 

* Огромни благодарности на РИМ – Кюстендил за портретите на фамилия Киселички, дело на Владимир Димитров - Майстора

Милан Христов Киселички
Снимка: Български националистически форум

Д-р Радка П. Киселички
Снимка: ДА-Кюстендил

Д-р Радка Киселички
Снимка: ДА - Кюстендил

Портрет на Милан Киселички,
дело на Владимир Димитров - Майстора
Снимка: РИМ - Кюстендил

Портрет на фамилия Киселички,
дело на Владимир Димитров - Майстора
Снимка: РИМ - Кюстендил

Портрет на д-р Радка П. Киселички,
дело на Владимир Димитров - Майстора
Снимка: РИМ - Кюстендил

Портрет на д-р Радка Киселички,
дело на Владимир Димитров - Майстора
Снимка: РИМ - Кюстендил