За децата от една отминала епоха. Горчивините ни бяха постоянни, радостите – редки

В днешният празничен ден, връщаме лентата на спомените към далечната 1895 година, за да се опитаме да съпреживеем детските неволи и радости на онази отдавна отминала епоха. По сведения на Димо Казасов *, по онова време, възпитателната метода на Възрожденското училище, е вече отшумяла, но възрастните хора, копнеели по фалагата /дървен уред за стягане на краката при бой с пръчка върху петите/, камшика, опозорителната дъска, букаите, черненето на лицето и др. Към края на XIX в., тези „възпитателни средства“ вече не се прилагали в училище, но в замяна на това, пише Д. Казасов, родителите използвали едно не по-малко болезнено средство за „наставления“ – паренето с коприва по ръцете и босите крака. „То най-много ни безпокоеше, когато се къпехме без позволение в близкия вир – споделя той. – Тъкмо, когато най-много се забавлявахме, от невиделица ще се появи родителят на някой от нас и ще му отнесе дрешките. Щеш не щеш, срам не срам, гол се връщаш в къщи. Там стръкът с коприва ще нашари голото ти телце и в замяна на краткотрайното банско блаженство, ще ти поднесе болка и горчивина“.

От „забранените забавления“ най-голямо удоволствие на децата, доставяло ловенето на риба в „пълноводната някога Тревненска река“. „Боят, който беше неотменна отплата за измокрените ни и скъсани дрешки, никога не успяваше да ни отклони от това удоволствие – пише още Д. Казасов и добавя – „Ние скитахме не само по реките, но и по горите и поляните за гъби, ягоди, лешници, диви круши и диви череши“.

Неизменна част от детството по онова време били и детските игри, като „най-остра и жестока“ била играта „бой с турци“, при която момчетата от двете големи махали – Горната и Долната, се разделяли на два враждуващи лагера, всеки от които претендирал, че е български, а не турски. „Маневрите“ се разгръщали по околните баири. За оръжие малчуганите използвали прашка „за хвърляне на камъни“. „Нямаше победители и победени, но имаше разкървавени глави и контузени тела – спомня си Д. Казасов. – В къщи пострадалите се налагаха с нравоучения, придружени от обичайния бой с пръчка…“.

В училищния двор децата играели на „прескочи кобила“, а на улицата на „дама“, „чилик“, „орехи“ и „гвоздей“. За първите две игри вече е ставало дума в една статия на Христо Н. Даскалов, а що се отнася до играта на „орех“, то тя се състояла в следното: „известен брой орехи“, наредени в шепа, се хвърляли на разстояние в една малка полусферична дупка. Ако попадналите в нея орехи били тек, вземал ги играчът при дупката, ако били чифт, той давал на хвърлящия толкова орехи, колкото са попаднали в нея. „Гвоздеят“ бил „по-аристократична“ игра, с която се забавлявали по-заможните момчета, като съученикът на Димо Казасов - Алекси Златев, син на текстилния фабрикант Златев **, който единствен ходел „с пари“ в училище. Според правилата на тази игра, върху един забит в земята гвоздей, играчът слагал пара /обикновено 2 ½ или 5 стотинки/. Останалите играчи „мерели“ от голямо разстояние парата с орехи и, който успеел да я „свали“, вземал парата, а орехите, които не улучели „мишената“, оставали за притежателя й.

„Градецът беше тих, хората – хрисими, животът – оскъден – споделя Д. Казасов. – Босите крака, кърпените дрехи и обуща бяха всеобщо достояние. Горчивините ни бяха постоянни, радостите – редки. Нямахме ги в училището. Липсваха ни и в къщи. Всички ни наставляваха, гълчаха, биеха“… Но имало и дни, в които тогавашните деца, били истински щастливи. Затова ги чакали с нетърпение, за да „вкусят от това, което хората и тогава, и днес“, наричали „радост“. А тя се случвала в празничните дни: събора по Архангеловден, когато получавали по някоя дребна играчка; Нова година, заради петачета и рупчета, спечелени от сурваки; Заговезни с „хамкането“ на твърдата като камък орехова халва; Великден с червените си яйца и домашно приготвените, макар и корави, колачета /козунаци/; Гергьовден, заради шумните нощни походи в гората за букови клонки, с които окичвали дворните порти.

В празничен ден, стиснали рупче в ръчичка, децата дълго се колебаели какво да си изберат – симид или забучено на клечка захарно петле. По онова време в Трявна нямало сладкарници. Две жени, приготвяли у дома си петленца, кошнички и бастунчета от захар и ги продавали в неделен ден пред черквата, а в останалото време – у дома си. Имало една халваджийница, в която албанци приготвяли халва от тахан и орехи, и двама тревненски бозаджии, които с ведро в ръка, разнасяли стоката си из града. В някои бакалници продавали нахут /леблебия/ и стафиди, които на именни дни замествали днешните бонбони. Децата с нетърпение очаквали близките си да се върнат от гости /на Имен ден, ходели само възрастните/, заради скътаното в „похчето“ /кърпичка/ лакомство.

С огромен копнеж посрещали топлото пролетно време, за да събуят най-после тежките кундури и да хукнат боси из уличния прахоляк, да газят в реката, да се скитат по баирите и да играят любимите си детски игри, за които вече стана дума по-горе. Още по-очаквана за учениците била лятната ваканция, за да се „юрнат“ по реки, баири и гори, далеч от грижите на домашните си…

 

Подготви

Галина Иванова

 

 

* Цитираните спомени са от книгите на Димо Казасов – „Видяно и преживяно /1891-1944/ (1969 г.) и „Някогашните наши градове“ (1975 г.)

** Алекси /Алекса/ Златев (1886-1925 г.), син на фабриканта Димитър Златев и правнук на уста Димитър Ошанеца – майсторът на Даскаловата къща. Завършва право в Лозана. Жени се за дъщерята на Богомил Даскалов – Пенка

*** Използваните снимки от архива на фотографа Никола В. Сърнев, са илюстративни